С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (8)

5
Въртоп в кръвта

На другия ден изпратих отговор на загадъчния ни благодетел. Мама остана очарована от новината и за пръв път от цяла вечност я видях да се усмихва. Годините се свлякоха от лицето й и загладиха браздата, вбила се между веждите й след смъртта на татко. Сините й очи засияха, бузите й грейнаха и си спомних, че майка ни все още е красива жена. Неколцина гости явно споделяха мнението ми и я заглеждаха скришом.

Граф Прохазка изглежда бе наистина много богат. Още щом споменахме името му, банковият посредник в града ни предостави нечувана сума. Покрихме пътните разноски, купихме си куфари и нови дрехи. С останалите пари се разплатих с градските търговци и обезпечих мама и странноприемницата. Все пак с Кете си позволихме по една луксозна дреболия. Сестра ми си избра дантела за красиво боне, аз — хартия и чисто нови, изрядно подрязани пера. Нищо че не бях композирала, нито докосвала Сватбената соната, откакто се бях върнала от Подземния свят. Исках да пиша във Виена. Щях да пиша във Виена.

Следващите две седмици се сляха във вихъра на приготовленията, запълващи сякаш всяка минута от дните ни. Опаковах малкото ни леснопреносими вещи — дрехи, обувки, шепата дрънкулки, които не бяхме продали на антикваря, за да платим татковите дългове.

— Какво ще правиш с пианото? — попита Кете; бяхме в стаята на Йозеф и преглеждахме багажа ми. — Ще помолиш графа да изпрати някого да ти го донесе ли? Или ще го продадеш, преди да заминем?

Не бях се замисляла за пианото. Нито за музиката всъщност.

— Лизл… Добре ли си? — Кете ме погледна изпитателно.

— Разбира се. — Престорих се, че преподреждам грижливо нотите си. — Защо да не съм?

Тя прокара пръсти по износените клавиши с цвят на слонова кост. Усещах как ме наблюдава, натискайки ту една, ту друга нота. Фа-сол-ми-ре диез. Ла-ла-ла-фа диез. Докато свиреше глухо, безцелно, й завидях до дън-душа за свободата, нехайството, безразличието. За моята сестра музиката бе просто шум.

— Ами… отдавна не съм те чувала да свириш…

— Бях заета.

— Винаги си била заета — отбеляза Кете. — Но това не ти пречеше преди.

Усетих жегване — вина, срам и немалка доза раздразнение. Сестра ми имаше право, разбира се. Колкото и изморена да бях надвечер, колкото и готвене и чистене да бях отхвърлила, винаги успявах да намеря време за музиката, за магията, за Царя на гоблините. Винаги.

Чудно как си забелязала — троснах се. — Мислех, че ти е безразлично.

— Нямам дарба, вярно, но това не значи, че не забелязвам и не ме е грижа. Познавам теб все пак — натърти Кете.

За мой ужас очите ми се напълниха със сълзи. Твърде дълго се заблуждавах и съчинявах оправдания за неохотата си да седна и да композирам. Едва сега осъзнах, че музиката ми е сълзяща незараснала рана. Добротата на Кете ми подейства като лечебна настойка. Щипеше адски.

— Божичко, Лизл, не исках… — Тя замълча стъписана.

— Не, не — избърсах тайно сълзите. — Всичко е наред. Нищо лошо не си направила. Просто съм преуморена. Беше тежка седмица.

Сините проницателни очи на Кете ме измериха търпеливо. Премълчах. Част от мен искаше да сподели, да излее всичко. Как не съм свирила и композирала от векове заради безсилието да седна, да работя, да творя. Защото захванех ли се с труда на моя живот, усещах друго присъствие — неговия допир, целувките, ласките му. Страхувах се, че Кете няма да ми повярва, или по-зле — че ще ми повярва.

— Няма нищо — настоях; внезапен порив да се разкикотя забълбука в гърлото ми. — Хайде да се поразсеем с мечтаната представа, докато разчистваме и събираме багажа. Аз съм първа. Когато пристигнем във Виена и се настаним в новото си жилище, граф Прохазка ще организира бал в наша чест. Йозеф ще изпълни, разбира се, новия ми концерт. Приятелят му Франсоа ще дойде също. Ще свирят в дует. А ти… Ти ще носиш прелестни бижута и най-желаните виенски ергени ще се състезават за ръката ти. Ще ни отрупват с шоколад и всякакви сладкиши, и… Ох!

Кете ме ощипа. Отново. Явно й ставаше навик. Отметна косата от лицето ми и се взря намръщена в очите ми.

— Откога не си спала? — попита.

Вгледах се в ръцете си. Свих ги в юмрук, за да устоя на изкушението да ги скрия в джобовете на престилката.

— Лизл.

Затворих очи.

— За… За Царя на гоблините ли мислиш? — Гласът на сестра ми прозвуча ласкаво.

Потръпнах.

— Не — поклатих бързо глава. — Не, разбира се.

Не беше истина, но не беше и съвсем неистина.

Кете замълча. Усещах обаче изпитателния й поглед.

— Чудя се — продължи след малко тя — дали тичайки към Виена, не се опитваш да надбягаш Царството.

Поех си рязко дъх и отворих очи. Сестра ми сякаш бе извадила тресчица от сърцето ми, за чието съществуване не бях подозирала.

— Кете…

Гласът ми секна при вида на съчувственото й изражение.

— Може да тичаш към нещо и да бягаш от нещо, ала не и двете едновременно — рече кротко тя.

Сълзи прогориха клепачите ми. Не им разреших да се стекат по клепките.

— Как ти щукна, че бягам? — усмихнах се пресилено.

Сега смехът на Кете се надигаше по-лесно; исках да се усмихне, да се пошегува, да извърне поглед от тъмните ъгли на душата ми, за да не ги изпепелява със съчувствието си.

Сестра ми не се засмя. Срещна очите ми:

— Няма полза да бягаш, ако си сбъркал пътя, нали?

 

 

През следващите седмици, докато времето ни в странноприемницата изтичаше, думите на сестра ми не ме оставяха на мира — вина и яд пробиваха с остри връхчета удобното ми самозаблуждение. Негодувах как Кете ме бе принудила да погледна в очите неспособността си да композирам, да седна до пианото и да свиря. По-лесно бе да вярвам в приятната лъжа, че съм твърде заета, изморена, угрижена и тям подобни. Всъщност се боях да се върна към Сватбената соната.

Истината бе дори по-грозна.

Не исках да работя над сонатата.

Срещу страха се изправях по-лесно. При превода на мислите ми върху листа се губеше много, опасявах се, че изсвирената мелодия отстъпва на музиката, която чувах наум. Не бях достатъчно способна, достатъчно добре обучена и талантлива.

Ала неведнъж бях побеждавала подобни страхове. Цяла вечност в Подземния свят разтварях ребра, оголвах несигурността си и смело заставах лице в лице с нея. Имах кураж и сила да надвия съмненията и не възнамерявах да се предавам сега.

Непоносима се оказваше надеждата.

Не поглеждай назад, казал ми бе Царят на гоблините. Не поглеждах. В моментите между съня и бодърстването обаче самотата издълбаваше в сърцето ми празнини, заплашващи да ме погълнат цяла. Сватбената соната извикваше призраци, буквално и метафорично.

Можех да я загърбя. Да запълвам времето с други мелодии, други композитори. Ала при вида на черните и белите клавиши бездната винаги разтваряше обятия, изкушаваме ме да наруша обещанието и да се втурна назад, назад, назад.

Каретата за Виена щеше да пристигне след три дни. Приготовленията бяха почти приключили; оставаше да се погрижим за шепа дреболии от ежедневието ни. Панделките, дантелите и труфилата на Кете. И моето пиано.

Успяхме да го продадем на един търговец от града, натрупал достатъчно състояние, та да пожелае да го обогати с музика. Бе наел дори учител чак от Мюнхен да преподава на съпругата и дъщеря му. Младият мъж щеше да пристигне след заминаването ни, но подир ден търговецът щеше да дойде с наета каруца и работна ръка, за да отнесе инструмента.

Настъпи последната ми вечер с пианото. Трябваше да се сбогувам с него както с близък приятел.

Изчаках странноприемницата да притихне в мрака и седнах на пейката пред пианото. Странно и същевременно изпитвано чувство. Допирът на дървената седалка под мен беше и привичен, и някак по-друг от преди. Разучавах инструмента наново; опознавах го с нови очи и пръсти. Бях забравила как да го приемам за неотменно присъствие.

Луната посребри света ми и обагри жълтите клавиши в мътносиво. Вдигнах длани над клавишите и се поколебах. Пръстите ми застинаха, изтръпнали от неизсвирените ноти. Невидими паяци пролазиха по врата, по гръбнака ми; незрим ветрец облъхна косата ми и погъделичка кожата ми. Потреперих. Исках да отърся паяжините на колебанието. Провесен на верижка, товарът на обещанието натежа върху гръдта ми. Пръстен с формата на вълча глава. Неговият пръстен.

Изсвирих няколко акорда — полека и тихо, макар в старата стая на Йозеф да бях отдалечена от другата част на странноприемницата и гостите не можеха да ме чуят. Пробягах по нотната стълбица, за да раздвижа пръсти. После подхванах упражненията на Клементи. Избягвах друга песен, друга мелодия, бореща се да изплува на повърхността на ума ми.

Постепенно засвирих с лекота. В дома ми нямаше призраци, нито разкаяния и блянове, добили плът. Ала не само умът ми таеше спомени; пазеха ги мускулите, пръстите, сърцето ми. Бавно, но сигурно музиката започна да се променя.

Сватбената соната.

Не. Откъснах мислите си от миналото и ги насочих към бъдещето, към брат ми и Виена.

Виена. Където в концертните зали изпълняват най-новите симфонии на Хайдн; където можеш да видиш най-новата пиеса на Шиканедер в театъра и да се смесиш с най-великите съвременни мислители в стотиците кафенета и салони, където художници и философи наводняват улиците и разговорите се леят като вино. Виена, където няма оброчни места за среща на Горния и Долния свят.

Където Йозеф е свободен.

И аз ще бъда свободна.

Стиснах юмруци и изтръгнах неблагозвучни звуци от пианото. Не. Няма! Не искам.

Ала като лодка, понесена назад по течението, усетих как потъвам в музиката. Моята музика. В спомена и в мислите ми засвири цигулка. Изпълняваше втората част — адажиото. Затворих очи и безволно се понесох в открито море.

Оставих се да потъна, да се удавя.

Елизабет.

Зад затворените ми клепки закръжиха образи. Дълги изящни пръсти танцуват по грифа на цигулката; грациозна ръка движи гладко лъка; тяло се полюшква, увлечено от прилива на музиката.

Засвирих.

Работата над сонатата бе трудна — и лесна — както заспиване. Тялото ми инстинктивно знаеше какво да прави, дори умът ми да бе забравил. Пръстите ми намираха местата си върху клавишите, проправяха нови пътеки, съчетаваха нови звуци. Композирането е извайване на идея, събиране на късчета музика, ритъм, хармония. Шлифоване на фрази, контрасти и поддържащи линии. Наслагване на мелодии, докато се прояви тема, история, завършек.

Нямах завършек.

Елизабет.

Тяло се отпусна на пейката до мен. Мирис на бор и горски дебри изпълни стаята, примесен с лъх на лед и зима, макар отвън да се лееха пролетни дъждове. Задишах плитко и бързо, мъчейки се да заглуша, туптенето на трескавото си сърце.

Елизабет.

Хладен ветрец, едва доловимо дихание, шепот в ухото ми. Царят на гоблините винаги ме наричаше Елизабет.

— Ела при мен — промълвих на оживялата тъмнина.

Кожата ми настръхна. Нежно докосване отметна косата от челото ми; ласкави устни докоснаха бузата ми. Ръката ми се вдигна към лицето, сякаш да улови с пръсти целувката му.

— Любими мой — изрекох с треперлив глас.

Никой не ми отговори.

Искаше ми се да знам име, с което да го призова. „Не можеш да обичаш мъж без име“, казваше ми той. Мислеше, че проявява доброта към мен. Сега от него бе останала само сянка, безполезно име, принесено в жертва на старите закони. Такава цена бе платил, за да стане Горския цар. Не бе доброта, а жестокост. Жестоко бе да съм тук, на Горната земя, самотна, жива и далеч, загърбила историята ни.

— Моля те, ела при мен. Моля те — отроних със задавен глас.

Рязко поемане на дъх. Болезнен стон. Тежестта на пейката до мен се помести. Зачаках да усетя как ръцете на Царя на гоблините ме обгръщат отново.

Когато отворих очи обаче, стаята бе пуста.

Винаги бе пуста.

Зарових лице в длани и заплаках.

Тих, шушнещ звук — клони, разлюлени от зимния вятър — изпълни ушите ми. Спомних си Тисл и Туиг — гоблинските ми прислужници. Представих си как дългите им сухи пръсти дращят по люспестите им длани — гоблински аплодисменти.

Изправих се.

— Ехо? Има ли някого?

Отговори ми тишината. Безмълвието обаче не беше празно както преди. Протегнала ръце, тръгнах опипом из стаята. Гротескните неземни силуети се превръщаха в завеси, столове и други най-обикновени предмети.

Бях сама.

И все пак.

Трябваше да се наспя. Умората подкопаваше защитните ми сили, както прииждащи вълни подронват дига. Поддавах се на въртопа в сърцевината на духа ми. Съблякох се и бързо, само по долна риза, се сгуших зъзнеща в леглото.

Тъмнината забули очите ми, ала сънят не дойде. Пресявах се към бреговете му, размахвах ръце и плувах към унеса.

Напразно. Не успявах да го стигна. Отчаяно исках да отпочина, да угася очите, ума, сърцето си.

Не мисли. Чувствай.

— Ах, любими мой — въздъхнах. — Копнея за това. Копнея…

Докато умът ми потъваше в сън, усетих име да натежава върху сърцето ми. Обгърнах с длан пръстена му и се опитах да се събудя, да си спомня. Името изчезна, преди да дойдат сънищата.

 

 

Тя го зове.

Чудовището вдига глава. Чува музиката, долитаща от Горния свят. Ловците са го пришпорвали до изнемога; дланите и зъбите му са посребрени от душите на невярващите. Очите му са синьо-бели и сияят от наслада при спомена как вкусът на живота, на слънцето, на вдишването, на страстта е бълбукал върху езика му. Дори сега гъделичка гърлото му. Той отмята глава и се залива в смях — радостен, необуздан, до забрава.

Това е вик за помощ.

Още неколцина са се присъединили към безсмъртната шайка във вечния й бяг по небето. Танцьорът в горичката, певецът зад кулисите; художникът в ателието, пророкът в глухата уличка. Ловците са ги пренесли през булото върху немъртви коне, ала живите издържат прехода. Бариерата става оръжие, острие, кама. Невинна кръв се пролива, когато сродниците на Горския цар се вливат в нечестивата орда. Капките поръсват земята и разцъфват в алено. Тези макове сред полето са последната следа от живите, от някогашните човешки същества.

Единствено музиката е останала от някогашната му човешка природа.

Крачейки през безкрайни празни зали, чудовището се плъзга от сянка в сянка, сподиряно от върволица гоблини. Ръцете му, носили сабя и щит през дългата нощ, сега държат цигулка и лък. Подземният свят се преустройва по негова воля, ала за пръв път от векове той се намира в огледална зала с пиано в центъра. Приемна.

Камината е угаснала, огледалата — пропукани, инструментът — прашен и неблагозвучен. И все пак тя го зове през булото.

Ела при мен.

Той опира конските косми в струните и топлият трепетен глас на цигулката му изпълва пространството помежду им. Огледалата около него не отразяват приемната, а тясна, мизерна стаичка, пълна с куфари, книжа и дрънкулки.

По средата стои момиче. Жена. Седи пред пианото със затворени очи. Свири своята песен. Историята им.

Елизабет.

Образът й трепти и се люшка — отражение, мержелеещо се зад пламък на свещ. Сенките се вият любопитно, гърчат се. Чудовището ги удържа с усилие.

„Моля те — прошепва. — Дай ми само това.“

Докато свири, тъмнината се отдръпва. От кожата, косата му; тежестта на рогата върху главата му олеква. Цветът се връща в света и очите му — синьо и зелено. Чудовището си спомня какво е да си човек.

Елизабет.

Сяда на пейката до нея — умолява я с все сърце да отвори очи и да го види. Да бъде с него. Очите й остават затворени. Дланите й сноват върху клавишите.

Елизабет.

Тя трепва. Той си поема рязко дъх и вдига длан да погали лицето й с пръсти — осакатени, криви, чудати. Ласката му минава през нея като нож през дим, ала тя потръпва, сякаш пръстите му се досегнали дълбините на душата, тялото, сърцето й. Нетленна е като мъгла, но той не устоява на порива да я целуне. Затваря очи и се привежда, представяйки си как устните му докосват копринената й кожа.

Устните им се срещат.

Ахване. Очите му се отварят, нейните остават затворени. Ръката й се вдига към устните, сякаш са изтръпнали от неочакваната нежност.

— Любими мой, любими — въздиша тя.

„Тук съм — отговаря той. — Ела при мен. Виж ме. Призови ме с моето име.“

Тя отваря очи и се взира през него, не в него. Тъмнината съска и пълзи, шушне като сухи клони в леден вятър. Момичето закрива лице с длани, раменете й се свиват и плачът й е по-горчив от най-мразовитата зимна нощ.

Не!, извиква той. Иска да я успокои, да я помилва, но не може да я прегърне, да я докосне. Той е призрак в ума й, ням, безтелесен.

На сенките им дотяга от хленчовете му. Мастилената чернота се увива отново около дланите, ръцете, лицето му. Макар и в хватката на старите закони, мъжът се бори срещу чудовището, в което се превръща. Затваря мислите си и пропада, вкопчен в последното чисто, неосакатено късче от себе си. Протяга се за сетен път към нея и запечатва името си в сърцето й.

Пази ме, моли я безмълвно. Опази човешкото у мен. Запази ме цял.

После изчезва.