Стив Кавана
Тринайсет (62)

61

Кейн беше присъствал на много съдебни процеси и във всеки от тях имаше по нещо ново. Но тук новите неща бяха много.

Този път той имаше усещането, че е въвлечен истински в процеса. Не само като заседател, но и като активен участник. ФБР най-сетне го бяха надушили. Агент Дилейни изглеждаше умна жена, имаше проницателен поглед. Кейн долавяше живия й интелект. Достоен противник? Може би, помисли си.

Беше неизбежно, каза си той. След толкова много години, толкова много трупове, толкова много съдебни процеси. Накрая все някой щеше да събере две и две. Не ги беше улеснил. Разбира се, че не. Мечтаеше си обаче някой ден, дълго след смъртта му, да се намери умник, който да навърже всичко.

И като го навърже, да стигне и до Кейн. Щеше да прозре и да оцени стореното от него като никой друг. Неговата мисия. Неговото призвание. На показ пред света.

Не беше очаквал да се случи толкова скоро. Поне не преди да завърши шедьовъра си.

Другата изненада дойде от съдията.

Преди да повика адвоката и прокурора в кабинета си, той даде наставления относно журито. Всеки съдебен заседател трябваше да бъде държан отделно. За късмет, в съседните съдилища в момента не се гледаха дела, поради което имаше свободни стаи, кабинети, канцеларии, както и съдебни зали. Предостатъчно помещения за разделянето на заседателите. Жената, отговаряща за журито, помоли за допълнителна охрана, за да може всеки заседател да има придружител.

Кейн за пръв път виждаше такова нещо. Съдията не искаше журито да се разцепи, хората да започнат да се съмняват един в друг, да подозират, че някой от тях, току-виж, се окаже убиец.

След малко охранителите се събраха и изведоха заседателите поотделно от съдебната зала. Придружителят на Кейн беше млад мъж с руса коса и бледа кожа, който едва ли беше на повече от двайсет и пет. Отведе го от залата и влязоха в малък кабинет на главния коридор. Кейн седна на стол пред черен компютърен екран. Охранителят затвори вратата.

Поредната новост. Като се замисли, все някога трябваше да се случи. Въпреки това Кейн се изненада.

Искаше му се да избяга. ФБР затягаше обръча. Маската му се смъкваше. Кейн огледа тесния кабинет. Две бюра, обърнати към стена с календар. И двете бяха разхвърляни. Кламери, самозалепващи листчета и химикалки бяха разпилени покрай клавиатурите, а в края на бюрата и на пода бяха натрупани купчини от папки. Кейн стисна главата си с ръце.

Можеше да изчака и да успее. Делото беше на крачка от решението на съдебното жури.

Но можеше и да почука на вратата и да помоли охранителят да влезе. Не му трябваше повече от минута да затвори вратата и да му счупи врата. Униформата щеше да му бъде тясна, но може би щеше да се измъкне, ако се преоблече бързо, излезе и тръгне по коридора. Просто трябваше да държи главата си наведена или да се обръща на другата страна, когато види камера.

Мразеше да не знае как да постъпи. Каквото и да избереше, след време щеше да съжалява, знаеше го. Или трябваше да прекара остатъка от живота си в килия и да се проклина, че не е избягал, или да замине далече от Ню Йорк, да седи в някое кафене и да мечтае какво ли е щяло да се случи, ако беше издържал още малко.

Взе решение, изправи се и почука на вратата. Охранителят отвори и надникна вътре.

— Може ли чаша вода? — попита Кейн.

— Разбира се.

Младежът понечи да затвори вратата, но Кейн я хвана с една ръка и каза:

— Чакайте, оставете я открехната, моля. На такива места получавам клаустрофобия.

Охранителят кимна и тръгна по коридора. Кейн седна, вече дишаше учестено. Усещаше как кръвта ври под кожата му. Прилив на адреналин заради очакването на предстоящото. Представяше си го съвсем ясно. Охранителят щеше да остави чашата върху бюрото, Кейн щеше да стисне китката му с една ръка, да я завърти и да изстреля изпънатите си пръсти към гърлото му. Ако младежът се строполеше, Кейн щеше да се метне върху него, да го обърне по корем, да хване брадичката му, да коленичи върху гърба му и рязко да дръпне. Ако младежът успееше да се задържи на крака, Кейн трябваше да се стрелне зад него и да измъкне пистолета му, преди да увие ръце около гърлото му и да го избута напред, а после рязко да дръпне назад и наляво.

Почти чуваше пукането на строшените прешлени.

Охранителят се върна с пластмасова чаша с вода.

— Оставете я на бюрото, ако обичате. Благодаря — каза Кейн.

Лесно следеше приближаването му заради потропването на ботите. Кейн гледаше право напред и в отражението на компютърния екран го видя как оставя чашата.

Ръката на Кейн се стрелна и сграбчи китката на младежа.