Стив Кавана
Тринайсет (21)

20

Докато отивахме в централата на ФБР на Федерал Плаза, Харпър ни разказа какво вероятно е открил партньорът й Джо Уошингтън. Холтън караше, Харпър беше на предната седалка, а аз — на задната. Приведох се напред, за да я чуя какво говори. Едно е да се опитваш да убедиш заседателите, че клиентът ти не е извършил убийство. Много по-лесно ще го докажеш, ако посочиш кой друг може да е извършителят.

Харпър обясняваше положението на Холтън. Аз само слушах.

— Когато напуснах Бюрото, бях на нож с колегите ми. Партньорът ми Джо обаче запази добри отношения с тях. Повече го бива с хората. Затова той звънна на един от старите си приятели и го помоли да се порови в базата данни на Националния информационен център по престъпността. Не намерил нищо. Приятелят на Джо му предложил да поговори с Втори отдел за поведенчески анализ. И да провери дали там няма да се сетят за нещо. Оказва се, че един от агентите може би разполага с полезна информация.

Втори отдел за поведенчески анализ във ФБР се занимаваше със серийни убийства на възрастни хора. Екипът знаеше за серийните убийства повече от почти всяка друга правоохранителна служба на света. Програмата за задържане на извършители на тежки престъпления (ПЗИТП) и Националният информационен център по престъпността (НИЦП) поддържаха бази данни и информираха силите на реда за неразрешени престъпления в цялата страна.

— Кой е агентът? — попитах.

— Една анализаторка, Пейдж Дилейни. Според Джо през последния месец работи в нюйоркската централа. Помага на местните за убиеца от Кони Айланд — отговори Харпър.

— Каква е връзката й с нашия случай?

— Може и да няма връзка. Може и да има нещо. Никак не ми хареса, че местопрестъплението е толкова чисто. Ако Соломон е убиецът, справил се е адски добре за новак. Никаква чужда ДНК по жертвите, никакви рани от самоотбрана по тях, никакви драскотини или порязвания по самия него. Убил е двама души много лесно? А после е пъхнал еднодоларова банкнота със своите отпечатъци и ДНК в устата на Карл? Не ми се връзва. Има нещо странно в тази история, но пък аз не вярвам особено и във версията на нашия клиент.

— В този случай има много нелогични неща — отбелязах. — Излиза, че без да напуска къщата, Боби някак е успял да скрие ножа, с който е убил Ариела, но е оставил бухалката, с която е убил Карл, в спалнята със своите отпечатъци по нея. След което се е обадил на ченгетата и им е съобщил, че е открил телата. Не се връзва, нали? Само че прокурорът няма да представи нещата така. Бухалката е на Боби. По нея са неговите отпечатъци. Ще твърдят, че той не е искал местопрестъплението да бъде съмнително идеално. Иначе ще изглежда инсценирано. Ще кажат, че пеперудата е сложена, за да ни прати за зелен хайвер или да отправи някакво извратено послание. Допуска грешка и оставя своята ДНК на местопрестъплението? Незначителен гаф. Така или иначе, ще твърдят, че Боби е планирал всичко предварително.

Харпър притисна тила си към облегалката и след малко каза:

— И това е възможно, Еди. Може пък прокурорът да е пипнал когото трябва. Да чуем какво ще ни каже Пейдж Дилейни. Изпратих списък с данни, които говорят за почерка на убиеца, и нещо в него е привлякло вниманието на ФБР, иначе нямаше да се съгласят на среща.

Холтън ни остави на Федерал Плаза, паркира и се присъедини към нас във фоайето на Джейкъб Джавитс Билдинг. Реши да ни изчака там. Аз взех лаптопа. Холтън прецени, че тук той е на сигурно място. След щателно претърсване, сканиране на обувките ми и на лаптопа ни пуснаха на двайсет и третия етаж. Оставих Харпър да ме води. Беше работила тук няколко години и познаваше мястото.

Което не я спаси от злобните погледи на двама агенти на рецепцията, докато чакахме да се появи нейният човек. А чакахме дълго. Двайсет минути по-късно, точно когато се канех да оставя Харпър да се оправя сама, към нас се приближи жена с избелели сиви джинси и черен пуловер. Пейдж Дилейни изглеждаше на петдесет и няколко и остаряваше красиво. Беше със стегната фигура и прошарена коса. С очила върху тънкия нос. Ъгълчетата на устните й бяха извити нагоре и придаваха дружелюбно изражение на лицето й.

Тя се ръкува с Харпър. Мен удостои с поглед, с какъвто адвокатите на обвиняеми в крайна сметка привикват. Последвахме я по дълъг и тесен коридор до една заседателна зала. Върху масата имаше затворен лаптоп. Седнахме — аз и Харпър от едната страна, а Дилейни срещу нас пред лаптопа. Свали очилата си и ги остави върху масата.

— Как я караш като частен детектив? — попита тя.

— Приятно е да нямаш шеф — отговори Харпър.

Аз мълчах, това не беше моят свят. Агентите, и бивши, и настоящи, имат специална връзка помежду си. Оставих Харпър да задейства чара си.

— Джо Уошингтън ти изпраща поздрави — каза тя.

— Винаги е бил много мил. Радвам се, че работиш с него. Джо е свестен човек. Сигурно не разполагате с много време, затова да се залавяме за работа — каза Дилейни, отвори лаптопа и завъртя екрана, за да може и двете да четат имейла на Харпър.

— Повечето от тези неща, които сте изпратили, не могат да се определят като индивидуален почерк, който системата да разпознае — каза Дилейни. — Ние събираме информация от възможно най-много местопрестъпления, но само специфичното и уместното. Дали убиецът е използвал особено оръжие или е оставил специфичен знак върху тялото, написал е послание или очевидно следва някакъв сценарий — всичко, което може да се определи като индивидуален почерк. Благодарение на този почерк идентифицираме жертвите на серийните убийци. Понякога почеркът е преднамерен — убиецът разиграва своя фантазия. Друг път е подсъзнателен акт. Ако виждаме повтарящ се модел, разглеждаме съответната особеност като вероятен индивидуален почерк и я вкарваме в ПЗИТП.

— Базата не показа нищо за нашия случай — отбеляза Харпър.

— Системата не е идеална. Не всички правоохранителни служби използват ПЗИТП. Някои полицаи просто не си правят труда. Пък и убийците променят начина си на действие. В повечето случаи системата разчита на полицаите да вкарват данните и да проверяват, когато тя сигнализира за нови престъпления. Освен това, ако дадено престъпление бъде разкрито, то не влиза в системата. Целта й е да помага на полицията да залавя извършителите на тежки престъпления, да идентифицира хора и да открива изчезнали. Не публикуваме данни за престъпниците, които са били заловени и осъдени. Това е основната слабост на системата.

Харпър се облегна назад и скръсти ръце.

— Защо да е слабост? — попита тя. — Приключените случаи на убийство не са от значение.

— Системата не отчита погрешните присъди — обадих се аз.

За пръв път, откакто бяхме седнали, Дилейни регистрира присъствието ми. Помълча, после кимна.

— Той има право. Изследване на Националния регистър на оправдателните присъди ни показа, че един от двайсет и петима, получили смъртна присъда в Съединените щати, е невинен. Всяка година биват отменяни от петдесет до шейсет присъди за убийство. А това са много случаи, които не влизат в нашите бази данни и не биват проследявани за индивидуален почерк, и то без да броим невинните, които нямат адвокат и не могат да обжалват присъдите си. Агентът, с когото е разговарял Джо, ме познава. Той прецени, че нещо от материалите, които ни изпратихте, може да представлява интерес. Още не знам дали е така, но се радвам, че ни потърсихте. Последната особеност от списъка ви — еднодоларовата банкнота…

Дилейни замълча. Сякаш искаше да каже още нещо, но знае, че не може. Двете с Харпър бяха доста различни. Ако Харпър имаше теория по даден случай, тя се заинатяваше и непременно я проверяваше. Притежаваше бърза мисъл и физическа енергия, която вливаше във всичките си занимания. У Харпър гореше огън. Дилейни обаче не се палеше на мига. Беше човек, който задълбочено премисля нещата. Заприлича ми на харддиск, който бръмчи, докато решава някаква задача.

Харпър мълчеше. Аз също не се обадих. Пасивно насърчавахме Дилейни да ни каже още. Тя не го направи. Знаех, че ще се опита да изкопчи от нас колкото е възможно повече информация, преди да ни разкрие нещо. Харпър също го знаеше. Това беше обичайна практика за ФБР.

— Трябва да видя банкнотата, за която говорите — каза Дилейни.

— Имаме само снимки — отговори Харпър.

— Носите ли ги?

Харпър кимна и за да придаде тежест на думите си, сложи ръце върху масата. И застина. Стараех се да не се намесвам — тя знаеше правилата на играта.

Никой не помръдваше, никой не казваше нито дума. Накрая Дилейни поклати глава и се усмихна.

— Може ли да ги видя? Иначе не мога да ви помогна.

— Да се споразумеем. Ние ще ти покажем снимките. Ако са от значение, ти ще ни дадеш онова, с което разполагате вие. Всички свалят картите на масата.

— Не мога да го направя. Участвам в много деликатно разследване и…

Изправих се шумно и оставих краката на стола да простържат пода. Харпър се надигна от мястото си и тогава Дилейни вдигна ръка.

— Чакайте. Мога да ви разкрия някои подробности. Не всички. Но само ако преценя, че имат отношение към вашия случай. Не знам по кое дело работите и няма да се наложи да питам, ако се окаже, че банкнотата няма връзка. Седнете, моля ви. Нека да видя снимките и ако са онова, което търся, ще ви разкрия колкото мога повече.

С Харпър се спогледахме. Седнахме. Отворих куфарчето, извадих лаптопа и го включих. Намерих снимките на пеперудата от еднодоларова банкнота и завъртях екрана така, че всички да го виждаме.

Дилейни се вторачи в снимката и след пет секунди отсече:

— Не, не виждам връзка. Имате ли снимка на разгърнатата банкнота?

Сърцето ми се сви. Видях унинието на Харпър. Раменете й се отпуснаха, брадичката й увисна към масата.

Въздъхнах. За кратко се бях обнадеждил, че това може да се окаже доказателството, което ще ме убеди в невинността на Боби Соломон.

— Разбира се — отговорих, прехвърлих набързо снимките и показах съответната на Дилейни.

— Съжалявам, поне проверихме една задънена улица — промърмори Харпър.

Кимнах и в този момент Дилейни привлече вниманието ми. Кожата около очите и на челото й се изопна. Устните й помръднаха беззвучно, когато доближи очи към екрана. Пресегна се и измъкна от бюрото си скицник. Изглеждаше стар и поизтъркан. Ъгълчетата на листовете се бяха извили. Дилейни го отвори, намери един лист някъде по средата и съсредоточено се взря в екрана.

— Трябва да науча всичко за делото, по което работите. Незабавно — отсече тя.

— Какво? Забеляза ли нещо? — попита Харпър.

Дилейни подмина въпроса, извади молив от чантата си и започна да си отбелязва нещо в скицника. Вторачваше се в екрана, после отново насочваше вниманието си към листа. Не отговори на Харпър, а на свой ред изстреля въпрос, гледайки към мен:

— Какви оперативни знания имате относно серийните убийци?

Усетих студена тръпка по кожата си.

— Само каквото съм чел по вестниците. Не е много — отговорих.

— Обикновено са бели мъже, между двайсет и пет и петдесет години, самотници, социално непригодни, с интелигентност под средната и нерядко страдат от психично разстройство — каза Харпър.

Съвпадаше с малкото, което знаех аз. Надигнах се от стола и видях, че Дилейни драска нещо по едно маслиново листо от изображението на държавния печат в скицника си. Отново вдигна глава и забелязах как държи молива над снопа стрели и движи устни. Броеше. Моливът й се спусна върху рисунката и тя отново започна да си отбеляза нещо.

— Почти нищо вярно — отбеляза Дилейни. — В Отдела за поведенчески анализ ги наричаме рецидивисти. Може да принадлежат към която и да е етническа група. Да са на всякаква възраст и да действат без причина. Много от тях са женени и имат голямо семейство. Може да спиш до такъв човек и никога да не разбереш. Лошите социални умения и ниската интелигентност са разумни предположения, но невинаги се оказва така. Повечето серийни убийци успяват дълго да избягват ареста благодарение на начина, по който избират жертвите си. В много случаи жертвите на рецидивистите не ги познават. Дори най-глупавият сериен убиец може да действа с години, преди да го заловят. Един процент обаче са изключения. Те имат силно развити социални умения, феноменален коефициент на интелигентност и каквото и да е онова в главите им, което ги кара да убиват, то може да остане скрито дори от най-близките им приятели. Тях не ги залавяме често. Най-подходящият пример е Тед Бънди. Противно на онова, което гледате по телевизията, тези убийци не желаят да бъдат заловени. Никога. Някои правят и невъзможното, за да не влязат в затвора, включително като прикриват убийствата. На други тайно им се иска стореното от тях да получи публичност, но и те не искат да бъдат заловени.

Дилейни завъртя екрана. Увеличи държавния печат от обратната страна на банкнотата. Оцветяването, което бях забелязал и пренебрегнал, заемаше целия екран. Върху печата имаше нещо, което изглеждаше като три мастилени петънца. Едно върху стрела. Второ върху маслиново листо и трето върху звездата най-близо до върха на групата звезди, отляво над главата на орела.

— Какво гледаме? — попитах.

Дилейни завъртя скицника си и го побутна към нас. Беше рисунка на държавния печат, на която някои от маслиновите листа, стрели и звезди над орела бяха щриховани с молив.

Вгледах се в екрана. Едно маслиново листо, един връх на стрела и една звезда бяха маркирани с червено мастило на банкнотата, намерена в устата на Карл.

— Три пъти досега съм виждала такива знаци върху банкнота. Отбелязала съм ги на тази рисунка — каза Дилейни. — Едната банкнота намерихме сгъната и пъхната между пръстите на крака на мъртва майка на две деца. Другата беше върху нощното шкафче в евтин мотел до убит търговец на микробуси. Последната, която съм виждала, беше в ръката на мъртъв собственик на ресторант. Според мен това е модел — почерк на убиец от онзи един процент изключения. Делото, по което работите, може да се окаже свързано с едно страшилище, разследвано от Отдела за поведенчески анализ. Според мен това е най-изкусният сериен убиец в историята на ФБР. Никой не го е виждал. Разполагаме само със знаци върху банкноти от един долар, затова според някои анализатори той дори не съществува, но онези, които смятат, че съществува, го наричат Банкнотата. Така че най-добре веднага ми разкажете всичко за делото.