Стив Кавана
Тринайсет (6)

5

Прецених, че си е струвало да изчакам заветната супа. Имаше вкус на праз, картофи и зехтин. Не беше лоша. Никак не беше лоша. Разговорът секна веднага щом Руди позволи на сервитьора да ни поднесе супата. Ядяхме мълчаливо. След като се уверих, че той е приключил, оставих лъжицата си, попих устни със салфетката и му посветих цялото си внимание.

— Мисля, че делото те изкушава. Допускам, че би желал да научиш повече подробности, преди да вземеш решение, прав ли съм? — попита Руди.

— Точно така.

— Ще сгрешиш, ако ми откажеш. Това е най-сензационното дело, което някога ще се гледа на Източното крайбрежие. След броени дни трябва да изнеса пред съдебните заседатели встъпителната си реч. Работя по случая от самото начало и много се постарах да запазя стратегията на защитата в тайна. Елементът на изненада е от решаващо значение за един съдебен процес. Знаеш го. В момента твоето име не фигурира в екипа ни. Каквото и да ти разкрия сега, няма да е защитено от поверителността между адвокат и клиент.

— А ако подпиша споразумение за поверителност? — попитах.

— То не струва дори колкото хартията, на която ще бъде отпечатано — отговори Руди. — Мога да облепя цялата си къща със споразумения за поверителност, но знаеш ли колко от тях са спазени? Сигурно няма да стигнат дори да си избърша задника с тях. Става дума за Холивуд.

— Значи няма да ми разкриеш нищо повече за случая? — попитах.

— Не мога. Мога да ти кажа единствено следното: убеден съм в невинността на момчето — отговори Руди.

Искреността подлежи на имитация, а клиентът на Руди беше талантлив млад актьор. Умееше да се преструва пред камерата. Но въпреки цялото му перчене и обиграност Руди не можеше да скрие истината от мен. Бях с него едва от половин час, може би малко повече, но думите му ми прозвучаха непресторено, убедено. Докато говореше, не забелязах физически и вербални тикове — съзнателни или несъзнателни. Изказът му беше плавен. Чист. Можех да се обзаложа, че казва истината — той вярваше, че Робърт Соломон е невинен.

Но това не беше достатъчно. Не и за мен. Ами ако Руди се окажеше измамен от манипулативен клиент? От един актьор?

— Виж, искрено съм признателен за предложението, но се налага да…

— Чакай — прекъсна ме Руди, — не ми отказвай още. Дай си малко време. Преспи и ми съобщи решението си утре сутринта. Може пък да размислиш.

Руди плати сметката, включи щедър бакшиш и двамата излязохме от ресторанта. Шофьорът на лимузината слезе от колата и отвори задната врата.

— Да те откарам донякъде? — попита Руди.

— Колата ми е зад съда — отговорих.

— Няма проблем. Нещо против да минем по Четирийсет и втора улица? Искам да ти покажа нещо.

— Добре.

Руди гледаше през прозореца, облегнал ръка на подлакътника, и леко потупваше устните си с пръсти. Обмислях всичко чуто. Бързо се досетих защо той иска да се включа в делото. Не бях напълно сигурен, но имах въпрос, който щеше веднъж завинаги да изясни нещата.

— Знам, че не можеш да ми разкриеш подробности, но ми кажи едно. Допускам, че няма важна улика, която да доказва, че Робърт Соломон е бил натопен от полицията, и която се е появила чудодейно през последните две седмици, нали?

След кратко мълчание Руди се усмихна. Знаеше какво си мисля.

— Прав си. Няма нови улики. Нищо ново през последните три месеца. Е, предполагам, че си се досетил за всичко. Не го приемай лично.

Ако искаха да ме наемат да оборвам Нюйоркската полиция, значи щях да бъда единственият от екипа на защитата, който да се занимава със свидетелстващите полицаи. Единственият, който щеше да злепоставя ченгетата. Ако се получеше — страхотно. А ако съдебните заседатели не реагираха добре, щяха да ме изхвърлят от екипа. Руди щеше да обясни на журито, че съм бил нает едва седмица по-рано и че обвиненията, които съм отправил към полицаите, не идват от клиента ни. Че съм се отклонил сериозно от предвиденото. Така той щеше да остане в добри отношения със заседателите каквото и да се случеше. Екипът можеше без проблем да се лиши от мен — зависеше от това дали щях да изляза герой, или наивна жертва.

Умно. Много умно.

Вдигнах поглед и видях, че Руди сочи през страничния прозорец на лимузината. Приведох се напред и проследих с очи погледа му до билборд, рекламиращ нов филм със заглавие „Вихърът“. Билбордовете на Четирийсет и втора улица не бяха евтини. Филмът също не ми изглеждаше евтин. Беше скъпа научна фантастика. От надписите в долния край ставаше ясно, че главните роли се изпълняват от Робърт Соломон и Ариела Блум. Чувал бях заглавието. Всеки в страната, който бе пускал телевизора си през последната година, го беше чувал. Продукция за триста милиона долара с участието на Робърт Соломон и съпругата му Ариела Блум. Арестът на новото холивудско лошо момче за убийство гарантираше широко и неистово медийно внимание. Жертвите бяха две: началникът на охраната на звездната двойка Карл Тоузър и съпругата на Боби Ариела Блум. В момента на убийствата Боби и Ариела бяха женени от два месеца. Тъкмо бяха заснели първия сезон на своето риалити шоу. Твърдеше се, че този съдебен процес ще е по-шумен от процесите срещу О Джей Симпсън и Майкъл Джексън, взети заедно.

— Поставиха този билборд миналата седмица. Пиар за Боби, но филмът не излиза на екран вече почти цяла година. Няма и да излезе, ако бъде осъден. Също и ако бъде оправдан след дълъг процес. Единственият начин да пуснат филма и студиото да си върне парите е да докажем веднага пред целия свят, че той е невинен. Подписал е договор за още три филма със същото студио. Робърт е златната им кокошка. Трябва да направим така, че да може да изпълни договора си. Иначе студиото ще изгуби огромна сума. Много милиони. Всичко е заложено на карта в този процес, Еди. Нужен ни е категоричен резултат в наша полза, и то бързо.

Кимнах с разбиране. Може би Руди наистина беше загрижен за Робърт Соломон, но не колкото за парите на студиото. И кой би могъл да го вини? В крайна сметка той беше адвокат.

Всички издания във вестникарските будки на Четирийсет и втора улица съобщаваха новината за предстоящия процес.

Колкото повече размишлявах, толкова повече се убеждавах, че процесът ще е кошмар. Доколкото можех да преценя, възможен беше конфликт между Боби и студиото. Ами ако младежът поискаше да се признае за виновен или да сключи сделка с прокуратурата, а студиото не му позволеше? Ами ако беше невинен?

Поехме на юг от Четирийсет и втора улица към Сентър Стрийт, а аз започнах да премислям какво бях чувал за случая по новините. Двама полицаи бяха откликнали на обаждането на Соломон на 911, след като бе намерил съпругата си и началника на охраната си мъртви.

Соломон пуснал ченгетата в къщата. В коридора на втория етаж заварили съборена масичка. И строшена ваза до нея. Масичката се намирала пред прозорец към задната градина, опасана със зид. На етажа имало три спални. Две от тях били тъмни и празни. Не светело и в голямата спалня в дъното на коридора. В нея намерили Ариела и шефа на охраната Карл, проснати на леглото голи и мъртви.

Соломон бил изцапан с кръвта на жена си. Явно имаше и други улики, които прокуратурата щеше да изтъкне като неопровержимо доказателство за вината на Соломон.

Изходът на делото бе предрешен.

Или поне аз така смятах.

— Ако Робърт не ги е убил, тогава кой? — попитах.

Колата зави по Сентър Стрийт и намали пред сградата на съда.

Руди каза:

— Съсредоточили сме се върху тезата, че той не е извършил убийството. От полицията са го натопили. Като по учебник. Виж, разбирам, че решението е важно. И оценявам моралната ти позиция. Помисли си тази вечер. Ако решиш, че искаш да се включиш, ми се обади. Както и да се развият нещата, аз се радвам, че се запознахме — завърши той и ми подаде визитката си.

Колата спря, ръкувах се с Руди, шофьорът излезе и ми отвори вратата. Застанах на тротоара и проследих с поглед как лимузината потегля. Дори без да съм видял документите, се досещах, че ченгетата смятат Робърт за виновен и най-вероятно са запретнали ръкави да направят така, че той да бъде осъден. Повечето полицаи искат просто да прибират лошите зад решетките. Колкото по-ужасяващо е престъплението, толкова по-голяма е вероятността ченгетата да напаснат уликите към обвиняемия. А това не е законно. Може и да е морално оправдано, но ченгетата не бива да изопачават веществените доказателства, защото следващия път, току-виж, вкарали в затвора невинен човек.

Познавах няколко полицаи. От свестните. Те ненавиждаха онези свои колеги, които подправят улики, дори повече, отколкото адвокатите на защитата.

Завих по Бакстър Стрийт и потърсих колата си. Син мустанг. Нямаше я. Озърнах се. И тогава видях, че паякът я товари на платформата.

— Ей, това е моята кола — провикнах се и тичешком пресякох улицата.

— Ами тогава да си беше платил за паркирането, приятел — отговори пълничък служител с яркосиня униформа.

— Платих — уверих го.

Човекът поклати глава, подаде ми фиш за глоба и посочи колата ми, докато я товареха. Отначало не разбрах какво ми сочи, но после забелязах — под чистачката на предното ми стъкло беше пъхнат хартиен плик от „Макдоналдс“, от който стърчаха трийсет-четирийсет сламки. На кафявата хартия пишеше нещо с черен маркер. Гумите се приземиха върху платформата, а аз скочих горе при колата и грабнах плика. Съобщението гласеше: „Закъсня“.

Изхвърлих плика в близкия контейнер за смет, извадих мобилния си и набрах номера от визитката, която ми беше дал Руди.

— Руди, Еди се обажда. Размислих. Искаш да погна нюйоркските ченгета, нали? Да вървят по дяволите. Ще прочета документите като адвокат на Робърт, но при едно условие. Ако след като се запозная с тях, преценя, че той е виновен, ще се оттегля.