Стив Кавана
Тринайсет (32)

31

С Руди гледахме как Боби постепенно се съвзема в здравната служба. Отначало беше много замаян. Не знаеше нито къде се намира, нито какво се е случило. Парамедичката му даваше вода на глътки. И го наставляваше да лежи. Руди стоеше в ъгъла и говореше рязко по телефона:

— Не се е съвзел. Още не. Трябва ми повече време.

Чувах само половината от разговора, но не ми трябваше повече. Личеше си, че не върви добре.

— Какво като пресата е видяла? Той си остава голяма звезда. Дайте ми две седмици и ще успея…

Който и да беше от другата страна, явно затвори. Руди отметна ръка назад, сякаш да запокити телефона към стената. Изруга и отпусна ръката си.

Здравната служба се състоеше от легло, няколко чекмеджета с обезболяващи и превръзки и дефибрилатор в кутия на стената. Руди деликатно помоли парамедичката да ни остави за малко насаме. Преди да излезе, тя ни поръча да не местим Боби най-малко петнайсет минути и да му дадем време да се съвземе.

— Забелязах двама репортери в дъното на съдебната зала. Не биваше да влизат, преди всички останали да са се настанили и да са готови, но явно някак са се промъкнали. Видяха всичко. И го заснеха. Довечера ще се появи на първите страници — каза Руди.

— Вече пет пари не давам — отговори Боби. — Въпреки това мога да изиграя много роли.

— Чакайте малко, не разбирам. Какво общо има епилепсията на Боби? — попитах.

Руди въздъхна, озърна се и каза:

— Досега никой не знаеше, че Боби е епилептик. Не можеш да играеш във филм за триста милиона долара, ако има опасност най-неочаквано да се строполиш на снимачната площадка. Застрахователните премии само за Боби ще струват петдесет милиона. Студиото го рекламира като новия Брус Уилис. Сега вече край с това.

— Има по-важни неща от кариерата му, за които да се тревожим — възразих. — Например да не влезе в затвора за убийство.

— Знам, но нищо не можем да направим. Съжалявам, Боби, студиото ще пусне филма този петък и настояват фирмата ни да се оттегли от делото ти — каза Руди.

Боби мълчеше. Лежеше със затворени очи. Като човек, който всеки момент ще полети от стръмна скала.

— Не може да го направят — възразих.

— Опитах се, Еди. Заради процеса афишите са навсякъде. Не им е нужна дълга кампания, не се налага и да наливат много средства. Студиото получава неограничена безплатна реклама в цял свят. Сделката обаче не струва, ако епилепсията му стане публично достояние. Той го знае. Подписал е договор. Опитах се да ги убедя да почакат, да ни оставят да приключим процеса и да издействаме оправдателна присъда. Но те вече не виждат смисъл и не желаят да рискуват, изчаквайки присъдата. Ще пуснат филма, докато той все още е невинен.

— Не можем да го изоставим — отсякох.

— Вече е решено. Трудно ми е да го преглътна, но моят клиент е филмовото студио. Ще уведомя съдията, Боби. Ще получиш отсрочка.

Боби беше чул всичко. Може и да беше звезда, но в моите очи бе просто едно уплашено хлапе. Стисна главата си с ръце и раменете му се разтресоха от плач.

Руди се запъти към изхода на здравната служба и ми подхвърли през рамо:

— Хайде, Еди, тръгваме си.

Не помръднах.

Руди спря, върна се и заяви направо:

— Еди, студиото плаща за този процес. Те са нашият клиент. Ако си тръгнеш с мен сега, още утре ще бъдеш назначен. Страхотна заплата, лесни дела. Хайде, заслужаваш го. Нямаме избор.

— Значи театърът, който разигра, за да ме убедиш в невинността на Боби, е бил само за да ме привлечеш в отбора, така ли? Ще изоставиш този човек на първия ден от неговия процес за убийство?

— Процесът не е започнал. Ще говоря със съдията и той ще го отложи, докато Боби си намери нов адвокат. Виж, Еди, не съм лош човек. Не искам да изоставя момчето. Но не мога да лиша кантората от седемнайсет милиона долара хонорари годишно. Така че изпълнявам указанията на клиента си и ти ще направиш същото. Хайде, тръгвай — каза той.

Ако му обърнех гръб, никога повече нямаше да получа такъв шанс. Предложението за работа беше единствената ми възможност да спечеля Кристин. Стабилна кариера. Лесен живот. Никакъв стрес. Никакви рискове. И никаква опасност за семейството ми. Приемех ли работата в „Карп“, имаше шанс да си върна предишния живот. Иначе Кристин нямаше да ми повярва дори че съм получил предложение. Щях да стана Еди Лъжеца. Отново.

Издишах. Дълго и продължително. Кимнах.

Излязох в коридора и последвах Руди. Той оправи вратовръзката си и натисна копчето на асансьора. Видя ме да се приближавам.

— Умно — поздрави ме.

Стоях мълчаливо. С наведена глава. Вратите на асансьора се отвориха. Руди влезе. Аз не помръднах.

Вратите започнаха да се затварят и Руди стрелна ръка да ги спре.

— Идвай, Еди. Време е да тръгваме. Делото приключи.

— Не — отговорих. — Тъкмо започва. Благодаря за предложението за работа.

Вече бях завил по коридора обратно към здравната служба, когато чух как вратите на асансьора се затварят. Парамедичката се бе върнала в стаята и се опитваше да утеши Боби. Той ме видя на прага. Лицето му беше мокро от сълзи. Ризата му беше подгизнала от пот. Жената се мъчеше да го убеди да легне, но той се противеше.

— Може ли да вляза? — попитах.

Боби кимна. Парамедичката се отдръпна назад. Той избърса лице в ръкава на ризата си. Подсмърчаше. Беше пребледнял. Виждах го как трепери. Гласът му звучеше като пукането на сухи клони по време на буря.

— Не ме интересува студиото. Просто искам това да приключи. Не съм убил Ари и Карл. Искам хората да ми повярват.

Всеки обвиняем реагира различно на съдебния процес. Някои са развалини още преди да е започнал. Други нехаят — вече са били в затвора и не се тревожат от изгледите да лежат отново за дълго. Трети осъзнават постепенно случващото се. Отначало са наперени. Прекомерно нахъсани. С наближаването на делото увереността им расте. Но и тревогата им расте. Не след дълго страхът подкопава увереността им и ги парализира. И когато съдебната машина завърти зъбците си в първия ден на процеса, те рухват.

Боби попадаше в последната категория. В първия ден на един съдебен процес или плуваш, или потъваш. Боби несъмнено потъваше.

— Струва ми се, че ти трябва адвокат.

За секунда очите му се притвориха. Напрежението напусна раменете му. Облекчението не трая дълго обаче.

— Не мога да плащам колкото студиото.

Забелязах как раменете му отново се сковаха. По лицето му пак се изписа паника.

— Спокойно. Руди ми плати достатъчно. Той плаща, но клиентът си ти. Ще направя всичко по силите си да те защитя. Ако искаш — добавих.

Той протегна ръка. Поех я.

— Благодаря ти…

— Не бързай да ми благодариш. Все още сме загазили здравата, Боби.

Той отметна глава и се засмя нервно. Смехът секна рязко под напора на действителността.

— Знам, но поне няма да съм сам — каза тихо той.