С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (29)

Интерлюдия

На далечния езерен бряг стои чудовище. Търси с поглед лодката по искрящите води. Чака невястата му да се върне.

И преди е идвал на същото място. Тогава е бил мъж и цар, свирил е и цигулката му е рисувала образ на млада жена — мислите, страстите, мечтите й, вплетени в музиката. Десетки пъти е стоял на същото място и е посрещал бъдещите си невести, преплавали водите от живота към смъртта. Никога обаче не им е свирил на цигулката.

Никога не е рисувал мислите, страстите, мечтите им. Звънките песни на нимфите изпълват пещерата край Подземното езеро. Приветстват лодката, приближаваща към него с шлейф от сияйна диря върху водата. Разноцветните искри осветяват фигурата, положена вътре като мъртвец със скръстени ръце и затворени очи. Облечена е само по долна риза, мокра и прозрачна; тъмната й коса се вие на възли и сплъстени кичури около главата й. Само лекото повдигане и спускане на гръдта е признак на живот. Чудовището нетърпеливо свива и отпуска разкривените си пръсти.

Знае какво е доброта, знае какво трябва да иска — тя да е далеч от тук и от него. Старите закони обаче са откраднали добротата му. Някога би изпитвал любов, сега е обзет от жестокост; някога би чувствал нежност, сега усеща похот. Царицата му не е красива, но няма значение. Плътта й е топла.

С приближаването на лодката празнотата у него кънти все по-силно. Вместо човешко сърце в гръдта на чудовището има пустош. Мъжът отдавна е разкъсал останките от смъртния си аз и ги е дал.

На нея.

Едва тогава чудовището усеща страх.

А мъжът — надежда.