Стив Кавана
Тринайсет (55)

54

Следващият ход на Прайър беше да свърже Боби с хронологията на прокуратурата и да го разобличи като лъжец. Призова свидетеля Кен Айгерсън. Кен беше около четирийсет и пет годишен, носеше двуреден костюм, за да скрие коремчето му, и беше загладил косата си на една страна заради плешивината на темето си. Айгерсън потвърди, че работи на Уолстрийт и че в четвъртък винаги се прибира преди девет. Съпругата му преподавала екстремна йога тази вечер и той се прибирал, за да може бавачката Кони да си тръгне в девет и да хване автобуса.

— Какво видяхте, след като слязохте от колата? — попита Прайър.

— Видях Робърт Соломон. Бях заключил колата и вече крачех към къщи, когато чух стъпки отляво. Озърнах се и го видях. Не бях говорил с него. Виждал го бях един-два пъти да влиза или да излиза. Махнах му и казах „здрасти“. Той също ми махна в отговор и това беше. Прибрах се. Децата спяха, а Кони, бавачката, си тръгна.

— Сигурен ли сте, че беше той? — попита Прайър.

— Сто процента. Известен е. Гледал съм негов филм.

— А откъде сте сигурен, че сте се прибрали в девет часа? — попита Прайър.

— Станах от бюрото в офиса си в осем и половина. Качих се на колата и докато паркирах, погледнах часовника на таблото. Предишната седмица закъснях малко. Прибрах се към девет и десет и Кони не беше никак доволна. Щеше да си изпусне автобуса, затова й дадох петдесет долара за такси. Знаете ли колко трудно се намира добра бавачка? Следващия път се постарах да се прибера навреме. И успях.

— Питам ви за последен път, господин Айгерсън, защото е важно. Надявам се да разбирате сериозността на думите си. Обвиняемият твърди, че се е прибрал у дома в полунощ. Или той лъже, или вие. Ако се чувствате дори малко неуверен в нещо, сега е време да го кажете на съдебните заседатели. Затова ще ви попитам отново. Сигурен ли сте, че сте видели Робърт Соломон да влиза в къщата в девет часа в нощта на убийствата? — попита Прайър.

Този път Айгерсън се обърна към съдебните заседатели, погледна право към тях и заяви уверено:

— Сигурен съм. Видях го. Беше девет часът вечерта. Кълна се в децата си.

— Свидетелят е ваш — каза Прайър, доволен от себе си. Обърна гръб на журито и на свидетеля и се върна на масата на обвинението.

Изправих се бързо, без да обръщам внимание на режещата болка отстрани, сграбчих Прайър за ръката, преди да стигне до мястото си, и казах:

— Стойте така, господин Прайър, ако обичате.

Той се опита да се извърне и да погледне съдията, но аз стиснах ръката му. Спря и ми скръцна със зъби. Преди да успее да възрази или да се дръпне, аз изстрелях:

— Господин Айгерсън, говорихте с господин Прайър почти половин час. Той стоеше на три метра от вас и непрекъснато беше пред погледа ви. Кажете ми какъв цвят е вратовръзката му.

Прайър изпуфтя възмутено. Все още не го пусках. Той стоеше с гръб към свидетелското място.

— Червена, струва ми се — отговори Айгерсън.

Пуснах ръката на Прайър. Той присви очи и закопча сакото си над розовата вратовръзка, преди да седне на масата на обвинението.

— О! — възкликна Айгерсън. — Мислех, че е червена. Сбърках.

— Евтино, много евтино — обади се Прайър.

Обърнах се към прокурора и казах:

— Не попитах колко струва вратовръзката ви, но ако сте платили повече от петдесет долара, направо са ви ограбили.

Смях плисна като вълна през залата.

— Господин Айгерсън, мярнали сте човека на улицата за колко? Две, може би три секунди?

— Нещо такова.

— От какво разстояние?

— От шест метра, може би малко повече.

— Значи може да е било и от девет метра?

Той се замисли.

— Може би не от чак толкова далече. Да кажем, около осем метра.

— Тъмно ли беше?

— Да — отговори Айгерсън.

— Човекът, когото сте видели, е бил с тъмни очила и качулка, така ли е?

— Да, но беше той.

— Бил е той, защото е бил облечен като Робърт Соломон и е вървял към неговата къща, нали?

— Той беше — повтори Айгерсън.

— Значи от осем метра сте видели в мрака мъж с качулка и тъмни очила. Всъщност това сте видели, нали?

— Да. И беше…

— Бил е мъж, който върви към къщата, в която живее Робърт Соломон. Затова сте го помислили за обвиняемия. Прав съм, нали?

Айгерсън не каза нищо. Търсеше правилния отговор.

— Може да е бил всеки. Всъщност не сте видели почти нищо от лицето, нали?

— Не видях почти нищо от лицето, но знам, че беше той — предизвикателно заяви Айгерсън.

Докато задавах последния си въпрос, се обърнах към съдебните заседатели:

— Носеше ли вратовръзка?

Те се засмяха. Всички освен Алек Уин.

Айгерсън не отговори.

— Няма да разпитвам свидетеля отново — каза Прайър. — Обвинението призовава Тод Кини.

Айгерсън напусна свидетелското място с наведена глава. Прайър не даваше пет пари. Така подхождаше. Повечето прокурори биха прекарали цялата сутрин с Айгерсън. Не и Прайър. Подмяташе свидетелите като бързи топки. Ако някой не се харесаше на журито, веднага след него щеше да има друг. Тактиката му беше рискована. Отсечени залпове от показания. От една страна, това опростяваше нещата — процесът се развиваше бързо и съдебните заседатели бяха нащрек.

Кини се оказа учудващо млад. Носеше бяла риза и вратовръзка, джинси и син блейзър и всичко по него изглеждаше поне с два номера по-малко. Дори вратовръзката не стигаше до кръста му. Беше млад. Хипстър. Само се хабеше като технически експерт. От него ставаше страхотен агент под прикритие.

Прайър се надигна от мястото си. Дясното му стъпало затупа по пода. Бях го нервирал. Реших да увелича натиска. Докато се връщах към масата си, спрях и прошепнах в ухото му:

— Извинявай за вратовръзката. Беше евтин номер.

Чувах Кини да приближава.

— Това няма да спаси клиента ти. И ако отново ме докоснеш, ще ти размажа физиономията — каза Прайър с усмивка, предназначена за съдията.

— Обещавам повече да не те докосвам — казах и се отдръпнах от него, но се изпречих на пътя на Кини.

Той залитна и аз го прихванах.

— О, извинете — казах.

Кини не отговори. Само тръсна глава и се запъти към свидетелското място. Седнах и оставих Прайър да си върши работата. След като Кини се закле, Прайър го накара да опише квалификацията и опита си като експерт по изготвянето на ДНК профили. Не продължиха дълго, затова ги оставих. Чаках Прайър да стигне до същността.

— Вие сте изследвали банкнотата, намерена в устата на Карл Тоузър, нали? — попита прокурорът и извади на екрана снимка на пеперудата оригами.

— Да. Банкнотата беше запазена от патолога. Отначало изследвах за пръстови отпечатъци. Намерих ясен отпечатък от палец и потърсих следи от ДНК по него, както и по останалата част на банкнотата.

— Какъв е резултатът от анализа на пръстовия отпечатък?

— От обвиняемия са снети отпечатъци за сравнение. Десният му палец даде пълно съвпадение в дванайсет точки по дермалните хребети с отпечатъка от банкнотата.

Прайър гледаше журито, докато Кини отговаряше. Някои схванаха. Други не.

— Какво означава съвпадение в дванайсет точки с отпечатъка от банкнотата? — попита Прайър.

Кини се зае да отговаря подробно на въпроса, но не на строго научен език.

— Всеки човек на планетата има уникални пръстови отпечатъци. Пръстовият отпечатък е фигура, която се формира от хребетите по повърхността на кожата. Нашата система изследва тези хребети и ги разчита в дванайсет стратегически точки. Всепризнат научен факт е, че съвпадение в дванайсет точки означава, че отпечатъците са идентични — обясни Кини бавно, като се стараеше да гледа съдебните заседатели.

— Възможно ли е този отпечатък да доведе до неправилна идентификация? — попита Прайър. Затваряше една след друга пробойните за моя атака.

— Не, не е възможно. Лично проведох изследванията. Освен това извлечената от пръстовия отпечатък ДНК показа, че тя е на обвиняемия — заяви Кини.

— Откъде знаете?

— Лично проведох и тези изследвания. Взех проба от вътрешността на бузата на обвиняемия. Пробата беше изследвана и успяхме да извлечем пълен ДНК профил, който съвпадна с ДНК профила, извлечен от банкнотата, с математическа вероятност един милиард.

Кини беше добър учен. Просто не го биваше да обяснява пред съдебни заседатели.

— Какво означава математическа вероятност един милиард?

— Означава, че ДНК от банкнотата съвпада с ДНК на обвиняемия и че ако изследваме един милиард други хора, може и да намерим още едно съответствие на ДНК от банкнотата.

— Значи вероятно следата от ДНК върху банкнотата е на обвиняемия?

На Кини не му трябваше време да премисли и този въпрос. Отговорът му прозвуча ясно и недвусмислено:

— Мога да заявя с много голяма сигурност, че следата от ДНК върху банкнотата е на обвиняемия.

— Благодаря ви. Почакайте тук, ако обичате. Господин Флин може би ще има въпроси — каза Прайър.

Наистина имах въпроси. Много. Но не можех да задам на Кини голяма част от тях. Погледнах през рамо към Боби. Изглеждаше като блъснат от камион. Руди му беше казал за това веществено доказателство, но то изглеждаше съкрушително в съдебната зала пред дванайсет души, които са там, за да те съдят. Налях му още вода. Ръката му трепереше, докато поднасяше чашата към устата си. Боби съзнаваше въздействието от показанията на Кини. Беше актьор, усещаше нагласата на зрителите. Няма да си кривя душата — показанията на Кини сериозно навредиха на клиента ми. Но аз бях тук, за да разкъсам на парчета свидетели като Кини. От самото начало знаех, че не можем да оспорим казаното от него. Всичко се свеждаше до този свидетел.

В едно наказателно дело веществените доказателства, изследвани от криминалистите, са най-важното нещо.

Само че аз съм адвокат. Дяволът е на моя страна. А той не играе честно.

Постарах се да си придам самоуверен вид, докато отивах към свидетелското място. Усещах върху себе си погледите на съдебните заседатели. С периферното си зрение забелязах как Алек Уин скръства ръце. Беше приключил. Каквото и да попитах, той беше взел решение.

— Господин Кини, преди да дадете показанията си, се заклехте, че ще кажете истината. Бихте ли взели Библията за малко?

Чух острото скрибуцане на стола на Прайър, който го плъзна назад по плочките на пода. Представях си как скръства ръце със самодоволна усмивка на лицето. Знаеше, че мога да атакувам единствено благонадеждността на Кини. Ако докажех, че е лъжец, имах шанс. Прайър вероятно го беше подготвил за това.

Придържай се към науката — резултатите не лъжат.

Младежът хвана Библията с дясната си ръка и надникна над рамото ми към Прайър. Да, Кини беше предупреден за това мое нападение. И беше готов. Знаех, че ще бъде. Бях планирал точно това. Не го попитах дали мами, не му напомних, че е под клетва, нито го обвиних, че лъже. Вместо това се молех Кини да каже истината.

— Господин Кини, оставете Библията, ако обичате — казах.

Кини сключи вежди. Столът на Прайър отново нададе вой — разбрах, че прокурорът е изпънал гръб и е придърпал стола към масата, за да си води бележки. Не беше планирал този мой ход.

Взех Библията, вдигнах я пред гърдите си с две ръце и се обърнах към съдебните заседатели. Трябваше да видят това.

— Господин Кини, днес няколко свидетели се заклеха върху тази Библия. Вие я държахте, докато полагахте клетва. Сега я държа аз. Кажете ми, ако изследвате тази книга в момента, вероятно ще намерите ДНК и отпечатъци от всички свидетели днес, нали?

— Точно така. Ще има пръстови отпечатъци на предишните свидетели, вероятно частични, ако нашите отпечатъци не са ги заличили. Можем да открием следи от ДНК на всички днешни свидетели. И вашата, господин Флин — каза Кини.

— Съгласен съм. А също ДНК на съдебните служители, на вчерашните свидетели и на всеки, който напоследък е докосвал тази Библия. Ще можете да извлечете многобройни ДНК проби от тази книга, нали?

— Да.

Кини вече се досещаше накъде бия. Започваше да се стяга и да отговаря кратко и отсечено.

— Ако изследвате тази Библия и намерите само моята ДНК, това би било необичайно, нали така? — попитах аз.

Няколко съдебни заседатели внезапно се заинтригуваха. Детската психоложка Рита Весте, инструкторката по карате през почивните дни Бетси Мълър, симпатичното старче Брадли Съмърс и шеф-готвачът Тери Андрюс — всички те съсредоточиха вниманието си върху мен и Кини. Алек Уин продължаваше да държи ръцете си скръстени. Оставаше си непоколебим. Хрумваха ми няколко въпроса, които биха го разколебали.

Кини се замисли сериозно, преди да отговори. Накрая каза:

— Може би.

Минах изцяло в настъпление. Вече нищо не ме възпираше.

— Една от причините да не намерите върху Библията друга ДНК освен моята може да бъде фактът, че някой е избърсал корицата, прав ли съм?

— Да.

Върнах Библията на свидетелското място и насочих вниманието си върху Кини. Време беше за сблъсък.

— Господин Кини, по банкнота, която е в обращение от няколко години, най-вероятно ще има отпечатъци и ДНК на хиляди хора. Банкови касиери, продавачи в магазини, обикновени граждани, на практика всички, които боравят с пари в брой. Съгласен ли сте?

— Възможно е — каза той.

— Хайде сега, по-скоро е много вероятно, отколкото просто възможно, нали?

— Много е вероятно — повтори той и от всяка негова сричка струеше едва доловимо раздразнение.

— По банкнотата в устата на Карл Тоузър е имало негова ДНК, на обвиняемия и още един профил, прав ли съм?

— Прав сте.

— Този трети профил е на човек на име Ричард Пена, екзекутиран в друг щат, преди въпросната банкнота да бъде отпечатана, нали?

Той очакваше въпроса ми.

— Съгласен съм, че профилът беше аномалия. Не беше толкова отчетлив, колкото на обвиняемия, и би могъл да е от близък роднина на господин Пена. Проверих лабораторните ни дневници и доколкото успях да установя, ДНК пробата на господин Пена никога не е напускала щата. Никога не е била в нашата лаборатория, затова няма как да попадне върху банкнотата. Тази ДНК би трябвало да е на негов близък кръвен роднина.

— Възможно е. Знаехте ли, че Ричард Пена е осъден за убийството на няколко жени и че в сутиена на всяка от жертвите му е била пъхната банкнота от един долар, а негова ДНК е открита върху една от тях?

Чух как съдебните заседатели мърморят и как шумът бавно плъзва и сред зрителите. Засега исках само да посея семето. Щях да го изчакам да покълне.

— Не, нямах представа — отговори Кини.

— Да се върнем към сегашния случай. Все още не знаем защо по банкнотата, намерена в устата на Карл Тоузър, няма следи от друга ДНК. Знаем, че господин Пена не е докосвал банкнотата, защото тя е в обращение от няколко години. Истината е, че някой е почистил ДНК следите от банкнотата, преди да я докосне обвиняемият. Това е единственото обяснение, нали?

— Не съм съгласен.

— Банкнотата е почистена, за да може ДНК следата от обвиняемия върху нея да бъде недвусмислена и лесно откриваема. С други думи, някой я е поставил там, защото е искал да натопи господин Соломон за убийствата.

Кини поклати глава.

— Това не обяснява пръстовите отпечатъци на обвиняемия върху банкнотата — самодоволно отбеляза той.

— Мога да ви помогна в това отношение. Възможно е някой да е накарал Соломон да докосне банкнотата, без да съзнава значението на действието си. После я е взел от него и я е пъхнал в устата на Карл Тоузър.

Кини отново поклати глава и изсумтя презрително.

— Пълна небивалица.

Обърнах се към съдебните заседатели и казах:

— Господин Кини, бръкнете във вътрешния ляв джоб на сакото си.

Той изненадано изсумтя. Бръкна в джоба си. Извади банкнота от един долар и я вдигна с ужасено изражение.

— Днес сутринта нямах в джоба на сакото си банкнота от един долар — каза Кини.

— Разбира се, че не. Аз я оставих там. Сега вашата ДНК е върху банкнотата. — Извадих кърпичка от джоба си, пресегнах се и дръпнах банкнотата от ръката му с кърпичката. — По-лесно е, отколкото допускате, нали?

Върнах се на мястото си, а гласът на Прайър отекваше в ушите ми. Възразяваше и Хари удовлетвори възражението му.

Нямаше значение. Заседателите бяха видели. Някои от тях щяха да се замислят и да се усъмнят в убедителността на ДНК уликите. Ако достатъчен брой от тях се усъмняха, щяхме да имаме шанс.