Стив Кавана
Тринайсет (63)

62

— Какво става тук, за бога? — попита Хари.

Още дори не беше стигнал до бюрото си. Тримата стърчахме прави в кабинета му. Хари беше бесен, но и разтревожен. Прайър реагира енергично още преди аз да успея да кажа нещо. Изстреля залп от праведно възмущение. Или поне нещо, което можеше да мине за праведно възмущение от страна на прокурор от кариерата.

— Защитата отчаяно търси да се вкопчи в нещо, Ваша чест. Ето това става. Знаят, че уликите са непоклатими и че не могат да ги опровергаят. Затова се мъчат да издействат прекратяване на процеса. Вие го знаете. Аз също. Не бива да допуснем да отправят безумни обвинения към журито без нито едно доказателство. В никакъв случай!

— Ако имахме доказателства, щяхме да се обърнем към теб, Хари — отговорих. — Вижте, агенти на ФБР не се съгласяват да свидетелстват за защитата по дело за убийство просто така, водени от интуиция. Знаете го. Ако агент Дилейни има право и убиецът е сред съдебните заседатели, би било нечувана несправедливост към клиента ми да допуснем процесът да продължи. Не ми се иска да обвинявам заседателите, които държат в ръцете си съдбата на Соломон, но вече твърде много неща се случиха по време на този процес. Двама от тях са мъртви, един е заподозрян в опит да повлияе на колегите си и изгонен. Огледайте се и вижте по-общата картина.

— И какво да видя на общата картина? Съдебен заседател, който е сериен убиец? Направо невероятно — каза Хари.

— Възможно е — настоях.

— Нелепо е — контрира Прайър.

— Стига! — кресна Хари, обърна ни гръб, приближи се до бюрото си и извади бутилка десетгодишно уиски и три чаши.

— Без мен, Ваша чест — каза Прайър.

Бутилката увисна над едната чаша и Хари прикова с поглед прокурора. Без думи. Само го гледаше неодобрително. Мълчанието стана неловко.

— Две капки — отстъпи Прайър.

Хари наля по малко в трите чаши. Подаде една на мен и една на Прайър. Изпихме скоча на екс. И тримата. Прайър се закашля и лицето му пламна. Не беше навикнал на хубав алкохол.

— Помня, че като млад адвокат се озовах в същия този кабинет, тогава беше на съдия Фулър. Голям образ. Държеше пистолет четирийсет и пети калибър в чекмеджето на бюрото си. Твърдеше, че никой защитник не може да произнесе заключителната си реч в процес за убийство, без да е гаврътнал поне три пръста скоч — каза Хари.

Оставих празната си чаша върху бюрото му. Той беше взел решение.

— Имам опасения във връзка с това дело и това жури. Не е нужно да убеждавам нито един от двама ви колко трудно взех решение. Но аз съм длъжен да се ръководя от доказателствата. Има подозрение относно съдебен заседател от това жури. Не съм в положение да преценя доколко сериозно е това подозрение. Пред съда не са представени доказателства, че журито е компрометирано. Господин Прайър, уверявам ви, че никак не ми е приятно, но съм длъжен да спазя закона. Така че продължаваме. Съжалявам, Еди. И още нещо. Няма да допусна последния ви въпрос към агент Дилейни, господин Прайър. Имате ли други въпроси към нея?

— Не, нямам.

— Защитата иска ли да призове още свидетели? — попита Хари.

— Не, няма да призовем обвиняемия — отговорих.

Никога не поставям клиента си на свидетелското място. Ако се стигне дотам да разчиташ на клиента си да брани своята невинност, вече си изгубил. Дело се печели по време на разглеждането на уликите. Или се губи. Не изчислявах какви са шансовете на Боби да бъде оправдан. Но те щяха да намалеят още повече, ако допуснех Прайър да го разпитва къде е бил в нощта на убийствата.

Единственият шанс на Боби беше да произнеса страхотна заключителна реч. Кларънс Дъроу, прочутият адвокат, е печелел повечето си дела благодарение на заключителната си реч. Тя е последното, което заседателите чуват, преди да се оттеглят в своята стая и да решат съдбата на обвиняемия. Дароу е спасил не един човешки живот благодарение на силата на своите думи.

Понякога адвокатът разполага само с това — с гласа си. Проблемът е, че това е същият глас, който си е поръчал едно за из път, същият глас, който е разрушил брака си, същият глас, който е оплел конците на всичко. Сега обаче трябваше да спаси живот.

Думите тежат най-много, когато говориш от името на друг човек. Усещах как притискат гърдите ми. Ако присъдата беше осъдителна, тази тежест никога нямаше да изчезне.

— Може да приключим делото днес, но бих искал едно нещо.

— Какво? — попита Хари.

— Да дадете на Дилейни името на ченгето, което е взело отнетите от съдебните заседатели бележници.