Стив Кавана
Тринайсет (37)

36

— Инспектор Андерсън, достатъчно е само да вдигнете лявата си ръка. Виждам, че не можете да държите Библията. Повторете клетвата след съдебния служител — разпореди съдия Форд и огледа полицая, докато полагаше клетва и заемаше свидетелското място.

Междувременно Кейн размишляваше над уводните думи на защитата. Адвокатът беше споменал евентуален друг извършител. Убиец. И че ФБР е по следите му.

Кейн се върна назад в спомените си. Майка му беше изгубила фермата. Двамата се преместиха надалече и смениха имената си. Нов живот, ново начало. Известно време майка му беше щастлива. Прикритието на новата самоличност я опияняваше. Майка му неизменно се проваляше на всяка работа, на която се хванеше — сервитьорка, чистачка, барманка, продавачка в магазин. А сметките се трупаха. Малки кафяви пликове, осеяли влажния им апартамент. Докато един ден просто станаха твърде много и хазяинът изхвърли Кейн и майка му на улицата.

Местеха са често, докато накрая тя успя да се задържи на работа в местна фабрика просто защото никой друг не искаше да върши това. Чистеше варелите, използвани един бог знае за какво. Химикали, само това обясни тя на Кейн, но не знаела точно какви. Ден след ден майка му ставаше все по-бледа, по-слаба, по-болна. И една сутрин просто не можа да отиде на работа. Нямаше здравна застраховка, нямаше пари за лекар. Кейн завърши гимназия с най-високия успех в училището. Въпреки хаотичното му образование интелектуалните му способности несъмнено бяха впечатляващи. Очакваше го стипендия в университета „Браун“.

Майка му почина седмица след дипломирането му. Издъхна в леглото си в техния тесен и мизерен апартамент. Същия ден беше получила и писмо от директора на фабриката, че е уволнена. Накрая тя едва дишаше, всяка секунда беше агония. Тогава Кейн осъзна, че трябва да сложи край на мъченията й. Майка му не беше достатъчно силна, но той умееше да бъде силен. Имаше различни начини да приключи: можеше да я задуши с ръка, да притисне възглавница към лицето й или да й даде свръхдоза от евтиния морфин, който купуваше на черно. Кейн знаеше, че морфинът ще свърши работа, но не знаеше колко точно му трябва. Възможно беше да причини страдание на майка си при всеки един от изброените начини. Трябваше му нещо по-ефикасно. И бързо.

Накрая избра един начин, който със сигурност щеше да бъде бърз и надежден.

Взе брадвата си.

Преди да нанесе единствения милостиво смъртоносен удар по главата й, майка му видя в какво се е превърнал синът й.

В чантата й Кейн намери четирийсет и три долара и двайсет цента. Прерови и останалите й вещи и намери нещо, което отначало взе за албум. Стари снимки на майка му като млада. И изрезки от вестници. Няколко. Всичките описваха една и съща история и бяха отпреди шест години. Тяло на мъж било намерено заровено в близост до ферма. Полицията издирвала бившата собственичка на фермата и сина й. Когато видя името си във вестника, истинското си име, Кейн изпита неподозиран прилив на адреналин. Беше там. Черно на бяло.

Джошуа Кейн.

Той запази албума с изрезките. Пъхна го в някакъв сак с малко дрехи. Нямаше да отиде да учи в „Браун“. Знаеше го от известно време. В някакъв смисъл болестта на майка му му направи услуга. Тя беше твърде болна, за да забележи миризмата, която се носеше от стаята му. Той завърши гимназия на трийсет и първи май. Абитуриентският му бал беше на двайсети май — в нощта, когато неговата дама Джени Мъски беше изчезнала заедно с още един ученик на име Рик Томпсън. Ченгетата обявиха за щатско издирване колата на Рик, но напразно. Претърсиха апартамента на Кейн в деня след изчезването на младежите, извиниха се на майка му, не откриха нищо. Говориха с него — три пъти го разпитваха — и той всеки път им разказваше една и съща история. Отишъл на бала с Джени, по-точно „Пресипналата Джени“, както й казвали в училище, но малко след като пристигнали, тя изчезнала с Рик. И повече не ги видял.

Никой не ги беше виждал.

Кейн нарами раницата и се върна в стаята си. Отвори тубата с бензин, който беше източил от колите на съседите, и поля леглото си, вратите, стаята на майка си и кухнята. Най-много бензин изля върху пода на стаята си. Не искаше полицията да научи за всички неща, които беше направил с тялото на Джени. Вероятно щяха да го открият, когато дъските се нацепеха от горещината.

Кейн огледа къщата за последен път, запали цяла кутия кибрит, хвърли я и изчезна.

Открадна кола и не устоя на изкушението да мине покрай водоема. Ако го бяха източили, щяха да намерят колата на Рик на дъното. Щяха да открият и тялото му в багажника, а главата му — приклещена между педала на газта и долната част на таблото.

Това беше началото. Тласъкът, който му беше необходим да излезе в света сам. Целеустремен. Майка му умря, преследвайки мечта за по-добър живот. Мечтата на всички бедни американци — увереността, че ако се трудят достатъчно усърдно, ще успеят. Тя бе работила дълги часове на всички онези ужасни места — и за какво?

За четирийсет и три долара. Толкова имаше майка му, когато почина.

Кейн знаеше, че мечтата на майка му е лъжа. Лъжа, поддържана от пресата и телевизията. Хората, които се трудеха усърдно или успяваха благодарение на щастлива случайност, бяха превръщани в идоли. Кейн щеше да се постарае такива хора да страдат, задето са родили тази мечта, задето са я подхранвали. О, щеше да ги кара да страдат и още как.

Сега, докато седеше в съда, Кейн си спомни усещането, когато за пръв път видя името си на старата изрезка в албума на майка си. Изпита го отново, докато Флин говореше. Убиец, който е оставил следа. Човек, когото ФБР преследва от години. Тръпка от страх и наслада премина по тялото му. Като студена, но гостоприемна ръка, която се пресяга и го докосва по рамото.

Знам името ти. Знам какво си направил.

За секунда Кейн усети, че маската е паднала. Равнодушното му изражение, откритият и неутрален език на тялото му се бяха променили, докато тези мисли минаваха през главата му. Той се прокашля, озърна се. Никой от съдебните заседатели не беше забелязал. Погледна адвоката на Соломон. Флин като че ли също не беше забелязал.

Нещо не беше наред обаче. Кейн си знаеше. Усещаше го. Този път не беше тръпката от спомена за миналите му подвизи, нито прилив на носталгия. Беше различно.

Страх.

Изведнъж се почувства разголен. Изложен на показ. Колкото и отчаяно да му се искаше да огледа залата, не смееше да го направи. Вместо това съсредоточи вниманието си върху Флин и остави периферното си зрение да свърши останалото.

И, да, ето го.

Кейн се увери с още един поглед. Нямаше никакво съмнение. Арнолд, консултантът, наблюдаващ журито, се взираше настойчиво в Кейн. Беше забелязал нещо. Беше зърнал истинското му лице.