Стив Кавана
Тринайсет (26)

25

Светлината в очите ми предизвика зверска болка. Все едно ме пронизваха с шиш за лед. Светлината угасна и зрението ми се замъгли. Усещах краката си студени, влажни. Ризата също. Лежах на канапе. Над мен се надвеси някаква фигура. Електрическата светлина отново прониза очите ми и аз ги затворих. Нечии пръсти ги отвориха. Фенерчето освети всяко око и аз изругах.

— Знаеш ли, Еди, започвам да си мисля, че адвокатската кариера не ти се получава добре — каза Хари Форд.

Изключи фенерчето и се отдръпна. Лежах на канапето в кантората си.

— На тила си имаш бучка с размерите на яйце. И имаш поне едно пукнато ребро. Но зениците ти реагират и не са уголемени. Не си повръщал. Нямаш кръв в носа или ушите. Ще се чувстваш, все едно кон те е ритнал в главата и си получил леко мозъчно сътресение, но иначе си в същото скапано състояние, в което беше вчера.

Навремето Хари е бил санитар във Виетнам — още шестнайсетгодишен. Използвал фалшиви лични документи, които удостоверявали, че е на двайсет и една, бързо се издигнал в чин, а след като приключил военната си кариера, започнал още по-успешна кариера в правото. Беше единственият съдия, способен да разглоби и да сглоби отново М-16, след като е погълнал цяла бутилка уиски.

— Колко пръста ти показвам? — попита Хари, изпънал три.

— Три — отговорих.

— Кой ден сме?

— Вторник.

— Кой е президент на Съединените щати?

— Някакъв задник.

— Правилно.

Помъчих се да седна в леглото. Стаята се завъртя. Отпуснах глава и реших, че сядането ще почака.

— Къде ме намери? — попитах.

— Отпред. Докато спирах, видях задницата на голям черен ескалейд. Приличаше на кола за бягство при обир. Паркирах и те намерих. Канех се да се обадя на полицията, но те прегледах и ми се стори, че всичко е наред. Помниш ли, че говорихме на улицата?

— Не. Какво казах?

— Помоли ме да намеря ето това.

Хари държеше златната халка. Този път успях да седна. Едната страна на главата адски ме болеше. Хари остави халката на масата и донесе две чаши с кафе. Забелязах на масата и бутилка скоч. Все още в кафяв хартиен плик.

— Благодаря, Хари.

— Няма защо. Говорих с Кристин. Разказа ми какво се е случило. Нещо против да ми обясниш как се озова проснат по лице на тротоара? Да не си се сбил в някой бар? — попита той.

— Сложно е.

— Щях да се разочаровам, ако не беше. А сега сериозно — какво се случи, по дяволите?

— Нападнаха ме ченгета. Вчера изкарах от нерви Грейнджър. Не го прие никак добре. Сигурно от наказателния паркинг са го предупредили, че съм си прибрал колата, и той ме причака отпред заедно с шайка ченгета.

— Това не ми харесва. Трябва да поговориш с…

— С кого? С някой полицай ли? Ще се оправя.

Хари развъртя капачката и наля по малко скоч в две чаши. При всяко поемане на дъх болката плъзваше отстрани на тялото ми към пулсиращата ми глава. Надигнах чашата и я върнах празна върху масата. Хари ми наля отново. Отново я гаврътнах на екс. Той ми наля за трети път.

— Карай полека — предупреди ме.

Отпуснах се назад и затворих очи. Оставих мозъка ми да се охлади. Съзнавах, че съм на последни издихания. Бракът ми окончателно се беше разпаднал, тялото ми щеше да го последва всеки момент. Няколко минути по-късно болката в главата ми отслабна. В тялото — не. Допусках, че Грейнджър се е уплашил, след като са ме фраснали по главата и съм се строполил на тротоара. Искали са да ме наранят. Не да ме убият. Един здрав ритник в ребрата, след който Грейнджър вероятно ги е спрял. Бях извадил късмет, макар да не се чувствах така.

В портфейла си имах снимка на Ейми и Кристин. Искаше ми се да я извадя и да се вторача в нея. А после да изтърбуша кантората си.

Вместо това пак пих уиски. Знаех, че трябва да започна да мисля за делото. Да загърбя мислите за Кристин. Поне засега. А после, когато можех да си поема глътка въздух след процеса, раната нямаше да е толкова прясна и болезнена. Нуждаех се от време. Тя също. Беше премисляла дълго, преди да остави брачната си халка върху банкнотите в ресторанта. Може пък да успеех да я разубедя. Може би все още имах шанс да си я върна. Трябваше да го вярвам. И го вярвах. Но щях да изчакам процесът да приключи. Бавно вдигнах глава и отворих очи.

— Не бива да си тук. Областният прокурор ще откачи, ако разбере.

— Мириам Съливан знае, че съм тук. Обадих й се, преди да дойда. Няма да обсъждаме делото и тъй като официално още не си се явил пред съда, няма проблем. Тя наскоро преживя развод и разбира. Мириам е свястна. И няма да остави Арт Прайър да прекалява. Не се тревожи за това. Искаш ли да поговорим за Кристин? — попита Хари.

Не исках. Не можех. След малко казах:

— Мириам е възложила обвинението на Прайър, нали?

— Да. Познаваш ли го?

— Не. Само съм чувал за него.

Прокуратурата изнемогваше, затова да освободиш най-изявените си прокурори от всичките им други дела и да ги натовариш с огромен и сложен процес обикновено водеше до катастрофални резултати. Не беше възможно да движат едновременно обичайните си ангажименти и да посветят достатъчно време на големия процес. Затова или наемаха още хора, или се мъчеха да се справят някак и се примиряваха, че ще изгубят много дела със стабилно обвинение само защото няма как да им отделят необходимото внимание. А когато някой заместник областен прокурор направеше чудо и спечелеше голямо дело, няколко години по-късно решаваше да се кандидатира за поста на областния прокурор.

Единствената безопасна възможност беше да привлекат самотен играч. Арт Прайър беше от най-добрите. Практикуваше право в около двайсет щата. Поемаше само процеси за убийство. И винаги печелеше. Пристигаше срещу подходящата цена. Областният прокурор оставяше останалите да се занимават с обичайните си дела, един-двама помагаха на Арт, който постигаше обвинителна присъда, нахлупваше си шапката и заминаваше към следващия град и следващото голямо дело, без да избутва никого от поста му. И го биваше. Арт прибягваше до силово обвинение.

Повечето прокурори по дело за убийство изправяха на свидетелското място всяко ченге, всеки профайлър, криминалист и вещо лице, за което се сетят. Ако някое ченге се е отбило с колата си на местопрестъплението, за да занесе понички на приятелите си, които не са почивали четири часа, можете преспокойно да се обзаложите, че прокурорът ще го призове като свидетел.

Арт Прайър правеше обратното. Преди около десет години бил обвинител в процес за убийство, който трябвало да продължи шест седмици. Само за четири дни Арт постигнал осъдителна присъда. Призовал само ключови свидетели, които не разпитвал дълго. Много адвокати смятаха това за рискована практика, но при Прайър тя винаги даваше добри резултати.

За пръв път чух за онова дело от млад прокурор, който каза, че искал да изпробва подхода на Прайър. Нарече го революционен. Не се сдържах и отворих очите на този възторжен тип. Защото на Прайър му се плащаше фиксиран хонорар. Независимо дали процесът траеше шест месеца или шест часа, хонорарът му беше един и същ. Защо да работи шест месеца, след като ще получи същите пари, ако постигне победа за половината време.

Прайър не беше правен новатор. Беше бизнесмен.

— Знам, че му се носи славата на човек, който печели сърцата на заседателите. Може би заради южняшкия му акцент. Нюйоркчаните го обожават. Не се заблуждавай обаче. Арт може да се държи като провинциален хитрец, но е съкрушителен. Нямам право да обсъждам доказателствата по делото, но попитай Руди как Прайър премаза един кандидат за журито днес. Виртуозно изпълнение. Човекът е професионалист — каза Хари.

Изпих още едно. Болката започваше да отшумява.

Хари взе празната ми чаша и я отнесе.

— Предостатъчно за тази вечер. Не забравяй уговорката ни — аз казвам кога да спреш.

Кимнах. Хари имаше право. Можех да понеса няколко питиета, но само в негово присъствие. Изведнъж вече не мислех за уискито, а за Прайър.

— По-добър ли е от мен? — попитах.

— Май предстои да разберем — отвърна Хари.