Стив Кавана
Тринайсет (16)

15

Само с едно движение на китката Кейн стисна ножа от другата страна. Докато минаваше покрай микробуса на алеята, той се наведе и рязко плъзна върха на ножа по задната гума от страната на шофьора. Микробусът се килна, когато разрязаната задна гума просъска и спадна. Кейн нахлупи шапката си още по-ниско, прибра ножа в джоба си, изкачи няколкото стъпала до входната врата и натисна звънеца.

След малко му отвори самият Уоли. Кейн за пръв път можа да го разгледа добре. Отблизо Уоли изглеждаше като човек, който наближава четирийсет. Косата около слепоочията му оредяваше, лицето му беше червендалесто. Кейн надуши алкохол в дъха му, а червената следа над горната му устна издаваше, че Уоли току-що е гаврътнал голяма чаша червено вино. Което обясняваше руменината на иначе суровото му лице.

Изражението му омекна, когато видя Кейн. Когото и да бе очаквал, явно изглеждаше съвсем различно от човека на прага.

Кейн заговори с южняшки акцент — често го използваше. Незнайно защо, думите му звучаха по-благонадеждно така. Хората му вярваха.

— Извинете, че ви притеснявам — поде Кейн. — Минавах оттук и забелязах, че гумата на буса ви е съвсем спаднала. Може би вече го знаете, но все пак реших да ви предупредя като добър съсед.

Кейн се обърна. Постара се да прикрие лицето си, вдигнал високо шала и свел поглед. Явно номерът беше успял.

— О, много ви благодаря — каза Уоли. — Коя гума казахте?

— Ето тази, ще ви покажа.

Уоли излезе от къщата и последва Кейн до задната част на микробуса. Приклекна, за да огледа гумата, и Кейн застана до него.

Нямаше улична лампа наблизо, а светлината от къщата не стигаше чак до алеята.

— Боже, някой направо я е разпорил! — възкликна Уоли.

Опипа дупката с пръсти. Изглеждаше като резка, прокарана с остър и твърд предмет. Тръгна да се изправя и каза:

— Ей, благодаря ви за…

Но застина. Със свити колене, вдигнати ръце и разперени длани. Озова се срещу пистолета на Кейн, който се постара Уоли да забележи оръжието, като го насочи право в лицето му.

Когато Кейн заговори отново, от топлия му южняшки акцент не бе останала и следа. Гласът му звучеше равно и сурово.

— Не говори. Не помръдвай. Когато ти наредя, ще тръгнем към колата ми. Ще ти задам няколко лесни въпроса и ако ми отговориш, ще те пусна да се прибереш. Ако ми създаваш проблеми или не ми отговориш, ще се наложи да попитам нещо жена ти.

Пред дулото на пистолета се образува облаче от учестен дъх. От паника краката на Уоли се разтрепериха, не можеше да откъсне очи от Кейн. Търсеше лицето му, скрито в тъмната сянка. Кейн си представяше, че светлината, която сякаш излъчваха очите му, е видима за мъжа срещу него и че освен нея той не вижда нищо друго — само две светли точици в тъмното.

— Изправи се — нареди Кейн. — Или да отида да задам въпроса си на жена ти? Съвсем простичък е. Кое ще я разстрои повече: ако те прострелям в лицето или ако забия ножа си в окото на бебето ти?

Мъжът се изправи. Изпъкналата му адамова ябълка се размърда, когато той преглътна от паника. Кейн му направи знак да тръгне пред него. Уоли се подчини.

— Завий надясно в края на алеята, тръгни по улицата и застани до дясната предна врата на комбито. На няколко крачки зад теб съм. Ако побегнеш, умираш. Бебето също.

Стигнаха мълчаливо до края на улицата, като Кейн стискаше пистолета под якето си. На улицата нямаше жива душа. Твърде студено и късно беше за разходка. Уоли зави надясно, както му беше наредено. Спря до дясната предна врата на комбито на Кейн.

— Какво искаш от мен? — попита Уоли, а страхът думкаше в гърдите му като по барабан.

Кейн отключи колата и заповяда на Уоли бавно да се качи. Двамата влязоха вътре едновременно и Кейн насочи пистолета към Уоли, докато се настаняваше на шофьорското място. Затвориха вратите. Уоли гледаше право напред, трепереше и се задъхваше.

— Дай ми мобилния си — каза Кейн.

Уоли сведе очи за няма и секунда. Кейн забеляза — Уоли погледна към пистолета, който той държеше ниско в лявата си ръка, насочен към него. Уоли се изви, за да бръкне в джоба на панталона си.

— Бавно — нареди Кейн.

Уоли извади смартфона си, плъзна пръсти по дисплея и той светна, но тъй като продължаваше да трепери, го изпусна. Пресегна се. В купето на комбито не светеше, затова Кейн виждаше само светлината от дисплея на телефона на пода. Достатъчно, за да забележи как потрепва крачолът на Уоли. Кейн застина и се пресегна, но твърде късно. Уоли рязко се изправи и заби автоматичен нож в десния крак на нападателя си. Кейн стисна китката му още докато той завърташе острието, за да рукне кръв. Кейн обаче стискаше твърде силно и Уоли не успя да измъкне ножа.

Кейн стовари дулото на пистолета си върху темето му. Още един удар, този път с дръжката в слънчевия сплит. Уоли пусна ножа. Кейн го видя как изхриптява и се мъчи да си поеме въздух. Повечето частни детективи носят резервно оръжие, а Кейн не се беше сетил да обискира Уоли, преди да го качи в колата. Долепи дулото на пистолета до главата на Уоли и погледна надолу към ножа в крака си с нехайно безразличие.

— Съсипа ми панталона.

— Как… Как… Какво ти има, човече? — попита Уоли.

Държеше се за темето, поемаше болезнени глътки въздух и се опитваше да проумее какво се разиграва пред очите му. Кейн изобщо не реагираше на ножа в бедрото си. Лицето му не се разкриви от болка. Не извика. Не скръцна със зъби. Пълно безразличие към една сериозна рана.

— Чудиш се защо не викам ли? Дай ми телефона си, иначе ще те накарам ти да се развикаш — нареди Кейн.

Този път Уоли се наведе бавно, взе телефона си и му го подаде. Кейн свали оръжието. Уоли погледна към него, вдигнал ръце пред лицето си в очакване на пистолетен изстрел.

— Мамка му, толкова се постарах панталонът да е същият — възкликна Кейн. — Не се тревожи, няма да те застрелям — увери го той и прибра пистолета във вътрешния джоб на якето си. — Обаче ще задържа ножа ти. Ето, вземи моя.

Ръката му се стрелна толкова бързо, че Уоли не смогна да реагира — още изглеждаше уплашен, сякаш очакваше да бъде нападнат. Кръвта забълбука от дупката в черепа му, пробита от ножа на Кейн, който запали двигателя, натисна главата на Уоли под таблото и потегли. Включи фаровете. Таблото също светна и озари в оранжево хромираната основа на острието, щръкнало от крака на Кейн. Не смееше да извади ножа, за да не прокърви обилно. Нуждаеше се от спокойно място да се оправи и да се отърве от тялото на Уоли.

Петнайсет минути по-късно намери промишлена зона. Транспортни депа, заводи и гаражи. Вече затворени за деня, а някои — от години. Кейн влезе в открит паркинг пред изоставен завод и отиде чак до телената ограда в дъното. Нямаше улични лампи и охранителни камери. Слезе от колата и смени регистрационните номера. Обикновено успяваше да се справи за пет минути. Този път не. Трудно му беше да коленичи заради забития нож, пък и кракът му беше останал без сила. Кейн изтри отпечатъците от телефона на Уоли и го захвърли върху чакъла на паркинга. Издърпа трупа от колата и го стовари до телефона. В багажника си имаше туба с бензин. Обля Уоли и телефона му, после ги запали и погледа няколко минути. Озърна се — никой и нищо чак до реката. Тялото сигурно щеше да лежи тук седмица, че и повече, преди да го открие някой. А когато ченгетата го намереха, щеше да им отнеме най-малко още седмица да го идентифицират по зъбите. Предостатъчно време Кейн да си свърши работата.

Щеше ли полицията изобщо да узнае, че на Уоли му е предстояло да изпълни обществения си дълг? Може би. Като не отидеше в съда на следващия ден, щяха да му изпратят призовка да се яви и да обясни отсъствието си. Всичко това щеше да отнеме най-малко няколко дни.

Един час по-късно Кейн спря на мястото си на паркинга срещу „Карп“. Почака няколко минути да угаснат лампичките на сензора за движение и етажът да потъне в мрак. Най-напред взе аптечката от задната седалка и я отвори. С остра ножица проряза панталона си, за да се покаже острието, забито в бедрото му до основата си. Всяка сериозна рана по собственото му тяло неизменно предизвикваше интереса на Кейн. Той не усещаше нищо, но знаеше, че най-вероятно мускулът е засегнат надълбоко. Накуцваше, докато сменяше номерата на колата, но не беше сигурен дали не е просто защото още не е извадил острието. Хубавото беше, че явно не бяха увредени основни артерии, иначе щеше да кърви на връщане към Манхатън.

Знаеше, че трябва да действа бързо. Двигателят още работеше тихичко. Кейн угаси фаровете и натисна запалката на таблото. Приготви марля и бинт и дръпна ножа. Пресече кървенето с превръзката. Равномерен поток кръв. Остана доволен. Знаеше, че ако кръвта блика на ритмични струи в синхрон с пулса му, ще се наложи да отиде в болницата. И щеше да предизвика въпроси.

Запалката изхвръкна навън.

Всеки нормален човек на мястото на Кейн би се гърчил, пищял и хапал устни от болка, преди да припадне. Той обаче трябваше просто да се съсредоточи и да се постарае да не изпусне запалката, докато я пъха дълбоко в раната. Задържа я. Когато кървенето престана, Кейн върна запалката на мястото й и вдяна конец в игла. Действаше вещо. Не за пръв път кърпеше собствената си кожа. Усещането беше все същото. Леко щипване и изопване на кожата, но не неприятно. Той превърза раната с много марля и лейкопласт. Слезе от колата и раздвижването му задейства осветлението. Придържайки якето си пред крака, Кейн се качи в другата си кола, събу съсипания и окървавен панталон и навлече черни джинси, които държеше под предната дясна седалка заедно със суитчър и шапка на „Никс“.

Прибра се в апартамента изморен. Съблече се бавно пред огледалото и огледа крака си. Нямаше много кръв. Надяваше се до утре кървенето да спре.

Очакваше го важен ден.