Жан-Кристоф Бризар, Лана Паршина
Истината за смъртта на Хитлер (26)

Глава I

Москва, март 2017 г.

Разполагаме само с два дни. Това е всичко, което ни отпускат руските власти. Два дни, за да извършим научна експертиза. Получихме това разрешение след упорита борба. „Никога ли не сте мислили да направите научни изследвания на останките на Хитлер? Е, които е възможно да са на Хитлер?“ Александър Орлов, нашият човек за връзка в министерството на външните работи, не очакваше такъв въпрос. Това беше миналия декември. Той ни се обади само за да разбере как е минало посещението ни в архивите на ФСБ. Надяваше се да е приключил с нас. Зъбите, черепът и поверителните досиета не ни ли стигаха? „Искаме да знаем със сигурност, да нямаме повече и най-малко съмнение.“ Той е чувал тези доводи толкова често, от толкова много журналисти, историци, дори изследователи. Тестове, нова технология, без никакво увреждане на черепа или зъбите. Александър говори добре френски. Но когато е в напрегната ситуация, предпочита да отговаря на родния си език, руски. Лана продължава разговора. Александър не се съгласява. Твърди, че не знае какво може да се направи.

Целта ни е само една, скъпи Александър, да сложим край на легендите, на слуховете за възможно бягство на Хитлер. Русия не я ли интересува да узнае дали наистина притежава останките на Хитлер? Освен ако не се опасявате, че сте се заблуждавали много дълго време?! Има само един начин да се затвори окончателно тази глава: да позволите на доктора по съдебна медицина Филип Шарлие да дойде и да проучи черепа и зъбите.

Мълчание.

После казва, внезапно помръкнал:

Разбрах. Скоро ще ви отговоря…

Отговорът дойде в началото на март. Гласеше: „Два дни! По един ден на архив. Елате в края на месеца“.

Съчетаваше се отлично. Току-що бяхме получили разрешение и за военния архив. Щяхме да можем да улучим с един куршум два заека.

Доктор Филип Шарлие щеше да се присъедини към нас за тези прословути два дни. До избора на този съдебен лекар и археоантрополог се стигна съвсем естествено. Само за няколко години той си създаде солидна репутация на човек, който разкрива исторически загадки. Най-знаменитите „жертви на убийства“ в историята проговарят под сръчните му пръсти. Отрова, хладно оръжие, пистолет, нищо не му убягва. Ловните му трофеи впечатляват както колегите му, така и широката публика в целия свят. През ръцете му са минали и останките на много крале като Анри IV, св. Луи, Ричард Лъвското сърце, както и на митични фигури като Жана д’Арк или трибуна на Френската революция, ужасяващия Робеспиер. Младолик, над четиресетте, ентусиаст, авантюрист (обожава да пътува до най-затънтените кътчета на света, за да практикува изкуството си), той умее да популяризира, като същевременно спазва стриктно класическите научни принципи. Затова няма нищо чудно, че медиите виждат в него „Индиана Джоунс на гробищата“ и предават с най-големи подробности всяка негова нова историческа аутопсия. Досието „Хитлер“ няма как да му се изплъзне.

Значи два дни. Един ден за черепа в архивите на ГАРФ и още един за зъбите в компанията на мнителните шпиони от ФСБ. ГАРФ и ФСБ протакаха, както си знаеха, и все оспорваха договорките. Реагираха по един и същ начин: „В страната ни е пълно с отлични специалисти по съдебна медицина. Няма никаква нужда от чужденец“. И имаха пълно право. Руснак би направил изследванията също така щателно, ние не се съмнявахме. Но все пак, за да има неутралност, според нас се налагаше нуждата от чуждестранен учен. За наше най-голямо учудване доводите ни бяха приети доста бързо. За да се избегне всякакво подозрение за руски натиск, ни беше разрешено да включим френски лекар, избран от нас. Оставаше да се определят дати, удобни за всички. Това щяха да бъдат 29 и 30 март.

 

 

28 март, Москва. Разполагам с двайсет и четири часа, за да се уверя, че всичко ще бъде готово за пристигането на доктор Шарлие. Руската столица е по-спокойна от обикновено. Под стените на Кремъл не се носи врявата на групите туристи. Пред мавзолея на Ленин не се редят поклонници на комунистическата мумия. По площада обикалят десетки полицаи с добре забележими палки и униформени сиви ушанки с емблемата на силите на реда. Лицата им са строги, като на хора, получили стриктни заповеди. Преди два дни демонстрация на противници на режима събра близо 10 000 души в самия център на града. Оскърбление за Путин. Властите, без да подбират особено, задържаха 700 демонстранти. Картината се въртеше по новините на телевизиите из целия свят. Русия преживява тежка политико-икономическа криза без прецедент през последните десет години. Страната се втвърдява и се затваря в себе си. Условията съвсем не са идеални за проучване по досието „Хитлер“. В най-добрия случай властите нямат нито време, нито сили да се занимават с нашите искания, в най-лошия — виждат в тях нов източник на проблеми. Тъй че не бях особено изненадан, когато се срещнах с Лана в кафенето, където обичайно работехме. Лицето й беше изопнато, погледът блуждаеше. Нямаше нужда да ми казва нищо, вече бях разбрал. Отменяха! Не всичко. Само ФСБ. Без причина, без обяснение. Оставаше ГАРФ, държавният архив с парчето череп. Те не бяха променили мнението си. Поне засега.

Ръководството на ГАРФ не отговаря! Чакаме в приемната на Държавния архив от един час. Вече е 15 часа на 29 март и самолетът на Филип Шарлие току-що се е приземил на международното летище Шереметиево, на час път от центъра на Москва. Вчера Александър се ангажира лично пред Лана. ФСБ отменя, „отлага“, но не и ГАРФ. „Отивайте, те ви очакват.“ Наистина ли е казал така? Задавам въпроса на Лана за кой ли път. Тя въздиша: „Той произнесе точно тези думи“. Значи началниците на Държавния архив знаят, че сме там и че един френски експерт идва специално от Париж, за да проучи костта от череп, онази, която те крият в мизерна кутия от дискети! Тогава защо вече никой не ни отговаря? Дори пропуските ни не са готови. А ние потвърдихме пред доктор Шарлие срещата за черепа. Зъбите ще бъдат по-късно, друг път. „Кога?“, разтревожи се той с право. Скоро. Ето че използваме същите методи като руските власти: неопределеност и надежди. Филип Шарлие веднага ни успокои. „Няма страшно, когато дойде моментът, ще намеря начин да се освободя, не се безпокойте. Проектът ме интересува много, можете да разчитате на мен. Значи за черепа е уредено?“ Уж беше така. Обаче ние кипим от гняв в празната чакалня. Дали те са осведомени за идването ни? Дали не си играят с нервите ни за удоволствие? Или това е само илюстрация на неизкоренимата некомпетентност на постсъветската бюрокрация? Зад единственото гише в помещението седи жена на шейсетина години. Тя издава пропуските. Колко важен пост, който й дава извратената свобода да си спестява всякаква любезност. Накратко, тази дама може да бъде толкова отблъскваща, колкото си иска. При това без посетителите на ГАРФ да се осмеляват да възразят. В този момент тя яде дюнер и чете клюкарско списание, без да ни обръща никакво внимание. „Ще й наредят по телефона да приготви документите ни“, опитва се да отгатне Лана в желанието да си остане оптимистка. „Въпрос на минути.“

Николай, архивистът с восъчен тен, най-после се реши да дойде и да ни освободи. Донесе пропуските ни. Дамата отдавна си беше изяла сандвича и бе започнала да чете друго списание. Дори не вдигна глава, когато излизахме. Да останем спокойни, сдържани, всичко това е само някакъв тест. Не е страшно, защото черепът ни очаква и ние ще го подложим на експертиза. Филип Шарлие трябва да се присъедини към нас само след половин час. Имаме малко време да проверим дали всичко е донесено. „Черепът не е готов?!“ Не мога да повярвам какво ни съобщава Николай. Но той потвърждава с обичайното си безгрижие. Нищо не е приготвено. Мътните му очи никога не са изглеждали по-живи, отколкото в този миг. „Чакахме доктор Шарлие, за да донесем всичко“, продължава той, докато пресичаме двора на ГАРФ към сградата на главното управление. „Нищо няма да започне преди пристигането му. И ви информирам, че трябва да свършите до края на работното време, в 17 и 30 часа.“

Ето ни отново в стаята, където ни показаха черепа миналата година. Сменила се е само украсата по стените. На мястото на революционните плакати от 1917 г. виси поредица черно-бели снимки на императорското семейство на Николай II, последния цар на Света Русия. Трябва ли да виждаме в това стремеж на руския режим да извади на преден план имперското минало на страната? Не се осмелявам да разсъждавам върху този идеологически избор пред Николай и още по-малко пред Дина, която току-що се е присъединила към нас. Ръководителката на отдела на специалните фондове видимо не изпитва желание да ни види отново. Както е обичайно за нея, настроението определя маниерите й. В днешния късен следобед Дина изглежда угрижена и не отговаря на поздравите ни. Разпознавам голямата кутия за обувки, в която се съхраняват парчетата кост, приписвани на Хитлер. Тя се подава леко над количката от супермаркет, с която никога не се разделя Николай. Тя е спряна грижливо в края на масата. Същата онази голяма дървена маса. „Възможно ли е да се отвори кутията?“ Лана превежда искането ми. Никой от двамата архивисти не отговаря. Сякаш не ни чуват или вече не разбират руски. Най-сетне Николай реагира. Без да каже нито дума, той застава пред количката си, кръстосва ръце предизвикателно и се втренчва в нас. Нашата среща взема притеснителен обрат. Лана нарушава надвисналата тишина. „Лариса, вашата директорка, няма ли да се присъедини към нас?“ Толкова сме притеснени, че дори ни се иска тя да присъства. Явно Дина и Николай не приемат нашите намерения за експертиза. Трябва да разберем дали става дума само за неподчинение, за гнева на двама служители, които не са съгласни чужденци да се докосват до тяхното „съкровище“. Или пък ръководството на ГАРФ е решило да се противопостави по свой начин на работата ни.

Тогава се обажда Филип Шарлие. Вече се намира в приемната, пред дамата със списанието. Естествено, тя не иска да го пусне. Николай склонява да се разкара още веднъж. Бавно, много бавно намества шапката върху редките си сламеноруси коси, облича палтото си и ме придружава. Посреща френския експерт с непроницаем израз и едно ледено „здравствуйте“. Предупреждавам доктор Шарлие за сложността на положението. Правя го дискретно, още много руснаци разбират френски, понеже са го учили в училище. През съветския период френският често е заменял английския като задължителен чужд език. А Николай е на такава възраст, че със сигурност е бил ученик под знака на сърпа и чука. „Разбрано, ще се съобразя — прошепва докторът. — Свикнал съм.“

Най-после позитивно излъчване — то не липсва у Филип Шарлие. Докато влизаме в залата, където ни очакват Лана и Дина, той добавя: „Ще получа достъп до черепа. Дори да е само това, пак е невероятно.“

 

 

Струва ни се, че знаем на какво се дължи студенината на нашите домакини. Голяма благодарност на професор Никълъс, известен като Ник, Белантони от университета в Кънектикът, Съединените щати. Този американски професор по археология проучвал черепа през 2009 г. и заявил, че е принадлежал на млада жена! Както разбрахме при първата ни среща с персонала на ГАРФ миналата година, премеждието с американеца е наранило дълбоко Дина и Николай. След този скандал никой друг учен не е успял да припари до човешките останки. Филип Шарлие е първият. И го наблюдават изкъсо. Николай стои само на сантиметри от него, готов да се намеси, ако се наложи. Първи етап: оглед. Френският експерт хваща кутията за дискети, в която се намира парчето череп. Приближава я до лицето си я оглежда от всички възможни ъгли. Николай отваря широко уста и инстинктивно вдига ръце. Потресен е. Обикновено единствено той е упълномощен да борави с малката кутия. Дина се смръщва, за да изрази ясно и своето неодобрение. Филип Шарлие не забелязва нищо наоколо. Съсредоточил се е изцяло върху късчетата кост. Абсолютно увереното му поведение разколебава руските архивисти, които не посмяват да му се противопоставят. За момента. „Първа важна информация, невъзможно е да се определи полът на този череп само чрез визуален анализ.“ Съдебният медик го казва без никакво колебание. Той продължава: „На мъж ли принадлежи, или на жена? Никой не би могъл да каже. Струва ми се най-малкото рисковано да се поставя диагноза по толкова малки костни фрагменти. Имаме на разположение само задната лява част на черепа. Тази област не е определяща по никакъв начин за пола. Категоричен съм.“ Само за няколко минути Филип Шарлие е разбил една част от теорията на своя американски колега. Последният твърди, че структурата на костта е твърде фина, твърде крехка и не е присъща за мъж в зряла възраст. „Невярно!“ Французинът не изпитва никакво съмнение. „При скелет определянето на пола става по таза. Немислимо е да се направи по череп, челюст или бедрена кост. Освен това е нужен целият череп. Което в случая явно не е така.“ А възрастта? Белантони е стигнал до заключението, че черепът е на човек на възраст между двайсет и четиресет години. А Хитлер е бил на петдесет и шест. Как е подходил американецът? „Навярно се е позовал на степента на затваряне на шевовете на черепа“, допуска Шарлие. Точно така е. В многобройните си интервюта археологът от Кънектикът не крие начина си на разсъждение. Става дума наистина за шевовете, които съединяват костите на черепа. Ето какво казва Ник Белантони в едно видео, заснето от неговия обществен университет в Кънектикът, UConn. „Обикновено със стареенето шевовете на черепа се затварят, докато тези са доста отворени. Тъй че те съответстват на индивид между двайсет и четиресет години“^[1].

В момента Филип Шарлие има възможност да огледа отлично тези шевове. „Не бих рискувал да припиша възраст на подобен костен фрагмент, като се основавам на раздалечаването на шевовете. То се променя значително от индивид на индивид. Например моите шевове са напълно затворени като на възрастен човек, докато при баба ми бяха разтворени към момента на смъртта й. Настоявам, не може да се определи възрастта на този череп по шевовете. Особено когато разполагаме само с една трета от черепа. Няма никакво основание.“

 

 

„Нет!“ Дина не е доволна. „Нет!“ Следва я Николай. Лана обяснява: получили сме разрешения. „Неттт!“ Доктор Шарлие се канеше да нахлузи стерилни ръкавици. Искаше да му отворят кутията от дискети, за да извади парчето череп. Лана преведе искането му с известно притеснение. Отговорът на двамата архивисти се стовари, студен като зима в Сибир. Не се отваря. Особено за чуждестранен учен или за журналисти. Дина го повтаря сухо, на ръба на грубостта. Не се предвиждат никакви преговори. Напрежението в стаята започва да се покачва. Филип Шарлие се намесва спокойно: „Не е страшно. Ще се оправим и без това. Мога ли все пак да продължа да оглеждам черепа?“. Николай не е очаквал такава хладнокръвна реакция. Съдебният медик се обръща към него. „Само ще гледам, няма да пипам.“ Той е с една глава по-висок от руснака. Най-накрая Дина отронва едно „да“.

„Тогава продължавам огледа. Въобще няма да го претупвам и толкова по-зле за тях, ако са разчитали да се приберат рано тази вечер.“ Лана се възползва, за да се измъкне в коридора и да повика Александър на помощ. След десет позвънявания той най-после вдига. Положението, отказите, пречките, създавани от архивистите, Лана си излива мъката. Александър реагира с отегчение. Отговаря, че не може да направи нищо повече за нас. „Оправяйте се сами!“ Наближава 18 часа. Николай си поглежда часовника. Потропва с крак нетърпеливо. Френският експерт усеща как около него враждебността нараства. Но невъзмутимо записва на лаптопа си всяка информация, която е успял да зърне. Ще му послужат, за да напише доклада си. Снимките с висока резолюция на черепа и всички предмети, налични на масата, ще допълнят труда му и ще му позволят да гарантира достоверността на експертизата си. „Съдов отвор (дясна теменна кост), загуба на звездовидна субстанция от лява париетална област.“ Докато работи, професионалистът на мъртвите не се интересува от живите, които го заобикалят. Дори от коварните руски архивисти. „Ето, вижте това например, много е интересно.“ Той сочи с пръст отлично видимия отвор на върха на черепа. „Съвсем очевидно става дума за дупка от куршум. Проектилът е преминал през главата от край до край и е излязъл на равнището на париеталната кост. Имаме изходно отвърстие, не входно. Формата му е характерна, разширяваща се навън. Диаметърът му е около 6 милиметра. Това обаче не означава, че калибърът на боеприпаса е 6 мм. Не мога да определя калибъра по изходен отвор. Куршумът е можело да се пръсне или да се деформира.“ Затова пък за него изглежда сигурен моментът, в който е изстрелян куршумът. „Ударът е бил по свежа и влажна кост“, потвърждава той. Ако наистина става дума за черепа на Хитлер, куршумът е изстрелян или приживе, или малко след смъртта му.

Проучването напредва с бясна скорост. Сега черните следи по черепа привличат вниманието на френския съдебен медик. „Ето остатъци от заравянето, вероятно пръст. Могат да се различат и следи от овъгляване. Те доказват, че е бил подложен на продължително термично въздействие. Това тяло е било изгорено при много висока температура.“ Според оцелелите от бункера са били използвани близо 200 литра бензин. „Това съответства напълно — смята Шарлие. — Да се изгори тяло, е много трудно. За да изчезне напълно човешки труп, са необходими поне 100 килограма дърва или няколкостотин литра бензин. Тялото е просмукано от влага. Затова често се получава неравномерно овъгляване.“

Николай слуша и изглежда, разбира всяка дума, произнесена на френски. Дори се отпуска донякъде. В очите му проблясва възхищение. Зад него, в количката, си остава цялото досие „Хитлер“. Не мога да се удържа да не огледам още тези стари прашни документи. Разгадавам лесно имената на съветските ръководители от онова време. Имена, които са ми станали близки, докато съм ги изучавал: „Първият полицай на Сталин“ Берия, дипломатът Молотов, амбициозният шпионин Абакумов… Търся един конкретен абзац. Онзи, отнасящ се за разпита на Хайнц Линге, камериера на Хитлер. Докладът носи дата 27 февруари 1946 г.

Написан е на машина и е подписан собственоръчно в долния край на всяка страница от нацисткия затворник. Показвам го на Филип Шарлие.

Въпрос: Разкажете за събитията, случили се на 30 април 1945 г. в бункера на старата Имперска канцелария.

Отговор: Към 16 часа, докато се намирах в помещението пред преддверието на Хитлер, чух изстрел от пистолет и почувствах мирис на барут. Повиках Борман, който се намираше в съседното помещение. Заедно влязохме в помещението и видяхме следната сцена: Срещу нас Хитлер се намираше изтегнат в левия край на дивана, с увиснала ръка. На дясното му слепоочие имаше голяма рана, причинена от пистолетен изстрел. […] На пода, до дивана, видяхме два пистолета, принадлежащи на Хитлер: един „Валтер“, калибър 7,65, и един друг 6,35. Вдясно на дивана Ева Браун седеше с подгънати крака. По тялото и лицето й нямаше никакви следи от огнестрелни рани. И двамата, Хитлер и жена му, бяха мъртви.

Въпрос: Спомняте ли си достатъчно добре, че Хитлер е имал рана от куршум в дясното слепоочие?

Отговор: Да, спомням си добре. Имаше рана от куршум в дясното слепоочие.

Въпрос: С какъв размер беше тази рана в слепоочието?

Отговор: Входното отвърстие на раната беше голямо колкото монета от 3 марки^[2].

Въпрос: Какъв беше размерът на изходното отвърстие?

Отговор: Не видях изходния отвор. Но си спомням, че черепът на Хитлер не беше деформиран и си оставаше цял.

Описанието на раната съответства на визуалното проучване, извършено от Шарлие. Макар че на този етап си остава невъзможно да се идентифицира черепът, отличителните белези съвпадат. Нещо повече, свидетелството на камериера хвърля нова светлина за съдебния лекар. Включително фактът, че черепът е останал цял въпреки изстрела. „Ако той наистина е стрелял в дясното слепоочие, излизането на куршума през лявата париетална кост изглежда логично. А ние разполагаме с начин да разберем дали Линге е излъгал, или не. Можем да проверим хипотезата за изстрел в устата.“ Как? „Благодарение на зъбите! Ако се открият следи от барут по зъбите или венците, значи е имало изстрел в устата.“ Прословутите зъби, които се намират в архивите на ФСБ, но засега достъпът ни до тях е отложен.

Дина не издържа повече, иска да си тръгва. 18 и 30 часът е, надхвърлили сме с шейсет минути работното време на ГАРФ! „Може ли да се върнем утре? И да продължим анализа на черепа, както и на парчетата от дивана?“ Лана не трябваше да пита. Въпросът й ядосва старата архивистка. „Не! Нямате разрешение за утре. Привършвайте днес. Давам ви още няколко минути.“ Филип Шарлие въобще не разбира руски и не си дава сметка за спора между двете жени. Но грубият тон на архивистката му подсказва, че положението се влошава. Въпреки това запазва спокойствие и се насочва към останалите парчета от пъзела, разположени пред него. Освен парчето от череп, може да огледа и частите от дивана, особено подлакътниците. Както и фото доклада от времето на контраразследването през април-май 1946 г. относно самоубийството на Хитлер. Поредицата черно-бели снимки, която видяхме миналата година, представя мястото на самоубийството със следите от кръв по дивана и по стената. „Не можем да говорим за следи от кръв“, уточнява предпазливо Шарлие. „На този етап можем да говорим само за следи от тъмна течност.“ Изминал е повече от половин век, а те още личат върху светлото дърво, вероятно чам, от дивана на Хитлер. Овехтяването и много лошите условия за съхранение в ГАРФ не са ги изтрили. Ако наистина става дума за автентичните образци, а не за манипулация на руските тайни служби. В това проучване е възможно всичко, включително и най-лошото. „Струва ми се трудно да се изработи такъв фалшификат — смята Филип Шарлие. — Всички тези следи са идентични със снимките от 1946 г. Нужни са невероятни умения на фалшификатор, за да направиш копие.“ Лана предупреждава Шарлие: „Можете да ги докосвате, ако искате, да ги вземете, погледнете тук, където има следи от…“ Съдебният медик възкликва, видял, че журналистката доближава ръка. „Не! Не пипайте! Ще замърсите това веществено доказателство с вашата ДНК.“ Лана се извинява с неловка усмивка. „Тъкмо това не бива да се прави“, огорчава се френският експерт. „Но със сигурност е правено вече много пъти. Ето защо не очаквам много от тези части от диван. Съхранявани са зле в нестерилна тъкан. Очевидно това дърво е хващано от множество ръце, при това директно, без защитни ръкавици. И дори не говоря за поръсилите се капчици слюнка при многобройните огледи. Единствената ДНК, която може да се открие тук, ще бъде само от преди няколко минути. Онази на Хитлер със сигурност е изчезнала отдавна.“ После, след миг размисъл, той продължава: „От тази страна няма какво да се очаква. Освен ако…“

 

 

Докато е наведен от необходимото разстояние (т.е., без да рискува да добави своята ДНК посредством капчици пот или слюнка) над едното от парчетата от дивана, на съдебния медик му хрумва друга идея. Извръща се към снимките от съветското разследване. После отново към веществените доказателства. Тези завъртания се ускоряват. Той грабва един от столовете около масата и започва странна демонстрация. „Много интересно. Увлекателно. Погледнете.“ Ентусиазмът му повлиява дори на двамата архивисти. Те се приближават, едва ли не против волята си, като привлечени от магнит. „Да си представим, че жертвата седи на този стол. Току-що си е пуснала куршум в черепа. Главата ляга на подлакътника, кръвта тече пасивно, капе на пода и прави пръски.“ Той говори бързо и придружава обяснението си с широки жестове. Раните на главата винаги кървят обилно. Сигурно е изтекла много кръв, макар и само за няколкото минути между изстрела и влизането на Борман и Линге в преддверието. Кръвта се е разтекла по земята, гъста, тежка, тъмна. Или направо по бетонния под, или по килима. „Килим или бетон, няма особено значение. Кръвта е толкова много, че се е образувала локва и капките, които са продължавали да падат, опръскват дивана, но не където и да е, а от долната страна. Ето ги тези пръски!“ По едно от парчетата от мебел миниатюрните тъмни петна се смесват с естествените жили на дървото. В зависимост от осветлението те на моменти са почти незабележими. Мястото на престъплението, на самоубийството, за да сме по-точни, се очертава още малко по-ясно. Дали хипотезата на Шарлие е в съответствие с показанията на свидетелите? Линге, камериерът, Гюнше, личният адютант, са влезли в това помещение. Те са разкрили какво са видели пред съветските следователи, докато са разпитвани в затвора.

Разпит от 26–27 февруари 1946 г. на военнопленника Линге Хайнц, бивш щурмбанфюрер от СС.

Линге: „Имаше много кръв по килима, както и по стената до дивана“.

Разпит на военнопленника щурмбанфюрер от СС и слуга на Хитлер, Гюнше Ото, 18–19 май 1945 г.

Въпрос: Кога влязохте за първи път в помещението, където е станало самоубийството, и какво видяхте?

Отговор: Влязох в помещението в 16 и 45 часа. Видях, че килимът на пода е леко разместен и че има петно от кръв.

След освобождаването си от съветските лагери през 1955 г. Линге ще се върне към безкрайните разпити в руските затвори: „“Колко кръв беше покапала по килима?"; „На какво разстояние от локвата кръв беше стъпалото на Хитлер?“; „Къде беше пистолетът му?“; „Кой от пистолетите си беше използвал?“ и „Къде и как точно беше седнал?“ — това бяха някои от стереотипно повтарящите се въпроси, на които трябваше да отговарям."^[3]

Филип Шарлие може да даде отговори на тези въпроси. Или поне на някои. Той оставя парчетата дърво, които не могат да се използват за ДНК тестове, и се връща към черепа. Взема кутията. Мести я под светлината, за да огледа по-добре тъмните следи по него. „Тъкмо това си мислех“, казва полугласно, сякаш говори на себе си. „Няма органични останки, принадлежащи на индивида. Няма кожа или мускули. Всичко е изгоряло. Различавам ясно следите от овъгляване. Те доказват, че е бил подложен на продължително термично въздействие.“ Други белези интересуват повече експерта. „Мисля, че се натъкваме на остатъци от пръст. Може би дори от корозия или ръжда. Знае ли се къде е открит този череп?“

 

 

Благодарение на досиетата, открити в архивите, знаем съвсем точно. Връщане със седем десетилетия назад. 30 май 1946 г. Тринайсет месеца след самоубийството на Хитлер се извършва нов оглед в квартала на Канцеларията в Берлин. В рамките на строго секретната операция „Мит“, започната на 12 януари 1946 г. от наследника на Берия в Министерството на вътрешните работи Сергей Круглов. Екипи от следователи, дошли специално от Москва, плъзват из главната квартира на фюрера. Те са получили много конкретни заповеди от началниците си:

Строго секретно

УТВЪРЖДАВАМ

Заместник-министър на вътрешните работи

на Съюза на ССР

Генерал-полковник

И. А. Серов

16 май 1946 година

ПЛАН

За оперативни мероприятия по разследването на обстоятелствата на изчезването на Хитлер

За изясняване на обстоятелствата на изчезването на Хитлер да се проведат следните мероприятия:

 

I.

1. Да се състави план (в мащаб) на разположението на новата и старата имперска канцелария, а също на бомбоубежището (бункера) на Хитлер, да се фотографират тези обекти.

2. Да се извърши оглед на вътрешните помещения на бомбоубежището на Хитлер, като се направи следното:

а) да се състави план на разположението на помещенията в бункера;

б) да се фотографират стаите, заемани от Хитлер и Ева Браун;

в) да се огледат всички мебели, запазени в тези стаи, а също да се снимат подовете и таваните с цел възможно откриване на следи, можещи да внесат яснота по въпроса за обстоятелствата на изчезването на Хитлер;

г) да се направят справки, къде се намират понастоящем мебелите, изнесени по-рано от бункера, и също да се огледат;

д) с цел опознаване на запазените мебели и уточняване на реда на разполагането им в стаите на Хитлер и Ева Браун да се достави на място бившият старши камериер на Хитлер Линге, като се разпита предварително по тези въпроси;

е) да се извърши изследване на мястото на откриване на труповете на мъж и жена при изхода от бомбоубежището към градината на имперската канцелария за възможно откриване на предмети, можещи да имат значение за разследването.

3. Да се направят справки къде се намират иззетите по-рано от бункера лично принадлежащи на Хитлер и Ева Браун вещи, за тяхното изследване.

 

II.

1. Да се извърши нова съдебномедицинска аутопсия на труповете на мъж и жена, открити в първите дни на май 1945 година в градината на имперската канцелария с цел установяване възрастта на покойните, признаците и причината за смъртта. Да се зафиксират заслужаващите внимание изменения на частите на скелета и някои вътрешни органи чрез тяхното фотографиране и рентгенография.

2. За целта да се ексхумират труповете и да се превозят в специално отреденото помещение в болницата в Бух.

 

III.

Въз основа на резултатите от гореизброените мероприятия и събраните по-рано материали да се проведат следствени действия по отделен план.

Главната цел на екипите от Министерството на вътрешните работи е да открият липсващата част от тялото, намерено през май 1945 г. В доклада си за аутопсията на 8 май 1945 г. съдебните медици са отбелязали липсата на задната лява част на главата. През май 1946 г. в градината са открити много бързо две парчета от череп, на 3 метра пред входа на Führerbunker. Точно там, където предполагаемите трупове на Хитлер и Ева Браун са забелязани на 4 май 1945 г. Едно от парчетата е пробито от куршум. Дали този костен фрагмент няма да бъде липсващата част от пъзела? В такъв случай теорията за самоубийство чрез отрова би била сериозно разколебана. Ами ако е вярно, че Хитлер не се е самоубил с цианид, а с куршум? Откриването на тези две парчета от череп може би ще сложи край на спекулациите за смъртта му. Достатъчно е да се провери дали тези кости наистина принадлежат на трупа, приписван на Хитлер. Нищо по-лесно, защото Министерството на вътрешните работи подкрепя изцяло разследването. Само че въпросният труп е пазен ревниво от Министерството на отбраната.

От няколко месеца шефът на съветското контраразузнаване Виктор Абакумов се радва на почти пълна безнаказаност сред висшето ръководство на СССР. Сталин го е направил своя нов доверен човек. Абакумов се възползва, за да действа както си пожелае. Така по негова лична инициатива на 21 февруари 1946 г. хората му от СМЕРШ в Германия преместват труповете на Хитлер, но и на Ева Браун, на Гьобелс (родителите и децата) и на генерал Кребс. Дотогава те са били погребани в една горичка в околностите на градчето Ратенов. На съветските власти не е представено никакво обяснение.

Строго секретно

АКТ

21 февруари 1946

3-та ударна армия

 

От Съветските окупационни войски в Германия

Комисията^[4] състави настоящия акт за това, че на днешна дата съгласно указанията на началника на Управлението за контраразузнаване СМЕРШ на Групата на съветските окупационни войски в Германия — генерал-лейтенант др. Зеленин, от нас в района на гр. Ратенов беше извършена ексхумация на яма с труповете на:

— канцлера на Германия Адолф Хитлер,

— жена му Ева Браун,

— райхсминистъра на пропагандата на Германия — доктор Йозеф Гьобелс,

— неговата жена Магда Гьобелс и техните деца — син Хелмут и дъщери Хилдегард, Хайдрун, Холдине, Хедвиг^[5],

— началника на Генералния щаб на германската армия генерал Кребс.

Всички изброени трупове се намират в полуизгнило състояние в дървени сандъци и в такъв вид бяха доставени в гр. Магдебург, в седалището на отдела за контраразузнаване СМЕРШ на армията, където бяха закопани отново в яма с дълбочина 2 метра в двора на къщата на ул. „Вестендщрасе“ №36, до южната каменна стена на двора, на 25 метра точно на изток от стената на гаража на къщата.

Заровената яма с труповете беше изравнена със земята, външният вид приведен в съответствие с изгледа на околната местност.

Защо трябва да се местят тези толкова важни трупове? Абакумов постъпва така, за да запази контрола над своя „трофей“. Щабът на СМЕРШ в Магдебург, на 150 километра югозападно от Берлин, предлага отлична защита срещу „досадниците“ от Министерството на вътрешните работи. Затова е разбираемо, че телата са преместени там. Те в никакъв случай не бива да се окажат в берлинската болница в Бух за нова аутопсия.

 

 

Кремъл явно подкрепя Абакумов, който е генерал-полковник от 1945 г., защото след няколко седмици той е назначен за министър на държавната сигурност. После е издигнат за член на Комисията по въпросите на правосъдието към Политбюро на съветската комунистическа партия. Едва на трийсет и осем години той става не само недосегаем, но и страшно опасен за всеки, който би се осмелил да го предизвика. Позиция, от която смята да се възползва добре.

Искането на следствената бригада по делото „Мит“ за аутопсия на преместените в Магдебург трупове е отхвърлено дори без обяснения от контраразузнаването. Обаче указанията на Министерството на вътрешните работи са ясни. Подполковник Клаусен, който е натоварен с разследването в Берлин, носи със себе си изрична заповед, която смята за достатъчна.

Май 1946 г.

Строго секретно

До помощник-началника на 1 Отдел на Оперативното управление на ГУВПИ, МВР на СССР, подполковник Клаусен

 

За незабавно изпълнение. Заминавате за гр. Берлин под разпореждането на генерал-лейтенант Серов за изпълнение на специална задача на Министерството на вътрешните работи на Съюза на съветските социалистически републики.

Изискваме от всички военни организации на МВР и на съветската окупационна администрация да съдействат на подполковник Клаусен по всички възможни начини от пристигането му на местоназначението до завръщането му в Москва.

 

Зам.-министър на вътрешните работи на Съюза на ССР

генерал-лейтенант Чернишов

Това писмо за съдействие не впечатлява достатъчно служителите на СМЕРШ. Те се подчиняват на Министерството на отбраната и не ги интересуват другите министерства. Поради техния отказ никой никога не успява да сравни двата фрагмента от череп с трупа на мъж. Нито през 1946 г., нито по друго време. Никога. През пролетта на 1970 г. всички тела, погребани в Магдебург под контрола на контраразузнаването, са окончателно унищожени. Решението е взето на най-високо държавно равнище от човек на име Андропов, бъдещ ръководител на Съветския съюз (от 1982 до 1984 г.). През 1970 г. Андропов вече заема ключов пост във вселената на тайните служби на страната. Той е всемогъщият „председател на Комитета за държавна сигурност при Съвета на министрите на СССР“. Накратко, той ръководи всички съветски шпиони. Никаква „специална“ операция не може да се осъществи без неговото съгласие. Както онази, която получава кодово име мероприятие „Архив“.

Цел на мероприятието: Да се изземат и унищожат физически останките на погребаните в Магдебург през февруари 1946 г. във военното градче на ул. „Вестендщрасе“ до къщата на №36 (сега ул. „Клаузенщрасе“) военнопрестъпници.

Защо се решава двайсет и пет години след падането на Третия райх тези скелети да бъдат унищожени? Дали Кремъл не се опасява, че един ден тази държавна тайна може да бъде разкрита и тялото на Хитлер, ако наистина е неговото, да попадне в ръцете на западните сили? Или по-просто: съветските власти искат да затворят тази вече остаряла страница и да се отърват веднъж завинаги от победения враг? На Москва не й се налага да оправдава постъпката си, защото тя е секретна.

Тази изключително деликатна и поверителна мисия се ръководи от един полковник от Специалния отдел на КГБ. В началото на 1970-те години Европа е подложена на огромно геополитическо напрежение. Германската зона под съветска администрация е обявила още през 1949 г. своята независимост от останалата част на Германия. Тя е приела името ГДР, Германска демократична република, и се подчинява на заповедите на Москва. Това е епоха на двуполюсен свят (от една страна, капиталистическият лагер, доминиран от Съединените щати, от друга — комунистическият лагер, воден от СССР) и на страх от Трета световна война. Официално Москва продължава да отрича, че притежава тялото на Хитлер. Операция „Архив“ се провежда в тази сложна геополитическа обстановка. Тайната трябва да бъде пълна. Както обикновено Кремъл се пази от всички, на първо място от собствените си хора. Издадени са точни инструкции в този смисъл.

За осъществяването на мероприятието е необходимо да се действа както следва:

1. Два-три дни преди началото на дейностите на мястото на погребението със силите на взвода за охрана от СО^[6] на КГБ да се инсталира палатка, чиито размери позволяват под нейно прикритие да се извършат предвидените по плана дейности.

2. Охраната на подходите към палатката след нейното разполагане да се осъществява със силите на войниците, а по време на извършването на дейностите — от оперативния състав, отделен за провеждането на мероприятие „Архив“.

3. Да се организира скрит пост за контранаблюдение на близката до мястото на действията къща, в която живеят местни граждани, с цел установяване на евентуално визуално разузнаване. В случай на установяване на такова наблюдение да се вземат мерки за прекратяването му според създалата се конкретна обстановка.

4. Разкопките да се извършат през нощта, откритите останки да се вложат в специално подготвени сандъци, които да се извозят с автомобили на учебните полигони на сапьорския и танковия полк от ГСВГ^[7] в района на Гнилото езеро^[8] (Магдебургски окръг, ГДР), където да се изгорят, а пепелта да се изхвърли в езерото.

5. Изпълнението на набелязаните в плана мероприятия да се документира посредством съставяне на актове:

А) акт за разкопаване на погребението (в акта да се посочи състоянието на сандъците и на съдържанието им, влагането на последното в подготвените сандъци);

Б) Акт за изгаряне на останките.

Актовете да бъдат подписани от всички изброени по-горе оперативни работници […].

6. След изземването на останките мястото, където са били заровени, да се приведе в първоначалния си вид. Палатката да се свали два-три дни след извършването на основните дейности.

7. Легенда за прикритие: тъй като мероприятието ще се проведе във военно градче, където достъпът за местното население е забранен, необходимост от обяснения за причините и характера на извършваните дейности може да възникне само по отношение на офицерите, членовете на техните семейства и волнонаемните служители от щаба на армията, пребиваващи на територията на градчето.

Същност на легендата: дейностите (поставяне на палатка, разкопки) се извършват с цел проверка на показанията на арестуван в СССР престъпник, според когото на това място може да се намират ценни архивни материали.

Рядка е възможността да се проучи такъв документ на съветските тайни служби. Макар че е на повече от седемдесет години, той си остава поверителен. Неслучайно се съхранява днес в архивите на ФСБ (екс-КГБ). Той ни показва вътрешното функциониране на една специална операция с използване на „легенди“, сценарии, предназначени да осигурят достоверно прикритие на шпионите. Учудващото в този случай е, че „легендата“ трябва да приспи собствените войници, на СССР.

Операция „Архив“ официално е доведена до край. Предполагаемите тела на Хитлер и неговите близки, Ева Браун, семейство Гьобелс и генерал Кребс, са унищожени окончателно. Или поне такава е версията, представена от съветските тайни служби и поддържана и днес от руските власти. Ето пълния текст на този акт:

Строго секретно

Екземпляр единствен

Серия „К“

 

г. Магдебург (ГДР)

в/ч^[9] №92626

5 април 1970 г.

АКТ

(За физическото унищожаване на останките на военните престъпници)

 

Съгласно плана за провеждане на мероприятие „Архив“ от оперативната група в състав началника на Специалния отдел на КГБ при Съвета на министрите на СССР в/ч №92626, полковник Коваленко Н. Г. и сътрудниците от същия отдел майор Широков В. Л. и ст. лейтенант Гуменюк В. Г. на 5 април 1970 г. беше извършено изгаряне на останките на военните престъпници, иззети от погребението във военното градче на улица „Вестендщрасе“ до къщата на №36 (понастоящем улица „Клаузенщрасе“).

Унищожаването на останките беше извършено посредством изгаряне на огън, запален на празен терен в района на г. Шьонебек, на 11 километра от Магдебург.

Останките прегоряха и бяха стрити на пепел заедно с въглените, събрани и хвърлени в река Бидерин, за което е съставен настоящият акт.

Началник на СД на КГБ в/ч №92626

Както и по времето на СМЕРШ и НКВД, разприте между руските администрации продължават и днес. Знамето се е сменило, но не и менталностите. Доказателството: ще подействат ли нашите разрешителни да извършим експертиза на черепа пред двамата архивисти от ГАРФ? Филип Шарлие оглежда снимките от градината на Канцеларията, направени през май 1946 г., когато са открити фрагментите от череп. Разпръснати метални останки покриват земята, жестоко изтърбушена от артилерийските снаряди при битката за Берлин. Малък кръст, начертан с молив на снимката, показва точното място, където са се намирали парчетата череп. Точно срещу входа на бункера. Едва по-късно руските учени са сглобили тези два фрагмента, за да стане един. Онзи, съхраняван в хранилищата на ГАРФ.

 

 

„Значи тези кости са били затрупани под отломките сред множество метални предмети… Това е важна информация. Напомнете ми колко време е престояло под земята това парче от череп?“ Всяка подробност има значение. „Заринато повече от година сред железа?! Връзва се. Във всеки случай сценарият не е изключен“, разсъждава френският учен. „Като цяло, парчетата череп пред нас притежават всички признаци на дълъг престой под земята в корозивна среда.“

 

 

Дотук с положителните моменти. Сега отрицателните. „Да боравя с черепа под ваше наблюдение, нали дойдохме тъкмо за това?“ Филип Шарлие на свой ред се опитва да склони архивистите. Дина не иска да реши. Пита Николай. Той отвръща, като грабва кутията с парчето череп. „Другия път“, изрича, без да ни поглежда. Кога? Утре? Скоро? Дина отново взема думата: „Не знаем дали ще имаме време да ви приемем. Трябва ви ново разрешение.“ Но ние го имаме! Лана настоява. Николай вече си е тръгнал с количката си. Почти побягва по коридора. 20 часа е. Достатъчно сме злоупотребявали с тяхното търпение.