Стив Кавана
Тринайсет (9)

8

Преди месец Кейн изгуби цял ден, за да успее да заеме това паркомясто. Беше си намерил друго наблизо и остана там, докато не се освободи онова, което всъщност искаше. Тогава премести колата си на него. В момента седеше на шофьорската седалка на своето комби и пиеше кафе от термос. Знаеше, че си струва. Закритият паркинг на Таймс Скуеър се намираше срещу Конде Наст Билдинг. Ако паркираш на осмия етаж и заемеш някое от десетте места отляво, ще имаш доста добра видимост към отсрещната страна на улицата. Беше достатъчно високо, за да се вижда какво се случва на улицата, а освен това адвокатската фирма „Карп“, където светеше денонощно, се падаше на нивото на очите. С помощта на малък дигитален бинокъл Кейн наблюдаваше как екипът на защитата се подготвя за процеса. Видя как колегите на Руди Карп обсъждат критично встъпителната му реч, дори беше гледал няколко инсценировки на съдебния процес.

И най-важното, Кейн беше наблюдавал как Карп и консултантът по избора на заседатели окачиха големи ламинирани снимки на една дъска в дъното на заседателната зала. Бяха на мъже и жени, измежду които щеше да бъде избрано журито. Някои от снимките се сменяха през седмиците, докато двамата уточняваха подробностите и се опитваха да изберат предпочитания от тях съдебен състав. В онази вечер стана ясен окончателният избор.

Кейн подслушваше и срещите за обсъждане на стратегията в просторния личен кабинет на Руди. След бърз оглед на кантората през бинокъла му хрумна как да постави вътре подслушвател, и то след само няколкодневно наблюдение. Имаше известен риск, но не беше голям. Видя как Руди взема пратката от секретарката си, отваря кутията и разглежда трофея. Представляваше разкривен и усукан метал, закрепен за кух дървен постамент. На месингова плочка пишеше: „Руди Карп, Световен адвокат на годината, ЕАМА“.

Придружаващото писмо поясняваше, че ЕАМА означава Европейска асоциация на младите адвокати. Едно от първите неща, които Кейн чу от микрофона, вграден във фалшивата награда, беше как Карп диктува благодарствено писмо, което да бъде изпратено до пощенската кутия в Брюксел, ангажирана от Кейн. От наблюдателницата си на паркинга Кейн видя и как секретарката поставя наградата до останалите.

Това се случи преди три седмици. Сега до процеса оставаха два дни и Кейн се чувстваше уверен. Инсценираните процеси бяха довели до осъдителни присъди. Адвокатите спореха помежду си. Боби Соломон все повече добиваше вид на човек на ръба на пълен нервен срив. И като капак на всичко от филмовото студио не бяха никак доволни. Оказваха огромен натиск върху Руди. Холивуд искаше съдът да признае Соломон за невинен, а засега парите им не успяваха да подсигурят това. Изпълнителните директори на студиото не проумяваха какво не е наред.

Кейн беше на седмото небе.

После видя окончателните дванайсет съдебни заседатели, избрани от защитата. Нямаше гаранция, че накрая те ще влязат в журито, освен това няколко пъти беше виждал снимката на мъжа, на когото приличаше в момента, само че тази вечер го нямаше. Налагаше се Кейн да внесе свои уточнения в списъка.

И докато обмисляше това, забеляза младия адвокат, който седеше в кабинета на Карп. Беше получил лаптоп. И бе подписал договор. В момента разговаряше с Боби Соломон. Нов адвокат. Соломон му разказваше историята на своя живот. Опитваше се да го омае. Да предизвика загрижеността му.

Кейн притисна слушалките към ушите си и се заслуша.

Флин. Така се казваше адвокатът.

Нов играч. Реши вечерта да проучи Флин. В момента нямаше време за това. Кейн извади мобилния си — евтина еднодневка — и набра единствения номер в паметта на апарата.

Обади се познатият глас:

— Работя. Ще трябва да почака.

Човекът, който вдигна, имаше плътен и звучен глас. Авторитетен глас.

— Не може да чака. И аз работя. Искам тази вечер да следиш движението на полицията. Ще посетя приятел и не желая да ме прекъсват — каза Кейн.

Наостри уши за някакъв признак на съпротива или неохота. И двамата съзнаваха прекрасно характера на взаимоотношенията си. Не беше нито партньорство, нито съдружие. Кейн командваше нещата. Открай време. И така щеше да си остане.

Мъжът се умълча за малко, но дори това кратко и безмълвно забавяне подразни Кейн.

— Налага ли се да провеждаме разговор? — каза остро той.

— Не, не се налага. Ще се включа и ще слушам. Къде смяташ да ходиш? — попита мъжът.

— Тук-там, ще ти пратя есемес с местоположението по-късно — отговори Кейн и прекъсна разговора.

Той действаше предпазливо. Преценяваше рисковете при всеки свой ход. И въпреки това понякога животът му сервираше изненади. Пътна блокада, докато се придвижваше към целта си например. В повечето случаи съумяваше да се справи сам, но понякога се нуждаеше от помощта на човек, който да проникне в базите данни или да му набави информация, недостъпна за обикновените граждани. Такива хора бяха неизменно полезни, а конкретно този се беше доказал.

Не бяха приятели. Кейн и мъжът бяха извън тези неща. Когато разговаряха, мъжът се преструваше, че споделя убежденията му, и го уверяваше в своята всеотдайност към неговата мисия. Кейн знаеше, че това е лъжа. Мъжът не се интересуваше от идеологията на Кейн, а само от методите му: от простия акт на убийството и от удоволствието, което носеше.

„Не искам да има тайни помежду ни. Същото се отнася и за теб, Руди…“, бе казал Соломон. Кейн чу думите му съвсем ясно. Остави мобилния и насочи вниманието си към кабинета на Карп, който седеше с гръб към прозореца. Кейн не виждаше лицето му. Флин седеше отдясно на Карп, но беше извърнат към Боби Соломон. Кейн се приведе напред и заслуша.