Стив Кавана
Тринайсет (19)

18

Три метра твърд дървен под деляха входната врата от белия мокет, с който беше застлана цялата къща. Всички старателно избърсахме крака на изтривалката. Полицаят ни наблюдаваше, облегнат на вратата. Преди да влезем, забелязах малката черна камера над входната врата. Огледах антрето, но не видях никъде контролен панел за аларма.

— Ето там — каза Харпър.

Беше открила не панела, а мястото, където се е намирал. В стената вдясно от вратата имаше четири дупки от винтове. Дори малко прах от мазилката се беше посипала по перваза на пода.

— Къде е панелът? — попитах.

— Вероятно са го свалили за оглед — обясни Харпър.

Отбелязах си да попитам Руди, когато се видим по-късно.

Антрето беше достатъчно широко, за да вървим тримата един до друг. Наложи се Холтън да поизостане, когато стигнахме масичката до стената отляво. Изглеждаше старинна. Може би беше от палисандрово дърво. Върху нея имаше незапалена лампа редом с телефон, рутер за интернет и купчина неотворена поща. Стълбището беше отдясно.

Холтън свърна наляво, към кухнята. Изглеждаше по-просторна, отколкото си я представях по снимките. Вътре нямаше нищо необичайно. Надникнах в дневната. Канапето и креслата бяха разпрани. Пълнежът стърчеше от седалките. Едно нещо липсваше от полицейските досиета. И бяха разпитвали Боби най-подробно за него — не можеха да намерят ножа, с който бе намушкана Ариела.

На първия етаж имаше кабинет и стая, все още пълна с кашони. Баня и още две спални. Нищо съществено. От голям прозорец на стълбищната площадка се откриваше хубава гледка към задната градина. Беше малка, оградена със зид и обрасла в трева и бурени. Не видях стълба край зида. Във всеки случай, задната врата беше заключена. Никой не би могъл да проникне в къщата оттам.

Семейната спалня беше на втория етаж. Качихме се горе. С Харпър начело.

Преобърнатата масичка под прозореца в коридора липсваше. Виждал я бях на снимките от местопрестъплението заедно със счупена ваза на пода.

Семейната спалня криеше всички тайни. Харпър влезе първа. Спря, дръпна горната част на тениската си изпод якето и закри носа си.

— Прашно е. Горките ми синуси — каза тя.

И тук нямаше почти никакви мебели. Нощно шкафче с лампа за четене. Тоалетка. И двете бели. Огледалото на тоалетката беше обточено с четирийсетватови крушки като в театрална гримьорна. Леглото беше антично, с овална бяла табла от ковано желязо. По нея имаше декоративни детайли — цветя, боядисани в червено.

Матракът си беше на мястото. Червеникавокафяво кръгло петно от едната страна на леглото, където бе лежала Ариела. От страната на Карл не виждах петна от кръв. Харпър потисна кихавицата си. Къщата беше стояла празна почти година. Вътре миришеше на мухъл, но в тази стая беше и много прашно и се долавяше още някаква миризма. Стори ми се, че надушвам мирис на ръжда и на развалено сирене. Мирис на стара кръв.

Затворих очи и се помъчих да не обръщам внимание на Харпър. Превъртах през главата си снимки от местопрестъплението, заснети от полицейския фотограф. Мислех за чаршафите на пода, за бухалката в ъгъла, за позите на Ариела и на Карл в леглото.

— Ченгетата не са намерили ножа, нали? — попита Харпър.

Без да отварям очи, отговорих:

— Не. Проверили са всички ножове в къщата. По никой не намерили следи от кръв, а остриетата не отговаряли на раната. Претърсили градината, тавана. Обърнали всичко с главата надолу. Допускам, че сигурно са проверили и канала.

Ножа го нямаше. Което ни даваше шанс. Дъските на пода проскърцваха под мокета. Отворих очи и бавно заобиколих леглото. По мокета нямаше капка кръв освен едно петно в ъгъла — от бухалката.

Харпър смъкна тениската си от носа, изви ръка и извади бутилка с вода от задния джоб на джинсите си. Развъртя капачката и отпи. Сигурно беше поела вода и през носа, защото се задави и кихна. Водата потече между пръстите й, когато тя се опита да закрие уста.

— По дяволите, извинете — каза тя и отново вдигна тениската върху устата си.

— Добре ли си? Това е само вода, не се тревожи — успокоих я.

Приближих се и видях малко влажно петно върху мокета и няколко капки върху леглото. Коленичих и подсуших мокета с носна кърпа.

— Съжалявам, Еди.

— Няма нищо.

Понечих да стана и да избърша матрака, но спрях. Отгоре имаше капчици вода. Не бяха попили. Харпър се пресегна и ги бръсна. Опипах матрака. Беше сух като кремък.

И двамата се вторачихме в петното от кръв на леглото. После се спогледахме.

— Мамичката му! — възкликна Харпър.

Кимнах. Тя извади бутилката с вода от джоба си и капна малко на матрака. Водата си остана отгоре на едри перли. Почакахме.

Трийсет секунди по-късно водата още беше там. Харпър тупна дисплея на телефона и чух изщракването на дигиталната камера.

— Трябва ни чаршаф — отбеляза Харпър.

— Изпреварих те — отговорих.

Вече бях отворил вратите на вградения гардероб.

В две от крилата имаше дрехи на Ариела. В третото намерих намачкано спално бельо. Вероятно преди е било сгънато, но ченгетата бяха претърсили всеки сантиметър от къщата за оръжието, с което е била убита Ариела. Измъкнах един чаршаф и го постлах върху петното, после го сгънах още веднъж. Харпър легна отгоре. Аз до нея. Спогледахме се. Харпър се усмихваше. Не я бях виждал, след като приключихме един случай около година по-рано. Бях прекарал многобройни часове с нея — работехме заедно, разговаряхме, вкопчвах се в седалката на колата й от страх за живота си, докато тя шофираше.

През цялото това време нито веднъж не ми беше хрумвало какви невероятни очи има.

— Аммм… хммм — разнесе се нечий глас.

Надигнах се и видях Холтън, който стоеше на прага и се прокашляше.

— Да не би да прекъсвам дрямката ви? Или нещо друго? — попита той.

Двамата станахме от леглото. Харпър дръпна чаршафа, сгъна го, мина покрай мен и го върна в гардероба. Бузите й бяха пламнали, но ъгълчетата на устата й още бяха повдигнати в усмивка.

— Опитвахме се да отървем задника на Боби Соломон. Май в крайна сметка ще се окаже невинен — каза Харпър.

Телефонът й звънна. Тя прие обаждането и излезе на площадката. Докато говореше, с Холтън се спогледахме неловко. Харпър приключи разговора си, върна се в спалнята и тъкмо се канеше да каже нещо, когато Холтън я изпревари.

— Не съм изморен. Мисля да се обадя на Яни и да поема смяната му. Уговорката ни за питие по-късно остава, нали? — попита той.

Харпър направи крачка назад, докосна косата си, но тя си беше прилежно пристегната с ластичето.

— Разбира се — отговори. — Момчета, току-що ми се обади Джо Уошингтън. Говорил е с нашия човек в Бюрото и май сме се докопали до нещо, но трябва веднага да отидем.

— Къде? — попита Холтън.

— На Федерал Плаза. Вероятността не е голяма, но, току-виж, сме се сдобили с друг заподозрян за убийствата.