Лусинда Райли
Сестра на луната (13) (Историята на Тиги)

11.

— Защо все аз трябва да помагам с готвенето? — намуси се Лусия, когато Мария я довлече в кухнята. — Татко и Карлос и Фелипе — те седят навън, свирят на китара и пушат, докато ние вършим всичката работа!

Беше поредната сутрин и Мария вече чувстваше умората и в костите си при мисълта за всичко, което я чакаше през деня.

— Готвенето е женска работа, Лусия. Знаеш много добре, че това е положението. — Мария й подаде тежка желязна тенджера. — Мъжете излизат да печелят пари, а ние се грижим за дома. Сега спри да се оплакваш и обели тези зеленчуци!

— Но и аз печеля пари! Когато танцувам с татко в кафетата, той взима монети от хората и пие бренди с тях, но аз все пак трябва да беля зеленчуци. Защо да правя и двете? Един ден вече няма да живея в пещера като животно, а в огромна къща с подове, които не са от пръст, и с моя собствена спалня — обяви Лусия и огледа с отвращение пещерата на Албайсин. — Защо не вземем машина, която готви неща? Видях една в кухнята на богатия сеньор, когато с татко изнасяхме представление в къщата му. Имаха жена, която готвеше вместо тях. И аз ще имам такава. — Лусия хвърли зеленчуците в тенджерата, която бълбукаше над огъня. — И имаше чешма само за едно семейство. Представи си само! — каза тя удивена, държейки последния морков до гърдите си, преди да го хвърли при другите. — Какво е само да си богат!

— Иди да донесеш водата — прекъсна я Мария и й подаде стомна.

— Някое от момчетата може да свърши това, нали? Толкова дълъг път е, а аз съм уморена.

— Не си твърде уморена, за да дърдориш — скара й се Мария. — Тръгвай!

— Един ден аз ще имам чешма само за мен! — изстреля на излизане Лусия.

— А аз един ден ще умра от изтощение — промърмори майка й.

От момчешката спалня се чу хриптяща кашлица и няколко секунди по-късно излезе Фелипе, търкайки сънено очи.

— Какво има за закуска, мамо? — измънка той. — Пак ли каша?

— Да, и направих още една ментова настойка за гърдите ти, querido.

Фелипе направи гримаса, седна на масата и започна да гребе с лъжица воднистата царевична каша.

— Мразя ментова настойка.

— Но тя ти помага да дишаш, така че пий или ще трябва да доведем Микаела да ти даде по-силно лекарство.

Очите на Фелипе се разшириха от страх и той неохотно изгълта течността в чашата пред себе си.

— Къде се е дянал брат ти Карлос? — попита го тя. — Едуардо ми каза, че планирал днес да го заведе в ковачницата. Достатъчно голям е, за да започне да учи занаята с брат си.

Фелипе сви рамене и продължи да закусва, без да я поглежда в очите. Мария знаеше, че той никога не би издал тайните на брат си.

Сякаш по знак, Карлос влезе с небрежна походка в стаята. Едното му око беше насинено.

— Hola, мамо — поздрави я той безгрижно и седна до брат си.

Вместо да му подаде купата му с каша, тя се наведе и внимателно докосна наранената кожа около окото му.

— Какво е това, Карлос?! С кого си се бил? — попита настоятелно.

Той се дръпна назад.

— Няма нищо, мамо, стига си се суетила…

— Пак ли е било за пари? Не съм глупачка, Карлос, чувам какво се случва в изоставените пещери на върха на планината!

— Просто се скарах с Хуан за едно момиче, кълна се.

Мария присви очи, докато му подаваше закуската. Понякога се отчайваше, че каквото и да казва, няма никакъв ефект върху мъжете в семейството й, освен любимия й Едуардо.

— Чу ли новината, mi amor?

Мария вдигна очи и видя мъжа си да влиза в пещерата. Той свали черната шапка calanes, която пазеше очите му от яркото сутрешно слънце.

— Каква новина? — попита тя.

— Ще има състезание по фламенко в Алхамбра през юни. — Той седна срещу синовете си, почти без да поглежда насиненото око на Карлос.

— И какво от това? — попита тя, слагайки купата му пред него.

— Отворено е за аматьори! Ще се казва „Concurso de Cante Jondo“, организирано от великия композитор Мануел де Файа, и е забранено за професионалисти над двайсет и една години. Тъй като не работя от много години, имам право да се включа.

— Както и аз — промълви Мария.

— Да, разбира се, но не виждаш ли, че това е шансът на Лусия! Всички ще бъдат там — самият Антонио Часон е един от съдиите, а се носят и слухове, че Ла Макарона ще танцува, макар да не е позволено да се състезава.

— Нима казваш, че трябва да запишеш Лусия?

— Разбира се!

— Но, Хосе, тя е само на десет години!

— И вече танцува като кралица! — Той започна да пляска с ръце в ритъма на palmas от въодушевление.

— Убедена съм, че ще има правило за участието на деца, Хосе, иначе всеки горд родител ще доведе малката си Макарона, за да се похвали пред съдиите — въздъхна Мария.

— Може би да, но ще намеря начин да покажа таланта й на света. Трябва да й ушиеш рокля, която да хваща окото — каза Хосе и запали поредната си пура. Димът се изви над кухненската маса, а момчетата побързаха да си доядат закуската, усещайки назряваща кавга между родителите им. Изправиха се и излязоха от пещерата веднага щом приключиха.

— Едва ни стигат парите да изхранваме семейството — нахвърли се Мария върху Хосе, — да не говорим за нова рокля за Лусия!

— Тогава ще намеря пари, кълна се — каза той. — Това може да е единственият ни шанс.

— Обещай ми, че няма да тръгнеш да крадеш, Хосе. Закълни ми се — замоли го тя.

— Разбира се, кълна се в името на баща си. А и нима не спазвам винаги обещанията си?

Той се усмихна и я прегърна през кръста, но тя се изплъзна от ръцете му и отиде да вземе полузавършената кошница, после тръгна изморена към обора при хилавото муле и козата, където държеше материалите си. Имаше само едно правило, което бе наложила на Хосе и синовете си през целия им труден живот, и то беше никога да не крадат. Тя знаеше, че много други семейства в Сакромонте прибягват до джебчийство на пазара, когато бяха отчаяни. После ставаха прекалено дръзки, хващаха ги и ги хвърляха в местния затвор или получаваха от някой безмилостен съдия пайо много по-сурова присъда, отколкото предполагаше престъплението. Нямаше много милост или правосъдие за gitanos.

Тя вярваше, че досега съпругът й и тримата й синове са спазвали обещанието, но вълнението в очите на Хосе й казваше, че той няма да се спре пред нищо, за да намери парите да купи рокля на Лусия.

Излезе навън и погледна към Алхамбра, спомняйки си как дъщеря й неотдавна бе заявила, че един ден ще танцува там. Осени я нова мисъл и тя въздъхна, защото вече знаеше какво трябва да направи. Очите й се насълзиха при мисълта, но тя се приготви да действа без колебание и се върна в пещерата, където Хосе си сипваше допълнително от тенджерата.

— Ще прекроя моята рокля за фламенко до нейния размер — каза тя.

— Наистина ли? Ще направиш това за дъщеря си?

— Ако ще помогне да не влезеш в затвора, Хосе, тогава да, ще го направя.

* * *

— Мамо, чу ли? Ще танцувам в Алхамбра, точно както казах!

Лусия зарови малките си стъпала в земята и изтанцува бързо zapateado.

— Татко казва, че ще ме гледат хиляди хора, талантът ми ще бъде забелязан и ще ме заведат в Мадрид или Барселона, за да стана звезда!

— Да, чух, много вълнуваща новина.

— Ти ще танцуваш ли, мамо? Татко ще се запише и каза, че трябва да се промъкна на сцената, когато засвири, защото съм прекалено малка, за да се запиша редовно. Добър план, нали?

— Да, но Лусия — Мария допря пръст до устните си, — всичко трябва да остане в тайна. Ако някой разбере какво планира баща ти, ще се опитат да те спрат. Разбираш ли?

— Да, мамо. Няма да казвам нищо — прошепна тя. — Сега трябва да ида да се упражнявам.

Два дни по-късно Мария наряза с ножиците красивата си рокля за фламенко. Беше тъмночервена, с бели и черни воланчета, всяко от които бе зашила сама. Помнеше с каква радост я носеше като млада, как усещаше тялото си трансформирано в корсета и тънките памучни ръкави на раменете. Сега сякаш режеше собственото си сърце, сбогуваше се с всичките си мечти от младостта: за щастлив брак, изпълнен с любов, доволни деца и танци в златното бъдеше с красивия си съпруг.

Кръц, кръц, кръц, сякаш пееха ножиците, докато ред след ред волани по шлейфа се спускаха на пода, докато не останаха съвсем малко, с дължината, която бе поискал Хосе.

Когато приключи, Мария събра остатъците от роклята си. И макар да знаеше, че всяка изящно ушита ивица би могла да се използва отново на бъдеща рокля или да освежи ръба или талията на някоя от полите й, Мария ги наряза с ножицата на купчина малки парченца. Събра ги в една кошница, занесе ги до огъня и ги хвърли в пламъците.

* * *

Когато дойде убийствено горещото юнско утро на първия „Concurso de Cante Jondo“, „Конкурс на дълбоката песен“, населението на селото Сакромонте се бе увеличило над двайсет пъти.

Бяха пристигнали gitanos от всички краища на Испания и онези, които не можеха да се поберат в пещерите на приятелите и роднините си, живееха на палатки около тесните пътеки, виещи се през лабиринта от пещери на склона, както и в маслиновите горички долу.

Няколко от братовчедите на Хосе от Барселона бяха дошли на гости, с каталунски акценти, силни колкото апетита им — Мария бе сготвила голяма тенджера от прочутото cu puchero a la gitanilla, гъста яхния от месо, зеленчуци и нахут, за приготвянето на което неохотно бе прекършила врата на най-старото си пиле.

Братовчедите от Барселона тръгнаха веднага след закуска, заедно с Фелипе, нетърпеливи да изминат дългия път към долината, през реката Даро и нагоре по стръмния планински склон към Алхамбра.

— Фелипе, трябва да внимаваш и да не закъсняваш много — каза Мария, докато му помагаше да върже яркия си син пояс на кръста. Той се дръпна, когато се опита да махне малко мръсотия от елека му.

— Стига, мамо! — измърмори той, а тясното му лице се изчерви от неудобство, защото две малки братовчедки го гледаха развеселени.

Мария загледа как се отдалечават по пътя надолу, заедно с няколко други млади мъже и жени от селото, всички облечени с най-хубавите дрехи, с излъскани ботуши и блестящи от олиото коси.

— Селото ни никога не е било толкова популярно — отбеляза Хосе, докато маневрираше около шестчленното семейство, опъващо палатки на прашния път пред тяхната пещера. — И като си помислиш, че повечето от тях са напуснали това място и са се клели, че повече няма да се върнат. Тогава плюеха на нас, а сега бързат да се върнат — каза той доволен, подминавайки я, за да влезе вътре.

И ти някога си замина и се върна…

Все пак това беше вълнуващ момент: този уикенд Сакромонте щеше да бъде центърът на вселената на фламенкото. А понеже фламенкото беше вселената на gitanos, сякаш всеки човек от техния клан бе дошъл тук откъде ли не, за да бъде част от празника. От всички пещери се вдигаше постоянен дим, докато жените се мъчеха да сготвят достатъчно храна за всичките гости. Въздухът се изпълни с вонята на немити тела и десетки мулета в повече, които стояха на сянка в маслиновите горички с притворени от жегата клепачи, а големите им уши се мърдаха, за да гонят мухите. При всяка от многото си разходки да носи още вода Мария срещаше десетки лица, които не бе виждала от години. Въпросът, който й задаваха, беше все същият:

— Кога ще те видим да танцуваш?

Когато им каза, че няма да участва в конкурса, бяха потресени.

— Но ти трябва да се състезаваш, Мария! Ти си една от най-добрите!

След като измисли неубедителни извинения за първите няколко души — че вече не се занимава с танци, че е прекалено заета със семейството си, и получи отговори като: „Но никой не е прекалено зает, за да танцува! Това е в кръвта ти завинаги!“, Мария реши да не дава обяснения. Дори майка й, една от по-богатите жителки на Сакромонте, която по принцип не одобряваше фламенкото, понеже го виждаше като още един начин gitanos да продават телата си на пайос, бе изненадана, когато Мария й каза, че няма да участва.

— Жалко, че си загубила страстта си към танците. Както и много други неща — изсумтя тя.

Шумът от китарите и тропащите крака бавно стихна, когато село Сакромонте започна да слиза по криволичещите пътеки. Мария погледа цветната, шумна редица хора известно време, мъчейки се да прихване малко от веселието им, но душата й бе затворена за него. Снощи Хосе се бе проснал на леглото по изгрев, вонящ на евтин парфюм. Не беше виждала Карлос от вчера по обяд, но поне Едуардо беше до нея да й помага с носенето тази сутрин.

— И аз трябва да тръгвам — каза Хосе, излизайки от пещерата, пременен в бяла риза с къдрици, черни панталони и пояс. — Знаеш какво да правиш с Лусия. Не закъснявай! — каза той, метна китарата си през рамо и побърза да се присъедини към останалите.

— Buena suerte! — провикна се тя след него, но той не се обърна и с нищо не показа, че я е чул.

— Добре ли си, мамо? — попита я Едуардо. — Ето, пийни малко вода, изглеждаш толкова изморена.

— Благодаря. — Тя се усмихна с благодарност на сина си, взе чашата и я изпи на един дъх. — Виждал ли си Карлос?

— Да, по-рано. Беше долу в бара с няколко свои приятели.

— Ще идва ли тази вечер?

— Кой знае? — сви рамене Едуардо. — Беше прекалено пиян, за да говори.

— Той е само на петнайсет — въздъхна Мария. — По-добре тръгвай да настигнеш баща си, Едуардо. Аз трябва да остана и да помогна на Лусия да се облече.

— Тя те чака в спалнята ти.

— Чудесно.

— Мамо… — Едуардо се поколеба за момент. — Мислиш ли, че този план на татко е правилен? Сестра ми е едва на десет. Говори се, че днес ще има над четири хиляди души в публиката. Дали няма да стане за смях? Както и татко, и всички ние?

— Едуардо, у сестра ти няма нищо смешно и двамата трябва да вярваме, че татко ти знае какво прави. А сега тръгвай, ще се видим в Алхамбра, когато облека Лусия.

— Да, мамо.

Едуардо потегли, а Мария се върна в пещерата; дори под яркото следобедно слънце кухнята бе в сумрак.

— Лусия? Време е да се приготвяш — подвикна тя, отмятайки завесата, и влезе в мрачната си спалня.

— Да, мамо.

Мария затърси кибрита и свещта до леглото, мислейки си, че Лусия изобщо не звучеше като себе си.

— Болна ли си? — попита тя, когато видя малката си дъщеричка свита на кълбо на сламеника.

— Не…

— Тогава какво има?

— Аз… се страхувам, мамо. Толкова много хора… не може ли вместо това да останем заедно тук? Може да направиш от онези малки питки, които обичам, и да изядем цяла тава, а когато татко се върне, да му кажем, че сме се загубили по пътя?

Очите на Лусия изглеждаха огромни и уплашени в светлината на свещта. Мария я взе в ръцете си и я сложи да седне на коляното й.

— Няма от какво да се страхуваш, querida — каза нежно тя, докато събличаше дъщеря си. — Същото е, независимо пред колко хора танцуваш. Просто затвори очи и се престори, че си тук, у дома, и танцуваш в кухнята за мен, татко ти и братята ти.

— Ами ако duende не дойде, мамо? Ако не мога да го усетя?

Мария се пресегна да вземе малката рокличка, която бе ушила за Лусия, и я навлече през главата й.

— Ще се получи, querida, щом чуеш ударите на cajón и китарата на баща ти, ще забравиш всичко. Ето. — Мария закопча последната кука на гърба на Лусия. — Стани да те видя.

Тя свали дъщеря си от коляното си и Лусия се завъртя, а шлейфът й се понесе зад нея като гладна акула. През последните две седмици Мария бе научила Лусия как да се справя с него, уплашена, дъщеря й да не се спъне в роклята пред хиляди хора. Но Лусия веднага се научи да работи с шлейфа, както винаги се получаваше, когато ставаше дума за танци. Сега, пред погледа на Мария, тя без усилие го отметна, за да не й пречи, и се обърна към майка си.

— Как изглеждам, мамо?

— Като принцеса, каквато си. Сега ела, трябва да вървим. Трябва да носиш шлейфа си вдигнат под наметалото, за да не го види някой. — Мария се наведе и допря носа си до този на дъщеря си. — Готова ли си? — попита тя и й подаде ръка.

— Готова съм.

Мария оседла мулето Пака и вдигна Лусия на гърба му, като се увери, че шлейфът на роклята й е скрит. Присъединиха се към процесията, която се виеше надолу по планината, и колкото повече се доближаваха до Алхамбра, а Пака пъхтеше от усилието да се изкачи по стръмния склон, толкова по-въодушевена изглеждаше Лусия, махайки на приятели и съседи. Една старица се разпя и дрезгавият й глас се издигна в лекия юнски бриз, а Мария и Лусия запляскаха в тон и запяха припева заедно с другите селяни.

Два часа след тръгването си пристигнаха на Вратата на справедливостта, където хората се лееха през входа с форма на ключалка към главния площад на Алхамбра. Мария помогна на Лусия да слезе от гърба на Пака и върза мулето под един кипарис, където то взе доволно да пасе тревата.

Макар да наближаваше шест часът, слънцето все още грееше силно и осветяваше сложните древни релефи по стените. Навсякъде около тях хората предлагаха стоките си, продаваха вода, портокали и печени бадеми. Мария държеше здраво ръката на дъщеря си, следвайки шума от стотици китари и тропащи крака. Зад „Plaza de Aljibes“, където се провеждаше конкурсът, високите червени стени на Алхамбра бяха осветени и даваха спиращ дъха декор на събитието. Тя поведе Лусия към Вратата на виното, където трябваше да се срещнат с Хосе. Погледна надолу и видя, че облицованият с плочки под е покрит с лавандулови цветове, може би, за да прикрие вонята на толкова много потни тела, натъпкани едно до друго.

— Жадна съм, мамо, може ли да седнем и да пийнем нещо? — Лусия се свлече на земята, а Мария набързо потърси в кошницата си манерката, която си бе донесла. Наведе се до дъщеря си точно когато се вдигна вълна от аплодисменти, сигнализираща, че следващият участник е излязъл на сцената.

— Вижте го! Не трябва ли вече да е умрял?! — чу Мария да коментира някой. И действително, когато тълпата тръгна напред и тя вдигна дъщеря си, преди да я стъпчат, Мария видя, че дребният човек с китарата на сцената е много възрастен старец.

— Ел Тио Тенасас! — обяви безтелесен глас отнякъде пред тях. Спусна се тишина, докато мъжът настройваше китарата си. Дори от това разстояние Мария виждаше, че ръцете му силно треперят.

— Някога е бил прочут — прошепна съседът й.

— Някой каза, че ходил пеша два дни, за да стигне дотук — каза друг.

— Мамо, не виждам! — оплака се Лусия, дърпайки полата на майка си. Мъжът до тях вдигна Лусия на ръце.

Старецът на сцената започна бавно да свири на китарата, след което запя с учудващо силен глас. Онези, които си шепнеха и се смееха, притихнаха по време на изпълнението. Тази песен веднага върна мислите на Мария към времето, когато бе слушала как пее дядо й — трогателна cante grande, която бе чувала много пъти. Като всички други в тълпата, тя усещаше как всяка болезнена дума прорязва сърцето й, докато Ел Тенасас скърбеше за загубата на любовта на живота си.

Виковете „Otia! Otia!“ показаха, че изпълнението му е постигнало голям успех пред възможно най-претенциозната публика.

— Той има duende, мамо — прошепна Лусия, когато мъжът я остави на земята. Тогава нечия ръка хвана рамото на Мария и тя се обърна. Беше Хосе.

— Къде се губите? Казах ви да ме чакате при Вратата на виното. Хайде, ние сме след следващия cantaor.

— Понесе ни тълпата — обясни Мария, мъчейки се да задържи ръката на Лусия сред гъстата маса хора, докато съпругът й ги водеше към сцената.

— Е, слава на боговете, че сега сте тук, иначе всичко щеше да бъде за нищо. Скрий се зад оня кипарис и й оправи косата — нареди той, докато тълпата посрещаше с рев следващия изпълнител. — Трябва да тръгвам. А сега, моя Лусия — Хосе клекна и хвана малките ръчички на дъщеря си в своите, — трябва да изчакаш четвъртия тон, както репетирахме. Когато извикам „Оле!“, ще изтичаш оттук направо на сцената.

— Добре ли изглеждам, тате? — попита го Лусия, докато Мария сваляше наметалото и откачаше шлейфа на роклята.

Но Хосе вече вървеше към страничната част на сцената.

Сърцето на Мария биеше в ритъм с музиката. Тя реши, че мъжът й трябва да е получил умствено разстройство, за да си помисли, че този план би могъл да проработи. Тя погледна малкото си момиченце, съзнавайки, че ако куражът на Лусия я изоставеше и тя избягаше от сцената, семейството им щеше да стане за присмех не само в Сакромонте, а и пред всички gitanos.

Пресвета Дево, закриляй милата ми дъщеричка…

Много по-рано, отколкото й се искаше, последният cantaor се поклони пред не особено въодушевената тълпа и няколко секунди по-късно Хосе се качи на сцената.

— Ще ми се да имах обувки, мамо, тактовете щяха да се чуват толкова по-добре — въздъхна Лусия.

— Нямаш нужда от обувки, querida, когато имаш duende в стъпалата си. — Когато Хосе засвири, Мария побутна дъщеря си напред. — Бягай, Лусия! — извика тя и загледа как детето тича през тълпата, държейки шлейфа си преметнат през малката си ръка.

— Оле! — извика Хосе в паузата след четвъртия тон.

— Оле! — повтори публиката, точно когато Лусия се хвърли на сцената и се плъзна към центъра й. Веднага се чуха неодобрителни викове и някой извика:

— Приберете бебето обратно в люлката му!

Мария видя с ужас как един едър мъж се качва по стълбите към дъщеря й, която бе застанала в началната си позиция, с вдигнати над главата ръце. Тогава звукът на малките й стъпала започна да тактува по пода, докато Лусия се държеше в позиция, удряйки земята в хипнотичен, пулсиращ ритъм. Едрият мъж се опита да се качи на сцената и да я хване, но един друг мъж го спря, а Лусия се завъртя в кръг, все още тропайки с крака и държейки началната позиция. Когато се обърна отново към публиката, ръцете й пляскаха palmas в тандем с краката. Брадичката й бе вдигната, а очите й гледаха към небесата.

— Оле! — извика тя, когато баща й отново засвири.

— Оле! — отвърнаха зрителите, докато краката й продължаваха да удрят в ритъм земята.

Хосе видя как дъщеря му застана в центъра на сцената, с обърната величествено глава, а публиката притихна в благоговение. Мария погледна в очите на дъщеря си, светнали под прожекторите, които сега осветяваха нея, и разбра, че се е пренесла на далечно място, където нищо не можеше да я достигне, докато танцът й не свърши.

Гласът на Хосе, който иначе не беше най-доброто му качество, се издигна, акомпанирайки на малката Лусия.

Мария въздъхна от изтощение и погледна зад съпруга и дъщеря си, към великата крепост Алхамбра, след което се свлече на колене, понеже главата й се завъртя.

Знаеше, че тази нощ ги е загубила и двамата.

Няколко минути по-късно се съвзе и чу аплодисменти и одобрителни викове, които сякаш продължиха до безкрай.

— Добре ли сте, сеньора? Ето. — Друга жена й тикна в ръцете манерка с вода. — Пийнете си малко, много е горещо.

Мария го направи и бавно дойде на себе си. Благодари на жената и се изправи несигурно на крака.

— Какво е станало? — попита, все още леко замаяна.

— Малкото момиченце направо вдигна метеж! — каза жената. — Наричат я Ла Кандела, Свещта, защото гори толкова ярко.

— Името й е Лусия — прошепна Мария и се надигна на пръсти, за да види дъщеря си, която стоеше на сцената с жена в богато украсена бяла рокля за фламенко. Жената бе коленичила пред дъщеря й.

— Коя е тази? — попита Мария съседката си.

— Че как, това е самата Ла Макарона! Покланя се на новата малка кралица.

Мария видя как Ла Макарона се изправи, взе ръката на Лусия в своята и я целуна. Чуха се още викове и аплодисменти, когато жената и детето отново се поклониха и Ла Макарона отнесе Лусия от сцената.

— Коя е тя? — бе рефренът на тълпата, докато Мария си проправяше път към сцената да вземе дъщеря си.

— Тя е от Севиля… Мадрид… Барселона…

— Не, виждал съм я да танцува до фонтана в Сакромонте…

Отстрани на сцената имаше навалица от двайсет реда с хора. Мария не виждаше дъщеря си в центъра, само Хосе, който се усмихваше благосклонно. Тъкмо когато Мария усети, че е готова да убие някого, за да намери дъщеря си, Хосе се наведе и вдигна Лусия на раменете си.

— Добре е, в безопасност е — каза задъхана Мария, гледайки заедно с останалите зрители радостното дете.

— Мамо?

— Едуардо! Gracias a Dios! — възкликна тя и заплака от облекчение, когато най-големият й син я прегърна.

— Беше триумф! — прошепна Едуардо. — Всички тук говорят за Лусия. Трябва да идем и да я поздравим, както и татко.

— Да, разбира се, че трябва. — Мария изтри с ръце просълзените си очи и се отдръпна от гърдите на сина си. — Вече трябва да се прибира вкъщи, сигурно е изтощена.

Отне им още няколко минути да си проправят път през навалицата около Хосе и Лусия. Макар следващият участник да беше на сцената, те бяха заобиколени от тълпа обожатели отстрани.

— Поздравления, querida! Много се гордея с теб.

Лусия, чийто шлейф се спускаше по тялото на баща й, погледна надолу към майка си.

— Благодаря, мамо! То дойде, duende — прошепна тя, когато Мария се протегна да я чуе.

— Нали ти казах, че ще дойде? — Мария хвана ръката на дъщеря си, а Хосе я игнорира и продължи да говори с хората около тях.

— Каза ми, мамо.

— Уморена ли си, querida? Ще дойдеш ли сега с мама? Мога да те сложа да спиш до мен.

— Разбира се, че не е уморена! — обърна глава Хосе към жена си. — Нали, Лусия?

— Не съм, татко, но…

— Трябва да останеш и да отпразнуваш коронацията си! — каза Хосе, а някакъв човек от тълпата му подаде чаша бренди, която той изгълта на екс. — Arriba!

— Arriba! — повтори тълпата.

— Лусия, искаш ли да се прибереш с мен? — попита нежно Мария.

— Аз… мисля, че трябва да остана с тате.

— Да, трябва! Има много хора, които искат да се срещнат с теб, както и да видят изпълнението ни. — Хосе хвърли предупредителен поглед на жена си.

— Тогава ще ти пожелая лека нощ, querida. Обичам те — прошепна Мария и пусна ръката на детето си.

— И аз те обичам — отвърна Лусия, а майка й хвана ръката на Едуардо и тръгна.

* * *

Когато се събуди на следващата сутрин, Мария се размърда и инстинктивно потупа леглото до себе си. За щастие до нея лежеше малко телце и както обикновено хъркаше като прасе. Тя се обърна, погледна надолу и видя Лусия, все още в роклята си, свита на сламеника и дълбоко заспала.

Тя се прекръсти, като едва повярва, че е проспала завръщането на съпруга си и дъщеря си, но явно обратният път и напрежението през деня бяха изпили силите й. Тя се усмихна, когато сведе поглед към Лусия. Несъмнено днес щяха да се изредят безброй посетители, за да научат повече за „Ла Кандела“, както официално я бе кръстила Ла Макарона предната нощ. Щяха да искат да я видят как танцува, разбира се, а Мария, като нейна майка, можеше да се окъпе в отразената светлина на славата на дъщеря си.

— И наистина се гордея — прошепна тя, почти за да се самоубеди, че не ревнува, но и защото бе изпълнена със страх за малкото си момиченце. И за брака си…

Накрая Мария се надигна от леглото и се облече. Усещаше киселата миризма на собствената си пот, но нямаше време да носи вода, за да се измие. Хвърли поглед зад завесата на стаята на момчетата и видя, че само Едуардо спи на матрака.

Мария се опита да запази спокойствие, като си напомни, че сигурно половината семейства в Сакромонте имаха роднини, заспали, където са паднали предната нощ. Тримата каталунски братовчеди на Хосе лежаха на кухненския под, още с ботуши; един от тях продължаваше да стиска китарата си, а друг прегръщаше бутилка бренди. Тя внимателно се промъкна покрай тях и отиде до съседната пещера, за да нахрани животните и да донесе съчки, за да напали огън за готвене.

Беше великолепно утро в зелената долина под синьо като метличина небе. Дивите лантани бяха разцъфтели в розово, жълто и оранжево над зелената трева, а въздухът бе изпълнен с приятния аромат на дива мента и салвия. В селото беше тихо, повечето жители спяха след натоварената нощ. Оставаше още един ден от конкурса, така че по-късно процесията щеше отново да тръгне през долината към Алхамбра.

— Buenos dias, мамо — каза Едуардо, когато влезе в кухнята, докато Мария бъркаше рядката царевична каша в желязното гърне.

— Buenos dias. Нали видя, че и двамата ти братя ги няма?

— Да. Видях ги снощи в Алхамбра, но…

— Какво, Едуардо?

— Нищо, мамо. Сигурен съм, че ще се върнат, като огладнеят. — Той си взе купата каша и излезе да седне на стъпалото отвън, а телата на кухненския под започнаха да се размърдват.

Мария прекара сутринта в приготвяне на безкрайни купи каша, за да помогне на роднините си с махмурлука, и с носене на вода от дъното на хълма. По обяд никой от другите й двама синове не се беше прибрал и когато Хосе се приготви за тръгване, тя го помоли да разпита за тях.

— Стига си се тревожила, жено, те са големи мъже, могат да се грижат сами за себе си.

— Фелипе е само на тринайсет, не е точно възрастен мъж, Хосе.

— Днес пак ли ще си облека роклята? — попита Лусия, когато влезе в кухнята и триумфално метна шлейфа си. Мария видя, че по лицето на дъщеря й имаше петна, май от шоколад, а краката й бяха същия цвят като пръстения под.

— Не. Ела, ще ти помогна да я свалиш — не искаме да се скъса, нали? А когато всички тръгнат, ще сложа и теб, и роклята в бурето и хубаво ще ви изтъркам — усмихна се Мария.

— Носи я, mi princesa, и всички ще знаят, че си ти, когато те видят отново днес — заяви Хосе.

— Ще я водиш в Алхамбра с теб? Не си ли много уморена, за да пътуваш пак, querida? — добави тя към Лусия.

— Разбира се, че не е! — отговори Хосе вместо дъщеря си. — Снощи бе коронована като новата кралица от самата Ла Макарона! Нима очакваш да не се порадва на успеха си, а да си стои вкъщи с теб? А, Лусия? — обърна се към детето и смигна.

— Може ли да отида, мамо? Тази нощ ще обявят победителите, нали разбираш?

— А ти не можеш да си сред тях — промърмори Мария.

Изтърка бързо лицето на Лусия с мокра кърпа и направи всичко по силите си да приглади черната й коса, но нямаше време да я намаже и да я събере на кок. Веднага щом можа, Лусия се измъкна от ръцете на майка си и дивите й черни къдрици полетяха зад нея.

— Хайде, Лусия, ще оседлая мулето и ще яздиш до Алхамбра, за да поздравиш почитателите си. — Хосе предложи ръката си на дъщеря си, а тя припна към него и я хвана.

— Моля те, не я връщай твърде късно! — викна Мария от входа на пещерата, докато тримата братовчеди минаваха покрай нея, за да тръгнат след Хосе.

Както очакваше, Мария прекара остатъка от деня в посрещане на наплива от посетители. Всички бяха чули за малкото момиче, което имало duende в себе си. Дори когато Мария обясняваше, че Лусия не си е у дома, някои гости си пъхаха носовете в стаите, за да се уверят, че не се крие там. Мария щеше да умре от срам — още не бе имала време да оправи леглата и спалните воняха на тютюн, пот и алкохол.

— Тя ще е тук утре — уверяваше Мария всички гости — и да, може да танцува долу в голямата пещера.

Дори Паола се изкачи по хълма, за да види дъщеря си и внучка си.

— Чух, че е направила впечатляващо представление — каза Паола, отпи вода от тенекиената си чаша и си изтри челото. Жегата беше убийствена.

— Да, така си беше.

— Прабаба ти, която беше bruja, все ми казваше, че идва специално дете. Може би е Лусия?

— Може би.

— Е, има време да разберем дали пророчеството е вярно, защото Лусия не може да работи законно, докато не порасне. Не че това спира много от семействата тук. Надявам се да спре твоето. — Паола изгледа строго дъщеря си с кафявите си очи.

— Хосе иска тя да стане звезда, и Лусия иска същото — въздъхна Мария, като този път си позволи да покаже чувствата си.

— Но ти си й майка! Ти решаваш какво става под собствения ти покрив. Честно, Мария, понякога си мисля, че си станала кротка като мишка, откакто се омъжи за Хосе. Той не те бие, нали?

— Не — излъга Мария, защото понякога, когато пиеше прекалено много, и това се случваше. — Той се опитва да направи това, което е най-добро за дъщеря ни.

— И да си докара повече пари в кесията, негодникът — изсумтя Паола. — Още не разбирам какво видя в него, освен онова, дето му виси между краката. А ние се канехме да те уредим с братовчеда на баща ти. Е, ти избра собствената си съдба, и както си знаех, сега съжаляваш. — Тя замлъкна за момент, за да подчертае ефекта от думите си. — Тук съм, за да ти кажа, че ти и семейството трябва да дойдете утре у нас с Лусия. Много наши братовчеди са дошли от Барселона и искат да видят прочутата ми внучка. Ще сготвя за всички, така че поне ще се нахраните — каза тя, хвърляйки поглед на твърде малката купчина моркови и единствената зелка, — всичко, което бе останало за вечеря тази нощ.

— Да, мамо — съгласи се унила Мария, а майка й стана от стола.

— Точно в един часа — каза Паола и се изнесе.

Мария остана седнала. Чудеше се как животът й, който бе започнал изпълнен с надежди, някак се бе сгромолясал до този момент. Момент, в който тя усещаше, че се е провалила и като съпруга, и като майка. Очите й се насълзиха, но тя ги изтри ядно. Нямаше кого да обвинява, освен себе си.

— Hola, Мария!

Тя вдигна очи и видя съседа си Рамон да стои до вратата. Двамата бяха приятели като деца — той беше мило момче, тихо и разсъдливо; може би бе развил този си характер, понеже беше най-малкият от девет много по-шумни деца. Той се бе оженил за своя братовчедка от Севиля и двамата бяха построили дома си в съседната пещера. Хулиана бе починала при раждането на третото дете две години по-рано, оставяйки Рамон вдовец с гладни деца, които да изхранва.

— Влез — махна му Мария с усмивка.

— Донесох ти малко портокали. — Той й подаде кошницата и на Мария й потекоха лигите при вида на ароматните, блестящи плодове.

— Gracias, но къде ги намери? — намръщи се тя.

— С това ни платиха пайос тази седмица — промърмори той, докато изсипваше плодовете в нейната кошница. — Казват, че приходите от реколтата били прекалено малко, за да платят с песети. — Той сви рамене. — Но не се оплаквам. Поне фермерът ми предлага стабилна и честна работа през цялата година. Макар че взе да ми омръзва да ям портокали.

— Тогава ти благодаря. — Тя бръкна в кошницата и извади най-сочния плод. Обели го и силният му аромат се разнесе от него, а когато отхапа, пресният сок избухна в устата й и потече по брадичката й. — Изглежда толкова нечестно, че растат навсякъде наоколо, но не можем да си позволим да си ги купим.

— Както и двамата знаем, животът невинаги е честен.

— Мога ли да ти предложа малко вода? Сега имам само това.

— Да, Мария, gracias.

— Къде са твоите момичета? — попита тя, подавайки му тенекиена чаша.

— На конкурса с баба си и дядо си от Севиля. Изглежда всички са дошли в Гранада. А твоето семейство?

— Хосе и Лусия вече са там…

— Чух от приятел, че снощи е танцувала — каза Рамон. — И че била истинска сензация.

— Да, такава беше. Едуардо отиде за вода, а що се отнася до Карлос и Фелипе, не съм ги виждала.

— Е, поне двамата имаме няколко минути да поседим заедно на спокойствие. Изглеждаш уморена, Мария.

— Всички в Сакромонте са уморени днес, Рамон.

— Не, Мария, изглеждаш уморена до дъното на душата си.

Усети нежния му поглед и искрената загриженост и съчувствие в очите му и в гърлото й заседна буца.

— Какво те тревожи?

— Искам да знам къде са синовете ми, че са в безопасност. — Тя вдигна глава и го погледна в очите. — Когато децата ти пораснат, ще разбереш.

— Дори тогава се надявам да слушат татко си.

— И аз се надявам на същото заради теб. А сега трябва да се захващам за работа.

Когато Мария тръгна да става, Рамон протегна ръка към нея.

— Ако в който и да е момент имаш нужда от помощта ми, моля те, кажи ми. Винаги сме били приятели, нали?

— Да. Благодаря ти, но всичко е наред. И благодарение на теб имам прясно изцеден портокалов сок, който да предложа, ако дойдат още гости да търсят Лусия.

— А благодарение на теб, Мария, аз можах да тръгна на работа след смъртта на жена ми, знаейки, че децата ми са в сигурни ръце.

— Ние сме съседи, Рамон, помагаме си един на друг.

Мария се загледа след него, докато той излизаше от пещерата, и си спомни какъв беше като малко момче. Сякаш се появяваше всеки път, когато тя беше в селото, и често молеше да й акомпанира на китарата си, докато танцува. Тя винаги отказваше, защото не беше много добър.

Започна да приготвя портокалите, като не можеше да устои да не си хапва по някое сочно парченце от време навреме, и се замисли дали Рамон някога е бил влюбен в нея.

— Мария Луиза Амая Албайсин — присмя се на себе си. — Ти си една отчаяна старица, която живее в миналото!