С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (30)

1
Царицата на гоблините се завръща

Разумът е затвор. Сега съм свободна, имам право да изгубя форма и смисъл. Събуждам се със злато в устата — вълшебни светлини се топят по зъбите ми с вкус на нишки захарен памук. С кикот усещам как ме озаряват отвътре и танцуват, носят се из тялото ми като светулки в лятна нощ. Аз съм лятна нощ, жега и влага, и безметежност. Излягам се на трона си — котка, кралица, Клеопатра. Тронът ми е ложе, приемната ми е гробница, ала аз преобръщам реалността и си оставям простор за немислими чудеса и разкош. Мебели от порцелан и стъкло, камина, украсена с дърворезба и рисувана коприна, гоблени от коренища и камъни. Клепките ми са пеперудени криле, короната — ювелирно творение от кристал и змийски люспи. Царската ми одежда е изтъкана от паяжина и мрак, гримът ми е вражеска кръв.

— Господарке?

Отварям рязко очи. Познат глас разбужда тялото ми, досягайки паметта ми с меко перце. Две момичета гоблини се поклащат и привеждат в поклон пред мен — едната с трънлива коса, другата с клонки по главата.

— Тисл! Туиг! — надавам радостен вик.

Лицата им са някак странни. Внезапно успявам да прочета в думи чувствата, изписани в очите и върху устните им. Изглеждат уплашени и разтревожени. Удивена съм от човешкото им изражение и от моите гоблински мисли.

— На увеселението ли ще ме водите? Устройвате празненство, ако досега не сте успели! Поканете подхвърлените деца, старите закони, света!

Миналия път организираха бал в моя чест. Танцувах с Царя на гоблините и с Кете. Приказен, разточителен бал с изобилие от вино, оставящ по небцето траен вкус на къпини и грях.

— Горския цар ви очаква — отронва Туиг и в гласа й сякаш се примесва друг глас; с рязък тон, в съзвучие с думите на гоблинското момиче баба ми изрича чувства, непредназначени за слуха ми: „Загрижена съм за теб. Страхувам се за теб.“

— Разбира се, Констанце — отговарям и плавно се изправям на крака. — Заведи ме при него! — усмихвам се.

Другото гоблинско момиче кърши ръце и изцежда безпокойството си в локва под краката ни.

— Той е… променен, Ваше Величество.

Променен. Мъжът — в чудовище, момчето — в подхвърлено дете, композиторката — в безумна девойка. Ние сме пеперуди, Подземният свят е нашата какавида — място за преображение и чудеса.

— Знам — кимвам. — Осакатен е. Осакатен цар за осакатена царица.

Гоблинските момичета се споглеждат.

— Не сте в безопасност — казва Туиг.

Едва доловимото презрение в гласа й студенее като страх с неочаквано горчив привкус на отчаяние.

— Знам — повтарям с още по-широка усмивка и див поглед. — Знам.

— Не от Горския цар трябва да се боите, а от разплатата, която му се полага — прошепва Тисл.

Разпервам длани и незрим вятър развява пелерината ми от паяжинова коприна и черна дантела. Аз съм полудяло махало — люлея се напред-назад, напред-назад. Възторгът и несигурността ме въодушевяват, защото не знам нито къде ще отида, нито какво ще изрека.

— Аз съм Царица на гоблините — разкикотвам се. — Ще платя каквото ми поискат.

Думите избликват от устата ми с пукот на заря от арогантност. Усещам как гъделичкат езика ми и се превивам от смях.

— Дори подхвърленото дете ли? — пита Туиг.

Ръцете ми увисват безпомощно. Залитам, изгубила равновесие. Йозеф. Колко досадно, че не мога да дам обичта си към него тъй лесно, както се отказах от разума си. Сърцето ми се пропуква. Късчетата, принадлежащи на брат ми, блещукат и пулсират в клетката от кости. Аз съм скелет, облечен в паяжини, и в дебрите ми грее свещ. Разумът е бил мой затвор и мой щит; без него пламъчето мъждука насам-натам, подвластно на чужди сили. Вдигам длани да закрия голото си сърце, ала не успявам да го заслоня.

— Брат ми няма нищо общо с това — заеквам.

— Напротив! — възразява Туиг. — Все пак се върнахте тук заради него, нали?

— Да, но няма да го дам! — свивам раздразнително устни. — Той е мой!

Очите на Тисл и Туиг обхождат лицето ми, после се срещат. Самовлюбена, самовлюбена, самовлюбена, упрекват ме. Приисква ми се да грабна тези бръмбарови ириси и да си ги нанижа като пръстени, да залича безмълвното им обвинение.

— Не ме гледайте така! — отсичам. — Не ме съдете!

Гоблинските момичета пак се споглеждат.

— Както желаете, Ваше Величество. Както желаете — изричат в хор.

Исках бал, но тълпата от гоблини и подхвърлени деца в необятната сияйна пещера изглежда не се е събрала за увеселение. Няма музика, танци, пиршество, флиртове. Очите ми шарят, обезпокоени и същевременно очаровани от прозрачните чувства по лицата наоколо. При предишното ми идване в Подземния свят се бях озовала сякаш в чужда страна, чийто език разбирам едва-едва. Сега светът е съвсем понятен. Разбираем, приемлив.

— Аз съм като вас! — Плясвам радостно с длани и щипвам бузата на дебелокожо дяволче със страхливо изражение. — Виждам ви! Чувам ви! Разбирам ви!

Оглеждам пещерата от върха на каменните стълби, водещи към залата. Някога щях да видя море от еднакви лица, вперени в мен. Сега виждам характерни черти, ясни и различни като дървесни листа. Как не съм забелязала особените контури, формата, очертанията им? Вените, които ги отличават, неповторимите петна, клони и грапавини?

Слизам по стълбите. Множеството се разделя пред мен както водите на Червено море пред Мойсей. Отваря ми път право до фигурата в далечния край на пещерата. Той седи на огромен трон от еленови рога върху мраморен подиум. Мас-тиленочерни ивици се вият по кожата му; овнешки рога стърчат от темето му. Очите му са бледи, синкаво бели като ледена вихрушка и студена смърт.

Горския цар.

Призрачен отряд стои на стража от двете страни на трона. Духове на конници, облечени в прогнили парчета плът и плат; воини, снаряжени с поръждавели копия и щитове. Свирепите ловци.

— Господарю! — Усмивката започва от върховете на пръстите ми и изпърхва нагоре през корема, гръдта, гърлото, лицето ми. Пещерата подема гласа ми и всички присъстващи потръпват от силата му.

Всички, освен един.

Пред трона седи светлокос младеж със стройно тяло, заострени скули и още по-остра брадичка. За разлика от очите на другите подхвърлени деца, неговите имат човешки израз. Чисти като бистра вода и сини, сини, сини.

Йозеф.

Не разпознавам брат си. Израженията на гоблините и приказните същества от Подземния свят са разтворена книга; неговото лице е картина, в която търся думи. Пламъкът в гръдта ми помръква колебливо.

— Добре дошла, царице моя — тънките устни на Горския цар се разтягат в хищническа усмивка; зъбите му блестят в измамната менлива светлина на Подземния свят. — Липсвахме ли ти? — Очите му се вледеняват. — Липсвах ли ти?

— Да — кимвам. — Копнеех за теб всяка минута, всеки час, всеки ден.

Блед цвят проблясва мигом в очите му — мълния с дълбочина и измерения.

— А през безсънните нощи?

Похот протича на вълни през вените ми; кръвта ми ромоли от желание. Чудовището пред мен е красиво в грозотата; представям си как разкривените му хищнически ръце ме обвиват и кожата ни се оцветява в черно и бяло като клавишите на пианото ми. Свещицата в мен засиява по-ярко.

— Нощем бягам от бляна по теб. Търся гибел, забрава.

Горския цар се изправя.

— Да — въздиша и слабините ми изтръпват от шипящия звук. — Да…

Да, моля те, да… Той слиза от подиума. Тръгвам напред. Поднасям му покорно голата си шия. Чакам вълчите зъби да се впият в него и кръвта ми да се стече по пода. Ръцете с нечовешки стави обхващат моите и ме придърпват. Той притиска устни във вената, където кръвта ми пулсира под кожата, и вдъхва жадно мириса на смъртната ми плът.

Пръстите му ме облизват като пламъци и оставят смразени ивици по кожата ми. Тялото ми побелява мъртвешки и натежава мъртвешки под досега му. Закривените му нокти намират всяка пора, сякаш се кани да ги забие в мен, да ме разкъса. Смехът ми прозвучава като писък.

— Не! — Йозеф се хвърля върху Горския цар и го отскубва от мен. — Остави я! Причиняваш й болка!

Владетелят на измамата се отдръпва. Усещам нещо горещо да се стича по брадичката ми. Докосвам лицето си и червена влага полепва по върховете на пръстите ми.

От носа ми тече кръв.

Светът се отдалечава плавно от мен. Вдигам длани и през кожата им виждам мускулите, вените и костите в тях. Пласт по пласт Горския цар съблича човешката ми същност. Засмивам се отново и смехът ми излиза през устните на Царя. Той се обръща с кикот към брат ми.

— Не заслужава ли болка? Не заслужава ли гибел? Не са ли ти минавали през ум подобни мисли, безименний?

Йозеф ме поглежда. Все още не разбирам думите в очите му.

— Защо дойде тук? — пита го Горския цар.

— Дойдох… у дома. — Гласът на Йозеф е по-тих от мислите ми.

Горския цар отмята глава и се залива в гръмък, презрителен смях.

— Не е толкова лесно, подхвърлено дете! Да смъкнеш от себе си живота на простосмъртен. Виждам нишките, свързващи те с горния свят. С нея!

Очите му се стрелват към мен. Съзирам вървите на кръвта, усукани около гърлото и гръдта на Йозеф. Пристягат се бавно и неумолимо, изцеждат радостта от тялото му. Свързани са със свещта в мен.

— Защо носиш неговото лице? — подсмихва се Горския цар. Получовек, полубрат, мелез. — Виждам как брат ми се гърчи в срам и агония. — Покажи ни какъв си наистина!

Йозеф побледнява.

— Това… съм аз.

— Нима? — Владетелят на измамата пристъпва към него. Йозеф потръпва от горчивия му дъх. Зимният поглед на Царя погалва лицето на брат ми; разкривените пръсти докосват челото му. — Очите ти са човешки, безименний! Да ги извадя ли? Да те спася ли от тях?

— Не! — Крясъкът ми е острие, тялото ми застава като щит между Йозеф и Горския цар. — Не го докосвай!

За миг ледените очи на Горския цар омекват и разкриват мъжа, смразен по тях. Чувствата му се обагрят с тлен, не с чистия, резлив вкус на вълшебството и вечния живот.

— Искаш да го спасиш ли? — пита той с глас като котенце — меко, уязвимо и беззащитно в ръцете ми. — Него ли ще избереш?

Устните на Горския цар изричат едно, думите — друго. Няма ли да избереш мен? Чувам и двамата — мъжа и чудовището. Не успявам да ги разплета, да ги отделя.

— Защо да избирам? — отронвам. — Не мога ли да спася и двама ви?

Сенките по кожата на Горския цар се гърчат, шушнат и съскат като змийско гнездо. Гоблините в пещерата си поемат остро дъх. Въздухът натежава в гръдта ми; давя се в напрежение и страх при вида на пълзящата тъмнина, събираща се около тялото на Царя. Той надава писък в ми бемол и впива пръсти в главата си; железните нокти на болката разкъсват тъпанчетата ми.

Йозеф се разкрещява — агонизираща втора цигулка на Царя, пронизваща с неблагозвучно стържене дебрите, където се таи обичта ми към него. Брат ми забива нокти в очите си и от тях потичат не сълзи, а синкавочерни сенки, забулващи ги в оникси обсидиан.

Свирепите ловци избухват в смях и барабанят с ръждясалите копия по щитовете си в бумтящ ритъм. Какофония от мъчителни писъци се надига от гърлата на гоблините и подхвърлените деца край мен. Пукат крайници, чупят се пръсти, прекършени тела се сливат в маса от слепи ръце, образуващи устни, нос, очи, лице. Нечестивата орда се разтапя в мъгла и в общо лице. Лицето поема дъх и отваря синьо-бели очи в пещерата. Знам срещу какво съм изправена.

Старите закони, добили плът.

Върна се при нас, Царице на гоблините.

Гласът е легион, неразбория от октави, тонове и ноти. Ако вече не бях луда, гротеската щеше да ме подлуди.

— Дойдох да си поискам откраднатото — изричам звънко. Повдигат се вежди, подбелват се очи; ръбове на устни се извикват в иронична усмивка.

И какво е то?

Поглеждам Йозеф. Поглеждам Царя на гоблините.

— Сърцето ми.

Царят на гоблините трепва и вдига глава да срещне очите ми. Искрящият му поглед раздухва пламъците в гръдта ми. Огънят се разжарва, усещам го да шепне името ми.

Сърцето ти?

Старите закони се разсмиват — хиляди гоблински гласове се кикотят противно.

Имаш само едно, простосмъртна девойко.

Заслонявам с длани свещицата в гръдта ми.

— Достатъчно голямо, за да стопли и двамата. Достатъчно голямо, за да стопли света.

Лъжкиня.

Думата се разбива на парчета върху каменните стени на пещерата и разпраща навсякъде остро, присмехулно ехо. Лъжакиня, лъжкиня, лъжкиня.

Красива лъжа. Но ние знаем грозната истина за теб, Царице на гоблините. Познаваме необятната ти себичност, високомерието ти, егоистичната немара към всичко, незасягащо собствените ти чувства. Знаем как напусна тази жалка черупка пред нас — с пръст посочва Царя на гоблините. Обрече клетника на развала и гибел. Знаем и как осакати това жалко подхвърлено дете — друг пръст се стрелва към Йозеф — с любовта си.

Йозеф проплаква. Черно мастило се стича по бузите му. Подземният свят вече е погълнал бялото на очите му, синевата на човешките му очи плува в тъмнина.

Виж бедното хленчещо същество, присмиват се старите закони. Ти го сътвори, Царице на гоблините.

Лудостта е бягство от границите, задръжките, от съмненията. Не мога обаче да избягам от самоомразата. Досега не разбирах как разумът е бил мой щит срещу собствените ми крайности, срещу необузданите излишества у мен. Сенки се увиват около китките и врата ми, пръстите ми се пречупват и се превръщат във възлести клони.

Обетът е нарушен, грачат старите закони. По твоя вина. Виновна си, виновна, виновна. Но може да поправиш злото.

— Как? — изкрещявам.

Крайниците, зъбите, пръстите, слели се в лика на стария закон, се раздрусват и разлашкват. Хаотичната маса се разделя и оформя грамадни длани, протегнати към мен. В шепите различавам по-дребни ръце, хванали кама.

Живот за живот, съскат старите закони. Това ни дължиш.

Поглеждам Царя на гоблините.

Поглеждам Йозеф.

Избирай, девойко. Избирай… Любимият или братът.

Ръцете с камата растат — клон, фиданка, дърво. Старите закони ми дават острие, древно оръжие, неизковано от стомана, а издялано от камък. Грапаво, грубо, жестоко.

Избирай, девойко, повтарят старите закони. Плати цената и другият е свободен.

Вземам камата.

Да, просъскват те. Избери!

Обръщам се към брат ми. Кожата му е прозрачна, костите са от стъкло, кръвта — от вода. Свещицата в гръдта му е изчезнала, заменена от нищо, черна пустош, блато. Над тинята се рее блуждаещо огънче, синьо и ефимерно, призрак на пламък.

Обръщам се към Царя на гоблините. Сенките са се отдръпнали от него, оставили са го ужасяващо оголен, обезобразен. Очите му обаче блестят — ярки, дълбоки. Между ребрата му мъждука свещ — студена, мрачна светлина, сякаш чакаща дихание да я разжари за живот.

Избирай, настояват старите закони.

Царят на гоблините ме поглежда. Устните му се извикват в котешка усмивка — мъркаща, примамлива. Не говори, ала го чувам.

Избери него. Избери брат си.

Поглеждам Йозеф. Не успявам да разчета езика на лицето му, ала той поклаща глава.

— Остави ме, откажи се от мен.

Камата в дланта ми е повече от оръжие; тя е стрелка на компас. Сочи сърцето ми. Притискам острието в гръдта си.

Гоблиновата плът се размърдва.

Какво правиш, шушне с колеблив глас.

— Избирам — прошепвам.

И забивам камата в сърцето си.