Стив Кавана
Тринайсет (22)

21

Кейн пое Библията с дясната си ръка и прочете клетвата от листчето, сякаш искрено вярваше във всяка дума. Съдебният служител взе Библията от него, а Кейн каза името си, както го помолиха, и застана на свидетелското място.

Карп и Новослик, консултантът по избор на съдебни заседатели, доближиха глави и си зашушукаха. Накрая съдията се прокашля, Карп се изправи и зададе въпрос. За Кейн нямаше значение какъв ще бъде въпросът. Знаеше как да отговаря на Карп. Знаеше какво търси защитникът у един съдебен заседател.

— Сещате ли се за нещо, което би ви попречило да изпълните дълга си в това съдебно жури? — попита Карп.

Безсмислен въпрос. Кейн го знаеше. Вероятно и Карп го знаеше. Просто проверяваха как ще реагира той.

Кейн отклони поглед настрани. Замълча. Примигна няколко пъти. После отново погледна към Карп и накрая каза:

— Не, нищо не ми хрумва.

Отговорът нямаше значение. Важното беше Кейн да покаже на адвокатите на защитата, че се замисля. Знаеше, че те ще се отнесат благосклонно към мислещ съдебен заседател и че не е задължително той да бъде неприемлив за обвинението.

— Благодаря ви, Ваша чест. Защитата приема този съдебен заседател — кимна Карп.

Прайър се завъртя на мястото си и каза нещо на помощник-прокурора, който седеше зад него. Разговорът беше кратък. Прайър се изправи и огледа Кейн, който на свой ред слушаше шумоленето на хартия и шептенето на хората в залата. Съдебното жури беше жив, дишащ организъм. Всички бяха самостоятелни личности. Заедно обаче се превръщаха в звяр. Звяр, който Кейн трябваше да опитоми.

Бяха минали може би три-четири секунди, откакто Прайър се изправи. На Кейн му се сториха минути. Залата притихна. Шумоленето на хартия секна. Шептенето престана. Прайър измерваше с поглед Кейн. Очите им се срещнаха за съвсем кратко. Нямаше дори секунда. И все пак в онзи миг помежду им се случи нещо. Кейн изпита усещането, че двамата са се споразумели.

— Обвинението няма въпроси, Ваша чест, и засега ще се въздържи от мнение.

Съдията каза на Кейн да седне в ложата на съдебните заседатели. Той се изправи, напусна свидетелското място и седна на първия ред, почти в края.

Мина още един час, защитата и обвинението отхвърлиха нови петнайсет души. Прайър се въздържа от мнение за седем души, както бе направил с Кейн. Кейн огледа ложата — бяха внесли допълнителни столове и сега там имаше двайсет мъже и жени.

Прайър отхвърли още един мъж, защото като дете беше участвал в театрални постановки и би могъл да има далечно познанство с Боби Соломон. Прокурорът не седна обаче, а огледа претъпканата ложа. Без да бърза, измери с поглед и двайсетимата. След това взе бележника си и се приближи към съдията.

— Ваша чест, обвинението иска да благодари на госпожа Маккий, госпожа Макъл, господин Уилсън и господин О’Конър за тяхната служба. Обвинението смята, че съдебното жури е сформирано.

Мъж с прошарена коса се изправи през четири стола отдясно на Кейн и започна да си проправя път. Успя да се провре покрай коленете на другите, защото бяха жени и по-дребнички, но се наложи Кейн да стане и да излезе на пътеката, за да го пусне да мине. Високата жена отляво на Кейн се изправи на пътеката, за да могат Кейн и освободеният заседател да излязат от реда.

— Всички съдебни заседатели да се преместят колкото се може по-надясно — нареди съдия Форд.

Мъжът мина покрай Кейн, но когато самият той понечи да се върне на стола си, установи, че високата жена е седнала на него. Беше се върнала в ложата преди Кейн и се беше преместила надясно заедно с останалите в изпълнение на нареждането на съдията. Жената вдигна поглед към Кейн и се усмихна учтиво, докато той сядаше на мястото, което тя беше топлила през последния половин час. Кейн не отвърна на жеста й. Жената беше на петдесет и няколко, с кестенява коса и светлосин пуловер. И последният човек, освободен от Прайър, си тръгна от реда зад Кейн.

— Госпожи и господа, вие сте нашите съдебни заседатели — оповести съдията. — Първите шестима от задния ред и първите шестима от предния са нашето жури.

Кейн се озърна.

— Отдясно наляво — уточни съдията. — Другите четирима, госпожата и двамата господа на задния ред, както и господинът от предния са резервите.

Високата жена не беше отнела само стола на Кейн. Беше отнела и мястото му сред съдебните заседатели. Изглеждаше доволна. Кейн се оказа резерва. Щеше да наблюдава процеса. Нямаше да има достъп до стаята, в която заседава журито. Нямаше да може да гласува. И то заради жената до него.

Кейн наблюдаваше как заседателите полагат клетва и всеки от тях получава номер. На него се падна номер тринайсет. Другите резерви бяха номер четиринайсет, петнайсет и шестнайсет.

Съдията ги предупреди да не четат вестници, да не гледат новини, да не допускат в живота си никакви коментари на медиите. След това се закле и служителката на съда, която щеше да се грижи за журито и да следи то да спазва правилата.

Високата жена с пуловера, която беше заела мястото на Кейн и сега бе съдебен заседател номер дванайсет, наклони глава към него и прошепна:

— Много интересно, нали?

Кейн само кимна.

Акцентът й беше от Ню Джърси. Кейн усети в дъха й изпушените сутринта цигари. И си спомни за майка си. Опита се да се съсредоточи над тези спомени, само и само да не мисли за неуспеха си да попадне в журито. Ако започнеше да си припомня цялата подготовка…

Всичко отиде на вятъра. Разпиля се като пепел. Съдията заговори и пресече гнева, надигащ се в гърдите на Кейн.

— Господа юристи, отделихме два дни за избор на съдебни заседатели, но приключихме по-рано. Предлагам да не пилеем времето на съда. Процесът започва утре сутринта — оповести той.

— Готови сме, Ваша чест. Клиентът ми би желал възможно най-скоро да реабилитира името си, за да може полицията да залови истинския убиец — каза Карп.

Съдията изви вежди и го стрелна с поглед. Кейн знаеше, че адвокатите на Соломон ще се възползват от всяка възможност да внушават на заседателите, че клиентът им е невинен. Кейн допускаше, че някои ще повярват, ако го чуват достатъчно често.

Служителката на съда, която щеше да отговаря за журито, ги изведе един по един в студен коридор с бежови стени. Кейн се нареди зад жената с пуловера. Друга служителка минаваше по редицата и раздаваше формуляри и брошури за това как да успокоят началниците си и как да си потърсят хонорара.

Жената със синия пуловер се облегна на стената, погледна Кейн с престорена усмивка и протегна ръка. Въпреки фалша й той усети безграничната жизненост, която струеше от нея. Беше жена, която сигурно приготвяше торти за възрастни хора и им внушаваше колко признателни следва да й бъдат за вложения труд.

— Аз съм Бренда. Бренда Коволски — представи се тя.

Кейн се ръкува с нея. Представи се с фалшивото си име.

— За пръв път съм съдебен заседател. Искрено се вълнувам. Знам, че не бива да говорим за делото, просто исках да споделя какво невероятно преживяване е за мен да мога да направя нещо за своя град. Нали разбирате? Смятам, че всеки добросъвестен гражданин трябва да изпълни дълга си като съдебен заседател.

Той кимна.

Служителката подаде формуляр и брошура на Бренда, после и на Кейн.

— Ако имате въпроси, обръщайте се към мен. Не плащаме за паркинг и не издаваме пропуски. Очакваме ви утре в осем и половина сутринта. Приятен ден — завърши тя.

Кейн взе брошурата и формуляра си, махна за „довиждане“ на Бренда и се отдалечи. Денят му беше ужасно дълъг. Много неща се получиха както трябва, но не беше успял да влезе в журито. Зачуди се дали довечера да не си разреже ръцете с някой от ножовете си. Не за да се самоубива, а за да усети онова боцкане, когато върхът на острието разцепва плътта му. Без болка. Само топла кръв по кожата.

— Довиждане засега. Предполагам, че ще ви видя утре — каза Бренда.

Кейн спря и се извърна към нея. Лепна си широка усмивка, намигна й и отговори:

— Не и ако аз ви видя пръв.