Жан-Кристоф Бризар, Лана Паршина
Истината за смъртта на Хитлер (29)

Глава IV

Париж, септември 2017 г.

Едва се различават с просто око. Колко са? Две, може би три. Парченца, по-скоро трохи, тъмни като прашинки. Филип Шарлие върти пред очите си пластмасово флаконче с червена тапа. На етикета може да се прочете „зъбен камък A. X.“. Как тези фрагменти, произлизащи от зъбите на Хитлер, са се оказали в Париж? Случайност, стечение на обстоятелствата. След огледа през юли 2017 г. в централата на ФСБ в Москва доктор Шарлие грижливо прибра, както е привикнал, материалите, с които беше работил. В случая два чифта ръкавици от латекс и два листа хартия, върху които бяха поставяни зъбите. Той педантично не смеси нищо: хартията и ръкавиците, използвани за останките на Хитлер, на една страна, онези за зъбите, приписвани на Ева Браун, на друга. При завръщането си в Париж, преди да изхвърли всичко, си даде сметка, че няколко миниатюрни късчета камък от зъбите на Хитлер са се отронили по време на огледа. Той машинално ги събра и съхрани в един флакон. Как да постъпим? Александър, нашият човек за връзка в руското Министерство на външните работи, и офицерите от ФСБ винаги се бяха противопоставяли на каквото и да е вземане на проби от зъбите. Това условие ни беше известно. А и как бихме могли да избегнем плътното наблюдение на служителите от ФСБ по време на анализа с микроскоп? При това насред Лубянка? Дори Лана, която иначе е склонна да се опитва да постигне и невъзможното, не посмя даже да си помисли за това. Но сега сме в Париж, далеч от Москва. Руските тайни служби не могат да се намесят и да ни попречат да използваме тези фрагменти. Въпреки това не може и дума да става да действаме без тяхното съгласие. По две много прости причини: заради моралните принципи и заради професионализма. Две понятия, на които Филип Шарлие държи особено. Още повече че без зелена светлина от руските власти ще бъде невъзможно да направим официален анализа на тези късчета зъбен камък. Тогава ще се окажем в същото положение като екипа на американския документален филм на „Хистъри Ченъл“, излъчен през 2009 г. Поради липсата на договореност с руските архиви (в случая ГАРФ), техните разкрития за парчето череп, приписвано на Хитлер, си остават опетнени от съмнения.

В техния случай на много въпроси не е даден отговор. Как са били събрани тези късчета череп и от кого? Загадките около работата на американския екип правят работата му научно неизползваема. Не е случайно, че доктор Ник Белантони така и не е публикувал труда си в научно списание. Т.е. никога не го е потвърдил.

Ние няма да допуснем същата грешка.

Лана подскача от радост. „Отронили са се късчета? Невероятно! Какъв шанс…“ Нейният ентусиазъм отдавна не ме изненадва. Нито кипящата й енергия. Както обикновено препятствията някак си изчезват като по чудо при нейната поява. Страховете ми, съмненията ми се превръщат просто в неврози без покритие в действителността. Все пак се постаравам да й представя моята гледна точка: възможността да разгневим руските си партньори, вероятността да откажат, наказателни мерки в отговор (особено срещу Лана, която все пак притежава руски паспорт и живее предимно в Москва)… Въображението ми я забавлява. Тя ми се смее. Чувам я ясно по телефона. Преувеличено ли е да мисля, че ФСБ може съвсем спокойно да причини неприятности по един или друг начин на руски гражданин, който създава затруднения?

„Не се тревожи за мен, напротив, те ще се зарадват, щом разберат, че имаме частици от зъбите.“ Обяснява ми хода на мислите си, както се обяснява урок на дете.

— Каква беше уговорката ни?

— Да извършим само визуално изследване.

— Беше ли постоянно наблюдението над анализа ни?

— Наблюдаваха ни поне петима.

Дотук Лана е права. Ние просто играехме играта по наложените от тях правила. „Филип Шарлие ще постави ли под въпрос автентичността на зъбите?“ Лана вече знае отговора. Тя практикува нещо като маевтика с мен. Увлича ме в коловоза на своята мисъл. Настоява да й отговоря. „Не, няма да твърди, че това не са зъбите на Хитлер. Напротив, категоричен е.“ Тогава? Усмивката се усеща в гласа на Лана… „Тогава всичко е наред, Жан-Кристоф. Те ще се съгласят. Довери ми се.“

 

 

Лабораторията по физика на твърдото тяло на Университета Париж-Юг е в ремонт. Около централното здание от сутрин до вечер се суетят работници. Чука се, пробива се, стърже се. Тихата гора и богаташките домове на градчето Орсе, на югозапад край Париж, не обръщат никакво внимание на тези временни неприятности. Филип Шарлие също е свикнал с шума. Важното е да успее да направи анализите на образците, които се съхраняват грижливо в малкия флакон. В своите съдебномедицински разследвания Шарлие може да разчита на ядро от експерти. Най-добрите.

Рафаел Вейл е един от тях. Специалността на този инженер от Лабораторията по физика на твърдото тяло: сканиращият електронен микроскоп. Уред, необходим, за да се анализират строежът и химическият състав на образците. При това без да се увреждат. Благодарение на това устройство и на таланта на Рафаел Вейл „трохите“ зъбен камък, придобити в ЦА на ФСБ, ще разкрият всичките си тайни. Програмата е мащабна: издирване на растителни и месни фибри (фюрерът е бил вегетарианец дълги години и най-малкото наличие на месни фибри би унищожило хипотезите ни), на следи от съставки на барут (от изстрел с огнестрелно оръжие). Главната цел е да разберем дали Хитлер си е изстрелял куршум в устата. Разбира се, не пропускаме синкавите следи, открити по повърхността на протезите. „Вече не може да се мине без сканиращ електронен микроскоп, когато се прави антропологическо историческо изследване“, смята Шарлие. „Надявам се, че химическият анализ ще ни позволи да установим съставните елементи на протезата“, добавя той. „И така да разберем от какво може да се е получило това отлагане в синьо. Дали е поради взаимодействие с цианид?…“

Поне веднъж ФСБ откликва бързо. Дмитрий първи отговаря на Лана. Дмитрий, агентът на руските тайни служби, който ни придружаваше при първото ни посещение на Лубянка. „Разбира се… Няма проблеми. Нет проблем!“ Лана е била права. Както беше предвидила, само едно писмо от Филип Шарлие би било достатъчно, за да убеди руските власти. Докладът на френския съдебен медик — кратък, ясен и точен — беше изпратен бързо. В него се изтъкваше още веднъж, че няма никакво съмнение за принадлежността на зъбите. Те определено са на Хитлер. Би било нормално още същия ден или поне още същата седмица да получим официален отговор от ФСБ или от Министерството на външните работи, съгласие, зелена светлина, някакъв положителен знак, дори бегъл, дори кратък.

Нищо.

Две седмици.

После месец.

После почти два месеца.

Отново нищо!

Същата абсурдна и кафкианска история. Лана ми повтаряше, че нейните събеседници са потвърдили по телефона, че можем да направим изследванията. Аз настоявах за някакво писмено потвърждение. „А, писмено потвърждение?…“, учудваше се Лана, внезапно получила амнезия. „Добре, ще им поискам.“ И отново очакване. Още много дни.

После, когато вече всичко изглеждаше изгубено, дойде отговор. По електронната поща. Беше от Александър Орлов, нашия скъп Александър от Министерството на външните работи на Всесвета Русия, който ми пращаше имейл на френски.

Ето откъс от него: „… Смятам, че ако направите анализ на частиците от челюстта на Хитлер, останали по ръкавиците ви, и вашите заключения не са в противоречие с официалната позиция на руската страна, ние няма да имаме право да ви.“

И подпис: Александър.

Вече е 7 ноември 2017 г., листата на дърветата пожълтяват, смълчаните птици си пазят силите за наближаващите сурови студове. Улавям се, че се усмихвам. Заради умора, нервност или заради замъгляване на мисълта?

Писмото на Александър е отворено пред мен. А аз му се усмихвам. В него има всичко. Или почти всичко. „Ние няма да имаме право да ви.“ Липсва една дума и всичко рухва. Повече от два месеца очакване за това съобщение. Десетки обаждания в Русия, напомняния, молби… За какво? За да получим недовършено изречение. Това някакво извращение ли е? Перверзен опит да си поиграят с нашата издръжливост? Или просто висша форма на московската административна леност?

Естествено, Филип Шарлие не е доволен от съобщението на Александър. „Ние няма да имаме право да ви.“ Да ви КАКВО?!!!

Скъпи Александър,

Много благодаря за разрешението Ви да използваме анализа на фрагментите от челюстта на Хитлер.

7 ноември 2017 г. Късен следобед. Решил съм да поискам уточнение от Александър. Без да го притискам, без да го обиждам. Да подбера думите си тактично.

„Оценявам, че сте се постарали да ми отговорите на френски. За съжаление…“ Да го обмисля.

„За съжаление, във Вашия отговор липсва една дума. Вие казвате: «няма да имаме право да ви…» Предполагам, че искате да кажете «да ви попречим» или «да ви забраним». Бихте ли могли просто да го потвърдите?“

 

 

Лана? Нищо! Лана вече няма връзка нито с ФСБ, нито с Александър. Положението в Русия става още по-напрегнато. Продължават американските обвинения за руска намеса в последните президентски избори. В Сирия не свършва военният, хуманитарен и религиозен кошмар. Путиновият режим завива още малко към твърдата линия на агресивен изолационизъм. Всеки полъх откъм Кремъл носи дъх на сяра, както в разцвета на сталинизма. А ние сме заложници на милостта на тази все по-плашеща руска власт.

Седем дни. На Александър му бяха необходими седем дни, за да изрови правилната дума, най-точната, най-добре изразяващата мисълта му, и да ми я изпрати. Намерил е дори няколко. И ми ги е написал с главни букви, сякаш ги изкрещява в лицето ми: „НЯМА ДА ВИ ОБВИНИМ (ПОВДИГНЕМ ОБВИНЕНИЕ, ОБЯВИМ ЗА ВИНОВНИ)“. Сега вече можехме да извършим анализите. Доколкото знаехме, това щяха да бъдат първите, правени някога със сканиращ електронен микроскоп.

 

 

Световна премиера.

И надежда да разгадаем загадката на смъртта на Хитлер.

„Със съвременните научни технологии притежаваме средства да стигнем много по-далеч, отколкото през 1945 г. или през 1970-те години“, въодушевява се доктор Шарлие. „Разполагаме с методи да получим химическа и токсикологична картина на този зъбен камък. С много козове, за да успеем да покажем истината.“

„Вече си ми носил какво ли не. Свети Луи, Ричард Лъвското сърце, Карл Велики, Мария-Магдалена… А този кой е?“ Рафаел Вейл познава много добре Филип Шарлие. Работи с него от десетина години. Не се съмнява, че и този път обектът на изучаване е първостепенна историческа личност.

„Е, коя е епохата?“ „Втората световна война“, отговаря неопределено съдебният лекар. „Субектът е германец“, продължава той. „Значима историческа личност, дори много значима.“ Рафаел Вейл свежда очи към флакона и забелязва етикета с инициали „А. Х.“. Не задава повече въпроси. „Разполагам само със сутринта — задоволява се да напомни със сериозен тон, — хайде, да започваме.“ Само две от трите събрани парчета ще бъдат изследвани. Двете най-едри. Или по-точно, не толкова дребните. Първото е с максимална дължина 2,5 мм и дебелина 3 мм. Второто е още по-малко. Но размерът няма значение. Микроскопът е толкова мощен, че вижда до размерите на микрон. Освен това ще установи химическия състав на миниатюрните образци.

„Целта ни е да получим потвърждение за състава на зъбния камък, какъв е бил хранителният режим на индивида, само растителни фибри ли се откриват, или има и месни? И последно, бих искал да потърсиш следи от отрова.“ Тъй като не е успял да вземе проба от сините петна, Филип Шарлие се надява да получи достоверна информация благодарение на зъбния камък. Включително и за състава на протезите.

„Нямах възможност да проуча сплавта на тези протези“, обяснява той на Рафаел Вейл. Както в криминалните романи, и най-дребният детайл може да се окаже решаващ за резултата от разследването. Шарлие го разбира твърде добре. Затова се стреми да информира възможно най-подробно днешния си партньор: „Тези протези бяха доста износени и не ми се сториха от много високо качество. От теб очаквам да се опиташ да узнаеш съставките им. Това е от най-съществено значение, за да се установи евентуалното им взаимодействие с цианид“. Накратко, дали сините следи може да са предизвикани от реакция между цианида и метала на протезите? Дали Хитлер се е самоубил с отрова, както твърдят съветските разследващи още от май 1945 г.?

Ефикасна отрова ли е цианидът? Болезнен ли е? Хитлер със сигурност е задавал тези два въпроса на лекарите в неговия бункер. Известно е, че е проверил леталното му действие върху кучката си Блонди, любимата немска овчарка. Накарал я е да погълне една капсула. Сцената е описана от много свидетели. Това става на 29 април 1945 г. през нощта. Хитлер вече не изпитва илюзии относно изхода от битката за Берлин. Червената армия е през няколко улици от неговото убежище. Самоубийството става за него единственият възможен край. Но Химлер току-що го е предал, като се е опитал да преговаря пряко с англо-американците, а тъкмо той му е доставил ампулите с цианид. Ами ако този „предател“ на Райха е сменил съдържанието им? В нов пристъп на параноя Хитлер решава да изпита отровата на кучето си. Със зловещата задача се нагърбва професор Хаазе, началник на лазарета в бункера, с помощта на кучкаря на бункера. Животното умира. Свидетелствата за този епизод се различават. Ратенхубер, началникът на личната охрана на фюрера, ще разкаже по-късно на задържалите го руснаци, че кучето е страдало, виело предсмъртно и издъхнало след продължителни конвулсии. Хитлер не присъствал на агонията, но бил дълбоко шокиран от въздействието на отровата. Линге, Гюнше и Траудъл Юнге, една от личните секретарки на Хитлер, се придържат към друга версия: след смъртта на Блонди, на която наистина не присъствал, фюрерът просто отбелязал, че отровата действа, без да покаже никаква емоция. Със сигурност става ясно, че ампулата е подействала. Убеден ли е бил Хитлер?

Да, ако се вярва на обкръжението му. Той постоянно хвалел достойнствата на отровата пред околните. Траудъл Юнге разказва: „Хитлер ни обясни, че смъртта от тази отрова е напълно безболезнена. Смъртта настъпвала за няколко секунди поради парализа на нервната и дихателната система“^[1].

Лъже ли той последните си верни хора, за да не ги разстрои, или наистина не е наясно с вторичните ефекти от цианида? През целия си живот Хитлер е показвал недоверие към лекарите и към дори най-безобидното лечение, предписано от тях. Със сигурност е знаел ужасяващата истина: такова отравяне е смъртоносно, но съвсем не безболезнено. В зависимост от дозата цианид и теглото на индивида, възрастта, здравословното му състояние, дали се е хранил, или не (доказано е, че цианидът действа по-бързо на празен стомах), смъртта настъпва по-бавно или по-бързо. Но винаги след тежки страдания. Първите болки се проявяват на неврологично и сърдечносъдово равнище. Много скоро след това започва силна мигрена. После световъртеж, загуба на ориентация, опиянение… После идва усещането, че не можеш да дишаш. Като продължителна апнея. Към болката се прибавя уплахата. След това индивидът изпада в конвулсии и губи съзнание. След още няколко минути настъпва смъртта поради спиране на сърцето. Колко време минава до загубата на съзнание? Зависи от дозата, вида цианид и начина на приемането му. Химлер например умира петнайсет минути след като поглъща своята ампула цианид. Уточнението се съдържа в докладите на британските военни, които го задържат край границата с Дания и присъстват безсилни на самоубийството му на 23 май 1945 г. Но около смъртта на шефа на СС също има много неясноти. Отчетът за аутопсията на Химлер и официалният доклад за смъртта му не са разсекретени и до днес. Остават си с категория „секретно“ в британските архиви. Ще станат достъпни едва през 2045 г., сто години след смъртта му.

Често се отбелязва, че при употребата на цианид се разпространява силен мирис на горчиви бадеми. В епизода с кучката Блонди всички свидетели си спомнят, че във въздуха се е долавяла тази типична миризма. Тя е упорита и може да се запази дълго. В случая на Хитлер и Ева Браун съветският съдебномедицински екип я установява при аутопсията. Въпреки че телата са били овъглени и погребани в продължение на няколко дни: „Изразената миризма на горчив бадем от труповете […] позволява на комисията да стигне до заключението, че в дадения случай смъртта е настъпила в резултат на отравяне с цианови съединения“^[2].

Възможно ли е тази миризма да се е запазила толкова дълго след самоубийството? И особено да издържи на силно овъгляване? Дали съветският съдебномедицински екип не е преувеличил тази история с горчивите бадеми, за да подкрепи по-убедително теорията за цианида? Теория, която, както успяхме да установим в руските архиви, е била предпочитана от Сталин, защото в неговите очи самоубийството с отрова е било унизителна постъпка за военачалник.

Някои преки свидетели споменават тази прословута миризма на бадеми. Други — не. Това несъответствие може да се обясни лесно. Днес знаем, че тази миризма не се долавя от всички. Приема се, че 20 до 40 на сто от хората са нечувствителни към нея. Възможно ли е тогава да бъде потвърдена хипотезата за цианид при самоубийството на Хитлер? Дали споменаваната от свидетелите на самоубийството миризма на горчиви бадеми не е идвала единствено от останките на Ева Браун? В нейния случай употребата на цианид никога не е поставяна под въпрос. Линге си спомня, че е забелязал на лицето на младата жена следи от характерните болки при този вид отравяния.

В мемоарите си камериерът на Хитлер добавя, че е намерил кутийка на масичката пред дивана, на който са лежали двата трупа. В тази кутийка според него се е съхранявала ампулата на жената на фюрера. Но е важно да се отбележи, че кутийката „липсва“ в протоколите от съветските разпити на Линге.

Нощта на 26 срещу 27 февруари 1946:

Руски следовател: Намерихте ли на дивана или някъде до него, на пода, ампула или кутийка с отрова, която е можела да използва Ева Браун?

Линге: Не. Нямаше никаква следа от отрова, не открих никаква ампула или кутийка с отрова също и когато се върнах след кремацията на труповете на Хитлер и съпругата му, за да прибера личните им вещи.

Още противоречия, още съмнения. Лъже ли Линге, когато отговаря на офицерите от съветските тайни служби? Или в мемоарите си? Тези обрати на разказа, тези постоянни промени в подробностите подклаждат теориите на заговора, според които Хитлер не е умрял в бункера си, а е успял да се измъкне.

Съветските следователи също са се съмнявали. Те много бързо са забелязали слабото място в сценария на Линге. При установяването на смъртта на съпрузите Хитлер:

Следователи: Кой лекар потвърди смъртта на Хитлер и жена му?

Линге: Аз и Борман не повикахме никой лекар, защото за нас беше ясно, че Хитлер и жена му са мъртви.

Следователи: Имате ли вие или Борман медицинско образование?

Линге: Не. Нито Борман, нито аз имаме медицинско образование.

Следователи: Как в такъв случай успяхте да стигнете до извода, че Хитлер наистина е мъртъв? Проверихте ли пулса му, опитахте ли да чуете биенето на сърцето му?

Линге: Не. Не направихме нищо такова. Стигнахме до заключението, че е мъртъв, просто като го огледахме.

Следователи: Как установихте, че жената на Хитлер Ева Браун е мъртва?

Линге: Заключихме, че е мъртва, само по вида й. Лежеше неподвижно. Помислихме, че се е отровила.

[…] Следователи: Имаше ли лекари в бункера на Имперската канцелария?

Линге: Да. Там бяха личният лекар на Хитлер щандартенфюрер Щумпфегер и бившият личен лекар на Хитлер професор Хаазе.

Следователи: Защо не доведохте тези лекари, за да установят те дали са мъртви, или не?

Линге: Не мога да обясня защо не повикахме тези лекари, за да потвърдят смъртта на Хитлер и жена му.

Жоел Пупон познава добре действието на цианида. За разлика от Линге, не му липсват дипломи. Жоел Пупон е специалист по химически анализ в Лабораторията по биологична токсикология на болницата „Сен Луи Ларибоазиер“ в Париж.

Филип Шарлие веднага си помисли за него, когато реши, че му трябва помощ, за да разгадае енигмата на сините петна, открити по зъбите на Хитлер и Ева Браун. Първата реакция на доктор Пупон при вида на снимките с тези петна беше едно искрено „Това е невероятно!“ — нещо доста необичайно за този по-скоро сдържан учен. Наситеността и дълбочината на това синьо нямаше как да го оставят безразличен. Плътно, тежко, почти тъмносиньо като… пруско синьо. Така се нарича този толкова особен цвят. Цвят, създаден по химичен път чрез смесването на феросулфат и калиев фероцианид.

Това синьо дължи името си на факта, че е открито от германски химик от Берлин в началото на XVIII век. Оттенъкът му съответства до голяма степен на следите по зъбите, съхранявани в архивите на ФСБ. Тъмносиньо — kuanos на старогръцки, — откъдето идва думата… цианид.

Както гласи афоризмът, приписван на швейцарския лекар и философ Парацелз, „отровата е във всичко, и няма нищо без отрова. Дозата я прави отрова или лекарство“. Особено вярно за цианида.

Докато най-честата асоциация за цианид в обичайната реч е със светкавична и смъртоносна отрова, използвана често в сенчестите светове на шпионажа, в действителност това химично съединение присъства във всекидневието ни. Без непременно да ни излага на опасност. Цианидът или циановодородната киселина (HCN) се открива например в костилките на черешите и кайсиите или пък в семките на ябълките. Костилките се консумират рядко, но пък употребяваме горчивите бадеми. А в тях цианидът не липсва. За щастие, освен ако не е погълнато много голямо количество, нашето тяло се справя без проблеми с тези естествени цианиди.

Това съединение може да бъде получено и по химически път и се произвежда в различни форми: газообразна (използвана от нацистите в газовите камери), течна, а също и като разтворими соли. В последния случай говорим за калиев цианид, амониев цианид или калциев цианид. Ако се съди по разказите на обитателите на бункера, раздадените ампули са съдържали калиев цианид. Така ли е било?

За да проверим, би било достатъчно да се сдобием с една от тези ампули. Не каква и да е, а от предназначените за нацистките вождове, раздадените във Führerbunker. След продължително издирване из всички музеи и архиви в Европа узнахме, че една такава капсула се намира в Музея на фармацията в Хайделберг, в Германия. Уви, информацията се оказа вярна, но остаряла. Когато се свързахме, от музея ни осведомиха, че не са запазили ампулата! Снимка, само една снимка би ни позволила да установим дали цианидът е бил течен, или във вид на соли. Снимка нямаше! Персоналът на музея не беше запазил нищо. Никаква снимка, дори черно-бяла, дори мътна. Нищо.

А доклад? Данни, анализ, каквото и да е…? Nein! Едно nein, което не се различаваше особено от онези нет, които чувахме толкова често в Москва.

Нямаше ампули в Германия, нищо в Русия и нищо във Франция. Оставаше да проверим при британците и американците.

Документални кадри от 4 юни 1945 г. събудиха нови надежди. Ставаше дума за британски репортаж, озаглавен просто The Last of Europe’s Butcher, което можеше да се преведе като „Последният от касапите на Европа“. Въпросният „касапин“ бе не друг, а Химлер. На тези кадри можеха да се видят къщата, в която се бе самоубил, както и трупът му. Но най-важното, в тях присъстваше ампула с цианид.

Пресекливият носов глас на тогавашния журналист уточнява, че тази ампула е идентична с използваната от Химлер. Стопирането на кадъра позволява да се констатира без вероятност за грешка, че цианидът в нея е под формата на безцветна течност, а не на прах. Само единият край на ампулата, по-тънък от другия, е непрозрачен и оцветен.

С най-голяма вероятност цианидът, използван от Химлер, е бил циановодород, известен с името пруска киселина. Пруска, защото е открита в края на XVIII век от шведския химик Карл Вилхелм Шееле въз основа на пруското синьо. Впрочем на немски пруската киселина се нарича blausäure, или „синя киселина“. Това със сигурност е най-опасният цианид от всички. Смъртоносен при доза от 50 милиграма. Хитлер и съпругата му навярно са получили същия вид цианид. Остава да разберем дали диктаторът е използвал тази отрова, за да се самоубие.

Гюнше не го вярва!

Заклел се е в това пред правосъдието на своята страна, в Германия. През 1956 г. Бившият есесовец е освободен тогава, след като прекарва десет години в съветските лагери. Завръща се на 28 април 1956 г. И открива, че Германия е била разделена на две държави през 1949 г. На запад трите окупационни зони под американски, английски и френски контрол са образували ФРГ (Федерална република Германия), а на изток съветската окупационна зона е станала ГДР (Германска демократична република).

Научава също, че след като е бил съден (през 1950 г.) и осъден на 25 години затвор (ще бъде освободен след шест благодарение на намесата на канцлера на ФРГ Конрад Аденауер) от съветското правосъдие, той има сметки за уреждане и с германското правосъдие. Не за да бъде съден отново, а за да се приключи юридически съдбата на Хитлер.

Десет години след падането на нацисткия режим е време да се постанови окончателно смъртта на диктатора. Гюнше не е единственият приближен на Хитлер, завърнал се на германска земя. През 1955 г. Аденауер договаря със съветската страна репатрирането на последните германски затворници, онези, осъдени за военни престъпления. Сред тях са и тримата основни свидетели на последните часове на Хитлер: Гюнше, както и Линге и Баур.

Изявленията на Гюнше и Линге са записани от трибунала в Берхтесгаден. Те са направени отделно, в продължение на много дни между 10 февруари и 19 юни 1956 г.

До 2010 г. тези аудиоленти ще спят на рафтовете на Държавния архив в Мюнхен (Staatsarchiv München). Невъзможно е да се възпроизвеждат по технически причини. Те са грижливо реставрирани и днес са достъпни.

На записите двамата мъже свидетелстват под клетва пред съдия и пред представители на полицията на Бавария, включително началника на криминологичната служба и медицински експерт. Линге и Гюнше отново са разпитвани за последните мигове на Хитлер в бункера на 30 април 1945 г. Двамата мъже са изхабени от прекараните години в съветските затвори и особено от безкрайните разпити на съветските тайни служби. Десет дълги години са ги карали да повтарят отново и отново едни и същи факти. Но способни ли са те да си спомнят точно какво се е случило в действителност на 30 април 1945 г.? Дали спомените им не са заличени от толкова повторения и подлагане на съмнение?

Двамата отговарят отново, почти машинално, пред правосъдието на своята страна. Така Гюнше заявява:

„Както вече казах, аз пренесох трупа на Ева Браун — който не беше завит — на ръце и усетих необикновено силна миризма на бадеми. При Хитлер не забелязах такава миризма. По-конкретно, когато тялото му беше оставено на земята в градината. Когато Борман отметна одеялото^[3], се приближих още, но не забелязах нищо такова.^[4]“

Казва ли истината бившият адютант на фюрера? Дали за разлика от съветските служби, които дават предимство на тезата за самоубийство чрез отрова, подла постъпка според тях, Гюнше не иска да представи своя вожд като мъж, способен да се самоубие с куршум в главата? С цялата воинска символика, която в неговите очи придружава този жест. Показанията на Гюнше пред германското правосъдие са богати на детайли, но отчасти влизат в противоречие със свидетелството на Линге. И то по много съществени моменти. Ето какво заявява Гюнше за откриването на телата на семейство Хитлер в тяхното преддверие:

Борман и Линге се канят да влязат в кабинета на Хитлер. Аз влизам след тях и пред мен се открива следната гледка: Хитлер седи в едно кресло, приблизително срещу вратата, погледът му е насочен към вратата вляво, главата е килната към дясното рамо, което е опряно на подлакътника с увиснала ръка. […] Ева Браун беше легнала на дивана, който се намираше до вратата в дъното на стаята, с обърната към Хитлер глава, лежаща по гръб, с леко свити и приближени до тялото крака, обувките — леки женски обувки — се намираха върху дивана^[5].

Германските разследващи го изслушват с учудване. Те настояват за уточнения. Гюнше продължава:

Хитлер седеше, бих казал, леко смъкнат, но това не се забелязваше толкова в креслото, леко наклонен надясно, дясната ръка висеше над десния подлакътник, главата беше килната леко надясно над дясното рамо. Доколкото мога да си спомня, устата беше леко отворена, брадичката малко увиснала, но не мога да твърдя със сигурност…

Значи Хитлер се е самоубил в кресло, а не на дивана с Ева Браун. Версията на адютанта противоречи на показанията на Линге.

Когато влязох в стаята, Хитлер седеше вляво — от моята гледна точка — Хитлер вляво, по-точно в левия край на дивана.

Въпрос: Щом е вляво от вашата гледна точка, значи в десния ъгъл на дивана?

Линге: Да, точно в ъгъла…^[6]

Кой казва истината? Възможно ли е да се заблуждаваш така? Ако се има предвид разположението на мебелите в помещенията, където са станали двете самоубийства, отговорът е не! Германските разследващи оглеждат грижливо обстановката в тази стая. И искат от Линге да потвърди.

Въпрос: Помещението е с площ около 8 кв.м, почти квадратно, с врата към централния коридор, може да се предположи, че този коридор е служил също за място за събирания за лицата от обкръжението, които са чакали, там е можело и да се спи, имало е диван.

Линге: Само последния ден…

Въпрос: […] Помещението е имало още два изхода, вдясно към спалнята на Адолф Хитлер и вляво към банята. Обзавеждането се състои от диван с дължина около 2 м, обикновен диван с подлакътници. Пред този диван, маса, не много голяма…

Линге: Масичка…

Въпрос: Вдясно и вляво от тази маса, споменахте наличието на кресло от всяка страна. Диванът се е намирал при стената срещу входа, а вдясно от този вход голямо бюро със стол. Според г-н Линге било толкова тясно, че едва можело да се мине между масата и бюрото, когато имало столове. Освен това картината с Фридрих Велики — която не играе важна роля за нас — над бюрото, картина, която Хитлер ценял много.

Л: Картината беше от Менцел.

В: Това е за помещението^[7].

Трудно е да се опише по-точно.

За разлика от писмените отчети на съветските следователи, тук за първи път свидетелствата на Линге и Гюнше са в устна форма. Интонациите на гласовете, начинът на изразяване носят информация, с чиято помощ могат да се доловят слабите места в показанията им.

Линге и Гюнше изглеждат толкова сигурни в спомените си на тези записи. Нито един от двамата не търси думи, никой не се колебае. И все пак, според Линге Хитлер се е намирал срещу вратата, на дивана, до Ева Браун.

Според Гюнше е бил пред дивана, на креслото.

Дилемата е пълна. На кого да се вярва? Коя версия да се приеме?

Кой лъже? Или се заблуждава?

Дали Гюнше казва истината, когато твърди, че Хитлер не е поел отрова?

Този епизод илюстрира отлично защо е почти невъзможно да се има доверие на твърденията на свидетелите на последните мигове на Хитлер. Но съществува едно решение как да бъде заобиколено това фактологично противоречие: науката.

Затова Филип Шарлие се намира в Лабораторията по физика на твърдото тяло в парижкото предградие.

Вече повече от два часа двата фрагмента зъбен камък се преглеждат микрон по микрон. Рафаел Вейл действа методично и търпеливо. Нищо не бива да му се изплъзне. Само след няколко мига той ще знае всичко за химическия състав на двете зрънца, дошли от архивите на ФСБ. И може би ще получи информация за състава на протезите. Той търси преди всичко живак, олово, арсен, мед и разбира се, желязо. Защото е невъзможно да бъде установен цианидът. Неговите следи изчезват от двайсет и четири до седемдесет и два часа след поглъщането му. И дори по-бързо, ако трупът е изгорен или съхраняван при по-висока температура от 20°С. Часовникът показва 2 и 30 часа. Времето за работа, което си е отредил Рафаел Вейл, е надхвърлено. Инженерът е забравил, че е гладен. Съсредоточил се е максимално, грешка при интерпретацията не е допустим вариант. Филип Шарлие губи търпение. Извинява се неловко за това пред партньора си в изследването. „Недей да бързаш, най-вече… — повтаря съдебният лекар, за да скрие възбудата си, преди да попита отново: — Какво… има ли?“ След всяко пресмятане на устройството Вейл изброява спокойно разкритите елементи: калций, калий, фосфор… Но желязо няма или е толкова малко, че е невъзможно да се определи дали идва от фрагментите, или от „камерата“ на микроскопа, в която са поставени късчетата зъбен камък. Филип Шарлие няма да научи повече. Разочарованието е пълно.

Всъщност, не. Не съвсем.

Раваел Вейл се обръща към съдебния лекар. Да, не разполага с информация за протезите, но има нещо по-добро.

Той притежава абсолютното научно доказателство за автентичността на зъбния камък.

На контролния монитор на сканиращия електронен микроскоп се появява изображение в черно и бяло. То е неясно.

Сякаш сме в командния център на НАСА по времето на лунните експедиции. С малки щрихи се очертава камениста повърхност като на метеорит. Екранът постепенно се прояснява. „Ще дойде на фокус, трябва да сме търпеливи“, обяснява Рафаел Вейл, без да ме поглежда. Оформят се малки топчета и изпълват целия екран. Филип Шарлие ги разпознава веднага: „Имаме класически изглед на зъбен камък с тези кръгли, сферични форми. Това свидетелства за процес на калцификация на зъбната плака в зъбен камък“. Инженерът потвърждава.

„Тези сфери са наистина характерни за зъбния камък…“ Но анализът не спира дотук. Много скоро се появява една растителна фибра. После още една. Затова пък не се различава никаква месна фибра. Само едно просто късче месо с размер един микрон би било достатъчно, за да постави под въпрос приписването на тези зъби на Хитлер. В момента на самоубийството диктаторът е бил вегетарианец от много години. Липсата на частици месо дава увереност на съдебния лекар.

Може ли да се стигне по-далеч благодарение на тези два фрагмента зъбен камък? Да се разбере дали фюрерът си е изстрелял куршум в устата? Антимон, атомен номер 51, барий, атомен номер 56, олово, атомен номер 82. Ето какво търси Рафаел Вейл. След бърза справка с таблицата на Менделеев, която подрежда химическите елементи по атомните им номера, инженерът калибрира прецизно своя електронен микроскоп. Филип Шарлие е избрал да се съсредоточи върху тези три елемента със съвсем определена цел. Ако е имало изстрел в устата на Хитлер, в зъбния камък задължително трябва да се открият следи от тези три химически елемента.

Тезата за самоубийство чрез изстрел в устата е представена от англичаните през ноември 1945 г. Дори и най-добрият следовател не би приел предизвикателството да разследва нечия смърт без достъп до тялото и без да има възможност да разпита преките свидетели. Но съюзническите сили са тъкмо в такава ситуация, когато научават за самоубийството на Хитлер в началото на май 1945 г.

Както вече споменахме в част III, главните командвания на англичаните и американците се въздържат да потвърдят съветската версия. Онази, според която фюрерът много вероятно се е укрил. Затова се опитват да постигнат невъзможното. Да съберат максимума свидетелства от малкото си нацистки пленници, идващи от Führerbunker. Англичаните представят доклада си пред окупационните сили в Германия (американците, руснаците и французите) на 1 ноември 1945 г. Докладът е белязан от прагматизъм и реализъм и започва с признание за непълнотата му:

„Единственото окончателно доказателство за смъртта на Хитлер би било откриването и сигурната идентификация на тялото му. При липсата на това доказателство единствените достоверни улики са косвените показания на свидетели, които са били осведомени за намеренията му, или на очевидци на случилото се с него.“ Английското разследване се опира на един приближен на Хитлер. Той се казва Ерих Кемпка. На трийсет и пет години е и е бил личен шофьор на диктатора. Но за смъртта на Хитлер е научил от Ото Гюнше, адютанта на Хитлер. Кемпка разказва за този епизод с Гюнше в „мемоарите“ си, публикувани през 1951 г.: „Беше ужасен шок. «Как е могло да се случи, Ото? Аз говорих с него^[8] вчера! Беше в добро здраве, спокоен!». Гюнше още беше толкова потресен, че не можеше да говори.

Той вдигна с мъка дясната си ръка сякаш държеше пистолет и я насочи към устата си.“^[9]

Кемпка представя сцената по същия начин и пред британските разследващи през 1945 г. Отчасти заради Кемпка докладът за разследването на англичаните от 1 ноември 1945 г. сочи черно на бяло: „На 30 април в 14 и 30 часа Хитлер и Ева Браун за последен път са забелязани живи. Те преминават през бункера и стискат ръцете на хората от близкото си обкръжение, на секретарките и помощниците, после се оттеглят в апартамента си, където и двамата се самоубиват, Хитлер с изстрел в устата, Ева Браун (въпреки че разполага с пистолет), като поглъща една от ампулите с отрова, раздадени на всички в бункера.“ Дали авторът на този доклад, английският историк Хю Тревър-Ропър, не подозира, че съветската страна не е казала цялата истина за смъртта на Хитлер? По време на официалното представяне на неговото разследване пред офицерите от окупационните сили в Германия Тревър-Ропър наблюдава внимателно поведението на руските представители. Един генерал от Червената армия е подканен да даде отзив за работата на англичаните. Ще разкрие ли най-после нещо военният с червена звезда? Тревър-Ропър никога няма да забрави отговора му: „Когато го помолиха да коментира този доклад, той отговори лаконично с глух глас: «Много интересно».“^[10]

Повече от седемдесет години след този епизод ние може би ще разберем дали Тревър-Ропър е бил прав. Дали Кемпка не е излъгал. Хитлер изстрелял ли е куршум в устата си?

— Антимон? — пита Шарлие.

— Не — отговаря Рафаел Вейл.

— Олово?

Рафаел отвръща:

— Не, няма и барий.

Тази размяна на кратки изречения продължава дълги минути. Чак до резултата от последния анализ.

— И сега?

Шарлие се обръща към мен. Съвсем е забравил за присъствието ми. Въпросът ми го изненадва. Неговото „нищо“ прозвучава като край.

— Нищо!

 

 

Затова пък ще можем със сигурност да обявим края на загадката Хитлер.

Зимата скоро ще наметне Париж с тежкия си воал. Почти двегодишното ни проучване ще стигне до своя край.

Лана е останала в Москва. Тя чака.

Тръгвам към парижките предградия. На запад, малко след Версай, се намира Лабораторията по медицинска и съдебномедицинска антропология на Филип Шарлие в Университета Версай-Сен Кантен.

Смръщеното му лице и мрачният поглед не оставят съмнения за настроението му. Посрещането не е особено топло.

Погледите на заобикалящите ни лица също не са много доброжелателни, някои дори се плезят, сякаш подканят за ритуал с жертвоприношение.

— Ето тази е от Океания. Другата е от Западна Африка…

Филип Шарлие вече няма къде да слага маските и другите тотемни фигури. Кабинетът му прилича повече на хранилище на някакъв музей на примитивното изкуство, отколкото на стая на изследовател по съдебна медицина.

Може би, за да не забравя, че също е и антрополог?

В кабинета се чувства някакво напрежение. Дали заради бялата престилка на доктора, или заради смущаващия ареопаг от примитивни фигури покровители, които ни заобикалят? Освен ако не е просто заради изтощението от тези месеци на битки в историко-политическото ни проучване.

Филип Шарлие е седнал и говори със сериозния тон на човек, осъзнаващ важността на момента. Той започва: „Много често смъртта на историческа личност е обвита със загадки, винаги се смята, че човекът не е умрял, че е избягал… Класическата смърт не се харесва, тя е прекалено проста, прекалено банална. Задачата на съдебната медицина е да отдели истинското от фалшивото и да предостави окончателни заключения въз основа на науката. Подхождам еднакво сериозно и еднакво обективно както към случай, който ще бъде представен в съда, така и към археологическия случай“.

Гигантски портрет на Анри IV е поставен направо на пода, подпрян на стената. Представлява реконструкцията в 3D, направена от екипа на Филип Шарлие. Старият френски крал сякаш ни слуша нетърпеливо.

— И? — питам, за да приключим със заобикалките на съдебния лекар. — Съхраняваните в Москва човешки останки на Хитлер ли са, или не?

Нито звук повече.

— Черепът. Не знам.

Визуалното изследване, извършено от Филип Шарлие, ограничено поради липсата на съдействие от персонала на ГАРФ, му позволява да стигне само до едно заключение: невъзможно е да се определи възрастта на този фрагмент от черепна кутия.

В противовес на твърденията на Никълъс Белантони, пенсионирания американски археолог от Университета на Кънектикът, раздалечаването на шевовете на черепа в никакъв случай не е достатъчно, за да се определи дали това парче череп е принадлежало на млад индивид. Филип Шарлие е категоричен. Рентгеновите снимки на Хитлер, направени през есента на 1944 г., му позволяват да оспори анализа на американския си колега.

„На тези рентгенови снимки могат да се видят шевовете на върха на черепа на Хитлер“, обяснява френският съдебен лекар. „Тези шевове са разтворени много широко. Затова не може да се твърди, че понеже шевовете са отворени, непременно са присъщи на млад индивид. Този аргумент не издържа.“ Да припомним, Ник Белантони обясняваше през 2009 г., че: „Обикновено със стареенето шевовете на черепа се затварят, докато тези^[11] са доста отворени. Тъй че те съответстват на индивид между двайсет и четиресет години“^[12].

Филип Шарлие настоява:

— Този череп принадлежи на възрастен човек. Точка. Затова пък знам за зъбите. Те наистина са на Хитлер!

Намесвам се.

— Сигурен ли сте на 100 процента?

— В съдебната медицина не обичаме да измерваме резултатите си в проценти, но съм сигурен, че не става дума за исторически фалшификат. Сигурни сме в анатомичното съответствие между рентгеновите снимки, описанията от аутопсиите, описанията на свидетелите, основно онези, които са участвали в направата на зъбните протези, и образците, които държахме в ръце. Съвкупността от всички тези анализи потвърждава, че изследваните останки са наистина на Адолф Хитлер, умрял в Берлин през 1945 г. А всичко това опровергава теориите за оцеляването на този индивид.

 

 

А изстрелът в устата? А цианидът?

Дали късчетата зъбен камък са му дали възможност да отговори на тези два въпроса? Погрешна ли е английската теория за смъртта на Хитлер от 1945 г.? Сбъркал ли е Тревър-Ропър?

— Химическото изследване на повърхността на зъбния камък позволи да потърсим следите от метали, които се откриват, когато е бил произведен изстрел с огнестрелно оръжие в устата. Обикновено има нажежаване, изгорели газове, барут, които се отлагат в устната кухина, по езика, по лигавицата… И също така в зъбния камък. Но ние не открихме нищо.

Значи Хитлер не си е изстрелял куршум в устата!

Кемпка е излъгал, когато е твърдял, че адютантът Гюнше е имитирал пред него с жест стрелба с пистолет в устата.

Дори Гюнше заявява през 1956 г. в показанията си пред германското правосъдие, че Кемпка си е измислил всичко. Ето заявлението му:

„Изключвам Хитлер да си е изстрелял куршум в устата. Впрочем искам да изтъкна факта, че не съм разказвал на никого в бункера по какъв начин Хитлер си е изстрелял куршум главата и при какви обстоятелства. Казах на някои присъстващи лица само, че Хитлер се е застрелял и че тялото му е изгорено.“^[13]

Трябвало е да се чака половин век, за да се види, че Гюнше е бил прав. При това без никакво съмнение. Науката надделява над всякакви свидетелства, емоции, опити за манипулация. И потвърждава версията, споделяна безброй пъти от човека, който открива първи труповете на Хитлер и Ева Браун: Хайнц Линге, верния камериер на диктатора. При разпитите в съветския затвор, в интервютата пред вестници, радиопредавания и телевизии, в мемоарите си, публикувани след смъртта му през 1980 г., сценарият винаги е един и същ:

„Когато влязох, видях вляво от мен Хитлер. Беше в десния ъгъл на дивана… Главата на Хитлер беше леко наведена напред. На дясното му слепоочие имаше дупка с размерите на монета от десет пфенига.“^[14]

 

 

А цианидът?

А сините следи по зъбите?

Филип Шарлие е принуден да признае безсилието си. Тези сини следи са учудващи, смайващи и преди всичко объркващи.

Но ученият не може да стигне по-далеч, без да вземе проба от зъбите, съхранявани в Москва.

Александър твърди, че това е невъзможно. От своя страна Дмитрий е посъветвал Лана да се заеме с нещо друго.

Да смени проучването.

„Казаха ми, че няма да се правят никакви изследвания.“ Самата Лана ме уверява, че за момента не бива да се надяваме на нищо повече. „Искаха само да докажем, че зъбите наистина са на Хитлер. Сега, след като го направихме, пак затварят всичко.“

А ако бяхме заключили, че не са неговите?

Колкото и да е реторичен въпросът ми, той вкаменява Лана: „Това би бил огромен проблем за Русия“.