Стив Кавана
Тринайсет (38)

37

Андерсън изтъкна своите четиринайсет години опит като инспектор в отдел „Убийства“ на Нюйоркската полиция и мина на въпроса.

— На тази работа виждаш какво ли не. След известно време разплиташ убийството още на местопрестъплението. Опитът ми подсказваше, че в този случай мотивът е личен.

А моят ми подсказваше, че Андерсън дрънка пълни глупости. Беше заловил желания от него извършител и се канеше да напасне всичко друго към този факт. Ако някоя улика не се връзваше с хипотезата, че Соломон е извършителят, щяха да я изгубят или да я сметнат за маловажна.

— В какъв смисъл „личен“, инспектор Андерсън? — попита Прайър.

— Млада жена и любовникът й са убити в семейното легло — на мен ми звучи доста лично. Не е нужно да имаш полицейска значка, за да заподозреш съпруга. Да, сигурни сме, че сме заловили нашия човек. Ето го там, Робърт Соломон, обвиняемия.

Прайър направи пауза, обърна се да погледне Боби, увери се, че заседателите са проследили погледа му, и продължи разпита.

— Господин инспектор, ще покажа една снимка на екрана. Ариела Блум и Карл Тоузър в спалнята, заснети отгоре. Снимката е направена от фотографа на екипа криминалисти и според мен може без възражения да бъде допусната като веществено доказателство номер едно. Предупреждавам журито и зрителите в залата, че изображението е много стряскащо — отбеляза Прайър.

Вече се бях съгласил да не призоваваме фотографа. Снимките не лъжат, затова нямаше причина да губим време и да го каним като свидетел само за да потвърди официално вещественото доказателство.

Не гледах екрана до ложата, когато Прайър зареди снимката. Бях насочил вниманието си към Боби. Той затвори очи и наведе глава към масата. По възклицанията откъм публиката разбрах, че снимката е вече на екрана. Чух Хари да призовава за тишина.

В съда не се допускаха телефони с камери. Тази снимка нямаше да се появи в новините. Но така или иначе, беше стряскаща.

Боби погледна към екрана само веднъж и закри лицето си с ръце.

Арнолд сви рамене, кимна към Боби, после към заседателите. Знаех какво се опитва да ми каже. И на мен ми хрумна същото. На Боби щеше да му бъде трудно, но снимката беше в негов интерес.

— Боби, искам да гледаш екрана — прошепнах.

— Не мога. И не се налага. Картината се е запечатала в съзнанието ми и не мога да се отърся от нея.

— Трябва да погледнеш. Разбирам, че ти е трудно. И точно затова трябва да го направиш. Знам, че не издържиш да гледаш какво е причинил някой на съпругата ти и искам точно това да прочетат съдебните заседатели в очите ти — настоях.

Той поклати глава.

— Боби, Еди ти дава шанс — намеси се и Арнолд. — Какво предпочиташ: да се взираш в тавана на затворническа килия през следващите трийсет години или да погледнеш снимката? Направи го веднага.

Не очаквах да го кажа, но бях признателен за присъствието на Арнолд.

Боби подсмръкна, пое си въздух и направи каквото се искаше от него.

Не знам дали журито забеляза, но аз ги видях. По лицето му се търкаляха сълзи, в очите му се четеше загуба, не вина.

Кимнах на Арнолд, благодарих му. Той ми отвърна с кос поглед и кимна в отговор.

— Инспектор Андерсън, съдейки по тази снимка и по раните на жертвите, можете ли да кажете на съдебните заседатели какво се е случило в спалнята според вас? — попита с равен глас Прайър.

Все едно питаше Андерсън дали навън е студено.

И аз не исках да поглеждам снимката, но нямах избор също като Боби. Трябваше да проследя показанията на Андерсън.

Боже, беше мъчение.

Андерсън и Прайър погледнаха нехайно екрана. Две човешки същества бяха унищожени в яростен изблик на насилие. Двамата започнаха съвсем делово да обсъждат как са умрели те.

— Най-напред се забелязва, че главата на господин Тоузър е наведена надолу, а краката му са свити нагоре. Според доклада от аутопсията господин Тоузър е умрял от масивна рана на главата. Черепът му е натрошен, нанесена е пагубна щета на мозъка. Дори да не е умрял веднага, ударът го е извадил от строя. Според мен убиецът е смятал господин Тоузър за заплаха. Той е бил професионален охранител. Логично е да се разправи с него най-напред. Единствен силен удар по тила, докато е спял, би причинил такава травма и би обяснил липсата на рани от самоотбрана — каза Андерсън.

— Успяхте ли да идентифицирате оръжието, с което е бил убит господин Тоузър? — попита Прайър.

— Да. Намерих бейзболна бухалка в ъгъла на стаята. По нея имаше кръв като след удар по някого. Впоследствие от лабораторията потвърдиха, че кръвта по бухалката е на господин Тоузър. Изглежда вероятно това да е оръжието на убийството. И още преди да ме попитате, да, по бухалката открихме отпечатъци на обвиняемия.

Догади ми се, докато наблюдавах как след този отговор по физиономията на Прайър плъзва холивудска усмивка. Заседателите не я забелязаха, защото бяха насочили цялото си внимание към Андерсън. Прайър взе бухалката, сложена в плик за веществени доказателства, и я вдигна над главата си.

— Това ли е бухалката? — попита той.

— Да, това е — отговори Андерсън.

Бухалката беше вписана сред уликите и Прайър я предаде на съдебната секретарка.

— И така, ако, както казвате, господин Тоузър е бил ударен с тази бухалка, какво се е случило след това?

— Ариела Блум е била намушкана пет пъти в областта на гърдите и корема. Единия път ножът е пробол сърцето. Вероятно е умряла много бързо.

Прайър поне прояви достатъчно здрав разум да замълчи и да остави заседателите да погледнат към снимката на Ариела на екрана. Даде на всички малко време да си представят начина, по който е умряла. Прайър знаеше, че разгневените съдебни заседатели издават присъда „виновен“ в девет от десет случая.

— Огледът на жертвите е извършен от патолога Шарън Морган и на местопрестъплението, и в моргата. Запознат ли сте с резултатите от тези прегледи?

— Да, патоложката ме повика да отида, когато намери нещо в гърлото на Карл Тоузър.

— И какво беше то?

— Банкнота от един долар. Беше сгъната във формата на пеперуда, после прегъната по средата и пъхната в устата на Карл.

Помощник-прокурорът беше факир с дистанционното. Тутакси извади на екрана снимка на банкнотата. Зрителите се разшушукаха. Всичко това беше ново за тях. Не беше публикувано в медиите. Странното насекомо оригами беше поставено върху стоманена маса. Крилата му хвърляха сянка. Забелязах нещо изцапано в ъгълчетата на банкнотата, може би слюнка или малко кръв.

Знаех, че пеперудата е била в устата на мъртвец, и ми изглеждаше като от друг свят. Зловещо насекомо, красиво и злокобно, което се въди само в трупове.

— Изследвана ли е пеперудата, господин инспектор?

— Да, поръчах пълен анализ на криминалистите. Намерихме два вида ДНК по банкнотата. Първият е на човек, когото не смятаме за свързан с престъплението. Несъществена аномалия. Важното беше, че екипът откри върху банкнотата пръстови отпечатъци от обвиняемия. От палец върху предната страна на банкнотата и частичен отпечатък от показалец върху обратната. Близо до отпечатъка от палеца екипът от криминалисти намери следа от ДНК, попаднала там при допир — от пот или от кожни клетки. Тя съответства на ДНК профила на обвиняемия.

Последното изречение помете залата като шокова вълна. Хората не говореха, не възкликваха. В залата настъпи още по-дълбока, пълна тишина. Никой не помръдваше дори стъпалата си, не шумолеше с дрехата си, не се прокашляше и не издаваше никой от звуците, които очакваш от голяма и неподвижна тълпа.

Тишината наруши жена, която се разрида, скрила лицето си с ръце. Без съмнение член на семейството на Ариела. Може би майка й. Не се обърнах. Най-добре е някои мигове да си останат лични.

Прайър го отигра безукорно. Застина неподвижно и остави скръбта на майката да отекне в съзнанието на всеки присъстващ. Повечето бяха изумени. С изключение на един човек — репортера на „Ню Йорк Стар“ Пол Бенетио. Той седеше със скръстени ръце точно зад масата на обвинението. Не реагира на показанията на Андерсън. Вероятно вече беше запознат с тях. Когато тишината стана неловка и Прайър прецени, че е изчакал достатъчно, той продължи:

— Ваша чест, предвидили сме да призовем криминалиста, провел изследванията.

Хари кимна и Прайър продължи разпита.

— Господин инспектор, разговаряли сте с обвиняемия на местопрестъплението, нали така?

— Да. Имаше кръв по суитчъра и джинсите на обвиняемия, както и по ръцете му. Каза ми, че се е прибрал към полунощ и е намерил жена си и шефа на охраната си мъртви в спалнята. След това каза, че се опитал да свести Ариела, а после се обадил на „Спешна помощ“.

Прайър се завъртя и даде знак на един от помощник-прокурорите, който взе дистанционното и натисна едно копче.

— Ще пуснем разговора с диспечерката. Бих искал да го изслушате, моля.

Аз го бях чувал вече. Заседателите щяха да го чуят за пръв път. Според мен обаждането помагаше на защитата на Боби. Той звучеше като човек, който току-що е намерил съпругата си убита. В гласа му се долавяха паника, неверие, страх, скръб. Намерих преписа от разговора на лаптопа си и се заех да го чета, слушайки записа:

 

Централа: „Спешна помощ“. Какво ви трябва: пожарна, полиция или медицинска помощ?

Соломон: Помощ… Боже… Намирам се на Западна Осемдесет и осма улица номер двеста седемдесет и пет. Жена ми… мисля, че е мъртва. Някой… о, боже… някой ги е убил.

Централа: Изпращам полиция и линейка. Успокойте се, господине. В опасност ли сте?

Соломон: Аз… аз… не знам.

Централа: В къщата ли сте в момента?

Соломон: Да, аз… аз… току-що ги намерих. В спалнята са. Мъртви.

(плач)

Централа: Господине? Господине? Поемете си дълбоко дъх, кажете ми дали в момента в къщата има още някой.

(шум от трошене на стъкло и препъване)

Соломон: Тук съм. О, не съм огледал къщата… о, мамка му… моля ви, незабавно изпратете линейка. Тя не диша…

(Соломон изпуска телефона)

Централа: Господине? Вземете телефона, моля ви. Господине? Господине?

 

— Разговорът трае броени секунди. Господин инспектор, когато за пръв път се озовахте на местопрестъплението, бяхте ли прослушали това обаждане? — попита Прайър.

Не ми харесваше накъде вървят нещата.

— Не, не бях — отговори Андерсън.

Стиснах ръката на Боби и прошепнах:

— Когато се обади на спешния номер, ти ли падна, или нещо падна и се строши? Кое от двете?

— Хм, опитвам се да си спомня. Не съм сигурен. Може да съм съборил нещо от нощното шкафче. Не обърнах внимание…

Гласът му заглъхна, когато той се пренесе отново в онзи момент, в стаята с мъртвите тела.

Отворих снимките от местопрестъплението и започнах да ги разглеждам, търсейки нощното шкафче. На една се виждаше почти цялото. На пода лежеше строшена снимка в рамка. Сигурно в онези обстоятелства Боби я беше съборил, без да забележи. Обзе ме лошото предчувствие, че Прайър ще има друго предположение откъде идва звукът.

— Инспектор Андерсън, разкажете на съдебните заседатели за снимка номер седемнайсет — подкани го Прайър, а заместникът му извади изображението на екрана.

Беше снимка на коридора на втория етаж със съборената масичка и строшената ваза под прозореца. Нямах представа какво цели прокурорът с тези въпроси, но явно се канеше да нанесе съкрушителен удар.

— Разбира се. Когато влязох в къщата, видях преобърнатата масичка в коридора на втория етаж. Вазата беше счупена — каза Андерсън.

— Къде е масичката сега? — попита Прайър.

— В криминалистичната лаборатория. По някакъв начин е била съборена — или преди, или след убийствата. Докато разпитвах обвиняемия в участъка, го попитах дали той я е бутнал. Не можеше да си спомни. Твърдеше, че е намерил телата и че някой друг е убил съпругата му и шефа на охраната. На онзи етап от разследването обвиняемият беше заподозрян, но не изключвахме вероятността да казва истината. Ако не той беше бутнал масичката, значи го беше направил някой друг. Отнесохме я за анализ заедно с парчетата от вазата.

— И какво открихте? — попита Прайър.

Разлистих описа на вещите по случая „Соломон“. Нямаше криминалистичен доклад за старинната масичка. Канех се да отправя възражение, когато Андерсън отговори:

— Нищо. Отначало нищо.

— Продължете — подкани го Прайър.

— Вчера посетих лабораторията и там разгледахме масичката. Разбирате ли, единственото веществено доказателство, с което не разполагахме, беше ножът, с който е била убита Ариела Блум. Къщата и околността бяха щателно претърсени. Масичката е стара, антикварна. Хрумна ми, че ножът може да се окаже скрит в чекмеджето.

— И там ли беше? — попита Прайър.

— Не. Но отново прегледах отпечатъците. И получихме необичайни резултати. В лабораторията бяха търсили пръстови отпечатъци и не бяха намерили нищо необичайно, но пък бяха открили необичайни следи върху плота на масичката. Поръчах допълнително разследване на следите и едва днес сутринта получих доклада.

Един помощник-прокурор се приближи към нашата маса с подвързан доклад. Взех го и го отворих. Хвърлих му един поглед.

Можеше да бъде и по-зле. Но не много. Подадох доклада на Боби. В последния момент нови улики. Можех да се разгневя, да се развикам и да подготвя искане за изключването на доклада от уликите. Но знаех, че няма смисъл. Хари щеше да допусне доказателството.

Положението на Боби току-що се влоши значително.

Екранът се промени и вече виждахме две групи от по три успоредни линии напряко по плота. Като че ли някой е хванал три четки в ръка и ги е плъзнал по масата.

Как ми се искаше наистина да са четки.

— Какво е това, господин инспектор?

— Следи от стъпки — отговори Андерсън. — Отговарят на чифта маратонки „Адидас“, с които е бил обвиняемият онази нощ. Изглежда, той се е качил върху масичката, която после е паднала и стъпалата му са се плъзнали по нея.

— Лъже — каза Боби. — Никога не съм се качвал на тази масичка.

Каза го достатъчно силно, за да го чуят, и Хари го стрелна с поглед, който му нареждаше да млъкне, по дяволите.

— И така, аз посетих местопрестъплението днес сутринта. Малко встрани от масичката е лампата в коридора. Представлява висяща от тавана крушка с абажур от цветно стъкло с формата на купа. Качих се на стълба и намерих нож, който някой беше скрил в абажура.

Ръцете на Боби затрепериха.

— Това ли е ножът? — попита Прайър и даде знак на екрана да се появи друга снимка.

Вдигнах поглед и видях същата снимка, която току-що бях видял в доклада. Автоматичен нож. С черна дръжка. По ножа имаше кръв. И прах.

Единствената добра, спасителна новина бе, че по него нямаше пръстови отпечатъци.

— С този нож ли е била убита Ариела Блум? — попита Прайър.

Всички в залата знаеха отговора на въпроса. Брадичката на Боби клюмна върху гърдите му. Ножът сряза последните върви, които предпазваха защитата на Боби от разпадане.