Лусинда Райли
Сестра на луната (11) (Историята на Тиги)

9.

Събудих се на следващата сутрин и се замислих какъв необикновен ден беше вчера. С Чили имах чувството, че всяко посещение при него е като сън. А що се отнасяше до Зед, никога не ми се бе случвало мъж да ми обръща толкова внимание и да ми прави толкова комплименти, затова не знаех как да реагирам. Да, беше физически привлекателен, но имаше нещо в него, нещо в странната му… фамилиарност към мен, което не можех да разбера.

— Все едно ме познава — прошепнах на себе си.

Един от големите ми проблеми беше, че бях доста невинна по отношение на мъжете. Неведнъж си бях патила заради това и напоследък изпитвах чувството, че трябва да проведа няколко задълбочени интервюта с всеки кандидат-ухажор, преди дори да стигна дотам, че да се държим за ръцете. Бяха ме наричали „фригидна“, защото отказвах да скоча в леглото две секунди след като срещна някого, но не ми пукаше — така беше по-добре, отколкото да се мразя на сутринта. Аз и психиката ми просто не понасяхме връзките за една нощ — повече ни пасваше „вечната“ любов и просто така стояха нещата.

Слязох при котките и влязох в заграждението, наслаждавайки се на топлите лъчи по лицето си, докато гледах как три от тях се пекат на слънце отвън. Поговорих им малко, докато им слагах закуската, после се качих обратно по склона към къщата, отворих задната врата на хижата и влязох вътре.

— Берил? — вдигнах глас, вървейки по коридора.

Нямаше я на обичайния й пост в кухнята, но по тиганите в мивката и мириса на бекон си личеше, че някой е пържил закуска. Отидох до хладилника и извадих обяда на Чили, за да му го занеса по-късно, после пак излязох в коридора. Берил вероятно беше на горния етаж и сменяше чаршафите на леглата; реших да се върна по-късно, за да помоля за достъп до компютъра в офиса й и да потърся седемте пещери на Сакромонте в Гранада.

— Тиги! — чух глас зад себе си тъкмо когато се канех да изляза.

— Здрасти, Берил! — Обърнах се и й се усмихнах. — Сигурно е облекчение за теб, че всички са си тръгнали и отново цари мир?

— Ами така стояха нещата снощи, но… — тя сниши глас, — после се събудих и намерих имейл от господаря тази сутрин, който ми съобщи, че Зед е решил да остане тук в обозримото бъдеще. Другите гости си тръгнаха, но той още е тук и е заел офиса ми. Тази огромна хижа, заета само от един човек!

— Зед е решил да остане — повторих бавно.

— Да, явно иска да си вземе почивка, да избяга от всичко за малко по-дълго, така каза господарят.

— О, Господи! — прошепнах повече на себе си, отколкото на Берил. — Ами тогава ще дойда друг път, за да помоля за интернет.

— Между другото — каза Берил, когато се запътих към вратата, — той ми каза тази сутрин, че решението му да остане е било продиктувано от нещо, което ти си му казала вчера.

— Наистина ли? Нямам представа какво може да е било. Отивам да видя Чили, Берил. Чао!

Докато карах към колибата на Чили, се замислих за продължаващото присъствие на Зед и усетих тръпка на безпокойство в стомаха си.

— Рано идваш — промърмори Чили, когато почуках и влязох. Макар че нямах представа откъде знае, че е рано, след като нямаше нито един часовник в колибата.

— Притесних се за теб след това, което стана вчера, затова дойдох да видя дали си добре.

— Няма за какво да се притесняваш, момиче! Не си бях прекарвал толкоз добре от години, колкото снощи.

— Чили, това място, Сакромонте, пещерите… и ти ли си роден там?

— Не, аз съм каталунец, роден на плажа в Барселона, под един фургон.

— Откъде тогава знаеш за Сакромонте?

— Моята прабаба е родена там. Тя беше силна bruja. Братовчеди, лели, чичовци… много роднини оттам имах.

— Какво е bruja?

— Мъдра жена, такава, дето вижда неща. Микаела, тя изроди майка ти, тя ми каза, че ще дойдеш. И че аз ще те пратя у дома. Бях мъничко момченце, на китара свирех за твоята баба. Тя стана много прочута.

— С какво?

— С танци, много ясно! Фламенко! — Чили започна да пляска с ръце в ритъм. — То е в наш’та кръв! — Той вдигна лулата си и я запали. — Бяхме в Сакромонте, на големия фестивал в Алхамбра. Тя детенце като мен. — Чили се засмя весело. — Мислех, след осемдесет и пет години чакане, че Микаела направила грешка, че ти не ще дойдеш, но ей те тука.

— Как знаеш, че наистина съм… аз?

— Дори татко ти да не ти беше оставил писмо, щях да знам.

— Как?

— Ха-ха-ха! — Чили плесна с ръце, после удари с юмрук стола. Напомняше ми на Румпелщилцхен и бях убедена, че ако беше изправен, щеше да изпълнява странни танци и песни около готварско гърне.

— Какво?

— Имаш нейните очи, нейната грация, само дето си красива! Тя беше грозна, докат’ не затанцува. Тогаз красива. — Той посочи старото си желязно легло. — Отдолу, моля. Вземи тенекиената кутия и ще ти покажа твойта баба.

Изправих се, за да изпълня заръката, с мисълта, че се намирах в абсурдна ситуация: бях в ледената дива пустош на Шотландия, с някакъв откачен престарял циганин, който ми казваше, че пристигането ми е било предречено. Коленичих и извадих ръждива тенекиена кутия от бисквити.

— Сега ще ти покажа!

Сложих кутията в скута му и той се помъчи да я отвори с изкривените си от артрита пръсти. Когато успя, по коленете му и по пода се посипаха черно-бели снимки. Вдигнах падналите и му ги подадох.

— Ей туй съм аз. Свирех в „Да Стампа“ в Барселона… Хубав бях, sí?

Погледнах черно-бялата снимка и видях Чили преди може би седемдесет години — тъмнокос и строен, с традиционната надиплена риза, притиснал китара до гърдите си. Погледът му бе насочен към жената, която стоеше пред него с вдигнати над главата си ръце, облечена в рокля за фламенко и с голямо цвете в блестящата си тъмна коса.

— Господи, колко е красива! Това ли е баба ми?

— Не, това беше жена ми, Росалба. Да, тя беше muy linda… толкова красива. Оженихме се на двайсет и една… другата половина от сърцето ми. — Чили се хвана за гърдите.

— Къде е сега?

Лицето на Чили помръкна и той сведе поглед.

— Няма я. Изчезна в Гражданската война. Лошо време, Хочиуичи. Дяволът влезе в сърцата на нашия народ.

— Чили, толкова съжалявам…

— Това е животът — прошепна той, галейки лицето на горката си съпруга с мръсния си палец. — Тя още ми говори, но с по-тих глас, защото пътува по-надалеч.

— Затова ли напусна Испания? Имам предвид, след като си изгубил семейството си?

— Sí. Нищо не остана за мене там, тъй че си тръгнах — най-добре миналото да остане минало.

— И си се озовал тук?

— След много пътуване в Англия преди, да. Сега… — Чили се върна към купчината снимки и започна да хвърля ненужните обратно на пода. Докато ги събирах видях, че всичките са на китаристи и танцьори в различни барове и клубове, но екстазът на всяко лице, запечатан завинаги от фотоапарата, бе един и същ.

— Aqui! Ето я!

Чили ми направи знак да се доближа и погледнах поредната фотография на танц фламенко. На преден план имаше много дребна танцьорка с вдигнати над главата ръце, но вместо традиционната надиплена рокля, бе облечена в прилепнали панталони и елек. Кожата й беше бледа, а косата й — черна и намазана с някакво масло, с една-единствена къдрица в средата на челото й.

— La Candela! Огънят, който гори в сърцата на целия ни народ. Виждаш ли, Хочиуичи? Виж очите й… те са твоите очи.

Вторачих се в очите на дребната жена на снимката, но беше черно-бяла и нямаше как да знам какъв цвят са очите й.

— Това е тя! Лусия Амая Албайсин, твоята abuela, La Candela, най-прочутата танцьорка на своето време! Родена е в Сакромонте, изродена от ръцете на Микаела…

В ума ми отново изплува образът на светлина на свещи, проблясваща по варосания овален таван над мен, докато ме вдигат към него…

— Сега, Хочиуичи, ще ти разкажа историята на твоето семейство. Започваме през 1912-а, годината, в която се родила баба ти Лусия…