Стив Кавана
Тринайсет (27)

26

Кейн се опитваше да заспи.

Очакването беше твърде мъчително. След четири сутринта той престана да се опитва. Прави упражнения цели два часа.

Петстотин лицеви опори.

Хиляда коремни преси.

Двайсет минути разтягане.

Застана пред огледалото. Главата и гърдите му бяха облени в пот. Кейн разгледа отражението си, без да бърза. Просто трябваше да се примири с допълнителното тегло. Нямаше смисъл да се ядосва. В крайна сметка изпълняваше роля. Бицепсите му бяха корави и силни. Още от осемнайсетгодишен ходеше в спортната зала. Поради заболяването си не усещаше болката, следствие от вдигането на тежести. Хранеше се правилно и тренираше усилено всеки ден. Само за няколко години изгради физика, подходяща за целите му. Силно, източено, стегнато тяло. Отначало стриите от обтягането на кожата по гърдите му го дразнеха — мускулите му растяха по-бързо, отколкото се разтягаше кожата. След време стриите започнаха да му харесват. Напомняха му какво е постигнал.

Кейн сведе поглед към гърдите си и потърка последния си белег. Около петсантиметрова резка по десния гръден мускул. Белегът беше останал морав и грапав. След още шест месеца щеше да изсветлее като другите. Споменът за порязването още беше пресен и извика усмивката му.

Той разтвори завесите и се загледа навън. Небето просветляваше. Улицата беше пуста. Прозорците на отсрещните сгради бяха тъмни и притихнали. Наведе се, вдигна резето и отвори прозореца. Леденият въздух връхлетя тялото му като студена вълна от Атлантика. Умората от безсънната нощ незабавно го напусна. Кейн потрепери. Не знаеше дали заради ледения вятър или заради усещането, че се е изправил гол пред града. Позволи на Ню Йорк да го види. Истински. Без грим. Без перука. Просто него — Джошуа Кейн.

Отдавна си представяше как се разкрива пред света. Как показва истинската си същност. Знаеше, че не е имало друг като него. Беше се занимавал с психология и психиатрия, беше проучил неврологичните дисфункции. Нито една диагноза не го описваше точно. Не чуваше гласове. Нямаше халюцинации. Не страдаше от шизофрения или от параноя. Нито го бяха малтретирали като дете.

Може би беше психопат. Не съчувстваше на другите хора. Не изпитваше близост, нито емпатия. Не се нуждаеше от такива неща. Не му трябваше да чувства нищо към никого, защото не беше като останалите. Превъзхождаше всички. Беше специален.

Спомни си как му го повтаряше майка му: „Ти си специален, Джош. Ти си различен“.

Била е съвсем права, помисли си Кейн. Беше единствен по рода си.

Но невинаги се беше чувствал така. Не постигна лесно гордостта от този факт. Той не се вписваше сред другите. Не и в училище. Ако не беше дарбата му като имитатор, умението му да се превъплъщава, нямаше да издържи сред съучениците си. Благодарение на имитацията му на Джони Карсън дама на абитуриентския бал му стана хубаво момиче с кестенява коса, което се казваше Джени Мъски. Красавица, въпреки скобите на зъбите. Джени често отсъстваше от училище заради болните си сливици. Когато се върнеше след боледуване, гласът й още беше дрезгав и това й спечели прозвището „Пресипналата Джени“.

В нощта на бала, издокаран със смокинг под наем, Кейн спря с колата на майка си пред къщата на Джени и зачака. Не влезе вътре. Седя дълго с работещ двигател и се мъчеше да овладее порива си да изчезне. Кейн не можеше да изпитва физическа болка, но прекрасно познаваше тревогата, смущението, стеснението и неловкостта. Накрая слезе от колата и натисна звънеца. Баща й, едър мъж, който пушеше цигара, му отправи строго предупреждение да се грижи за дъщеря му, а после се смя и кашля, когато по молба на Джени Кейн изпълни своята имитация на Карсън. Баща й беше голям фен на „Вечерното шоу“.

В колата на път за бала почти през цялото време мълчаха. Кейн не знаеше какво да каже, а Джени говореше бързо, млъкваше внезапно и после пак започваше да дърдори напрегнато, преди да е дала на Кейн достатъчно време да асимилира думите й. Той четеше много. Тя не. И не беше чела любимата му книга — „Великият Гетсби“.

— Какво е Гетсби? — попита тя.

Вероятно смутена от неловкото мълчание, тя го попита как постига имитациите си. Той не знаеше как точно — просто проучваше хората, докато не откриеше или не чуеше нещо, което според него беше същината им. Тя не схвана, но Кейн не се разсърди. Единственото важно нещо тази вечер беше, че тя е красива и е с него.

Онази вечер Кейн влезе в залата под ръка с Джени. Тя със синята си рокля, той със смокинг не съвсем по мярка. Пийнаха, опитаха от лошата храна и половин час по-късно се разделиха. Кейн не можеше да танцува и дни преди голямото събитие се притесняваше как ще излезе на дансинга с Джени. Нямаше възможност да й каже, че не танцува, а и не искаше. Приятно му беше просто да си говори с нея.

Мина още половин час, преди Кейн да я види отново — целуваше се с Рик Томпсън на дансинга. Джени беше момичето на Кейн. Идеше му веднага да отиде там и да я дръпне от Рик, но не можеше да го направи. Вместо това пиеше сладникав пунш, седеше на пластмасов стол и цяла вечер наблюдаваше Джени. Видя я как си тръгва с Рик. Как се качват в колата му. Подкара зад тях на известно разстояние, докато не стигнаха най-горе на Мълхоланд Драйв и не паркираха на панорамна площадка с изглед към Лос Анджелис. После ги видя голи на задната седалка. И реши, че не иска да гледа повече.

Кейн затвори прозореца към сегашната нощ и към миналото си. Върна се в спалнята и отвори гримовете. Вече си беше избрал дрехи. Мъртвецът, чийто живот беше откраднал, нямаше богат гардероб, но това беше без значение за Кейн.

След няколко часа щеше да започне процесът, за който беше мечтал най-силно през живота си. Този беше специален. Неизбежно щеше да привлече вниманието на пресата. По-голямо и от най-смелите му очаквания доскоро. Всичко досега беше просто упражнение. Подготовка за този момент.

Обеща си да не се провали.