Стив Кавана
Тринайсет (7)

6

По което и да е друго време през годината можех да отида в адвокатска фирма „Карп“ за десет минути. Моята кантора, която тайно от хазяина ми използвах и за жилище, се намираше на Западна Четирийсет и шеста улица, близо до Девето авеню. Увих шала около шията си, загърнах се по-плътно с палтото и към пет и половина излязох. Имах достатъчно време пътьом да си взема парче пица и нещо безалкохолно, и то без да бързам. Слънцето вече беше залязло и тротоарите бяха започнали да се заледяват. Трябваше да пристъпвам бавно, ако исках да стигна невредим. Местоназначението ми — Таймс Скуеър №4. Навремето сградата се казваше Конде Наст Билдинг — легендарен екологичен небостъргач с четирийсет и осем етажа, изцяло на слънчева енергия. Хората вътре караха на продукти с логото на движението „Справедлива търговия“, на биокафе и комбуча. Пресгрупата „Конде Наст“ се беше изнесла от тук няколко години по-рано и се беше преместила в Световния търговски център. След нея се бяха нанесли адвокатите.

Влязох във фоайето след шест. Трийсетина метра излъскани плочки между входа и рецепцията, облицована с бял мрамор. Таванът сигурно беше на повече от двайсет и пет метра от пода и беше изработен от полирани стоманени плоскости, прегънати така, че да приличат на бронята на огромен звяр.

Ако Бог имаше някъде фоайе, едва ли щеше да изглежда по-различно от това.

Токовете на обувките ми потракваха равномерно, докато се приближавах към рецепцията. Озърнах се, но никъде не видях кресла или канапета. Ако ти се наложеше да чакаш, явно трябваше да стоиш прав. Мястото сякаш нарочно беше проектирано така, че да се чувстваш дребен. Стори ми се, че доста дълго се придвижвах до рецепцията, където съобщих името си на слаб младеж с розова кожа, облечен с костюм, който сякаш щеше да премаже птичите му гърди.

— Очакват ли господина? — попита той с британски акцент.

— Имам уговорена среща, ако това питате — отвърнах аз.

Устните му се извиха така, че да излъчват дружелюбие. Не излъчваха. Сякаш беше лапнал нещо гадно, но отчаяно се мъчеше да скрие отвращението си.

— Скоро ще дойдат да ви посрещнат — увери ме той.

Кимнах в знак на благодарност и започнах да описвам бавни криволици по плочките. Телефонът в джоба ми избръмча. На дисплея пишеше „Кристин“ — жена ми. През последните осемнайсет месеца тя живееше в Ривърхед и работеше в средно голяма адвокатска фирма. Дванайсетгодишната ни дъщеря Ейми се вписа добре в новото си училище. Раздялата ни продължаваше няколко години. Започна заради моето пиянство, но чашата преля след поредица от дела, които изложиха на опасност семейството ми. Преди година с Кристин обмисляхме да се съберем отново, но не можех да поема този риск. Не и преди да приключа с правото. Неведнъж решавах да се откажа, но нещо все ме възпираше. Преди да се пропия, бях допуснал грешката да се доверя на клиент и да го отърва. Оказа се, че е виновен, и аз през цялото време го знаех някъде дълбоко в себе си. Той бе наранил човек много тежко. Бях принуден да живея с тази мисъл. И непрекъснато да изкупувам стореното.

Откажех ли се, престанех ли да помагам на хората, сигурно щях да издържа шест месеца, преди отново да ме загризе вината. Беше като татуировка, която тежи сто килограма. Докато се борех за клиентите си, на които вярвах, постепенно се отърсвах от това бреме. Щеше да отнеме време. Надявах се и се молех Кристин да ме чака.

— Еди, зает ли си утре вечер? Ще правя шницели, а Ейми много иска да те види — каза Кристин.

Необичайно. През уикендите пътувах до тях да се виждам с Ейми. За пръв път ме канеха в делничен ден.

— Всъщност май ще поема ново дело. Голямо е, но винаги мога да отделя няколко часа. По какъв повод? — попитах.

— О, нищо специално. Към седем и половина?

— Ще дойда.

— Ела в седем и половина, не в осем или осем и половина, нали?

— Обещавам.

Отдавна не ме бяха канили на вечеря. Напрегнах се. Искаше ми се отново да бъдем семейство, но работата ми навличаше всякакви неприятности у дома. През последните няколко години си блъсках главата как да уравновеся практиката си. Заемах се със случаи, които ми създаваха проблеми. А семейството ми не го заслужаваше. Напоследък по-силно от всякога усещах необходимост от промяна. Дъщеря ми растеше, а аз не бях до нея всеки ден.

Промяната беше наложителна.

Ехо от стъпки привлече вниманието ми към дребна жена със строго лице и черен костюм. Дългият бретон на иначе късата й руса коса подскачаше отривисто, докато токчетата й оповестяваха нейната поява.

— Господин Флин, последвайте ме, ако обичате — каза тя с едва доловим немски акцент.

Последвах я до очакващия ни асансьор. След броени секунди се озовахме на етажа на адвокатската фирма. Отново по бели плочки стигнахме до стъклена врата с надпис Кантора „Карп“.

Зад вратата беше като във военна зона.

Фирмата беше голяма, цялата разположена в едно огромно помещение с изключение на две зали със стъклени стени отдясно. Екраните на лаптопите озаряваха лицата на армията на Руди. По бюрата не се виждаше нито лист хартия. В едната стая, която явно беше заседателна зала, видях няколко костюмари, насочили вниманието си към дванайсет човека с ежедневно облекло. Примерно жури. Някои от големите адвокатски кантори обичат да изпробват стратегията си, като инсценират процеси със съдебни заседатели, предимно безработни актьори, които подписват дебели и плашещи споразумения за поверителност в замяна на тлъст дневен хонорар. За разлика от адвокатите актьорите лесно се плашат от такива споразумения.

В другата стая видях Руди Карп — седеше сам начело на дълга маса. Въведоха ме при него.

— Сядай, Еди — махна той към мястото до себе си.

Съблякох палтото си, метнах го на един стол и седнах на масата. Беше по-малка от онази в заседателната зала. Имаше девет стола. По четири от двете страни и един начело за Руди. В другия край на стаята забелязах шкаф, пълен с награди. Статуетки, фигурки и кристални плакети от различни уважавани институции като Американската асоциация на юристите. Сигурно Руди настаняваше клиентите си от тази страна на масата, точно срещу трофеите върху шкафа отсреща. Това беше част от рекламата, но не се съмнявах, че до голяма степен задоволява и собственото му его.

— Приготвил съм ти документите, вземи ги и можеш да прочетеш необходимото през нощта — каза Руди.

Блондинката се приближи, взе тънък сребрист лаптоп от другия край на масата и го сложи пред Руди. Той го завъртя и го побутна към мен.

— Всичко необходимо е на харддиска. Опасявам се, че от тук не излиза нищо на хартия. Край служителите ни непрекъснато дебнат репортери. Налага се да проявяваме свръхбдителност. Всички, които работят по случая, имат по един защитен макинтош. Интернет достъпът на компютрите е прекъснат, затова те се свързват помежду си през блутут сървър с парола. Можеш да вземеш този лаптоп.

— Предпочитам да чета на хартия — казах.

— Знам, и аз предпочитам, но не можем да поемем риска дори един лист да излезе от кантората преди процеса. Надявам се, че разбираш.

Кимнах, отворих капака на лаптопа и веднага ми беше поискана парола.

— Засега забрави за това. Искам да се запознаеш с още някого. Ако обичате, госпожо Канард…

Жената, която ме бе довела, се обърна и излезе, без да каже нито дума.

Пръстите ми барабаняха по лъскавия лакиран дъб на масата. Изгарях от нетърпение да се заловя за работа.

— Защо смяташ, че ченгетата са натопили Робърт Соломон? — попитах.

— Адски ще се подразниш, но няма да ти кажа. Направя ли го, ще се съсредоточиш над тази поредица от улики. Искам сам да си направиш изводите. Ако и двамата стигнем до еднакви заключения, ще съм по-уверен, докато излагам тезата ни пред заседателите — отговори Руди и погледът му се стрелна към примерното жури в съседната зала.

— Имаш основание. Е, как върви фиктивният процес? — попитах.

— Недобре. Провели сме четири такива досега — три присъди „виновен“ и едно жури, което не можа да вземе решение.

— В какво съотношение бяха гласовете?

— Трима гласуваха „невинен“. По време на интервютата след процеса тези трима казаха, че ченгетата не успели да ги убедят, но не ги смятали за корумпирани. Границата е много тънка. И точно затова ти ще я прекосиш сам. Ако не успееш, провалът е твой. Ние продължаваме без теб и оправяме щетите. Разбираш, нали?

— Точно така допуснах и аз. За мен няма значение. Просто още не съм сигурен дали искам да се включа. Трябва да прочета делото и тогава ще реша.

Преди да довърша изречението си, Руди се изправи. Не откъсваше поглед от вратата. Към стаята се приближаваха двама едри мъже с черни палта. Къси прически. Големи ръце. Дебели вратове. Приближиха се още двама. Със същия ръст. Същите прически. Същите вратове. Следваше ги дребен млад мъж с тъмни очила и кожено яке. Един от грамаданите отвори стъклената врата, влезе вътре и пропусна дребния младеж да мине. Той влезе в кабинета, а охраната се оттегли и затвори вратата.

Осланяйки се на спомените си от големия екран, очаквах Робърт Соломон да е приблизително с моя ръст и тегло. Около един и осемдесет и пет. И осемдесетина килограма. Мъжът пред мен беше малко над един и шейсет и сигурно тежеше колкото едната ръка на някой от охранителите си. Коженото яке висеше от слаби и тесни рамене, а заради впитите джинси краката му изглеждаха като клечки за зъби. Тъмната рошава коса падаше върху лицето му, а очите му бяха скрити зад големи тъмни очила. Приближи се до заседателната маса и аз се изправих, когато той ми подаде бледата си костелива ръка.

Поех я внимателно. Не исках да го нараня.

— Това ли е човекът, Руди? — попита той и аз тутакси се почувствах, все едно го познавам.

Гласът беше силен и мелодичен. Нямаше никакво съмнение — това беше Робърт Соломон.

— Да, той е — потвърди Руди.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Флин.

— Казвайте ми Еди.

— Еди — повтори той, сякаш изпробваше как звучи.

Не успях да се отърся от баналната тръпка, когато произнесе името ми. Рекламираха това хлапе като следващия Леонардо ди Каприо.

— Казвай ми Боби.

Той стисна ръката ми вяло, макар и любезно. Издърпа стола до мен и всички седнахме. Руди ми подаде документ и ме помоли да го прочета и подпиша. Прегледах го. Доста строг договор за поверителност. Докато прелиствах страниците, усетих как Боби, който седеше от дясната ми страна, свали тъмните си очила и прокара пръсти през косата си. Беше красив. С високи скули и искрящи сини очи.

Подписах договора и го върнах на Руди.

— Благодаря. Боби, искам да знаеш, че Еди още не е дал съгласието си да се включи в екипа ни. Ще прегледа документите и тогава ще вземе решение. Еди не е като повечето адвокати. Той се ръководи от свой… кодекс може би е твърде силна дума. Да го кажем така: ако след като приключи с документите, Еди прецени, че си виновен, ще се оттегли. Ако реши, че си невинен, може би ще ни помогне. Страхотен начин да практикуваш право, не мислиш ли? — каза Руди.

— Харесва ми — отговори Боби и сложи длан върху рамото ми.

Двамата се гледахме известно време. Безмълвно. Просто се взирахме един в друг. И двамата изпитателно търсехме нещо. Нито за миг не забравях, че Боби е талантлив актьор.

— Уважавам начина ти на работа. Искаш да прочетеш документите. Нямам нищо против. В края на краищата уликите на прокуратурата нямат значение. Поне за мен. Не съм убил Ари. Не съм убил Карл. Някой друг го е направил. Аз… аз ги намерих, разбираш ли? Голи в леглото ми. Още ги виждам всеки път, когато затворя очи. Не мога да прогоня гледката от главата си. А онова, което са направили с Ари… То е просто… о, боже, никой не бива да умира така. Искам да видя истинския убиец, изправен на съд. Ето това искам. Бих го гледал как се пържи на електрическия стол.

Тъжно е, че невинни хора се оказват обвинени в престъпление. Случва се всеки божи ден. Виждал съм предостатъчно невинни хора да бъдат обвинени, че са наранили любимите си същества, за да знам кога някой казва истината и кога лъже. Лъжците нямат този поглед. Трудно ми е да го опиша. Четеш болка и загуба. Но винаги има и нещо повече. Страх и гняв със сигурност. И още нещо — парещо усещане за несправедливост. Участвал съм в толкова много подобни дела, че почти го виждам да танцува в ъгълчето на очите като пламъче. Някой убива близките ти, любимия ти човек или приятел, теб те изправят пред съда, а убиецът остава на свобода. Нищо не може да се сравни с това. Погледът е еднакъв навсякъде по света. Обвинен несправедливо, невинният човек изглежда еднакво в Нигерия, Ирландия, Исландия и където си пожелаете. Ако вече сте виждали този поглед, никога няма да го забравите. Той е рядкост. Има ли го, невинността все едно е татуирана на челото на човека. Сигурно и Руди го беше виждал. И затова искаше да се срещна с Боби. Знаеше, че ще доловя тази невинност и че тя ще повлияе на решението ми повече, отколкото ако прочета материалите по делото.

Боби Соломон имаше този поглед.

И аз разбрах, че трябва да му помогна.