Стив Кавана
Тринайсет (30)

29

Вратите на асансьора се отвориха и отвътре се изтърколи огромно кълбо от изнервени хора. Най-напред мъж със зелено яке изхвърча навън заднешком като изстрелян от оръдие. Блъсна се във вратата на отсрещния асансьор и строши скъпия си фотоапарат.

После група охранители, облечени в черно, излязоха от асансьора в сгъстен строй. В центъра на кълбото от човешка плът забелязах главата на Боби Соломон. И Руди до него. Вратите към стълбището до мен се отвориха рязко и група фотографи изтрополиха като взвод, устремен към битка. Пристигна още един асансьор и избълва куп репортери и телевизионни камери. Коридорът изригна в присветващи обективи. Въпроси и микрофони се опитваха да разкъсат охранителния обръч.

Хукнах към съдебната зала и отворих широко двете врати. Екипът от охранители набра скорост и избута настъпващите представители на медиите.

Боже, ама че цирк!

Бодигардовете сграбчиха хората, които пазеха, и се втурнаха към вратата. Отстъпих настрани тъкмо навреме. Ако бях останал, щяха да ме смажат. Едър охранител с черно късо яке се завъртя и затвори вратите пред камерите.

Озърнах се. Залата беше празна, ако не броим съдебната охрана и стенографката.

Обръчът се разкъса. Някои от охранителите носеха куфарчета. Като онова, в което Холтън разнасяше лаптопа. Придвижиха се към предната част на залата. Видях как Боби е приклекнал на пътеката и диша учестено. Руди го потупваше по гърба и го уверяваше, че всичко е наред.

Приближих се до Руди и му казах, че искам да поговорим. Той изправи Боби, нагласи му вратовръзката и изпъна сакото на костюма му. Потупа го по ръката и му нареди да седне на масата на защитата. Двамата с Руди се отдалечихме в дъното на залата и аз го запознах с теорията си за банкнотата.

Отначало той кимаше вежливо. Колкото повече говорехме, толкова повече губеше интерес. Личеше си, че е напрегнат, защото дъвчеше горната си устна. Не можеше да намери място на ръцете си. Беше напрегнат. Притеснен. На всеки би се отразило стресиращо задължението да бъде главен адвокат в подобен процес.

— Тази агентка от ФБР, Дилейни, ще свидетелства ли? — попита Руди.

— Съмнявам се. Но може би има и друг начин. Работим по въпроса.

Той вирна брадичка, намигна ми и каза:

— Хубаво. А сега, ако не възразяваш, трябва да се подготвя за встъпителната си реч. А, още нещо. — Кимна ми да се приближа и сниши глас до шепот: — Наехме те да погнеш ченгетата. Всички знаем защо, нали? Сега си воин, Еди. Ако успееш да пробиеш строя им, на ръце ще те нося. Не успееш ли, очакваме да се хвърлиш върху амбразурата, за да защитиш клиента ни. Ако се случи това, изчезваш от процеса. Ясно ли е? Не искам да губиш време за следи, които не можем да използваме. Просто свърши работата, за която си нает, ясно? Разумно е, нали?

— Съгласен — отговорих на Руди с тон, който издаваше, че всъщност изобщо не съм съгласен.

— Добре. Покупките ти пристигнаха, между другото. Асистентката ми е оставила всичко в стая за съхранение на веществени доказателства надолу по коридора. Ще ги донесат, ако и когато се наложи.

С тези думи Руди се отдалечи и седна на масата на защитата до Боби. Заговори му тихо в опит да го успокои. Намирах се поне на петнайсет метра от тях, но виждах как треперят раменете и гърбът му. Арнолд Новослик се настани в ъгъла на масата на защитата и се зае да преглежда някакви документи.

Когато седнах до тях, вече бях спокоен. Нямаше смисъл да споря с Руди. Не сега. Щеше да има време за това. Гърдите ме заболяха, когато седнах. Изпих с вода няколко обезболяващи. Когато стоях прав, не беше толкова зле. Предстоеше ми обаче да седя дълго. Болката от спуканото ребро поне отвличаше мислите ми от главоболието.

Съдебният служител отвори вратите и отвън нахлу познатата глъчка. Арт Прайър, когото познавах по име, влезе в залата, придружаван от няколко помощник-прокурори с тежки картонени кутии. Прайър изглеждаше безукорно. Син костюм на тънко райе. Шит по поръчка, разбира се. Колосана бяла риза, която направо блестеше, и розова вратовръзка. Прайър обичаше розовите вратовръзки, така поне бях чувал. Кърпичката в горния му джоб беше в тон. И походката му беше в съответствие с ролята. Не точно наперена, но нещо подобно.

Той се приближи към масата на защитата и сърдечно поздрави Руди. Зъбите му изглеждаха като захранени от същия източник на електричество, който бе използвал за ризата си.

— Битката започва, Арт. Между другото, това е вторият защитник — Еди Флин.

Изправих се, доволен от краткото облекчение за горките ми ребра, и протегнах ръка с най-очарователната си усмивка.

Прайър я пое. Не каза нищо. Отстъпи назад и размаха носната си кърпичка, както би направил сервитьор, преди да нагласи салфетката в скута на клиент в ресторант с три звезди „Мишлен“. Прайър продължи да се усмихва, докато старателно триеше ръце.

— Така, така… господин Флин. Най-сетне се срещаме. Слушах много за вас през последните двайсет и четири часа — отбеляза той с южняшки акцент, заимстван сякаш направо от постановка на „Трамвай «Желание»“.

В очите му проблесна искра. Усещах как омразата струи от кожата му с превъзходен тен. Гладиатори в съдебната зала. Делото нямаше значение. Нямаше значение и че някой е пострадал или е умрял. Хора като Прайър гледаха на процесите като на спортни състезания. Искаха да спечелят. Нещо повече — искаха да смажат противника си. Доставяше им удоволствие. Гадеше ми се от тях. Личеше си, че с Прайър няма да се разбираме.

— Всичко хубаво, което сте чували за мен, най-вероятно не е вярно. А всичко лошо сигурно е само върхът на айсберга — отбелязах аз.

Той вдиша дълбоко през носа си. Сякаш с въздуха поемаше и враждебност.

— Наистина се надявам да сте във върхова форма, господа. Ще ви е нужно — отбеляза Прайър.

Върна се на масата на обвинението, без да откъсва очи от Боби.

Преди Прайър да стигне обратно до мястото си, към него се приближи мъж с бежов панталон и синьо спортно сако. Носеше бяла риза и червена вратовръзка, поразхлабена заради разкопчаната му яка. Мека руса коса, буден поглед и лоша кожа. Ама много лоша. Изпод яката му бяха плъзнали гневни червени петна, бузите му бяха осеяни с черни точки, а кожата около носа му беше побеляла и се белеше. Недостатъците изпъкваха още повече заради бледото му лице. От джоба на сакото му се подаваше журналистически пропуск, през рамото му беше преметната чанта.

— Кой е репортерът, който говори с Прайър? — попитах.

Руди измери мъжа с бърз поглед.

— Пол Бенетио. Води клюкарска колонка за знаменитостите в „Ню Йорк Стар“. Много е шантав. Наема частни детективи да му изравят секс истории. Свидетел е по делото. Прочете ли показанията му?

— Да, но не знаех как изглежда. Не разкрива много — предимно предположения, че Боби и Ариела са имали недоразумения.

— Именно. И отказва да назове източниците си. Виж това. — Руди извади на екрана на лаптопа си показанията на Бенетио и ми посочи последния абзац. — „Източниците ми са поверителни. Не мога да ги назова, на този етап не мога и да дам повече сведения“.

— А в колонката му има ли продължение? — попитах.

— Не. Този тип е обикновен драскач. Няма смисъл да хабим сили за загубеняк като него — отговори Руди.

Забелязах, че Прайър и Бенетио не се ръкуваха. Направо подеха разговор — никакви усмивки, никакви поздрави, незабавно се заеха да обсъждат нещо. Не чувах какво си говорят. Очевидно се познаваха и бяха разговаряли неотдавна. По едно време се умълчаха и погледнаха към мен.

Всъщност не гледаха мен, а клиента ми. Проследих погледите им и веднага установих какво е привлякло вниманието им.

Боби всеки момент щеше да получи нервен срив. Беше отметнал косата си назад и барабанеше с пръсти по масата. Потупваше с крака.

Столът му се наклони назад. Посегнах да го сграбча, но ме преряза остра болка и се заковах на място. Столът се прекатури и видях как Боби забелва очи още преди да се строполи на земята.

Тялото му се прегъна на две. От ъгълчето на устата му потече пяна. Крайниците му се разтресоха мъчително. Арнолд пръв се спусна към Боби. Опита се да го завърти на една страна и му заговори спокойно. Започна да го вика по име.

— Да дойде парамедик!

Не знам кой се обади, може и да е бил Руди. Край нас бързо се скупчиха хора. Коленичих и едва не припаднах от болка. Хванах главата на Боби. Извадих портфейла си и го пъхнах в устата му, за да не си глътне езика.

— Веднага повикайте парамедик, по дяволите!

Този път ясно чух, че извика Руди. Струпаха се още хора. Многобройните светкавици на фотоапаратите се отразяваха в плочките на пода. Проклети папараци. Бенетио също беше там и наблюдаваше с известно задоволство. Жена с бяла риза и емблема с червен кръст си проправи път през тълпата и избута Бенетио. Носеше медицинска чанта.

— Епилепсия ли има? — попита тя, докато коленичеше до Боби.

Вдигнах очи към Руди.

Той застина.

— Епилепсия ли има? Взема ли лекарства? Алергичен ли е към нещо? Кажете, трябва да знам — настоя жената.

Руди се поколеба.

— Просто й кажи! — провикна се Арнолд.

— Епилептик е. Пие клоназепам — отговори Руди.

— Отдръпнете се. Направете място — приканих хората.

Отдръпнаха се. Мярнах Прайър отсреща — облегнал се беше на ложата на журито и стоеше със скръстени ръце.

Негодникът продължаваше да се усмихва. Озърна се, увери се, че зад него в ложата няма никой, и започна да пише есемес на мобилния си.