Стив Кавана
Тринайсет (13)

12

Хари си тръгна адски вбесен. Не обичаше адвокатите да се опитват да изиграят системата. Според него Руди Карп предизвикваше съмнение относно безпристрастността на Хари.

Не е проблем съдии и адвокати да се сприятеляват. Съдиите не зарязват приятелите си адвокати, щом ги изберат на съдийското място — остават близки извън съда. Същото важи за прокурорите и адвокатите. А когато се окажат заедно в съда, играят по правилата. Допустимо е. По една-единствена причина. Ако са противници в съдебната зала, преустановяват общуването помежду си, докато трае процесът. Ето защо, докато бях част от защитата на Боби Соломон, и дума не можеше да става да се виждам с Хари. И точно това го беше подразнило най-много.

Извадих лаптопа от куфарчето, включих го и се обадих на Руди Карп.

— Еди, не е възможно вече да си прочел всичко — каза той.

— Още не съм започнал. Просто пийнах по едно с моя приятел Хари Форд.

Мълчание.

Чаках Руди да каже нещо. Чувах го само как диша. Част от мен копнееше той да си признае. Друга част от мен искаше да мълчи и да се гърчи известно време.

— Руди, сигурно трябва да се откажа.

— Не, не, не. Не се отказвай. Трябваше някак да те закача за делото. Освен това си отличен адвокат, Еди. Нямаше да те включим в екипа, ако не мислехме, че те бива.

— Защо да вярвам на думите ти?

— Виж, казвам ти истината. Имаме нужда някой да погне ченгетата. Ще свършиш страхотна работа, като подхванеш нещата от тази страна. Не ти е за пръв път. Ако не се получи и удариш на камък, ще те уволним, за да останем чисти пред журито. А щом си близък приятел на съдията, може пък той да не ни изкара през носа твоя неуспех, нали така?

Беше умно. В града имаше много добри адвокати. И много, които умело въртяха ченгетата на шиш в съдебната зала.

Но те не бяха близки приятели на Хари Форд.

— Ако очакваш Хари да бъде снизходителен към клиента ти заради мен, много грешиш.

— Не се притеснявай, не подлагам на съмнение морала на съдията. Той няма да прояви пристрастие спрямо нас. Не твърдя подобно нещо, но тази стратегия е опасна. Ако заседателите не се хванат, съдия Форд няма да допусне това да се отрази зле нито на клиента ни, нито на теб. Само толкова. Което не го прави предубеден, а справедлив.

Беше мой ред да си прехапя езика. Исках да предупредя Руди, че напускам. Че веднага ще върна лаптопа по Холтън. Екранът му настояваше за парола. И докато обмислях какво да кажа, написах „Невинен1“ и пред очите ми изникна образът на Боби Соломон. Боби и Ариела по Коледа с пуловери в къщата си от кафяв камък пред коледната елха. На снимката се виждаха двама млади, които несъмнено се обичаха. В погледите им се таеше обещание. Обещание един към друг. Откажех ли се, щях да предам Боби. И то по неоснователни причини.

— Не обичам да ме използват. Искаш да участвам в делото, но цената ми току-що скочи.

— Разбирам защо се ядосваш, но бюджетът ни не е неограничен. Може би ще успеем да ти предложим малко повече пари, за да не таиш лоши чувства. Какво ще кажеш за още двайсет и пет процента?

— Какво ще кажеш да стана партньор в „Карп“? Младши партньор. С пълни осигуровки. И сам ще избирам делата си. Не ми трябват пари, колкото да изкарам следващите шест месеца. Трябва ми постоянна работа, без главата ми да е на дръвника.

— Сериозна молба — каза Руди.

— Сериозно дело — контрирах.

Той замълча. Чувах го как си мърмори, докато обмисля отговора.

— Какво ще кажеш за двугодишен договор като старши адвокат? Две години ще си създаваш портфолио като всички останали старши адвокати, после ще те направим младши партньор. Това е най-доброто, което мога да ти предложа — каза Руди.

— Приемам първоначалния си хонорар и тази уговорка — казах.

Парите бяха добре дошли, но се нуждаех и от работа. Кристин искаше да имам нещо постоянно и да не замесвам семейството си в неприятности. Това щеше сериозно да подпомогне отношенията ни и да ни подсигури бъдеще.

— Дадено — съгласи се Руди.

— Страхотно. А сега какво друго не си ми казал за делото?

— Нищо, кълна се. Прочети документите. Отново ти се извинявам за съдията. Не че щеше да остане тайна. Рано или късно щеше да научиш — още щом стъпиш в съда. Виж, според мен Боби е невинен. Усещам го. Знаеш ли колко рядко ми се случва? Готов съм на всичко за това хлапе. Прочети документите и ще се увериш, че защитата ни е стабилна. Звънни ми сутринта. Очаква ме избор на съдебни заседатели в девет.

Затворих. И се запитах докъде беше склонен да стигне Руди, за да спаси клиента си.

Пръстите ми се плъзнаха по тъчпада и на екрана се появиха файлове. Нямаше интернет браузър, нямаше никакви приложения, само тези файлове. Общо пет. Показания и клетвени декларации. Снимков материал. Криминалистични експертизи. Свидетелски показания на защитата. Вещи лица на защитата.

Взех молив от бюрото и го завъртях между пръстите си. Помагаше ми да мисля, не знам защо. Освен това поддържаше сръчността на ръцете ми. Преди да стана адвокат, вършех всякакви измами. Някои изискваха умение да отмъкна портфейл, връзка ключове или мобилен телефон. Баща ми все повтаряше да поддържам ловкостта на пръстите си — което означаваше упражнения за рефлекси и бързина. Затова мислех по-добре, ако вземех молив или чип за покер и го плъзгах по кокалчетата на пръстите си.

Първите три файла съдържаха аргументацията на обвинението. Файловете, озаглавени „Свидетелски показания на защитата“ и „Вещи лица на защитата“, съдържаха материалите, събрани от „Карп“. Повечето адвокати биха посегнали първо към материалите на обвинението, биха отворили становищата и клетвените показания и биха ги прочели дума по дума. Всяко едно е отделна история. Спомените на конкретен човек. Взети заедно, те изграждат цялата история — версията, в която обвинението щеше да се опита да убеди съдебните заседатели.

Най-лошото на такива разкази е, че обикновено не са надеждни.

Моят подход е малко по-различен. Истинската история е в снимките. Снимките от местопрестъплението не лъжат. Те не са свидетели и не могат да допуснат грешка, не могат да скрият истината. И ми помогнаха да си представя какво обвинение срещу Боби Соломон щях да изградя, ако бях прокурор. Когато се води процес за убийство, не е достатъчно да знаеш каква ще е защитата ти — трябва да предвиждаш ходовете на обвинението и да се подготвяш за тях.

Снимките се заредиха на екрана като галерия. Имаше и едно видео. Пуснах го.

Екранът стана черен и за момент си помислих, че не се е заредило както трябва. После установих, че е от охранителна камера пред нечия входна врата. Виждаше се улицата долу. Мъж със суитчър и черни джинси се качи по стълбите към входната врата. С наведена глава. Не откъсваше поглед от дисплея на айпода си. Преглеждаше някакъв списък. Бял кабел свързваше устройството със слушалките. Мъжът спря на вратата и когато тя се отвори, леко повдигна глава. Достатъчно, за да видя зърнисто изображение на бледо и слабо лице и края на големи тъмни очила. Мъжът изчезна от кадър, вероятно беше влязъл вътре.

Таймерът показваше 21:02.

Видеозапис на Боби Соломон, който се прибира у дома малко след девет.

Изключих видеото и се върнах на снимките. Още от първата личеше, че някой от прокуратурата е присъствал на местопрестъплението. На първата група снимки се виждаше входната врата. Умно.

Обикновена дебела дървена врата. Боядисана в тъмнозелено, и то неотдавна. Снимките бяха направени в онази нощ и прясната боя лъщеше на ярката светкавица. По средата имаше масивна месингова топка. Близък план на топката показваше, че е в безупречно състояние. Боята край нея не беше издраскана. Ключалката не беше повредена. Вратата бе напълно невредима.

При положение че на горния етаж имаше двама убити, снимките на най-обикновена врата надали бяха най-важното за нюйоркските полицаи. Тяхната цел беше да заловят убиеца. Всяка минута, която прекарваха на местопрестъплението, би трябвало да обслужва точно тази цел. Нагласата на прокуратурата е друга. Те искат да се уверят, че след залавянето му убиецът ще бъде осъден. Част от целия процес е да предвидиш евентуалната стратегия на защитата — че Ариела Блум и Карл Тоузър са били убити от външен човек — и да я пресечеш още в зародиш.

Входната врата беше невредима.

Отворих следващите снимки. Това беше началото на историята. Поредица снимки, направени в антрето, дневната, кухнята, коридора на втория етаж, стаите за гости — във всяка стая, където нямаше два трупа.

Интериорът беше сходен в цялата къща. Модерен. Минималистичен. Всичко беше в бяло, сиво и бежово. С отделни цветни акценти тук-там. Пурпурна възглавничка върху сивокафеникаво канапе. Абстрактно червено платно на стената в кухнята и импресионистичен пейзаж в пастелни сини нюанси над бялата камина в дневната. Всичко изглеждаше безупречно чисто и подредено. Като къща от каталог. Нямаше личен отпечатък. Нищо не показваше, че вътре живее млада двойка. Може би заради професията си просто не се задържаха у дома.

След десетминутно разглеждане на снимките получих отговори на някои въпроси. Имаше задна врата. Беше заключена и ключът още беше в ключалката от вътрешната страна. От външната страна на задната врата имаше черна метална решетка. С катинар. Не виждах следи от повреда на нито една от двете врати.

Мокетът беше почти бял. Като еднодневна снежна покривка на пода. Мека. Пухкава. Цялата къща беше застлана с такъв мокет. Дори едничка капка кръв би се забелязвала лесно. Нямаше нито една.

Единствената снимка, която се набиваше на очи, беше от коридора на втория етаж. Преобърната масичка пред голям прозорец и счупена ваза на пода. Масичката беше богато гравирана. Хората плащат скъпо и прескъпо за такива оригинални мебели. Следващата снимка беше първата, на която се виждаше местопрестъплението. Насилствената смърт разказва собствена история. Написана от жертвите. Чрез техните рани. По кожата им. Понякога в очите им.

За пръв път виждах такова нещо.

Фотографът на Нюйоркската полиция беше заснел първия кадър, застанал в основата на леглото. Ариела лежеше по гръб от лявата страна, близо до прозореца към улицата. Карл лежеше до нея. Завивката беше смъкната на пода откъм Карл. Ариела беше само по бикини. Ръцете й бяха до тялото, краката — събрани. Зяпнала уста. Отворени очи. Червен торс. В пъпа й се беше събрала кръв. Забелязах по-тъмни петна навсякъде по кожата на гърдите й. Прободни рани. Чаршафът под нея също беше червен. Пръски кръв само по шията. Нищо по лицето или по краката й.

Карл лежеше гол на дясната си страна, с лице към Ариела. Краката му бяха сгънати в коленете, торсът му беше извит напред. Доколкото можех да видя, по него нямаше нито един белег. Никакви прободни рани. Никакви синини. Изглеждаше в пълен покой. Като че ли просто се беше сгушил до жената и беше умрял. Едва на снимката на гърба му открих причината за смъртта. Тилът му беше хлътнал. Имаше малко кръв — тъмночервено петно под главата, но съдейки по формата на раната, заключих, че е убит с един-единствен удар. Вероятно на това се дължеше положението на тялото му — беше със свити крака и наведена от силата на удара глава, в ембрионална поза.

Подобно на ченгетата, адвокатите по наказателни дела свикват да виждат ужасяващата окончателност на живота, насилието, което изписваме взаимно по телата си. Такава е човешката природа. Виждаш ли нещо достатъчно често, то престава да има същото значение, престава да има същото въздействие като първия път.

Но аз така и не свикнах с насилствената смърт. Молех се никога да не свикна, защото част от мен щеше да умре и да не се възроди повече. А аз се нуждаех от нея. Добре беше, че изпитвам болка. Мъж и жена бяха жестоко изтръгнати от света — беше им отнето всичко, което са имали в живота, и всичко, което са могли да станат. В главата ми се въртеше една дума. Невинни. Невинни. Невинни. Изобщо не го заслужаваха.

Щрак.

Погледнах към ръката си и установих, че съм престанал да въртя молива. Стисках го толкова силно, че неусетно го бях счупил. Каквото и да изискваше от мен работата ми, имах дълг към Ариела и Карл. Човекът, който им беше причинил този ад, трябваше да бъде наказан. Ако този човек беше Боби, законът трябваше да се разправи с него. Кой знае защо, докато гледах жертвите, още повече се усъмних, че Боби е способен на такова нещо.

И после си спомних. Дълбоко в себе си всеки от нас е способен на насилие.

Съдейки по нещата, които бях виждал, причините за смъртта не съответстваха точно на публикациите в медиите. Вестниците и телевизията твърдяха, че двете жертви били накълцани по време на неистово нападение от ревност. Не това виждах на снимките. Пък и по тялото на Карл нямаше прободни рани. Плъзнах се надолу да разгледам друга група снимки и попаднах на близък план на бейзболна бухалка на пода в спалнята. Изглежда, дебелият й край беше причинил травмата на главата на Карл.

Разигравах събитията наум, но видяното беше непоследователно. Убиецът беше имал достъп до къщата. Беше се промъкнал някак или беше влязъл с ключ, беше се качил в спалнята и беше заварил Ариела и Карл в леглото. Карл вероятно бе станал първата жертва. Логично беше най-напред да се ликвидира по-сериозната заплаха. Ударът с дървена бухалка по тила с достатъчно голяма сила трябва да е бил шумен. Много шумен. Нямаше начин този звук да се приглуши, без да се намали вредата от удара. Въпреки това обаче по Ариела нямаше следи от самоотбрана. Нямаше порязвания или синини по ръцете и дланите. Като че ли още първата прободна рана е била фатална. Или поне достатъчно сериозна, за да я обездвижи.

Нещо в тази сцена не беше както трябва.

Оставаха ми две колекции от снимки и приключвах. В едната имаше снимки на Боби Соломон. Беше облечен с червен суитчър, бяла тениска и черни джинси. По ръкавите на суитчъра имаше кръв. По ръцете му също. И никъде другаде.

Последният набор от снимки ме разтревожи. Бяха направени в моргата. Карл Тоузър гол върху стоманената маса. За пръв път забелязах на гърлото му тънка морава синина, дълга около осем сантиметра.

Като че ли е бил ударен с тънък метален прът или нещо е било пристегнато за кратко около гърлото му. Не това ме притесни обаче. Натъртването не беше причината за смъртта, може би беше просто синина, кръв, събрала се в мастната тъкан на шията му, когато сърцето е престанало да бие.

Не, тревогата ми предизвикаха следващите няколко снимки. Онези, на които се виждаше устата му в близък план.

Под езика му имаше нещо.

Фотографът беше заснел видео, за да улови този последен обрат. Пуснах записа. Видях как в устата на Карл се пъхват дълги пинцети. След като бяха измъкнати, между тях имаше нещо, което отначало не разпознах. Каквото и да беше, озова се върху стъклена табличка и с него се заеха други пинцети. Приличаше на сгъната бележка, прикрепена към малък конус. Конусът като че ли беше колкото капачка на химикалка. Пинцетите разтвориха бележката и камерата се приближи.

Това не го пишеше по вестниците. Абсолютно никъде.

Не беше бележка, а банкнота. Банкнота от един долар, сгъната многократно. От обратната страна на банкнотата е държавният печат на Съединените щати. В ъглите на банкнотата е цифрата „1“ зад думата „един“. Това изображение е разположено върху нещо като паяжина. Банкнотата беше сгъната така, че всяко ъгълче приличаше на фигура или знак върху крило. Четири крила, разперени от конична форма в центъра. Само дето конусът беше сложно нагънатата средна част на банкнотата.

Убиецът беше направил от банкнотата пеперуда и я беше пъхнал в устата на Карл Тоузър.