Стив Кавана
Тринайсет (68)

67

2:17 ч.

Кейн лежеше в леглото и зяпаше тавана. Беше превъзбуден, и дума не можеше да става за сън. Никога не беше изпълнявал две мисии едновременно. Опасността беше голяма, но Кейн реши да рискува, защото краят наближаваше. Цял живот се беше чувствал неуязвим. Беше специален. Точно както го уверяваше майка му.

На стълбищната площадка явно имаше стар часовник. Кейн го чуваше как тихо тиктака. В тъмната притихнала стая посред нощ всички звуци се усилваха осезаемо. Изви глава и погледна дигиталния часовник върху нощното шкафче.

2:19 ч.

Въздъхна. Нямаше смисъл да се мъчи да заспи. Отметна завивките, стъпи на пода. Раната на крака му заздравяваше добре. Беше сменил превръзката, преди да си легне. Не гноеше, не миришеше, не беше подута около разреза.

Разкърши гръб, протегна пръсти към тавана и се прозя. В този момент чу нещо и застина. Часовникът тиктакаше някъде в коридора, но сега Кейн долови и някакво движение. Стъпки по стълбите. Много. Стана безшумно от леглото. Обу си панталона и чорапите.

Докато си връзваше връзките, чу как подът проскърца. Веднъж. Два пъти. Три пъти. Имаше разхлабена дъска на втория или третия ред в коридора. Още предишния ден беше забелязал. Бавно се изправи и долепи око към шпионката на вратата.

Пред стаята му имаше четирима мъже от спецчастите в пълно бойно снаряжение. С черни бронежилетки. Якета, ръкавици, каски с камери отстрани, всеки въоръжен с автомат. Кейн се отдръпна от вратата, долепи гръб до стената и се помъчи да овладее дишането си. Бяха го намерили. След толкова много години най-накрая го бяха надушили. В известен смисъл изпита гордост. Най-сетне беше получил признанието на ФБР. Надяваше се поне един агент да проумее методите му, да вникне в стореното от него.

Дигиталният часовник върху нощното шкафче показваше 2:23 ч.

Пое си дълбоко въздух, издиша и хукна. Беше вече на покрива, когато чу как вратата се нацепва, спецчастите нахлуват и крещят „Лягай на пода!“.