Жан-Кристоф Бризар, Лана Паршина
Истината за смъртта на Хитлер (23)

Глава IV

Москва, март 2017 г.

По принцип само членове на семейството имат право на достъп до това досие, повтаря още веднъж Владимир Иванович Коротаев. Макар че е разсекретено и е загубило статута си на „секретно“, военното досие „Ото Гюнше“ си остава поверително. „Само ако член на семейството подаде официално искане“, отсича той и затваря рязко папката от кафяв картон с означение МВД на СССР (Министерство на вътрешните работи на СССР). На корицата с големи печатни букви е написано: „Лично дело: Гюнше Ото Херман“. Същият онзи Ото Гюнше, който е бил личен адютант на Адолф Хитлер до смъртта му. Един от малцината свидетели на последното действие от драмата във Führerbunker. Владимир Коротаев е заместник-директор на Российский государственный военный архив, т.е. на руските военни архиви. Държавна организация, където се съхраняват близо 7,3 милиона документи на съветските, а после и на руските въоръжени сили, както и на военните разузнавателни служби. Там се намират и всички официални документи на Третия райх, конфискувани от съветската армия в края на Втората световна война. Включително личните досиета на нацистките вождове, интимният дневник на Гьобелс и работният бележник на Химлер. Още на първата ни среща Владимир се държа повече от учтиво, почти любезно. Този мъж на петдесетина години, с прошарена коса и къса брадичка, говори тихо и малко.

Затова пък притежава доста рядката способност да изслушва. Когато го заговарям, погледът на бледосините му очи не се отделя от мен. Но лицето му не издава никакво чувство, никаква реакция. Като восъчна маска.

Лана се свърза с него няколко седмици по-рано, след посещението ни в централата на ФСБ. Преди да си тръгнем от Лубянка, помолихме за съвет Дмитрий, нашия „офицер за връзка“ от руските тайни служби. Как да подходим към военните архиви? Може ли да ни подскаже някое име? Или може би телефонен номер? Едно „оправяйте се сами“ е всичко, което благоволява да ни предложи. „Ние нямаме нищо общо с военните, тук е ФСБ. Бъркате институциите.“ Кой казва, че руснаците не били докачливи? „Защо искате да си губите времето във военните архиви?“ Старият журналистически инстинкт ме възпира да споделям цялата информация, с която разполагам. Особено с щатен служител на ФСБ. Дали той нямаше да се намеси, за да възпрепятства достъпа ни до военните досиета? Ние се опитвахме да проникнем в архивите на руската армия по съвет от Държавния архив на Русия, ГАРФ. „Ако искате повече сведения за Гюнше, идете там“, беше ни подсказала Дина Николаевна, архивистката без възраст, пазителката на черепа на Хитлер. „Искаме да проучим досиета на французи, пленени от Червената армия през 1945 г.“ Импровизацията е деликатно изкуство. Дмитрий не реагира на обяснението, което му дадох. Поздрави ни за последен път и ни придружи до изхода, до тротоара, ако трябва да сме точни. Извън сградата.

Военни архиви. Епитетът „военни“, естествено, предизвика допълнителни притеснения у мен и Лана. Съществуваше ли руска институция, толкова малко склонна да общува с чуждестранни журналисти, колкото и ФСБ? Да, армията. Как щяхме ние, Лана с нейното двойно руско и американско гражданство, и аз, френският гражданин, да проникнем в тези архиви? Въпреки очакванията ни, това не се оказа толкова сложно. Майката на една приятелка на Лана беше работила като историчка във военните архиви. Вече беше пенсионерка, но бе запазила отлични връзки със сегашното ръководство. Тя подхвърли името на Владимир Коротаев на Лана. Още при първия ни телефонен разговор Владимир се остави да го убедим. Не постави никакви условия, не изиска никакво специално разрешение от официален орган. Не е длъжен да докладва за нашето искане нито на Кремъл, нито на началниците си. „Кажете ми какво точно за Третия райх ви интересува“, попита само. „Хитлер? Пак ли Хитлер?“ Тонът на заместник-директора се промени веднага. Лана настояваше. Заговори му едновременно меко и умоляващо. Накрая той отговори сухо: „Един или два дни. Дайте ми време да намеря необходимите досиета.“ Четиресет и осем часа по-късно Владимир се обади на Лана, беше открил всичко. Срещата можеше да бъде насрочена. Следващата седмица. В края на деня, в 17 часа. В Москва обществените учреждения затварят рано. В 17 часа повечето руски чиновници отдавна са си тръгнали. В толкова късния час за среща нямаше нищо случайно. Владимир искаше да е сигурен, че никой няма да се натъкне на нас в сградата на архивите. Щеше да бъде сам.

Вече са минали петнайсет минути след 17 часа, а нашето такси си остава безнадеждно заседнало на Патриаршеския мост, в центъра на града. Шофьорът заряза всякаква мисъл за напредване и включи дивиди плейър в контакта за запалка. Предложи ни потискащ преглед на местната поп музика с клипове, изпълнени с млади жени, с удоволствие клатещи ханшове по шорти. Заради задръстванията в Москва е невъзможно да се живее, не спираше да си мърмори Лана. Епохата на пустите московски булеварди е приключила, откакто Русия се поддаде на чара на сирените на либерализма. Старите „Лади“ и „Волги“ са отстъпили пред евтините коли от Азия и пред флота от луксозни лимузини и огромни джипове от Европа.

Колко време ще ни трябва, за да стигнем до кабинета на Владимир? „Един час“, отговаря шофьорът, като почуква по джипиеса си. „Може би малко по-малко или малко повече.“ Мокрият сняг, типичен за края на руската зима, затрупва бавно стъклата и прави още по-потискащо положението ни. Лана внезапно изскача от колата и ми извиква да я чакам. Като се има предвид какъв е трафикът, това няма да ме затрудни. Само след десет минути, когато мъчително сме напреднали с петдесетина метра, тя изниква отново с побелели от снежинките коси и с найлонова торбичка в ръка. „Ще се извиним с това“, показва тържествуващо бутилка арменски коняк. „Всички в Русия го обожават“, уверява ме тя.

Съжаляваме, хиляди пъти съжаляваме. Повтарям руските думи, на които Лана се опитва да ме научи. Държа след малко да ги произнеса възможно най-правилно пред Владимир. Минава 18 часа. Бетонното здание на военните архиви в типичен комунистически стил се извисява с тъмните си прозорци в неугледния краен квартал. То е празно. Или поне си дава вид, че е. Във вътрешността му никаква светлинка не проблясва на никой от десетината му етажа. Само партерът още е осветен.

Тежката врата на главния вход се затвори зад нас с притесняващ трясък. Сиви мраморни плочи покриват пода на фоайето чак до стените и създават впечатлението за неф на запустяла църква. Благодарение на шумното ни пристигане една глава се подава иззад масивния плот, който прегражда пътя към стълбището. Главата принадлежи на жена в униформа. Военната служителка се надига бавно, сякаш самият факт, че трябва да се размърда, й струва болезнено усилие. Присъствието й, макар и мрачно, ни стопля сърцата. То доказва, че сградата не е изоставена след разпадането на Съветския съюз. Съвсем „ретро“ обзавеждането лесно може да убеди в обратното. Като този телефон от оранжевокафяв бакелит или пък онзи стенен часовник от плексиглас със стрелки във формата на мечове. Вещи от комунистическата епоха, които продължават отлично да изпълняват предназначението си. Часовникът е точен, а телефонът работи. Нашата посрещачка го демонстрира пред очите ни. „Двама. Да, двама са, господин заместник-директор. Не, не мога да ги пусна да се качат. Вие трябва да слезете да ги вземете. Да. Да. Те чакат.“ Разговорът е кратък. Жената в униформа поставя внимателно старата слушалка и ни прави знак да почакаме.

„Съжаляваме, Владимир, наистина съжаляваме.“ Дали разбра моето ломотене, претендиращо, че прилича на руски? Заместник-директорът на военните архиви ни остави да чакаме десетина минути. После се появи с мрачен израз. Отвърна на извиненията ни единствено със смръщена полуусмивка, врътна се и тръгна обратно към стълбите, по които беше дошъл. Лана ме побутна по гърба, за да го последвам. „Всичко е наред — шепне ми тя. — Не си е облякъл палтото, значи няма да си тръгне веднага.“

Досието на Гюнше, невъзможно! Личният дневник на Гьобелс, защо не, но Гюнше, със сигурност не. Владимир настоява, не може и дума да става да проучим личното дело на есесовеца Ото Гюнше.

Но то е тук, пред нас. Владимир го е извадил от стелажите, където се съхранява, и го е приготвил специално за тази среща. Той го отвори, показа ни няколко снимки за идентификация от онова време, но нищо повече. Или почти. Сякаш по някаква неочаквана случайност, като по чудо, заместник-директорът внезапно стана и ни помоли да го извиним. „Отивам да потърся още досиета в едно от хранилищата ни. Ще ми отнеме десетина минути. Чакайте ме тук.“ Изгледахме го безмълвно как излиза. После Лана ми се усмихна и ми каза: „Хайде!“.

Прелиствам страниците, затаил дъх, с несръчни пръсти. Ото Гюнше е пред очите ни. Животът му на есесовец, на личен телохранител на Хитлер и на съветски затворник. Толкова исторически значими и неизвестни документи. Нашето проучване поема в нова посока. Гюнше е единственият член от последния кръг на Хитлер, който никога не се съгласява да напише биографията си. Не е словоохотлив по природа и отказва да дава интервюта. Мълчи до смъртта си през 2003 г., на 86-годишна възраст. Споделя откровенията си единствено пред съветските тайни служби. Е, споделя не е точното определение. По-скоро са му изтръгнати насила.

Първата страница от личното му дело представлява формуляр за самоличност, съставен от управлението в Министерството на вътрешните работи на 4 юни 1950 г. Или повече от пет години след залавянето му в Берлин. Това е стандартната бланка за всички затворници в Съветския съюз. Само че върху тази е добавено на ръка, с големи червени букви: „Под специален контрол“. Гюнше Ото, номер 4146, не е затворник като другите. Освен основните данни като дата на раждане (1917 г.), място на раждане (Йена, Германия), ръст (193 сантиметра), място на задържане (военнопленнически лагер №476) на ръка е добавено, че затворникът трябва да бъде под засилена охрана. Посочено е също, че Гюнше е в добро здравословно състояние и че в неговия затвор „няма инфекциозни болести“. Следващите страници са откъсвани, с различни размери, някои почти колкото листове от джобен бележник. Повечето са написани направо на ръка, сякаш набързо. На всяка подписалият се посочва и своя чин и длъжност. Разкрива се цяла йерархия със сложни названия на постовете, има „заместник-началник по оперативната работа“, „директор на отдел“, „началник на специален отдел“. Често докладните записки просто съобщават за враждебно отношение на затворника Гюнше към Съветския съюз. Тогава те се състоят само от няколко реда и изискват съответните наказания. На всяка от тях по диагонал е изписано едно голямо „Одобрявам“.

Най-често за Гюнше донасят онези, с които споделя всекидневието си, германски затворници, бивши нацисти. Съветската организация на затворите фаворизира и поощрява старанието на доносници като този, някой си Нокри. Той пише на „Гражданина началник“ на своето затворническо подразделение, 14-а бригада от лагер №476. Лагерът със специален режим №476 се намира в Свердловска област, в Уралския регион, известен със суровия си климат. Този лагер е един от най-големите в Съветския съюз.

Речникът, както и почеркът на доносника не се отличават с увереност. Нокри е германец и пише много лошо на руски. „Днес ми беше наредено от охраната на лагера да се заема с рязане на дърва в стопанския двор на зоната. […] Гюнше Ото взе думата в помещението, където живеят 74 души от 14-а бригада. Той каза: «Аз няма да отида. Руснаците знаят много добре, че отказвам да работя». Той го каза като че е някакъв герой, нещо повече от съветските власти. […] Моля ви, Гражданино началник, да накажете строго това лице.“

Присъдата идва няколко седмици по-късно, след бързо разследване. Според документа пред нас то е установило, че:

Осъденият Гюнше, бивш личен адютант на Хитлер, изразява пред осъдените реваншистки, антисъветски съждения и възхвалява бившия хитлеристки режим. Той не влага старание в работата си в производството.

Беше решено осъденият Гюнше като особено опасен елемент да бъде въдворен в единична килия, при пълна изолация, за 6 месеца.

Подпис: Главен следовател при отряд №5 капитан П. Оленов

Досието на Гюнше съдържа стотина страници от този тип. Една от тях привлича вниманието на Лана. Напечатана е старателно на пишеща машина, с означение „Секретно“ горе вдясно. Печат с лилаво мастило, с герба на Съветския съюз, допълва официалния, дори тържествен вид на документа. „Това е присъдата от процеса му“, обяснява Лана. Издадена е от военния трибунал в Ивановска област, на 300 километра североизточно от Москва. Датата е 15 май 1950 г.

Съдебното следствие и материалите по случая установиха следните обстоятелства:

Обвиняемият ГЮНШЕ, убеден нацист и предан привърженик на Хитлер и неговата политика по време на цялата си служба в бившата германска армия, е активен привърженик и участник в осъществяването на престъпните намерения на Хитлер и подготовката на война срещу Съветския съюз.

Преди идването на Хитлер на власт, през 1931 г. ГЮНШЕ се присъединява към младежката фашистка организация Hitler-Jugend, а през 1934 г. на 17-годишна възраст постъпва като доброволец в подразделението на СС Leibstandarte Adolf Hitler, с което участва в укрепването на фашисткия режим в Германия.

През 1936 г. ГЮНШЕ е отличен за службата си и е прехвърлен в корпуса за лична охрана на Хитлер.

През периода на войната на Германия срещу СССР ГЮНШЕ служи в германската армия в състава на дивизията Leibstandarte Adolf Hitler, най-напред като командир на взвод, а после като командир на рота от бронираната дивизия.

Когато се озовава на временно окупираната територия на СССР в състава на своята дивизия, той извършва жестокости срещу съветски граждани и военнопленници. Дивизията от СС действа на принципа: „Трябва ни руското пространство без руснаци“ за пълното унищожение на руското население.

В изпълнение на тези престъпни намерения дивизията разстрелва в района на Житомир 285 цивилни, обесва 8 души, измъчва до смърт 73 души, умъртвява с глад 25 196 съветски военнопленници.

От януари 1943 г. до 30 април 1945 г. ГЮНШЕ като убеден фашист служи като личен адютант на Хитлер, а от март до април 1945 г. съчетава тази длъжност с поста на комендант на Имперската канцелария.

Като личен адютант на Хитлер ГЮНШЕ присъства на всички съвещания, свиквани от Хитлер по въпросите на войната, водена срещу СССР и народите, привърженици на мира и демокрацията.

Като личен адютант на Хитлер ГЮНШЕ изпълнява различни негови заповеди и нареждания с престъпен характер.

[…]

Въз основа на тези обстоятелства Военният трибунал признава ГЮНШЕ за виновен в престъпленията по чл. 1 от Указа от 19/IV-1943 в съответствие с чл. 319 и 320 от Наказателнопроцесуалния кодекс и

ОСЪЖДА:

ГЮНШЕ Ото Херман, на основание чл. 1 от Указа на Президиума на Върховния съвет на СССР от 19/IV-1943 и в съответствие с чл. 2 на Указа от 26/V-1947 „За отмяната на смъртното наказание“, на затвор в Поправително-трудов лагер за срок от ДВАЙСЕТ И ПЕТ (25) години.

За начало на изпълнение на наказанието на ГЮНШЕ да се смята дата 6/IV-1950.

Тогава Ото Гюнше е на трийсет и две години и е затворник в Съветския съюз от близо пет години. Идентификационната снимка, която придружава присъдата, показва преждевременно състарен мъж, отслабнал, но с все още твърд, дори заплашителен поглед, който сякаш отправя предизвикателство към руските власти. Дали офицерът от СС не показва така, че не се заблуждава? Че неговият процес е само спектакъл и не е имало никакво съмнение, че ще бъде осъден?

Не е ли по-лошо от екзекуция да бъдеш осъден на двайсет и пет години лагер? Кой би могъл да оцелее при такъв срок в Гулаг? В какво физическо и психическо състояние би излязъл? Гюнше ще бъде на петдесет и седем години, когато излежи присъдата си. Бившият приближен на Хитлер не може да се примири с перспективата за живот на каторжник. „Присъдата може да бъде обжалвана пред касационната инстанция към Военния трибунал на войските на МВД от Московски окръг“, се посочва писмено. Разполага със седемдесет и два часа за да го направи. Няколко страници по-нататък откриваме резултата от обжалването. На 21 октомври 1950 г. или пет месеца след процеса, Гюнше отново е изправен пред съда. Ето какво гласи решението:

В касационната си жалба Гюнше твърди, че не е извършвал престъпления и иска отмяна на присъдата.

Като не откриваме в обстоятелствата по случая мотиви за отмяна или промяна на присъдата,

ПОСТАНОВЯВАМЕ:

Да се остави в сила присъдата по отношение на подсъдимия Гюнше Ото Херман и да не се дава ход на касационната му жалба.

Смърт, депортация, трудни условия в затвора. Sturmbahnfuhrer (майорът) от СС е бил готов за тях, когато е решил да избяга от бункера на Хитлер. Но едва ли е очаквал немислимото отношение към приближените на фюрера, което им е приготвил Сталин.

 

 

1 май 1945, във Führerbunker. Генерал Кребс се е провалил. Опитът за преговори със съветското Главно командване, предприет предишната вечер, се оказва неуспешен. Надеждата за примирие се е изпарила. Руснаците изискват безусловна капитулация. Краят е близък и неизбежен за последните обитатели на имперския бункер. През целия ден всеки от тях се подготвя за почти невъзможна операция: бягство. Вече е почти 22 часа, когато първата група се впуска в отчаяна надпревара. Гюнше е включен в нея. Придружават го двете секретарки и готвачката на Хитлер, както и секретарката на Борман. Ескортират ги стотина войници. През цялата нощ те заедно се опитват напразно да пресекат съветските линии. На 2 май сутринта намират убежище в мазето на една бирария на Шонхаузер Алее, в самия център на града. Никой от тези бегълци не знае, че командващият германските войски в Берлин генерал Вайдлинг вече е дал заповед за капитулация. Следобед руски войници обкръжават бирарията. „Войната свърши. Вашият командващ подписа за прекратяването на огъня“, крещят те. Гюнше и другите германски офицери се колебаят. Но трябва да признаят очевидното: сраженията наистина са престанали, те вече нямат избор. Преди да се предадат в плен, германските офицери помагат на двете секретарки на Хитлер, Герда Кристиан и Траудъл Юнге, на готвачката му Констанца Манциарли и на Елзе Крюгер, секретарката на Борман, да напуснат скришом скривалището. За младите жени е по-добре да опитат всичко възможно, отколкото да попаднат в ръцете на руснаците. Хитлер ги е предупредил, че моментално ще бъдат изнасилени. Герда Кристиан ще успее да се добере до Бавария, където ще бъде задържана от американската армия през март 1946 г. Траудъл Юнге след много премеждия из Германия ще се върне да се укрива в Берлин, където ще бъде заловена в началото на юни 1945 г. от Червената армия. Констанца Манциарли няма никога да бъде открита. Герда Кристиан ще твърди, че е видяла как руски войници я арестуват на 2 май 1945 г. До днес в руските архиви не е открита нито следа от тази жена. Що се отнася до Елзе Крюгер, тя ще попадне в ръцете на британците.

Вече е 22 часа на 2 май 1945 г., когато Гюнше се предава без бой.

Разпитите ще се редят един след друг. Много бързо статутът му на Sturmbannführer от СС, на служба лично при Хитлер, му осигурява специално отношение. Така Гюнше се оказва в ръцете на Народния комисариат на вътрешните работи, НКВД. Този държавен орган притежава полицейски пълномощия, управлява трудовите лагери и вътрешните тайни служби. Той ще направи разкритията си пряко пред генерал Кобулов, заместник-началник на Главното управление по делата на военнопленниците и интернираните (ГУПВИ), и полковник Парпаров, ръководител на неговия оперативен отдел. При разпита на 18 и 19 май 1945 г. той им съобщава, че Хитлер си е изстрелял куршум в главата. Твърде смущаваща информация за съветските тайни служби, защото поставя под въпрос хипотезата за самоубийство с отрова. Хипотеза, официално приета и поддържана от генерал-лейтенанта от СМЕРШ Александър Вадис.

Sturmbannführer Линге се намирал пред входната врата на бункера, близо до вратата на кабинета на Хитлер. Към 16 часа на 30 април 1945 г. той чул изстрел.

Отговорите на Гюнше са предадени буквално, без украсяване и тълкувания. Кобулов и Парпаров записват точно всяко негово твърдение. Това, което чуват, едновременно ги изненадва и очарова. Получили са нещо, с което да надвият своите колеги, но и съперници от СМЕРШ. Кобулов и Парпаров мразят тази контраразузнавателна служба, която се смята за всемогъща. Те двамата са хора на Лаврентий Берия, страховития шеф на НКВД. Берия изпитва смъртна ненавист към СМЕРШ и неговия ръководител генерал Абакумов. Господарят на НКВД се опасява от тази тайна служба, която е извън неговия контрол. Защото, макар че официално СМЕРШ зависи от НКВД, в действителност Абакумов често докладва лично на Сталин, без да минава през Берия. Съперничеството между съветските тайни служби не може да продължава до безкрай. При сталинския режим оцеляват само най-добрите. А Берия е твърдо решен да си остане най-добрият.

През май 1945 г. Лаврентий Павлович Берия е на четиресет и шест години. Формиран от съветската революция, произхождащ от Грузия като Сталин, той е на върха на кариерата си. С измамния си вид на дребен чиновник и смешното си пенсне изглежда безобиден. Но съвсем не е. Той е заместник на Сталин в правителството, член на Държавния съвет на отбраната и ръководи външното разузнаване освен тайната полиция. Мразят го, презират го, но преди всичко се страхуват от него. Жесток, безмилостен, садистичен, порочен, психопат, алкохолик — черната легенда за „първия полицай“ на сталинската власт не преувеличава особено, но трябва да бъде нюансирана. Вярно е, че притежава известен талант в ръководенето на разпитите с изтезания и дори лично измъчва най-упоритите затворници. Без да трепне, подписва между 1941 и 1944 г. заповедите за депортиране на „вражеските народи“, близо един милион съветски граждани от малцинствата (чеченци, ингуши, поволжски немци, кримски татари). Сталин ги подозира в сътрудничество с нацистите. Те са изселени в Сибир и в Централна Азия в нечовешки условия. Само четири години след депортирането им смъртността сред тях достига до 20 процента. Близо 200 000 не издържат на тормоза, на който ги подлага НКВД. Без колебания одобрява избиването на над 25 000 полски офицери в гората на Катин през 1940 г. Никита Хрушчов ще каже за него, че за да се издигне до това равнище на властта в СССР, той „се е изкачвал нагоре по държавното стълбище през множество трупове на всяко стъпало“^[1]. Но ако Берия може обективно да бъде определен като чудовище, той същевременно е и политик, надарен с феноменален инстинкт за оцеляване. Бързо е разбрал — фактът, че е грузинец като Сталин и му е почти болезнено верен, не го прави недосегаем. Той може във всеки миг да бъде елиминиран от системата. Нали Сталин обича да повтаря, че в тайните служби съществуват само две възможности: „или повишение, или взводът за разстрел“.

Това изречение непрекъснато се върти в главата му, докато наблюдава нарастването на влиянието на бившия си подчинен генерал Абакумов.

Виктор Семьонович Абакумов го дразни с много неща. Той е с девет години по-млад, московчанин по произход, докато Берия е парий, син на бедни грузински селяни. Началникът на СМЕРШ има телосложение на завоевател, с прям и искрен поглед, с гъста черна коса и квадратни рамене. Униформата му стои като на един от онези герои, възхвалявани от съветската пропаганда. Точно обратното на Берия, който е късокрак (Абакумов е с една глава по-висок), почти плешив, късоглед и склонен към напълняване. Сталин често го представя като „моя Химлер“, имайки предвид Хайнрих Химлер, есесовеца, изпълнител на мръсната работа на Хитлер. Той трудно може да съперничи физически на своя пряк конкурент. Абакумов влиза в специалните части на Червената армия още тринайсетгодишен и се изкачва по стъпалата на военната йерархия, а после преминава в разузнавателните служби. Там се превръща в специалист по наблюдението над вътрешните врагове. Технологиите за тайно подслушване не крият никакви секрети за него. Берия много скоро забелязва този блестящ изпълнител. През 1938 г. дава тласък на кариерата му в НКВД и го назначава за свой заместник. Надява се да го направи верен васал. Но това са сметки без Сталин, който го изтръгва от ноктите на Берия и го издига през 1943 г. за началник на СМЕРШ. Така за шефа на НКВД Абакумов се превръща в опасен конкурент и следователно в смъртен враг.

Берия се смята за най-добре информирания човек в страната благодарение на десетките хиляди мъже и жени на негово подчинение. А скоро и в голяма част от Европа поради окончателната победа над нацистка Германия. Затова е естествено да не му убягва нищо от случващото се в Берлин, дори когато той е в Москва, на 2000 километра разстояние. Той научава почти моментално за откриването на предполагаемия труп на Хитлер. Откритие, заслугата за което си приписва подразделение на СМЕРШ. За Берия заплахата Абакумов става още по-остра. Постът му е в опасност. За щастие, задържането на Гюнше му предоставя силна карта, която би могъл да изиграе. Благодарение на този гигант от СС с квадратна челюст, на този убиец на евреи и комунисти Берия ще може отново да докаже на Сталин, че си остава незаменим.

„Как се самоуби Хитлер?“, питат Гюнше агентите Кобулов и Парпаров.

„Според Линге, Хитлер си е изстрелял куршум в слепоочието.“

Преводачът, който присъства на разпита, има за задача да използва точните думи, за да пресъздаде възможно най-близко мисълта на затворника. Напомнят му, че в случай на грешка може да бъде пратен в лагер в Сибир.

Гюнше разказва без никаква видима емоция, че самоубийството на германския диктатор се е случило малко преди 16 часа на 30 април.

Въпрос: Кога влязохте за първи път в помещението, където се е случило самоубийството? И какво видяхте?

Отговор: Влязох в стаята в 16 часа и 45 минути. Видях, че килимът на пода беше леко разместен и имаше кърваво петно. На масата имаше няколко кутийки с ампули отрова. На дивана, до стената, откъм вратата, имаше чифт обувки. На пода до дивана имаше два пистолета. Единият калибър 7,65 милиметра, а другият 6,35 милиметра. Тези пистолети бяха дадени на Хитлер от един човек на Аксман^[2], чиято самоличност не ми е известна. В преддверието, където се намираше трупът на Хитлер, се усещаше силна миризма на бадеми.

Кой казва истината? Гюнше и теорията за смърт от куршум? СМЕРШ, които твърдят, че се е самоубил с цианид? А може би са верни и двете? Или пък всичко това е една голяма измама, а Хитлер си е жив и здрав?

Берия вече не знае какво да мисли. Абакумов, началникът на СМЕРШ, му е изпратил доклада, в който заключава, че Хитлер се е отровил. На него, на Берия, а не на Сталин. Поне веднъж Абакумов спазва каналния ред. Но не е ли това начин Берия да бъде приобщен към това разследване и така двамата да се окажат свързани пред евентуални упреци на „Бащата на народите“? И пред нова чистка в тайните служби?

Сталин не е човек, който дава лесно доверието си. Нито пък е човек, който прощава лесно. Победата му над нацистка Германия е укрепила властта му и популярността му в Съветския съюз. На международната сцена се превръща в един от силните хора на очертаващия се нов световен ред. Макар че за мнозина буди не толкова възхищение, колкото страх. Това не го вълнува. Той умее да си играе ловко със страха. През войната е доказал, че никой не може да се изплъзне и от най-суровите му решения. Дори собствените му близки. Големият му син Яков е вече на 34 години през 1941 г., когато е призован да влезе в Червената армия и да се бие срещу нацистите. Пленен е още на 16 юни 1941 г. Сестра му Светлана разказа години по-късно този трагичен епизод. „Брат ми не беше голям боец. Беше твърде мек за това. Отиде на война, защото баща ни пожела така. Когато германците го плениха, нацисткият режим се изгаври с него. Водеха го из Германия и го показваха като животно на панаир. Представяте ли си, синът на Сталин! Беше добре дошло за нацистката пропаганда. В края на януари 1943 г. германският фелдмаршал Паулус беше заловен от нашите войски при Сталинград. Германците сметнаха, че баща ми ще го размени за Яков. Но това значеше, че го познават зле.“ В крайна сметка най-големият син на Сталин ще намери смъртта си няколко седмици по-късно, на 14 април 1943 г., във военнопленнически лагер в Германия.

Посланието на господаря на Кремъл е ясно: никакво привилегировано отношение за никого. Впрочем вече е било предвидено, ако Яков беше оцелял или ако беше успял да избяга, да бъде изпратен в специален лагер в Сибир. „Така се отнасяха към съветските войници, минали през германските военнопленнически лагери“, свидетелства Светлана Сталин. „Подозираха ги.“

Абакумов и Берия добре си спомнят съдбата на Яков. Познават непреклонността и жестокостта на своя господар. И особено болезнената му параноя. Най-малката грешка от тяхна страна може да се окаже фатална. А очевидно докладът за смъртта на Хитлер съдържа грешки или поне големи празнини. Тогава, в края на май 1945 г., Берия е сигурен в това. Шефът на НКВД препрочита тринайсетте страници от разпита на есесовеца Гюнше, проведен от неговите хора на 18 и 19 май 1945 г. Трябва ли да предупреди Сталин? И да посее съмнения в ума му? Няма нищо по-опасно. Берия избира предпазливостта. Най-крайната предпазливост. Запазва за себе си полученото от неговите хора и се задоволява да предаде досието на Сталин без никакъв коментар. Нито положителен, нито отрицателен.

На 27 май 1945 г. докладът на СМЕРШ е в ръцете на Сталин. За Кремъл смъртта на Хитлер е официална.

 

 

Гюнше от своя страна тъкмо започва да разбира, че няма да излезе скоро от килиите на тайните служби. Прехвърлен е от Берлин в Москва. В специалния затвор на Лубянка под контрола на НКВД.

Същата Лубянка, където ни беше позволено да открием предполагаемите зъби на Хитлер. Тогава бяхме на третия етаж. Разпитите на затворниците от СС са се провеждали на първия или на втория етаж. Не можехме да не се питаме дали стенанията им са стигали до кабинета, в който се намирахме. Докато напредваме с нашето проучване, това смразяващо усещане, че будим призраци, почти не ни напуска. Толкова кръв, толкова сълзи, жестокости, безчовечност обгръщат като мрачна аура нашите търсения. Истината за досието „Хитлер“ продължава и днес да се крие зад зловонна мъгла под претекста за държавни тайни, за борби за геополитическо влияние. Вече са изминали седемдесет години, а въпросът си остава чувствителен. Ще престане ли някой ден призракът на Хитлер да броди из Запада?

 

 

Тези въпроси ме измъчват, докато прелиствам досието на Гюнше в кабинета на заместник-директора на военните архиви. Лана открехва вратата и хвърля бърз поглед в коридора. Не се чува никакъв шум. Зданието си остава дълбоко заспало. Можем да продължим да преглеждаме поверителните документи. Вземам друго досие. Още един германски офицер. Разчитам с мъка името му: Ратенхубер, Йоханес.

Не, не Йоханес, а Йохан. Откривам снимки на мъж на зряла възраст, с почти побелели коси, още облечен в германската си униформа. Снимката навярно е направена само няколко часа след залавянето му в началото на май 1945 г. Държи главата си изправена, погледът му е втренчен и студен, този военен явно е привикнал да командва и да му се подчиняват. След няколко страници виждам други снимки. Това наистина ли е същият човек? Снимката е от 1950 г. Вече е просто старец, бледо подобие на гордия германски офицер, какъвто е бил. Сбръчкано лице, загрубяла кожа от продължително излагане на студа, разрошена брада над хлътналите бузи, грубо орязани коси. Кой е бил той? Моля Лана да напусне наблюдателния си пост, за да ми преведе документите. Биографията му се простира на много страници.

РАТЕНХУБЕР Йохан, роден през 1897 г., произхождащ от село Оберхахинг (Бавария), от германска националност…

… След вземането на властта в Германия от Хитлер, през 1933 г. Ратенхубер е назначен за адютант на началника на Гестапо, фашиста Химлер, после, през същата 1933 г., е назначен на поста командир на личната охрана на Хитлер, реорганизирана през 1934 г. в т.нар. Имперска служба за сигурност.

… През периода на престъпната война на хитлеристка Германия срещу Съветския съюз Ратенхубер със своите подчинени отговаря за сигурността на влаковете на Хитлер, заминаващи за съветско-германския фронт през 1941–1943 г., когато Хитлер, в съучастничество с генералския корпус изготвя планове за поробване и изтребление на съветските народи.

При разпита по време на съдебния процес обвиняемият Ратенхубер се призна за виновен по тези точки на обвинението, но се позова на факта, че е действал единствено по заповед на своите началници.

Аргументът „аз само изпълнявах заповеди“ е използван и от други нацисти по време на процеса. Включително от Адолф Айхман, този висш функционер на СС, отговорен за провеждането на „Окончателното решение“, изтреблението на евреите в Европа. Това извинение е отхвърляно систематично, както от съветските съдии тук:

Оправданието на обвиняемия, че е действал по заповед, е неоснователно, като се има предвид, че самият Ратенхубер е заемал високи постове в Имперската служба за сигурност при фашисткото правителство на Германия и в престъпната организация СС. В престъпните си деяния той е показвал усърдие и лична инициатива, заради които е бил награждаван от фашистките ръководители.

Съответно Ратенхубер е осъден. Но на колко години?

Лана проследява с пръст редовете на документа, за да стигне до присъдата. Двайсет и пет години! Като Гюнше. В „трудовоизправителните лагери“. Добавя се, че всичко, което Ратенхубер е притежавал към момента на задържането си, подлежи на конфискуване.

Извръщам се към Лана. Тя рязко е спряла да превежда. Опулила е очи. Какво я е шокирало така? Подхваща на висок глас един абзац от присъдата, който е пропуснала:

Освен от личните признания на обвиняемия, неговата вина беше потвърдена по време на процеса от свидетелствата на: Еколд, Монке, Менгерсхаузен…

Менгерсхаузен, подофицер от СС, който според СМЕРШ е посочил на руските войници къде се намира трупът на Хитлер.

„А, Ратенхубер! Това е важна част от досието «Хитлер».“ Владимир ни кара да подскочим. Върнал се е безшумно в стаята. Гледа към нас с Лана, сякаш горд от предизвикания ефект. Приличаме на деца, заварени да бъркат в буркана със сладко. Той не изглежда изненадан и дори се забавлява от смущението ни. „Ратенхубер беше генерал, много близък на Хитлер, отговорник за неговата сигурност. Не можете да снимате тези документи. Прегледайте ги, защо не, но нищо повече“, смъмря ни той. Лана пуска най-умилителния си поглед и му прошепва няколко думи, които не успявам да разбера. Явно успява да го размекне, ако се съди по усмивката, която озарява лицето на Владимир. В крайна сметка заместник-директорът тръшва на масата досиетата, за които беше отишъл.

Те са по-съществени от Ратенхубер. Трима души с ключово значение, Владимир е сигурен. „Линге, неговият камериер“, започва той и плъзва към нас една папка от картон. Отваря друга и слага очилата си за четене: „Този е Баур, неговият личен пилот. Вземете“. Сега пред нас са струпани всички досиета от военните съдилища. „Ето и Гюнше, адютантът на Хитлер, сега имате всички!“

Дали тези хора, или поне техните показания, за накарали Сталин да се съмнява? Заради тях ли загадката Хитлер ще продължи да съществува дълги години?

Всички те са служили лично на Хитлер и всички са присъствали при падането на Führerbunker. Всички те са попаднали в ръцете на руснаците.

Техните разпити, задържането им в специалните лагери, всичко е документирано. В документите на ГАРФ, в предоставените от ФСБ и в откритите сега във военните архиви се съдържат всички елементи, които могат да помогнат да се подреди пъзелът. На този етап едно нещо ни се струва сигурно: Сталин е бил информиран в най-малки подробности за последните мигове на фюрера. Въпреки това той няма да престане да твърди пред Съюзниците, че неговите войски не са открили Хитлер.