Стив Кавана
Тринайсет (33)

32

Съдебните заседатели трябва да свикнат да чакат. Повечето не успяват. Стават неспокойни, ядосват се и се чувстват безсилни, задето пилеят времето си. Кейн беше много обигран. И търпелив. Старите радиатори в стаята на журито започнаха да тракат, тръбите засвистяха. Навън беше студено и отоплителната система изнемогваше.

Кейн седеше спокойно на масата. Останалите или сновяха нервно, или пиеха кафе и си приказваха. Жените продължаваха да обсъждат Бренда.

Мъжете подкараха спортните теми. С изключение на Спенсър, който не си падаше по никой спорт. Той гледаше през прозореца — навън отново прехвърчаше сняг.

Спенсър извади портфейла си и прегледа скромното количество банкноти. Извърна се към Кейн и каза:

— Четирийсет долара дневно! Няма да пратя този тип в затвора до живот срещу мизерните четирийсет долара. — И пое въздух през зъби.

Кейн беше виждал лицето на Спенсър сред предпочитаните от защитата заседатели на корковата дъска. Някои от тях се възприемаха като пазители на закона. Други си представяха, че обвиняемите са самите те. Спенсър попадаше във втората група. Не беше трудно да проумееш защо защитата го иска в журито.

— Кога ще ни платят според теб? — попита Спенсър.

Кейн поклати глава, но не каза нищо.

Парите. Те винаги изваждат на показ най-лошото у човека, помисли си той.

Помнеше един летен следобед преди много години. Може би седмица след десетия си рожден ден. Майка му беше на мивката в кухнята с огряна от слънцето коса. Миеше съдовете и слушаше музика. Роклята й беше толкова стара, че изглеждаше почти прозрачна. Беше обърнала няколко чашки, както правеше винаги следобед. Когато се отдръпна от мивката и се обърна, от гъбата се разлетя пяна и кацна върху носа на Кейн. Дюшемето на старата къща изскърца от жегата в ритъм с музиката.

Кейн помнеше смеха й. Май тогава за последен път се бе почувствал истински щастлив.

Мъжът дойде по-късно следобед. Кейн седеше на люлката под старото дърво, от което беше паднал няколко години по-рано. Слънцето се бе спуснало ниско в небето. Клонът над главата му проскърцваше, докато той се люлееше. И после чу шум от строшено стъкло. Писък. Отначало реши, че е повей на вятъра или някакъв странен шум от въжетата на люлката, но скоро разбра, че не е нито едно от двете. Хукна към къщата, крещейки „мамо“.

Намери я на пода в кухнята. С окървавено лице. И някакво огромно туловище, надвесено над нея.

Мъжът имаше тъмнокестенява коса. Мръсни джинси и мръсна риза. Миришеше по същия начин като пастора в неделя вечер. Странен и сладникав мирис на пръст. Майка му го наричаше „бърбън“. Мъжът завъртя глава и впери в Кейн зачервените си очи.

— Значи това е момчето — каза той.

— Не, не, не, вече ти казах, че не те искам тук…

Мъжът зашлеви майка му, за да млъкне.

— Излез навън. С теб ще се разправям после — викна му мъжът. После се обърна към майка му и каза: — Изобщо не прилича на мен. Хубаво. Значи може да продължим с уговорката си. Не е от вчера.

Майката на Кейн изпищя и момчето се втурна напред, но внезапно се озова в другия край на кухнята. Мъжът се беше завъртял и с опакото на дланта си беше запратил Кейн надалече. Кокалчетата на мазолестата му ръка се стовариха с такъв чудовищен шум върху скулата на Кейн, че майка му го помисли за мъртъв. Тилът му се удари в стената и той се свлече на пода.

Майка му изпищя още по-силно.

Лицето на Кейн пламна. Той стана от пода, пипна го с ръка и за пръв път видя собствената си кръв. Ударът беше разцепил бузата му. Повечето момчета биха припаднали, биха се разпищели от болка или биха се свили уплашено в ъгъла, но Кейн просто се ядоса. Този човек го беше ударил. Причиняваше болка на майка му.

Кейн се спусна към мивката. Беше забелязал черната дръжка на големия кухненски нож да стърчи от коритото. Мама неведнъж го беше предупреждавала да не го докосва, затова, когато го взе, той се надяваше тя да му прости.

Мъжът вдигна изненадан поглед. Едва не откъсна главата на момчето, а то се беше изпречило пред него. Лицето на здравеняка застина в озадачено изражение. И после лявата му буза увисна. Лявото око също. Дясното око се забели. Като изключено. Кейн обаче знаеше, че очната ябълка просто се е завъртяла бързо.

Майката на Кейн се изправи с мъка, когато мъжът рухна на пода. Прегърна го, залюля го и запя тихо. През цялото време Кейн се взираше във върха на големия нож, щръкнал от тила на мъжа.

Кейн докара ръждясала ръчна количка, качиха на нея трупа и майка му я забута към поляната зад къщата. Той се досети какво се кани да направи тя. Опита се да й попречи, да я удържи да отиде прекалено далече, но знаеше, че е безполезно. Беше се запътила към голямата могила, обрасла с мъх, зад която имаше падина. Заровиш ли някого там, нямаше кой да забележи гроба, докато почти не се надвеси над него.

На върха на могилата майка му пусна количката и тялото на мъжа се изтърси, когато тя полетя по склона. Почвата беше тъмна и мека. Лесно поддаваше под голямата лопата, която беше нарамил Кейн.

Не след дълго майка му намери другите кости. Мъничките. Колкото повече копаеше, толкова повече намираше. Животински кости. Заровени плитко във влажната пръст. Не каза нищо на Кейн и двамата заедно погребаха мъжа.

Когато приключиха, майка му, цялата омазана в пръст и кръв, приклекна до него. Обхвана между дланите си неговите меки изкаляни бузи и каза: „Няма да кажа на никого за животните. От самото начало знаех, че си ти. Това ще си бъде нашата тайна. Между теб и мен. Обещавам. Ти обещаваш ли?“.

Кейн кимна и двамата години наред не повдигнаха въпроса. Когато навърши петнайсет, той научи истината. Майка му обясни, че онзи мъж бил неин братовчед. След като дядото на Кейн починал и й оставил старата ферма, братовчед й предложил да й помогне с пари. Работел като общ работник из целия окръг и винаги бил готов да плати в брой на някоя жена. Майката на Кейн била отчаяна. Сметките се трупали, а тя не умеела да обработва земята. Парите й помогнали да си стъпи на краката. Уверяваше Кейн, че ненавиждала всяка минута, прекарана с онзи мъж. И че баща му всъщност не е морски пехотинец, загинал някъде далече, а мъжът, когото бяха погребали заедно.

Уверяваше Кейн колко съжалява, но се нуждаела от парите.

Кейн отговори, че разбира. И наистина разбираше.

Не й каза другото. Онова, което не биваше никога на никого да разказва: че му е било приятно, докато забива големия нож във физиономията на мъжа.

Много приятно.

През годините му ставаше все по-трудно да изпита отново това чувство.

Кейн примигна, за да прогони спомена, и отново погледна Спенсър. Знаеше, че ще се наложи да се справя със заседатели като него. Някои хора просто няма как да бъдат разколебани. Каквото и да се случеше в съдебната зала, колкото и да го убеждаваше в стаята на журито, Спенсър винаги щеше да си гласува по един начин. Същото се отнасяше за Мануел. Той беше другият любимец на защитата.

Залогът беше твърде висок за Кейн. Не можеше да рискува всичко да пропадне. Трябваше да се справи с този проблем, преди нещата да са стигнали твърде далече.

Кейн знаеше точно какво трябва да направи със Спенсър и Мануел.

 

 

Адвокатска кантора „Карп“

Офис 421, Конде Наст Билдинг, Таймс Скуеър 4, Ню Йорк

Строго поверително, обект на адвокатска тайна

Относно: съдебен заседател

„Народът срещу Робърт Соломон“,

Наказателен съд на Манхатън

 

Елизабет (Бетси) Мълър

Възраст: 35 г.

Домакиня. Пет деца на възраст под десет години. Съпругът й е строителен инженер. Инструкторка по карате през почивните дни. Републиканка. Стари глоби за паркиране (допустими за член на жури). Ограничени финанси. Реставрира мебели и ги продава по Ибей. Социални медии — Фейсбук и Инстаграм — с интереси предимно към източните и смесените бойни изкуства.

Вероятност да гласува „невинен“: 45%.

Арнолд Л. Новослик