Стив Кавана
Тринайсет (45)

44

Андерсън никак не се зарадва да ме види отново. Малко свидетели ми се радват. Бях изгубил инерция и ченгето беше имало време да обмисли какво евентуално ще го попитам. Бях изгубил предимството на изненадата.

— Инспектор Андерсън, вече се съгласихте, че е възможно убийствата да са извършени различно от начина, който описахте на съдебните заседатели. Нека направя предположение. Да погледнем отново доклада от аутопсията на господин Тоузър — подканих го.

Андерсън намери документа и каза:

— Все още съм убеден, че двете жертви са убити в леглото, господин адвокат. Не знам защо няма кръв по тялото на господин Тоузър, но това нищо не променя.

За момента подминах думите му. Възнамерявах обаче да се върна на тях.

— На трета страница на доклада е спомената една синина на гърлото на господин Тоузър. Широка е около сантиметър и е дълга осем сантиметра. Виждате ли?

— Да.

— Как според вас се е появила тази синина, след като според вашия сценарий жертвите са убити в леглото, докато са спели?

Той се замисли, отгърна лист от доклада и разгледа скицата на тялото, където патоложката беше отбелязала всички наранявания.

— Не знам. Може би преди Тоузър да легне в леглото? Може би синината няма нищо общо с убийството?

— Несъмнено е възможно да няма нищо общо с убийството. Или пък може да се окаже най-важното нещо. Разгледайте тези снимки — подканих го.

Арнолд измъкна полицейските снимки, на които се виждаше останалата част от къщата. Кухнята, коридорите, дневната. Всички подове освен кухненския бяха покрити с бял мокет.

— Ако господин Тоузър не е издъхнал в леглото, най-вероятно е бил убит някъде другаде в къщата. Както виждате, никъде няма петна от кръв, нали? — попитах.

Този път той побърза да отговори:

— Никакви. Кръв от господин Тоузър открихме само на леглото — заяви Андерсън донякъде победоносно.

— Господин инспектор, ако нападател е проникнал в имота, метнал е торба върху главата на господин Тоузър и го е пристегнал отзад, бихте очаквали появата на подобна синина на гърлото му, нали?

Андерсън удари спирачки. Не беше очаквал въпроса.

— Може би, но господин Тоузър не е умрял от асфиксия. Ударен е по главата с бухалка.

— Така изглежда. Знаете ли къде обвиняемият обикновено е държал бухалката в дома си?

— Не бих казал — гласеше отговорът.

— В антрето, до входната врата.

Андерсън сви рамене и поклати глава, все едно искаше да каже: „Е, и?“.

— Нападател, нахлул в дома му под фалшив предлог, би могъл да надене торба на главата на господин Тоузър в гръб, да я пристегне, с което да предизвика синината, после да грабне бухалката на обвиняемия и да убие господин Тоузър със силен удар по тила. Възможно е, нали?

Ченгето започна да клати глава още докато задавах въпроса. Не беше склонен да го признае и мислеше, че ще може да ме опровергае. Прайър можеше да възрази, но с удоволствие остави Андерсън да се поти над въпроса.

— Няма начин. Ако го е направил, къде са кървавите следи? Дори едничка капка кръв по този бял мокет бие на очи. Не бихме пропуснали кръв по него.

— Но ако убиецът е надянал торба на главата на господин Тоузър, може би дори найлонова торба с върви, тогава би могъл да нанесе удара където и да било в къщата, защото кървавите пръски от удара ще останат в торбата, нали?

Имаше логика. Това обясняваше синината на гърлото му и липсата на кръв от Тоузър по килима, обясняваше и защо по тялото му е нямало кръв от Ариела Блум. Когато тялото на Тоузър е било пренесено нагоре по стълбите и поставено в леглото до нейното, сърцето му вече е било спряло. Тоест не е имало и кървене. А изтеклата кръв на Ариела вече е била попила в чаршафа.

— Не разбирам. Ако се е случило така, защо ще убива Ариела Блум и после ще слага трупа на Тоузър до нея в леглото? — попита Андерсън.

Елементарна грешка. Хари се канеше да предупреди Андерсън да не задава въпроси на защитата. Свидетелите никога не задават въпроси — само им отговарят. Този път обаче аз с радост отговорих на неговия:

— Защото, ако трупът на Тоузър бъде намерен до нейния, ще изглежда, че някой ги е сварил заедно в леглото и ги е убил. Това подсигурява мотив за Боби Соломон и насочва вниманието на следователите изцяло към него, като го отклонява от самоличността на действителния убиец, нали така?

— Това е вашето мнение — отговори Андерсън.

— Не става дума за мнение. Очевиден факт е, че по тялото на госпожа Блум не са открити никакви рани от самоотбрана, нали?

— Да. Допускам, че тя е спяла, когато е била нападната — каза Андерсън.

— Бихте ли ми подали веществено доказателство номер осем, моля? — казах на съдебната секретарка.

Тя се пресегна и извади бейзболната бухалка в прозрачен и запечатан плик за улики. Наведох се над матрака и леко замахнах с бухалката към металната тежест, която беше на мястото на главата на Тоузър в леглото.

Глухият удар отекна в залата.

— Ударът на бухалка от кленово дърво по метал кънти адски силно. Но и ако бухалката се е стоварила върху черепа на Карл Тоузър, би трябвало да се е чул силен шум, нали?

— Да, би трябвало, съгласен съм.

— И госпожа Блум, която според вас е спяла на сантиметри от този шум, би се събудила, нали?

Той вдиша през носа си. Продължително, за да овладее безсилието си.

— Не мога да кажа.

Време беше да продължа нататък — масичката и ножът бяха съществени елементи в делото.

— Колко пъти претърсихте къщата за оръжието на убийството? — попитах.

Той се замисли и отговори:

— Може би десетина.

— И не намерихте ножа при нито един от тези обиски?

— Не, както ви казах, намерих го вчера.

— Хубаво скривалище, а? — отбелязах.

Андерсън кимна с крива усмивка.

— Може и да е хубаво, но накрая го открихме.

— Единствената причина оръжието да е скрито в абажура е нежеланието на убиеца да го намерите, съгласен ли сте?

— Точно така.

— Да допуснем, че обвиняемият е стъпил върху масичката, за да скрие ножа, и я е съборил. Но защо после не я е изправил?

— Не знам — отговори Андерсън.

— Намерили сте ножа само защото масичката е била преобърната, нали?

— Може и така да се каже — съгласи се той.

— Тя ви е подсказала, че убиецът може да я е използвал за нещо, нали?

— Да.

— Ако убиецът беше изправил масичката, нямаше да намерите ножа, така ли е?

— Вероятно не.

— И има почти седем минути между обаждането на спешния номер и първата полицейска кола, която пристига на местопрестъплението?

— Да, така мисля.

— Предостатъчно време убиецът да прикрие факта, че се е покатерил върху масичката, като просто я изправи, не сте ли съгласен?

— Донякъде…

— Да допуснем, че сте прав и че обвиняемият е убиецът, който се опитва да скрие ножа, където никой няма да го търси. В абажура на лампа. А после чупи една ваза и събаря масичката под лампата. Да не искате да ме убедите, че обвиняемият е оставил и нея, и счупената ваза на пода? Тези предмети със сигурност ще насочат полицаите към оръжието на убийството, както сам признахте. Няма логика обвиняемият да остави такъв безпорядък, ако той е убиецът, не сте ли съгласен?

— Убийците допускат всякакви грешки. Затова ги залавяме.

Показах на екрана счупеното стъкло на рамката за снимки от нощното шкафче в спалнята.

— Господин инспектор, възможно ли е шумът от счупено стъкло, който се чува по време на обаждането на спешния телефон, да е от тази снимка, която клиентът ми е съборил от нощното шкафче?

— Възможно е.

Изглеждаше доволен от този отговор. Почти бях приключил с Андерсън. Исках само съдебните заседатели да разберат, че не пренебрегваме банкнотата, намерена в устата на Тоузър.

— Не сте провели лично изследване на банкнотата от един долар, нали?

— Не, не лично.

— Няма проблем. Ще боравим с данните, предоставени от криминалиста.

Спомних си предишната вечер и реших, че искам Андерсън да си тръгне с горчивина в устата. Екипът на Руди Карп си беше свършил работата във връзка с Андерсън — щеше да е неучтиво от моя страна да не се възползвам.

— Разполагаме само с вашата дума, че сте намерили оръжието на убийството, скрито в онзи абажур. Колко пъти са ви разследвали от Вътрешния отдел?

Андерсън присви очи и отговори ядно:

— Два пъти. И бях напълно оправдан и в двата случая.

Вперих поглед в свъсеното му лице и оповестих:

— След края на делото може да ви разследват отново — и, току-виж, този път им провърви.

Прайър възрази. Заседателите бяха предупредени да не вземат забележката ми под внимание.

— Благодаря, господин инспектор, засега нямам повече въпроси — казах.

Прайър не желаеше повторен разпит. На тръгване от свидетелското място Андерсън ми отправи убийствен поглед. Знаех, че е подкупен. Беше приятел на Майк Грейнджър. Малката им шайка пред кантората ми предишната вечер потвърждаваше факта, че в отдел „Убийства“ на Нюйоркската полиция такива като Андерсън с лопата да ги ринеш. Бях си спечелил враг там. Много зъл враг.

Наближаваше един часът. Забелязах, че Хари погледна часовника.

— Госпожи и господа, време е за обедна почивка. Съдебните заседатели трябва да свършат нещо през нея. Предлагам да се върнем в залата в три часа. Закривам заседанието — каза Хари.

Когато се върнах на масата на защитата, Арнолд направи подробен анализ на реакцията на журито по време на речта ми.

— Харесват те. Не съм допускал, че ще го кажа, но не мога да го отричам. Мисля, че имаме четирима заседатели на наша страна. Две от жените кимаха, докато ти обясняваше за преобърнатата масичка. Ударът с бухалката по тежестта също се прие добре.

В този момент Боби се намеси в разговора:

— Радвам се, че сте на моя страна, момчета.

— Да не бързаме да се радваме. Обвинението има много свидетели, способни да ти навлекат неприятности. Прайър крие още изненади в торбата — казах.

Залата започна да се изпразва и аз забелязах в дъното й десетина мъже в костюми, застанали в редица. Боби все още имаше охрана. Бяха готови да го придружат до тясна стаичка в сградата, където той можеше да хапне бурито и да запази всичките си тайни. Усещах как му тежат. Този човек се измъчваше от вина. От истина, която беше избрал да скрие. Тя несъмнено бе свързана с нощта на убийствата. Какво премълчаваш, Боби?

Преди да се замисля по въпроса, видях, че към мен са се запътили две жени.

Харпър и Дилейни, приятелката й от ФБР. Не знаех какво са намерили. Трудно можех да разбера от израженията им. Разбрах само, че е нещо голямо. Пробиваха си път през последните зрители, които напускаха залата, а когато Харпър застана пред мен, каза:

— Трябва веднага да поговорим. Няма да повярваш.

 

 

Адвокатска кантора „Карп“

Офис 421, Конде Наст Билдинг, Таймс Скуеър 4, Ню Йорк

Строго поверително, обект на адвокатска тайна

Относно: съдебен заседател

„Народът срещу Робърт Соломон“,

Наказателен съд на Манхатън

 

Брадли Съмърс

Възраст: 64 г.

Пенсиониран пощенски служител. Вдовец. Добро финансово положение, държавна пенсия. Няма дългове. Няма и авоари. Не поддържа близки отношения с децата си (едното живее в Австралия, другото в Калифорния). Понякога играе шах в парка. Гласува за демократите. Не ползва социалните медии. Чете „Ню Йорк Таймс“.

Вероятност да гласува „невинен“: 66%.

Арнолд Л. Новослик