Стив Кавана
Тринайсет (49)

48

Хари веднага ми даде отсрочка. Прайър не възрази. Разполагах с време до сутринта да се подготвя. Когато залата се изпразни, останахме само аз, Арнолд и Боби. Холтън, чиято частна фирма имаше договор с кантора „Карп“, заяви, че ще остане като охрана на Боби. Уверих се, че е уредил с Карп хората му да го охраняват до края на седмицата. След това щеше да им плаща сам. Уговорката устройваше Руди — Боби поне щеше да е в безопасност, преди да го осъдят на доживотен затвор. В коридора чакаха петима бодигардове, готови да придружат Боби до вкъщи заедно с Холтън.

— Къде си се настанил? — попитах.

— В Мидтаун. Стара къща. Спокоен и хубав квартал. На горния етаж има дори стара паник стая с голяма стоманена врата. Руди нае мястото. Платил е до края на месеца. Кажи ми, още ли мислиш, че имаме шанс? — попита Боби.

Денят беше дълъг и вече си личеше, че е изморен. Можех да му кажа истината, но тя нямаше да му помогне. Инстинктът ми подсказваше, че има вероятност да заловим истинския убиец. Пред Дилейни трябваше да изглеждам сигурен в това, но дълбоко в себе си се съмнявах. Това дело все още разчиташе на късмета.

— Наистина мисля, че имаме шанс. Ще знам повече утре. Според мен Ариела и Карл са станали жертва на някаква извратена игра. Намерението на убиеца е било да натопи теб. Още не знам причината. Нито как точно го е направил. Трябва да се прибера да помисля. Утре ще ми кажеш къде си бил в нощта на убийствата — отсякох.

— Вече ти казах: не мога да си спомня! Божичко, ще ми се да знаех — отговори той.

Говореше, забол поглед в пода.

Лъжеше. Арнолд също забеляза.

— Боби, нямаш никакъв избор. Трябва да ми кажеш — настоях.

Боби поклати глава.

— Вече ти казах, не помня.

— Да се надяваме, че паметта ти ще се избистри до сутринта. Заседателите ще искат да знаят къде си бил и ако не можеш да им обясниш, ще загазиш — предупредих го аз.

Изпратихме Боби до коридора и ордата охранители, които щяха да го заведат у дома. Той обеща да се опита да поспи и да си изпие лекарствата. Запъти се към обезумялата тълпа, заобиколен от всички страни.

За пръв път имах възможност да поговоря истински с Арнолд. Запознах го с теорията ни за банкнотата. Отначало не повярва. Колкото повече подробности разкривах, толкова повече го заинтригувах.

— Смяташ ли, че ще убедим заседателите? — попитах.

Той потри плешивата си глава, въздъхна и каза:

— Струва си да опитаме. Сега, когато са изолирани, най-важното е да разберем кой е водачът.

— Водачът ли?

— Когато са в изолация, бързо ги завладява стадното чувство. Откъснати са от обичайния си живот и са поставени в стресова ситуация, в нещо като хиперреалистичен мизансцен. Положението е: ние или те. Заседателите ще се сближат. И ще се появи лидер. Не е задължително да е мъж. Много често жена поема тази роля. Изясниш ли си кой е алфа-субектът, насочваш усилията си към него. Спечелиш ли го, останалите от журито ще го последват.

Кимнах. Имаше логика. Най-неочаквано се зарадвах, че Арнолд е в екипа.

— Благодаря ти, наистина ми беше полезно да го знам — казах искрено.

Стана му приятно. Искаше да помогне.

— Знам, че невинаги сме се разбирали… съжалявам. Мисля, че правиш нещо страхотно за Боби — протегна ми ръка Арнолд.

Поех я. Не съм злопаметен.

— А, отдавна ми се ще да ти кажа нещо — продължи той. — За един от заседателите. Видях го… Ще ти прозвучи малко странно.

— Слушам те.

— Трудно е за обяснение. Преди години гледах по кабелната филм на ужасите за нюйоркския хайлайф. Май единият беше адвокат, друг беше демон, не знам. Наистина не помня тази част. Запомнил съм обаче една сцена. Някакво момиче се преобличаше в пробната на магазин и се усмихна на камерата. Лицето й се промени само за секунда. Усмивката се превърна в нещо като зловещо озъбване. Имаше остри зъби и дяволски очи. Другата актриса, главната героиня, не беше сигурна дали не се е заблудила, нали разбираш? Е, точно така се чувствам. Видях как лицето на този човек се промени за миг. Стана страшно. Злокобно — каза Арнолд.

Потеше се, имаше торбички под очите, в които ще се побере цял чувал с картофи. Изглеждаше посивял, изморен. И уплашен.

— Кой беше? — попитах.

Мобилният ми зазвъня. Извадих го от сакото си — непознат номер.

— Изчакай ме една секунда — казах.

— Виж, забрави за това. Извинявай. Сам не разбирам какви ги говоря. Вече шест месеца работя петнайсет часа дневно по това дело. Проведи си разговора, ще се видим утре.

— Прибери се, Арнолд. Почини си.

Изпратих го с поглед. Стресът причинява какво ли не. Не бях сигурен, но Арнолд като че ли халюцинираше. Или пък е било игра на светлината, нещо подобно.

Вдигнах. Оказа се автомонтьорът. Мустангът ми вече имаше ново предно стъкло. Сметката не звучеше плашещо, а човекът беше използвал възможността да регулира двигателя и да смени маслото. Благодарих му, уверих го, че ще си взема колата при първа възможност.

Предстоеше ми дълга нощ. Трябваше да прочета досиетата на новооткритите жертви на доларовите убийства. И да прегледам всяко доказателство за утре. Дилейни събираше специален екип в нюйоркския офис на Бюрото и се бяхме уговорили с нея и с Харпър да се видим на закуска в шест сутринта. Нямаше да мога скоро да си прибера колата.

Върнах се до кантората си с такси. Този път нямах посрещачи. Докато се мъкнех нагоре по стълбите, мислех за Кристин. Когато се добрах до първата площадка, бях решил да не затруднявам развода, щях да й дам каквото иска. Каквото беше най-добро за нея и за Ейми. Когато стигнах до вратата си, бях решил да й се обадя и да й кажа, че я обичам. Че я обичам повече от всичко на света и че след като приключа с това дело, ще се откажа от тази работа.

Само че вместо това изключих мобилния си. Върху бюрото ми имаше половин бутилка уиски. Налях си чаша. Подържах я дълго, преди да я излея в мивката и да се заловя за работа.

Най-напред прегледах документите по процеса — подготвих се за кръстосания разпит. След това се заех с досиетата по доларовите убийства. Не бях психолог, не бях криминалист, нито анализатор, ченге или федерален агент. Уменията ми в тази сфера бяха ограничени.

Само че разбирах от две неща.

Умеех да мамя. А тук имаше модел. Стръв и подмяна. Жертвите бяха убити по различен начин в различните щати. Бяха оставени банкноти от един долар, на които ченгетата не бяха обърнали внимание. Не ги винях. Самият аз бях забелязал маркировката по пеперудата, но я бях подминал точно като нюйоркските ченгета. Всички бяхме подминали тези знаци. Освен Дилейни. Подхвърлената улика водеше до невинен заподозрян. А господин Банкнота се местеше в друг щат, в друг град и започваше всичко отначало.

Второто, от което разбирах, бяха убийствата.

Бях отраснал край хора, които ставаха убийци. Когато бях измамник, почти всеки ден си имах работа с такива. Някои го правеха за пари. Повечето — за спорта. Познавах хора, на които им доставяше удоволствие да убиват. Различавах ги от километри. Единствената причина все още да дишам беше, че се постарах да разбера онези типове, за да знам как да не им се набивам на очи и да не ги предизвиквам открито.

 

 

Когато погледнах часовника си отново, беше четири и половина. Положението доста ми се беше поизяснило. Обадих се на Харпър.

— Будна ли си?

— Вече да — отговори тя троснато и дрезгаво. — Какво искаш?

— Прегледах досиетата. Няма връзка между жертвите.

— Дилейни нали го каза още вчера?

— Така е. Само че тя не разследва правилните жертви.

Чух пъшкане и шумолене на чаршафи. Представих си как сяда в леглото и се опитва да се разсъни.

— Как така правилните?

— Дилейни се е съсредоточила над жертвите на убийствата. Според мен те не са истинската мишена. Извършителят убива хора, за да може да натопи някого за престъплението. Осъдените за тези престъпления са истинските жертви — те са истинската цел, убеден съм.

— Натъкваме се на същия проблем за връзката помежду им както при жертвите на убийствата. Някои от тези хора никога не са напускали щата, в който живеят.

— Няма географска или социална връзка. Според мен тези хора не са се срещали. Никога не са живели на едно и също място, движели са се в напълно различни кръгове, учили са в различни колежи или не са ходили в колеж. Доникъде не стигнах. Само че аз не съм ФБР. Разполагам само с онова, което е в досиетата или каквото намеря в интернет. Засега не е много. Попаднах на няколко статии онлайн. Например за подпалвача Аксел. Намерих материал как е спечелил от лотарията и статия за печалбата от футболни залагания на Омар Хайтауър…

— Какво? — попита Харпър.

Понякога, изговориш ли нещо, то става реално. Поне за мен.

— Харпър, истинските жертви са хората, които са натопени. Избирал ги е, защото животът им се е променил драстично. Омар е спечелил от футболни залагания. Аксел е спечелил от лотарията, скитникът, осъден за убийствата на автостопаджията, също тъкмо бил извадил късмет с голямо наследство… всичко това го има в местните вестници. Искам с Дилейни да разучите всеки осъден. Нещо е преобърнало живота на тези хора и убиецът го е забелязал. Затова се е прицелил в тях.

Харпър се задейства. Чух я да стъпва тежко по дървения под. Чух, макар и слабо, още един глас. Някъде отзад.

— Кой беше?

Отначало тя не отговори. Колебанието й беше достатъчно, за да се почувствам като пълен задник.

— Боже, Харпър, извинявай, не знаех, че имаш компания. Веднага затварям…

— Всичко е наред. Холтън е. Той не се сърди, че го събуди — увери ме тя.

Доста дълго не ми хрумваше какво да кажа. Не знаех и как се чувствам. Усетих, че плъзгам палец по брачната халка, която още носех. С годините бях изгладил долната страна на пръстена. Бях излъскал метала.

— О, ами хубаво тогава — изтърсих като шестокласник.

— Ще проверя и ще се обадя на Дилейни. Нещо друго?

Нямаше друго. Отново се извиних. И затворих. Главата ми тупна върху бюрото по-скоро от неловкост, отколкото от умора.

Докато лежах, мислите ми се върнаха на разговора с Арнолд по-рано следобед. Делото висеше на косъм и аз се нуждаех от две неща: от Арнолд с бистра мисъл и от справедливо и безпристрастно жури. Никакви манипулатори повече.

Притеснението на Арнолд от странния поглед на един от заседателите ме разтревожи. Нямаше значение колко налудничаво звучи. Трябваше да науча повече за това. Арнолд бе участвал в големи процеси, затова знаеше, че сънят е относително понятие, когато се гледа процес за убийство. Обадих му се. Вдигна след няколко позвънявания.

— Ало?

Гласът му не звучеше сънено. Стори ми се напълно буден.

— Нали не те събудих?

— Не мога да спя.

— Извинявай, че звъня толкова рано. Работих цяла нощ. Ще се опитам да дремна половин час, преди да отида на закуска с федералните. Но не мога да се успокоя, преди да науча повече за онова, което ми спомена по-рано. За съдебния заседател. Ти каза, че си забелязал нещо.

— Съдебния заседател? — попита Арнолд.

— Онзи, за когото ми говори. Нали се сещаш, за промяната в изражението. Не беше сигурен как да го определиш, било съвсем мимолетно. Но може да се окаже важно. А може и да не е. Просто исках да разбера за какво говориш.

— А, това ли! — възкликна Арнолд. Сети се. — Да, ами както сам каза, не съм сигурен как да го определя. Лицето му се промени само за секунда.

— Кой беше?

Той замълча. Не знам защо, но бях сигурен, че това е важно.

— Алек Уин — отговори Арнолд.

Уин беше откачалката с оръжията. Онзи, който си падаше по лова, риболова и „Фокс Нюз“. Дали Алек обичаше да ходи и на лов за хора, не само за елени?

— Благодаря, Арнолд. Виж, знам колко усърдно работиш. Почини си, ще се видим по-късно днес.

Той ми благодари и аз затворих. Настроих телефона да ме събуди след трийсет минути. Щях да дремна, за да се освежа, после да се приготвя и да отида в офиса на ФБР в шест сутринта.

Предусещах, че ме очаква дълъг ден.