Жан-Кристоф Бризар, Лана Паршина
Истината за смъртта на Хитлер (2)

Глава II

Берлин, май 1945 г.

Хитлер подклажда много фантазии с образа си на легендарно чудовище, на страховит призрак. Още от падането на Берлин на 2 май 1945 г. зазвучава един въпрос: Мъртъв ли е? Избягал ли е? Според оцелелите от неговия бункер той се е самоубил на 30 април 1945 г. После е бил изгорен, за да не открият трупа му. Тъкмо тази липса на тяло незабавно отприщва порой от слухове за вероятността да е оцелял. На 7 май 1945 г. Леонид Леонов, автор, приближен на съветския режим, публикува пламенен текст в „Правда“: „Ние настояваме за веществени доказателства, че ефрейторът не се е превърнал във върколак. Дечицата на света могат да спят спокойно в люлките си. Съветската войска, както и войските на нашите западни приятели, иска да види трупа на фюрера в естествена големина“^[1].

Тонът е зададен. Докато липсва това окончателно доказателство „в естествена големина“, призракът на Хитлер ще тревожи умовете. А свидетелствата с твърдения, че е забелязан, ще се множат.

Някои от тези разкази се основават на действителни факти. Един от тях прилича на сценарий за шпионски филм. Става дума за прехода на U-530 — U за Unterseeboot, подводница на немски. Въпреки падането на Третия райх подводницата отказва да се предаде на Съюзниците и успява да достигне до аржентинските брегове на 10 юли 1945 г. Може би с тайни пътници на борда.

На командирския пост на U-530 е един съвсем млад офицер, може би прекалено млад. Той се казва Ото Вермут и е само на двайсет и четири години. Този прост Oberleutnant zur See (старши лейтенант от флота) е издигнат на 10 януари 1945 г. за командир на бойната подводница. През последната година от войната Kriegsmarine (германският военен флот) страда, както и останалите родове войски на Райха, от остра липса на опитни офицери. Разбира се, Ото Вермут не е пълен новобранец, но не е имал време да се докаже. Постъпва във флота още в началото на войната с Полша, Франция и Великобритания през септември 1939 г. Тогава е на деветнайсет години и няма нищо общо с мъжествения образ на арийски воин, възхваляван от германския режим. Ото Вермут прилича повече на изтънчен студент с издълженото си лице, също така източена фигура на границата на хилавостта и почти детски поглед. Веднага е разпределен в подводничарски дивизион на нацисткия военен флот. Щом завършва подготовката си, заминава на мисия през септември 1941 г. като вахтен офицер. Когато през януари 1945 се оказва начело на U-530, подводница от последно поколение с много голям радиус на действие, Вермут не е командвал никога преди. Съдът, който му е поверен, впечатлява. Той е с дължина над 76 метра и може да приеме до петдесет и шест души. Със своите торпедни апарати, мини и палубно оръдие представлява сериозна военна сила. Но младият командир няма да има време да го докаже на практика.

Изпратената на мисия край американските брегове през април 1945 г. U-530 изстрелва девет торпеда по съдове на съюзниците южно от Лонг Айлънд, край залива на Ню Йорк. Тези атаки се оказват провал. Никой от изстрелите не достига целта. Вермут научава за капитулацията на Германия и получава от командването си заповед да се предаде. Той отказва да я изпълни и решава да бяга към Аржентина. По това време в страната е установена военна диктатура. Макар че под натиска на Съединените щати аржентинските управници са обявили война на Германия на 27 март 1945 г., те продължават да изпитват известно възхищение от нацисткия модел. На 10 юли 1945 г., след двумесечен преход, U-530 акостира на 400 километра южно от Буенос Айрес, при град Мар дел Плата. Вермут се предава в плен със своя съд и своя екипаж. Вестта се разпространява бързо. Заедно с мълвата за присъствието на Адолф Хитлер и съпругата му Ева Браун на подводницата. В добавка към симпатиите си към фашизма, Аржентина подслонява в Патагония германска общност, обитаваща селища в баварски стил. Идеалните съставки на сценарий за укриването на Хитлер в Латинска Америка.

Веднага щом дебаркира, Вермут е разпитан от представители на аржентинския флот и на военноморските сили на САЩ. Подозират германския офицер, че през нощта е акостирал до други малки градове, няколко часа преди да се предаде на 10 юли. Възползвал ли се е от това, за да остави на брега пътници или документи? На 14 юли 1945 г. американският военноморски аташе, базиран в Буенос Айрес, изпраща доклад във Вашингтон. В него се говори за пристигането на подводницата, която е оставила на брега двама неидентифицирани пътници.

Аржентинската преса също се захваща с приключението на U-530 и публикува статия след статия за останалия жив Хитлер. Един от тези репортажи, излязъл на 18 юли в списание „Критика“, твърди, че германският диктатор е намерил убежище на Южния полюс. В район, където температурите постоянно са непоносими. За да сложи край на тези слухове, Сесар Амегино, аржентинският министър на външните работи, се принуждава да се намеси официално. Още в самия ден на публикуването на статията той излиза с категорично опровержение. Хитлер не е оставен от германска подводница на аржентинския бряг.

ФБР все пак разследва на свой ред южноамериканската следа. Още повече че прочутата американска тайна служба също получава изненадващи доклади. Сред тях и онзи по повод Робърт Дилън, посредствен американски актьор в Холивуд. На 14 август 1945 г. той влиза в контакт с ФБР и заявява, че се запознал с аржентинец, който участвал в посрещането на Хитлер в страната му. Отново историята с подводницата! Дилън стига още по-далеч с подробностите. Фюрерът бил дебаркирал заедно с две жени, лекар и още петдесетина души. Те се укривали сред хълмовете на Южните Анди. Хитлер страдал от астма и от язва, също така си обръснал мустака. След проверка от американските специални служби „сензацията“ на Дилън е оставена без последствия.

Доклади от този вид ще се трупат през годините на бюрата на ФБР. Те се отнасят за Хитлер, но също и за присъствието на други нацисти в Бразилия, в Чили, в Боливия и разбира се, в Аржентина. Не всички такива слухове са безпочвени. Каналите за прехвърляне на нацистки престъпници наистина са съществували. Сред най-известните е мрежата ОДЕССА. Благодарение на нея функционерите на Третия райх успяват в продължение на години да бягат от Европа. Също така е вярно, че Аржентина е предложила убежище на множество нацистки мъчители. Сред най-прочутите са Йозеф Менгеле (лекар в концентрационния лагер Аушвиц, отговорен за варварски медицински експерименти със затворници), Адолф Айхман (един от главните организатори на „Окончателното решение“) или Клаус Барби (шеф на лионското Гестапо). Но няма никаква следа от Адолф Хитлер.

 

 

Десет години след нацистката капитулация, през юли 1955 г., германското правосъдие решава да приключи веднъж завинаги с досието „Хитлер“. Съдът в Берхтесгаден, малък град в Бавария със седем хиляди жители, е определен да разгледа случая. Чисто символичен избор: германският диктатор е обожавал да се оттегля там за отдих. Накарал е да построят там неговата лична резиденция Бергхоф. Тъй че това провинциално съдилище ще трябва да се произнесе юридически за състоянието на фюрера: мъртъв или жив. В избрания момент няма нищо случайно. Той съвпада със завръщането на нацистките пленници, задържани от Съветския съюз. Ключови свидетели на последните часове във Führerbunker, противовъздушното убежище, където диктаторът завършва земния си път. Тези приближени на Хитлер са били заловени от Червената армия и незабавно укрити в тайни затвори в Съветския съюз. Техните показания никога не са направени публични, нито са предадени на западните съюзници. Още по-малко на германското правосъдие. Обаче през 1955 г. Москва се съгласява да освободи последните нацистки военнопрестъпници, които гният в нейните зандани. Политически жест, който си има цена за Западна Германия. В замяна тя се ангажира да установи дипломатически и икономически отношения със СССР. Веднага след завръщането им германското правосъдие започва разпити на тези високопоставени нацисти. Благодарение на тях става възможно да се потвърди смъртта чрез самоубийство на Адолф Хитлер и съпругата му Ева Браун на 30 април 1945 г.

На 25 октомври 1956 г. съпрузите Хитлер са обявени официално за мъртви от съда в Берхтесгаден.

От този момент нататък краят на повелителя на Третия райх може да бъде вписан и да си остане в историческите книги в целия свят. ФБР също прекратява проучванията си. В продължение на цяло десетилетие американските служби са разследвали навсякъде по света. Вашингтон приема с известно облекчение доказателствата за самоубийството на Хитлер в неговия бункер. Но все пак още липсва най-същественото: тялото. По онова време не съществува никакво веществено доказателство за смъртта му.

До появата на черепа.

 

 

Началото на 2000-те. СССР не съществува вече осем години, след разпускането му точно на 25 декември 1991 г. Една нова Русия се стреми да се изгради върху развалините на рушащия се от години комунистически режим. Неговият статут на свръхсила се е изпарил едновременно с изчезването на сърпа и чука от знамето му. Либералната шокова терапия, провеждана с умопомрачителна скорост от Елцин, преобръща вече разклатеното социално и икономическо равновесие. В очите на света червената опасност с нейния свръхраздут ядрен арсенал вече е изчезнала окончателно. А нова Русия вече не плаши никого. Руснаците се чувстват унизени.

През 2000 г. в Кремъл отново се появява надежда. Нов президент поема юздите. Наистина той е млад и малко стеснителен, но скъсва с десетилетието на Елцин с приемани охотно сериозност и решителност. Казва се Владимир Путин и е само на четиресет и седем години. Този подполковник от КГБ има само една цел: да върне цялото великолепие на своята страна и да я постави отново в центъра на световната геополитическа шахматна дъска. За начало той ще припомни, че Русия е велика военна сила. И че тя е спечелила войната срещу Хитлер.

На 27 април 2000 г., в навечерието на петдесет и петата годишнина от победата над нацистка Германия, Москва организира голяма изложба на своите тайни архиви. Нейното наименование не оставя никакви съмнения за намеренията на руския президент: „Агонията на Третия райх. Възмездието“. Нещо невиждано. Общо сто трийсет и пет непоказвани никога експоната са разкрити пред широката публика. Все документи, които историците на Втората световна война мечтаят да проучат от половин век. Доклади на съветските тайни служби с гриф „Строго секретно“, снимки, предмети… Всичко, което позволява да се вдигне завесата от последните мигове на Хитлер в неговия бункер. Дневникът на Мартин Борман, личен секретар и приближен на фюрера, също е показан. „Събота, 28 април: нашата имперска канцелария вече е само куп развалини. Светът виси на косъм. […] Неделя, 29 април: Ураганен огън над Берлин. Хитлер и Ева Браун се венчаха.“ Снимки на децата на Гьобелс, кореспонденция на нацистки ръководители като архитекта на режима и министър на въоръженията и военната промишленост Алберт Шпеер: „Хитлер се разпада пред очите ни. Превърнал се е в кълбо от нерви и въобще не може да се контролира“. Но гвоздеят на изложбата е друг. В една специална зала. Статия във всекидневника „Льо Монд“ описва гледката: „Върху подложка от червено кадифе във витрината изпъква калциран фрагмент от череп с дупка от куршум“^[2].

Изложбата постига световен успех. Всички големи западни медии я посещават. Руските власти постигат целта си. Или почти. Много бързо изникват съмнения за автентичността на черепа. Въпросите на пресата смущават организаторите. Включително и директора на Държавния архив, прословутия Сергей Мироненко. Същия Мироненко, с чиято сянка се разминахме по дългите коридори на ГАРФ. През 2000 г. той не се притиска към стените, а върви с вирната глава. Властва като цар над руските архиви. Журналистите и историците му се подмазват с бутилки водка и скъпи напитки, за да спечелят благоразположението му. И особено разрешението да се доближат до това парче от череп, извлечено от тайните фондове. В разгара на изложбата недоверието на западните посетители поставя гордия Мироненко в деликатно положение. Какво му дава основания да твърди, че тази човешка останка е на Хитлер? Директорът на архивите постоянно чува тази забележка. Напразно отговаря, че няма никакви съмнения за автентичността й, разбира добре, че това не е достатъчно. Дори Алексей Литвин, един от уредниците на изложбата от 2000 г., е принуден да признае: „Вярно е, че не сме прибягвали до анализ на ДНК, но всички свидетелства водят до извода, че наистина става дума за Хитлер“^[3].

Свидетелства? А не неоспорими научни анализи? В този момент Мироненко осъзнава, че има риск да загуби контрол над ситуацията и да разпали нова полемика за смъртта на Хитлер.

Вместо да отстъпи, той напада и се осмелява да отиде по-далеч. Нова експертиза? Да я направят чуждестранни учени? Никакъв проблем! Директорът на архивите е съвсем сигурен в себе си. Само че току-що е открехнал кутията на Пандора, която няма да успее да затвори отново.

Разбира се, руските власти никога няма да разрешат такива анализи. А предложението на Мироненко събужда очаквания и със или без разрешения черепът се превръща във върховна загадка на Втората световна война, която трябва да бъде разкрита.

 

 

Лариса Роговая е била дълго време заместничка на Мироненко. Днес съвсем новата директорка на ГАРФ използва същите методи като изтъкнатия си предшественик. Никога не се конфронтира директно с журналистите. Около голямата правоъгълна маса четирима стоим прави и гледаме черепа. Лана, двамата архивисти Дина и Николай и аз, вперили погледи в тези кафеникави парчета кост. Без Лариса, която продължава да седи в големия стол, тапициран с черна изкуствена кожа. Тя изглежда така, сякаш дори се забавлява, докато ни гледа толкова впечатлени и изпълнени с желание да стигнем и по-далеч. Очаквала е нашето желание да се извърши експертиза. Както и Мироненко преди шестнайсет години, тя на свой ред потвърждава, че е съвсем възможно да се предвидят изследвания на черепа. Дори добавя, че самата тя мечтае за такива изследвания. „За нас това ще бъде добра възможност“, твърди тя и ни предлага първата си усмивка от началото на срещата ни. „Да, би било прекрасно. Ние ще ви подкрепим в това, можете да разчитате на нас.“ Дина и Николай пригласят в хор. „Това ще ни даде възможност да потвърдим истината. И да сложим край на разрушителната полемика. Онази, отприщена преди няколко години от така наречения американски изследовател.“

Внезапната гримаса на Лариса не успява да прикрие дълбокото й отвращение. Двамата й служители се вцепеняват, сякаш са им излели кофа ледена вода на главите. Те полагат мъчителни усилия да запазят самообладание. Какво ги разстройва така? Дали директорката на ГАРФ не намеква за извършеното от екип американски изследователи през 2009 г.? Навремето около случая се вдига голям шум. Ник Белантони, професор по археология от Университета на Кънектикът в Съединените щати, твърди, че е взел проба от черепа. После тази костна проба била анализирана в генетична лаборатория в неговия университет. А резултатът е разгласен в документален филм на американската телевизия „Хистъри Ченъл“. „Костната структура изглежда много деликатна — описва американският археолог. — Костите на мъжете са много по-плътни, а шевовете, които съединяват отделните части на черепа, съответстват на човешко същество под четиресетгодишна възраст.“ Белантони е на път да разруши сценария на руските власти. Като се опира на теста на ДНК, той твърди, че съхраняваният в Москва череп е на жена. Нищо общо с Хитлер. Съмненията избуяват отново. Теориите за заговор и бягство на фюрера намират нов отзвук с тези американски разкрития.

Сензацията на Белантони незабавно е подхваната от медиите в целия свят. Информацията се обобщава така: руснаците са лъгали от години! За Москва ударът е болезнен и унизителен. И до днес им е трудно да го преглътнат. Особено след като ръководството на ГАРФ заявява, че този американски археолог никога не е забелязван между стените му. Че няма нито следа от разрешение за вземане на проба. Дина взема пак присъствения лист, попълнен от Лана. Няколко имена са записани в графите над нашите. Това са редките посетители, получили привилегията да видят черепа. За над двайсет години не са повече от десет. Дина ни го подава като доказателство за тяхната добросъвестност. „Всички екипи журналисти и изследователи, виждали черепа, са подписали този документ. Вижте, името на този американец го няма. Той не е идвал тук.“ Странно, но пребиваването му в седалището на ГАРФ не е записано в регистрите. За разлика от нашето посещение. Ник Белантони не отрича тази административна особеност. Когато му зададохме въпроса по електронната поща, той отговори само, че „всички процедури за моята работа в руските архиви бяха уреждани от продуцентите на телевизия «Хистъри Ченъл». Затова не е изненадващо, че името ми липсва от този списък. Навярно посещението ми е записано на името на «Хистъри Ченъл» или на продуцентите“.

Директорката на архивите отхвърля този аргумент. За да бъде съвсем ясна, тя ни пише официален отговор: „Информирам ви, че ГАРФ не е сключвал договори нито с някоя телевизия, нито с г-н Белантони или с който и да е друг за извършване на изследвания на ДНК на частите от черепа на Хитлер“. Тогава без разрешение ли е действал американският археолог? Според руските медии не би могло да бъде другояче. Случаят прераства в национален скандал. Археологът от Кънектикът се оказва в центъра на едва ли не идеологическа полемика: Изтокът срещу Запада, капиталистическият блок срещу бившия комунистически блок. Руската национална телевизия НТВ (близка до властите) през 2010 г. посвещава цяло предаване на „сензацията“ на Белантони. В присъствието на руски историци на Втората световна война и други популярни личности, преживели войната, американецът се опитва да успокои духовете. И особено да не мине за грабител на архиви. За начало той уверява, че е работил напълно законно. „Ние получихме официално разрешение от руските архиви, с които сключихме договор, за да извършим нашата дейност.“ Твърдение, отречено от ГАРФ, както вече видяхме.

Но да продължим с интервюто на Ник Белантони пред НТВ. Водещият го пита какви изследвания на черепа е извършил. „Вие сте решили да предприемете тези действия, за да вземете лично проби от черепа.“

Белантони: „Не. Не сме го направили! Получихме тези късчета в кутия.“ Противно на онова, което внушава документалният филм на „Хистъри Ченъл“, оказва се, че американците не са взели лично пробите от черепа. Реакцията на водещия не закъснява: „Когато получихте тези късчета в пластмасова кутия, уверихте ли се, че произхождат от правилния череп? Имахте ли съмнения, или не?“.

Белантони: „Да…“

Американецът се чувства все по-неловко. Той се опитва да спаси положението, като се връща към резултатите от експертизата си.

Белантони: „Знаете ли, има куп затруднения, когато се работи с изгорени останки. За генетиците представлява истински кошмар да се изучава такъв материал. Изключително трудно е да се извлекат от него маркери, посочващи пола. Все пак успяхме да установим, че хромозомите, които съдържа, са на жена. Следователно може да се заключи, че черепът, който се съхранява при вас, принадлежи на жена. Може би това е Ева Браун, но не сме сигурни.“

Сред поканените в студиото на предаването е една жена, вече на възраст, която се възмущава. Казва се Рима Маркова. Тази прочута актриса от съветските филми въплъщава носталгията по сталинския режим. Макар че е на осемдесет и пет години, не й липсва страст: „Как е могъл да вземе тези късчета? А сега признава пред всички, че ги е откраднал! Трябва да влезе в затвора заради извършеното“.

Белантони: „Аз съм само един учен, който беше поканен да изследва този череп.“

Рима Маркова: „Кажете ни кой ви даде тези образци? Персоналът на архивите или представители на вашата телевизия?“

Отново същият въпрос. Белантони е притиснат. Ще се пречупи ли на живо?

Белантони: „Имахме разрешение да извършим оглед и да вземем образци. Това беше включено в договора ни. Държа да подчертая още веднъж, че работих по този проект като учен. Ако са ви необходими повече подробности, задайте този въпрос на ръководителите на телевизията^[4].“

 

 

Изминали са шест години. На свой ред поискваме от Ник Белантони да ни обясни как се е сдобил с тези образци от череп. Отговорът му не закъснява: „На нашия екип беше позволено да вземе няколко парченца обгорени кости, които се бяха отронили от черепа. Не сме повреждали или вземали проби от самия череп […]. Не аз донесох тези парченца в Съединените щати. Те ни бяха предадени за изследване от продуцентите, когато се върнахме в университета. Предполагам, че тези парчета са предоставени официално. Можете да го проверите при «Хистъри Ченъл».“

Направихме точно това.

Джоана Форшър е била продуцентка на документалния филм на Ник Белантони за черепа на Хитлер. Отговорът й на нашите въпроси е забележително лаконичен: „Често са ми задавали този въпрос, но за съжаление, не мога да разкрия подробности за начина, по който получихме достъп до черепа“. И завършва със загадъчна забележка: „Така или иначе обстоятелствата около нашия достъп не могат да се повторят“.

Седем години след посещението на Белантони и на екипа на „Хистъри Ченъл“ мистерията си остава пълна. А ГАРФ дълбоко травматизиран.

Лариса стиска зъби. Гневът й не е насочен към нас. Погледът й пронизва Дина и Николай. Корупционна афера? Подкуп за някой служител на архивите, за да остави за няколко минути американския изследовател насаме с „трофея“ на Сталин? „Не знаем какво е станало“, отсича директорката и се изправя. „Сигурното е, че е било незаконно и ние отричаме резултатите от тези анализи.“

Надвисва заплаха срещата ни да бъде прекратена. Трябва да намерим начин да я продължим, да спечелим време, за да убедим директорката в добрите си намерения. Ние също искаме да направим изследвания на този череп. Кой може да ни осигури такова разрешение? Лана задава този най-съществен въпрос, единствения, който има значение, в момента, когато Лариса напуска помещението. Отговор няма. Лана не се отказва, следва я в коридора, не изостава. Те вече стигат до приемната, още няколко метра и директорката ще се скрие в кабинета си. А руските разбирания за приличие няма да ни позволят да влезем там без покана. „Как да постъпим?“, повтаря Лана възможно най-любезно. „Само вие ли можете? Администрацията на президента?“ Лариса се обръща раздразнено. „Със сигурност не и аз — започва тя и добавя: — обърнете се към Следствения комитет! Става дума не за друго, а за криминално разследване на труп, на част от труп. Правното управление може да поднови това следствие.“ Сивите стени около нас никога не са изглеждали толкова потискащи, колкото в този момент. Капанът щраква. Руската бюрокрация, тази отблъскваща рожба на седемдесет години съветска власт, ни дебне, готова да ни погълне. „Знам, това може да отнеме месеци, но аз ще подкрепя вашето искане.“ Лариса сякаш усеща нашето разочарование. Изглежда, дори донякъде съжалява. „Не се безпокойте“, казва ни накрая. Спасибо, спасибо. Лана й благодари и ми дава знак да го направя и аз. Лицето на директорката отново се разведрява. „Всъщност кой ще дойде да направи изследванията? Намерете някого с безупречна научна репутация и да не е американец. Преди всичко да не бъде американец.“