Стив Кавана
Тринайсет (23)

22

С Харпър се умълчахме за дълго. Ако казаното от Дилейни беше вярно, значи Боби Соломон беше невинен. А Ариела и Карл бяха жертви на сериен убиец. На медиите адски щеше да им хареса.

Пулсът ми се учести само като си го помислих. Можехме да призовем по съдебен ред Дилейни с цялата й документация. Тя пък би могла да направи своя номер с доларовата банкнота и да демонстрира наблюдаваната закономерност пред съдебните заседатели. Беше опитен и високопоставен анализатор от ФБР. Пропускът на Боби към свободата. Искаше ми се веднага да се обадя на Карп, но нещо подсъзнателно ме задържа на мястото ми. Още не. Трябваше да науча повече. Трябваше да се успокоя, но бях страшно превъзбуден.

Харпър не сдържа усмивката си. Опитът й беше дал резултат. И то какъв.

— Можем да ви кажем всичко, но срещу определена цена — казах. — Процесът срещу клиента ни започва тази седмица. Трябва да ви призовем и да представите тези документи. Налага се да дадете показания в съда и да разкажете същото, което разказахте пред нас.

— Опасявам се, че не е възможно — отговори Дилейни.

— Моля? — възкликна Харпър.

После стовари длан върху масата и лаптопът подскочи.

Отначало си помислих, че анализаторката просто премълчава нещо. Искаше да изкопчи информация от нас. Нуждаехме се от нейните показания. Но после осъзнах, че не можем да преговаряме. Дилейни не можеше да свидетелства за нещата, които ни беше казала. И нямаше начин да издействаме съдебна заповед, за да я задължим да даде показания.

— Разследването не е приключило, нали? — попитах.

Дилейни стисна устни и кимна.

— Значи нямате право да го обсъждате в съдебна зала и ние не можем да ви принудим. Защото така ще издадете на убиеца какво знаете и какво не знаете.

— Точно така. А сега ми кажете по кое дело работите — настоя Дилейни.

Всъщност не ни беше дала нищо. Никакви имена. Никакви подробности. Няколко мастилени знака по банкноти от един долар. Не беше достатъчно. Сигурен бях, че има още. Още нещо свързваше убийствата. Не вярвах да са само няколко петънца. Дори ако Дилейни имаше право да свидетелства, нужно беше още много, за да убедим съдебните заседатели. Засега разполагахме с хубаво заглавие, но нямахме история.

— Не можем да разкриваме поверителна информация — казах.

— Глупости. Ако делото ви е свързано с моето разследване, вероятно клиентът ви няма по-добра надежда от мен. Не е в негов интерес да укривате информация.

— А каква гаранция имаме, че ще помогнете на клиента ни? — попитах.

— Никаква, но нямате друг ход.

— Не, имаме единствената прясна следа, която ви е нужна. Нали се бяхме договорили? На вас ви трябва име, а на нас ни трябват три имена — напомних й.

Дилейни облегна лакти на масата, обхвана лице с длани и въздъхна.

— Не мога да ви дам достъп до документите си, но мога да оставя тази скица отгоре за шейсетина секунди — каза тя.

Бръкнах в джоба си, извадих пачка банкноти, намерих еднодоларова и се заех да отбелязвам направо върху нея местата на мастилените петна.

— Не мога да ви покажа досиетата на Ани Хайтауър, Дерек Кас и… как се казваше онзи, другият? — промърмори Дилейни, зареяла очи към тавана.

Схванах картинката.

— Да не е Боби Соломон? — попитах.

Тя проточи шия, зяпна и се вторачи в мен. Май видях устната й да потрепва. За момент забрави нашата игричка. Направо попи името. Усети тежестта му. Светлината на прожекторите, насочени към него.

Накрая затвори уста, поклати глава и каза:

— Не, не, не е това. Карън Харви. То беше. Не мога да ви покажа нито едно от досиетата.

Приключих с копирането на знаците върху банкнотата си. Сгънах я и я прибрах. След това сложих лаптопа в куфарчето. С Харпър се изправихме и се ръкувахме с Дилейни. Най-напред Харпър. Съвсем кратко. Официално ръкуване, рязко и делово.

Дилейни ни изведе от заседателната зала и ни придружи до рецепцията, после се обърна и си тръгна. Докато чакахме асансьора, разгледах долара, който бях белязал.

— Какво е това, по дяволите? — попита Харпър.

— Нямам представа. Ако тя е права, навън върлува един извратен тип. Трябва да поработим над това. Да намерим начин да призовем Дилейни като свидетел.

Харпър премести тежестта си на другия крак, сложи ръка на хълбока си и впери в мен объркан поглед.

— Чу я. И сам го каза — не можем да я принудим да свидетелства. Разследването не е приключило.

Вратите на асансьора се отвориха, качихме се и Харпър натисна копчето за партера.

— Има начин да я принудим да свидетелства — отбелязах.

— Да го духаш. Няма начин. Хайде, изненадай ме. Обзалагам се на един долар, че няма да се получи. Дилейни никога няма да свидетелства по свое разследване.

— Единствената причина да не може да го направи е, че то още е активно. Трябва просто да го приключим.

 

 

Пътуването с кола до кантората на Карп не отне много време. Всички мълчахме. Холтън караше, а аз и Харпър седяхме на задната седалка и преглеждахме статии на смартфоните си.

Ани Хайтауър беше намерена мъртва през ноември 2001 г. в дневната на дома си в Спрингфийлд. С прерязан гръклян. През уикенда децата й трябвало да бъдат на посещение при баща си, Омар Хайтауър. Само че те били при сестрата на Омар, на две преки от дома на майка си. Омар обяснил пред съда, че неотдавна се сдобил с пари. Спечелил голяма сума от футболни залози. Близо сто хилядарки. Дори писали за това в местния вестник. Похарчил част от парите за наркотици — изпушил една… или пък дванайсет лули крек онзи следобед и сестра му заварила децата в кухнята му да си играят с микровълновата. Сестрата, Шайен, взела децата за през нощта, та Омар да се наспи. Той нямаше алиби за нощта на убийството. Дължал на Ани близо хиляда долара за издръжка на децата и тя поръчала на адвоката си да ги вземе. По доларовата банкнота, намерена между пръстите на краката на Ани, имало отпечатъци на Омар. Замислих се за орела на държавния печат. За стрелите и маслиновата клонка, които стискаше в ноктите си. По време на процеса защитата на Омар твърдяла, че клиентът им дал на Ани пари в брой по-рано през седмицата, а убиецът е използвал една от тези банкноти, за да натопи Омар.

Съдебните заседатели не повярвали.

Лаконичен вестникарски материал от 2008 г. осведомяваше, че Омар е бил убит в затвора.

Случаят с Дерек Кас изглеждаше също толкова ясен. Дерек бил семеен, с три деца. Продавал микробуси „Транзит“ от собствен паркинг в центъра на Вашингтон. От време на време му се налагало да пътува, за да се среща с клиенти и доставчици. Докато пътувал, Дерек ставал Дилайла. И през лятото на 2010 г. тъкмо като Дилайла се забъркал в неприятности в някакъв бар край Нюарк. Служител на паркинг на име Пит Тимсън не останал много доволен, когато установил, че секси мацката му всъщност е мъж, и заплашил Дилайла да я удуши. Проследил я до мотела. Удушил я в леглото и оставил банкнота с мастилени знаци по нея върху нощното шкафче. Имало свидетели на отправените заплахи. И делото приключило бързо.

— Карън Харви не се вписва в този модел — отбеляза Харпър.

— Още не съм стигнал до нея. Защо? — попитах.

Тя плъзна палец по дисплея да се върне в началото на статията и каза:

— Не е като другите. Собственичка на ресторант в Манчестър, Ню Хампшър. Към шейсетте, разведена, преуспяла. Умира уж при обир през деветдесет и девета година. Простреляна е в корема, после два изстрела в главата отблизо. Касата е повредена, но не е отворена. Липсва само половин банкнота от един долар. Когато я намират, тя още държи едната половина в ръка. Другата е открита в апартамента на Роди Роудс. Басист от местна група. Наркоман с цяла върволица присъди за въоръжен грабеж. Местните ченгета, които реагират на анонимен сигнал, нахлуват в апартамента му, намират откъснатата банкнота и оръжието на убийството — магнум четирийсет и пети калибър. По банкнотата няма негови отпечатъци, но Роудс въпреки това се признава за виновен.

— В какво?

— В непредумишлено убийство. Осъждат го на двайсет и пет години.

Замислих се за отпечатъка на Боби върху пеперудата от банкнота, намерена в устата на Карл.

Холтън спря пред кантората на Карп. С Харпър слязохме от колата и влязохме вътре. Холтън щеше да чака във фоайето. Руди беше оставил съобщение на мобилния ми, докато сме били при федералните. Изборът на съдебни заседатели приключил и процесът започвал утре.

В кантора „Карп“ кипеше трескава дейност. Секретарки, адвокати, правни асистенти — всички бяха под пара и заети с нещо.

Заварихме Руди в заседателната зала с Боби и един човек, който седеше с гръб към мен и когото се бях надявал никога повече да не срещна. За последен път го бях видял преди две години, когато ми създаде проблеми с ФБР. Познах го дори в гръб. Навсякъде бих различил грозната му плешива тиква. Арнолд Новослик. Консултантските услуги при избор на съдебни заседатели са подла игра. А Арнолд беше най-големият подлец. Вече бях участвал в една от игричките му.

— Здрасти, Арнолд — поздравих.

Той се изправи, обърна се и зяпна, като ме видя. Същият си беше. Още имаше двайсетина излишни килограма, вредни за здравето му. Още носеше скучни костюми. Още му плащаха цяло състояние да мами съдебната система.

— Още ли четеш по устните на заседателите? — попитах.

Не ми отговори. Вместо това насочи гнева си към Руди.

— Отказвам да работя с този човек. Той е…

— Мошеник ли? От твоята уста е направо знаменито — отбелязах.

— Престанете. Веднага. Сядай, Арнолд. Моля те, Еди, Арнолд е нашият консултант по съдебни заседатели. Изпробван е и постига доказано добри резултати. Не е моя работа как го прави. И твоя не е. Остави го да си върши работата. Ти върши своята и всички ще се разбираме чудесно. Няма време за караници. Започваме утре — отсече Руди.

Хари явно беше изтеглил по-напред началото на процеса. Хубаво. Нямах търпение да започнем. Отместих поглед от Арнолд и представих Харпър.

Руди тупна Боби по рамото и му подаде бутилка вода от многото подредени в средата на масата. Той я взе и я пресуши. Днес беше добил бегла представа какво предстои в съдебната зала. Не бях присъствал, но си личеше, че Боби започва да усеща процеса като съвсем реален. Изглеждаше напрегнат и разтревожен. Приведен над масата, той стисна силно празната бутилка и я усука.

Откъснах лист от бележника си и направих кратък списък на нещата, които ми трябваха.

— По-наясно ли си вече с делото? — попита Руди.

С Харпър се спогледахме. Реших аз да започна.

— Харпър ще ви обясни какво открихме. Но, да, поизясни ми се. Има още много работа, обаче ако нещата се развият добре, може и да спечелим. Първо, имам нужда някой от правните ти асистенти да купи това-онова — подадох списъка на Руди аз.

Той го взе и видях как сключва вежди, докато чете.

— Доста странни работи. Найлонов чаршаф с ширина три метра? Царевичен сироп? Еди, какви са тези работи, за бога?

— Сложно е. Освен това е възможно да имаме следа към друг заподозрян. Днес Харпър ни уреди среща с анализаторка от ФБР. Има някаква връзка между нашето дело и актуално разследване на ФБР на сериен убиец. Все още не разполагаме с достатъчно информация. Връзката не е тясна и е далече от основателното предположение, но работим по въпроса. Междувременно се нуждая от помощта ти. Трябва ми призовка за човек на име Гари Чийзман. После ще ти дам служебния му адрес. Включи го в списъка на свидетелите и го дай на прокурора. Не се тревожи, не се налага да го призовавам. Искам само да присъства сред зрителите.

Забелязах как Харпър се мъчи да изрови името от паметта си. Не успя и попита:

— Кой е Гари Чийзман, по дяволите?

— Президент на компания, която се казва „Суитландс“ и развива дейността си в Илинойс.

— А каква е връзката му с делото? — попита Руди.

— Никаква. И точно в това е красотата на всичко. Повярвайте ми, Гари Чийзман ще отвори огромна пробойна в аргументите на обвинението.