С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (24)

6
Подхвърленото дете

— Има ли вест от сестра ми? — попитах графа на другата сутрин.

Той се задави с кафето. Лицето му поморавя от неудържимата кашлица. Кашля, кашля и най-сетне успя да изграчи:

— Горещо! Изгори ми езика.

Изчаках пристъпа да отмине.

— Изпратих писмо на Кете още щом пристигнахме. Питах се дали ми е отговорила.

Графът разбърка кафето с лъжичка, макар да го пиеше черно, без захар и сметана.

— Не знам, скъпа моя, не знам.

Не срещна погледа ми. За разлика от графинята той изписваше всяка мимика, всяка мисъл, всяко чувство върху лицето си. Имаше открито изражение и въпреки шарещите му очи бях по-склонна да се доверя на него, отколкото на съпругата му.

Особено след като веднъж бе откраднала писмата ми.

— Колко често получавате поща? — поинтересувах се. — Има ли начин да отида до „Нов Сновин“ и да проверя дали е пристигнало писмо за мен от Виена?

Графът продължи да си разбърква кафето.

— Ще попитам графинята.

Погледнах го втренчено.

— Вие сте господарят на имението, Ваша Светлост — напомних му. — Едва ли е нужно да искате разрешение от нея.

Той се засмя, но смехът не изразяваше радост, звучеше по-скоро като напрегнато тремоло.

— Когато се омъжите, фройлайн, ще разберете, че съпругът има далеч по-скромна власт, отколкото му се иска да вярвате.

— Нередно ли е да пиша на сестра ми? — попитах.

— Не, не, разбира се — отговори бързо той и отпи от кафето. — Я да добавя малко сметана…

Стана и тръгна към бюфета.

Присвих очи.

— Има ли причина да не искате да й пиша? — настоях.

Каната със сметана се изплъзна с тропот от ръцете на графа. Бели капки се разхвърчаха навсякъде.

— Да му се не види!

Изправих се.

— Добре ли сте, Ваша Светлост?

Стъписването му бе подозрително. Тръгнах по следата като хрътка, надушила прясна диря. Въпреки изтощението бях спала кратко и неспокойно. Мислите ми бушуваха като мляко, от което с биене вадят масло. Откакто бях дошла в „Сновин“, смайващите открития и сърдечните неволи се редяха безспир. Най-сетне си бях събрала ума обаче и бях започнала да си задавам въпроси.

Щом съм мост между световете… какво е Йозеф тогава?

— Да, да, добре съм — махна с ръка той. — Ще извикам Нина да разчисти оплесканото.

Спомних си огледалния свят, който бях видяла във водите на езерото Лорелай. По време на главоломното ни бягство от Виена графът и графинята ни бяха уверили, че приятелите и прислужниците им ще се погрижат за Кете и Франсоа. Тогава не настоях за подробности. Всъщност откакто бях пристигнала в „Сновин“, задавах изумително малко въпроси и получавах поразително малко отговори. Ясно бе защо се интересуват от мен — бях Царица на гоблините — но тревогата им за брат ми и безразличието им към Кете и Франсоа изискваха обяснение.

Защо Йозеф, а не сестра ми и приятелят ни? Просто по злощастно стечение на обстоятелствата ли се случи Йозеф да е с мен през нощта, когато графът и графинята ни упоиха и отвлякоха? Добронамереността им не изглеждаше неискрена, ала състраданието им към нас за сметка на сигурността на Кете и Франсоа ми се струваше съмнително. Къде бяха те? Защо усещах, че графът и графинята с все сили ми пречат да се свържа с тях?

— Няма нужда от Нина. — Приближих до графа и избърсах сметаната с платнена салфетка. — Или от Кете, предполагам.

Той се намръщи.

— Моля?

Оставих салфетката и застанах лице в лице с графа. Откакто бях дошла в „Сновин“, за пръв път се взирахме неприкрито един в друг и в дълбините на лъскавите му очи съзрях страх и смущение. Приличаше на вцепенен, паникьосан заек секунди преди ястребът да го сграбчи. Но кой бе ястребът? Аз или съпругата му?

— Ваша Светлост — подхванах тихо, — искам да знам какво става с мен. Кажете ми всичко — за свирепите ловци, за брат ми и сестра ми.

Той преглътна. Заешките очи зашариха наляво-надясно, търсейки път за бягство. Спомних си непознатия, когото бях срещнала в лабиринта във виенския му дом — розовобуз веселяк, надянал маска на смъртта. Дори тогава не се уплаших от него; изтъкан от ведрост, добросърдечие и лекомислие, графът не представляваше особена заплаха. Той бе лятна буря, разфучал се вятър; съпругата му обаче бе мълнията в небето — красива, ала гибелна.

— Не… не мога — заекна граф Прохазка.

— Не можете? Или не искате?

Той поклати глава.

— И двете.

— Защо?

Очите му се стрелнаха към коридора и помещенията на горния етаж. Явно все пак графинята бе ястребът.

— Защото не бива да се намесвам — прошепна той.

Горчиво раздразнение се надигна в гърлото ми.

— „Сновин“ е ваш. Езерото Лорелай е ваше. Наследените чудеса са колкото на съпругата ви, толкова и ваши. Проявете смелост и си вземете своето.

Той пак поклати глава.

— Не разбираш — отрони със задавен глас. — Не смея да й противореча.

Спомних си милите жестове на съпрузите Прохазка; любвеобилните шеги и спокойната лекота в отношенията им. Гордостта, с която графът наблюдаваше съпругата си; момичешкият свян, изписан по поруменялото й лице в отговор на очарователните му забележки. Страхът му изглеждаше необясним и безпочвен.

После си спомних неохотата му да говори за сенчестите пътеки отвъд огледалата. Как ми подари компаса против волята на графинята. Внезапно осъзнах, че ми е дал не само единствения си талисман срещу свирепите ловци, но и късче независимост от нея. С компаса не бе необходимо да се боя от нечестивата орда, ако графинята не ме закриля от нападенията им.

В кръвта ми е заложена древна защита заради стореното от прабаба ми, след като напуснала Подземния свят.

— Ваша Светлост — подхванах бавно, — как първата Царица на гоблините е успяла да избяга от старите закони?

Никой не се освобождава завинаги. Не и от стария закон.

— Историята не е моя. Нямам право да я разказвам — прошепна графът.

— Но защо съпругата ви също не иска да ми я разкаже?

Отговори ми след дълго мълчание.

— Не си ли чувала? — засмя се горчиво. — Семейство Прохазка имат дял в най-огнеопасните истории.

Графът отказа да ми каже повече.

Нежеланието му да дава обяснения ме ядоса, но неизмеримо по-силно се разгневих на себе си. Чувствах се лековерна играчка в коварните ръце на този малодушен мъж и на лъжливата му съпруга. Изхвърлих останките от закуската ми, без да се замисля дали проявявам обидно прахосничество, и избягах от трапезарията.

За момент се подвоумих. Хрумна ми да се върна на брега на езерото Лорелай, да се потопя в синьо-зелените води и да отплувам към сестра ми в другия край на огледалния свят. Щом писмата не стигат до нея, тогава ще я намеря телом. Ще мина по сенчестите пътеки и ще избягам от затвора на добрите намерения и непоносимите очаквания. Какво като съм последната Царица на гоблините? Явно решението ми да напусна Подземния свят е било безсмислено. Бях там, където се намирах, преди да стана невяста на Горския цар — задушена и притисната в капан.

Краката ме носеха напосоки и преди да се усетя, се изгубих в търбуха на имението „Сновин“. Реших да се върна в стаята си, да изчакам Йозеф и двамата да измислим как да се измъкнем от проклетата долина. Някъде обаче свърнах в грешна посока и се озовах в помещение, където не бях стъпвала досега. В ъгъла стоеше грамаден старинен часовник, а срещу него — рицарски доспехи.

Часовникът започна да бие.

Дзън-дзън-дзън-дзън. Отброих ударите — един, два, три, четири. Не отговаряха на циферблата. Всъщност вместо цифри, по ръба на часовника бяха изрисувани символи: сабя, щит, замък, речна нимфа, делфин, вълк и така нататък — чудноват зодиак със странни знаци. Имаше нещо нередно в подредбата на фигурите. Преброих ги и с изненада осъзнах, че не са дванайсет, а тринайсет.

Всички косъмчета по тила ми настръхнаха.

Ехото на часовниковата камбана отшумя. Отнякъде се разнесе особено стържене и прищракване. Нямаше стрелка, отмерваща секундите, а и шумът идваше от друга част на помещението.

Обърнах се.

Рицарските доспехи бяха вдигнали ръка.

С разтуптяно сърце проследих как неодушевената броня се движи сама, оживяла по силата на механичния си ум. Гоблиново творение, разбрах тутакси, пропито с магията на Подземния свят. Пръстите се свиха — всички, освен един, който остана насочен право към коридора.

Последвах упътването и стигнах до двойни врати — високи от пода до тавана и украсени с гротескни фигури: похотливо ухилени сатири, пищящи нимфи, озъбени зверове. Някогашната позлата се бе излющила и под нея прозираше ръждиво желязо. Погледнах през рамо към рицарските доспехи. Ръката си стоеше протегната напред. С пронизително скрибуцане главата от древен метал кимна веднъж, два пъти.

Бутнах рязко вратите.

Ослепителна бяла светлина изгори очите ми. Заслоних ги с длани. Когато булото на временната слепота се вдигна, забелязах, че се намирам в бална зала.

Заобиколена от огледала.

Те улавяха сутрешното слънце, отразяваха и пречупваха лъчите с почти нетърпима яркост. Нямаше никакви сенки в тази зала-призма, защото дори напуканият мраморен под бе излъскан до блясък. Гората отдавна беше започнала да пропълзява вътре и сега пространството бе колкото част от имението, толкова и част от дивия свят наоколо. Корени се надигаха между плочите под краката ми, катереха се по порутените стени и по дървените рамки на вратите от двете страни. Едната — вход към мрака, другата към светлината.

Вратата към мрака се затвори с хлопот.

Подскочих, но през счупените стъкла на прозорците повя ветрец и подухна ласкаво косата ми като фея, изпратена да успокои изопнатите ми нерви. Тук, в чудатата и някак неземна бална зала, нямаше зла магия. Хиляди мои двойници ме гледаха откъм пропуканите повърхности на огледалата. Очите ни бяха разширени от смайване, лицата — побледнели от умора.

Огледала. Всяка друга отразяваща повърхност в имението бе покрита, дори предметите от полиран камък, месинг и мед. Странно как графът и графинята бяха пропуснали тази зала. Навярно бяха решили, че не си заслужава да хвърлят толкова усилия. Помещението не бе много по-голямо от музикалната зала във виенския им дом, но огледалата и високият таван създаваха впечатление за простор.

Огледах стените, докосвайки внимателно напуканото посребрено стъкло, и открих две врати, плъзгащи се настрани като параван. За моя изненада се озовах в музикална галерия с всякакви стари, прашасали инструменти, столове и нотни пултове. Находчиво хрумване, защото музикантите оставаха скрити от погледа, докато свирят за гостите, а цялата бална зала се освобождаваше за танци. Прокарах ръка по едно виолончело и по старинна виола с отдавна изгнили струни и дланите ми оставиха ивици в праха, плътен и бял като сняг. В ъгъла, със затворен капак и пейка до него, стоеше древен клавесин с обратни клавиши. Вероятно и той бе прогнил и прояден отвътре, ала не се стърпях и натиснах няколко клавиша.

Жегна ме остра болка при мисълта как пианото във Виена ме очаква напразно.

Нотите прозвучаха вярно.

Отдръпнах рязко ръка и стотиците ми отражения повториха жеста. До предела на полезрението ми нещо помръдна, закъсняло с половин дихание. Озърнах се, търсейки с поглед плъх или друг уплашен гризач. В мен се взираха две сини очи.

„Лизл?“

— Кете? — отроних; не смеех да вдишам.

Отраженията ни се втурнаха напред с протегнати ръце, сякаш да се прегърнем през стъклото. Зад мен стотици мои образи се спуснаха към сестра ми, застанала на пътя на сенките.

„Лизл! — чух безгласния й вик. — Къде си, Лизл?“

— Тук съм, тук — възкликнах, давейки се със соления вкус на сълзите ми, стичащи се по бузите.

„Къде тук?“ — Кете присви очи, все едно се опитваше да надникне в моя свят зад огледалото.

— В „Сновин“, имението „Сновин“.

„Имението на граф Прохазка ли?“

— Да, тук съм, в безопасност. Добре съм. Къде си ти?

„Бягай оттам! — очите на Кете се разшириха от ужас. — Тръгвай веднага!“

— Как? — попитах. — Получи ли писмото ми? Има ли начин да ми помогнеш?

„О, Лизл. От седмици се опитваме да изпратим вест. През нощта на черно-белия бал в градината намериха двама убити. Мъж и жена със сребърен прорез на врата и устни, посинели от мраз.“

— Поразени от елфи — прошепнах.

„Да — кимна Кете. — Къпинак ни спаси. Отведе мен и Франсоа при повярвалите.“

— Повярвалите ли? Кой е Къпинак?

„Повярвалите са докоснатите от Подземния свят. Като мен и теб. Виждащите и избягалите от ноктите на стария закон. Те са пазители на знанието, семейство, обвързано с вяра, не с кръв. О, Лизл, бягай! Грози те опасност.“

Гърлото ми се сви.

— Повярвалите? Сродените с Горския цар?

Отражението на сестра ми поклати глава.

„Граф и графиня Прохазка се наричат сродени с Горския цар, но не са от повярвалите. Повярвалите са пазители, Прохазка сеят гибел.“

— Гибел ли? Каква гибел?

„Помниш ли историята за момичето, което взели под крилото си? Тя изчезнала, а в градините на имението намерили погубен млад мъж.“

Безнадеждност вледени костите ми; вцепених се от страх.

— Да, слухове…

„Не са слухове! — извика Кете, но от устните й не излезе нито звук. — Никой не знае какво правят там, сред далечните планини в Бохемия. Не бива да им се доверяваш. Девойката и младият мъж не са единствени. Казвала се Аделаида, била от повярвалите.“

Аделаида. Така наречената дъщеря на графа и графинята. Пръстите ми се вкочаниха.

„Къпинак ми показа пътищата на сенките — продължи Кете. Но те знаят, Лизл. Покриват огледалата, за да крият лицата си от незримия свят. Принесли са ужасна жертва на старите закони, за да избягат от свирепите ловци.“

— Каква жертва? — извиках.

„Кръв на Повярвал, дадена мимо волята му, за да запечатат бариерата между световете.“

— Как разбра? — Ръцете ми се свиха безпомощно в юмрук. — Кой ти каза?

„Къпинак — отговори Кете. — Подхвърлено дете.“

Вече не усещах сърцето ми да бие в гърдите.

— Подхвърлено дете? Сигурна ли си?

Сестра ми си заскуба косата. „Няма значение дали съм сигурна! Важното е ти и Йозеф да избягате оттам!“

— Как? Къде да отидем? Как ще ме намериш?

„Трябва…“ Тя замълча рязко.

— Кете?

„О, не. — Лицето й побледня от страх. — Той идва.“

— Кой?

„Не мога да остана… Горския цар ще ме открие… Бягай! Отиди в най-близкия град. Следвай маковете.“

— Символът на граф Прохазка?

„Не! Душите на откраднатите от свирепите ловци. Душите на Повярвалите. Те ни защитават, Лизл… — Очите й се разшириха от ужас. — Трябва да вървя.“

— Кете… — Сестра ми обаче бе изчезнала; собственото ми лице ме наблюдаваше втрещено. — Кете!

— Лизл?

Извърнах се рязко. Пред мен стоеше Йозеф и ме гледаше с недоумение.

— Зеперл!

— С кого говореше, Лизл?

Носеше калъфа с цигулката, сякаш е музикант, дошъл да свири в галерията на балната зала.

— Не… не видя ли…

Изречението остана недовършено. Не бе видял, разбира се. Дори аз, заобиколена от трептящите ни отражения — лицето на Йозеф, издаващо подозрение и загриженост, и моето, изопнато от страх и умопомрачителна безпомощност — вече се съмнявах дали наистина съм разговаряла с Кете. Осъзнах колко налудничаво изглеждам — с чорлава коса, с диви, несъразмерно големи очи. Засмях се и дори смехът прозвуча безумно.

— Защо не седнеш? — предложи предпазливо Йозеф.

Остави калъфа с цигулката и издърпа един стол от галерията на оркестъра. Поведе ме внимателно към него и ми помогна да седна — докосваше ме леко и колебливо, сякаш съм нервно жребче, което всеки момент ще се развилнее.

— Зеперл. Полудявам ли? — попитах с треперлив глас.

Той наклони глава и мазолестите му пръсти отметнаха косата от лицето ми.

— Има ли значение?

Пак избухнах в смях, но звукът наподобяваше хлипане.

— Не знам. Няма да ми повярваш, ако ти разкажа.

Йозеф застина.

— Опитай — прошепна и придърпа още един стол.

Така и направих. Разказах му за езерото Лорелай, за пътищата на сенките, за покритите огледала. За годината в Подземния свят, където бях невяста на Царя на гоблините; за бавната смърт и агонията да се влюбиш, знаейки, че чувствата ти са обречени. За помръкналите ми сетива, за угасването на всичко добро и красиво на света. Разказах му за Сватбената соната и защо не успях да я довърша; за себичното ми решение да си тръгна, осъдило на гибел моя съзерцателен любим, а Горната земя — на набезите на свирепите ловци. Разказвах ли, разказвах, докато устните ми се напукаха, гърлото ми пресъхна и думите ми най-сетне се изчерпиха.

Брат ми не отговори веднага. Стана и закрачи из балната зала, притихнала след края на историята ми. Изражението му бе спокойно, но стъпките му отекваха смутно и гневно.

— Зеп…

— Защо не ми каза по-рано? — сряза ме той.

— Не знаех как… — подхванах.

Прекъсна ме с яростен глас:

— Конски фъшкии!

Потръпнах. Никога не го бях чувала да изрича ругатня и в устата му думите прозвучаха още по-грозно.

— Разказала си на Кете.

Не всичко, прииска ми се да уточня. Далеч не всичко. И все пак й бях разкрила достатъчно, много повече, отколкото на Йозеф.

— Защо? — попита брат ми. — Защо точно на нея?

— Защото беше там — отсякох, жегната от остротата му срещу Кете. — И видя с очите си онзи свят.

— Не говоря за Долната земя, а за него.

Него. Царя на гоблините. Разгорещеният му тон ме сепна, изненада. Царят на гоблините бе началото и краят на времето ми в Подземния свят; най-вълшебната и същевременно най-нечудатата част от селението си. В сравнение със сияйното езеро, песните на нимфите, усукването на часовете и пространството, приказните светлини, бляскавите пещери и зали любовта ни изглеждаше почти обикновена. Нямаше грандиозни романтични жестове, пламенни уверения във вечна обич, борба да останем заедно въпреки всички пречки. Ние просто се унищожихме — невинаги в тишина — и пак се създадохме. Не мислех, че историята ни ще заинтригува брат ми.

— Какво имаш предвид, Зеп?

— Него — повтори той, подчертавайки думата с изразителен замах с лъка. — И теб. — Насочи лъка към мен и върхът му се спря пред гръдта ми като наточено острие. — Казваше, че съм градинарят на твоето сърце — прошепна. — Но тайно и сама се погрижи за цветните лехи.

Едва тогава разбрах какво го е обидило — премълчаното не за Подземния свят, а за чувствата ми като Царица на гоблините. Двамата винаги бяхме разголвали душите си един пред друг, бяхме споделяли най-дълбоките си мисли и най-тъмните бесове, често безмълвно. На Кете се доверявах с думи и действия, Йозеф бе пазителят на тайните ми.

— О… — Не знаех какво друго да кажа. — Съжалявам, Зеперл.

Той поклати глава.

— Защо не ми се довери? — В гласа му чух малкото момче, което смятах за изгубено.

Връщам ти сърцето. Парещи сълзи напряха зад клепките ми.

— Не знам.

Всъщност знаех. Той вече не бе пръв в сърцето ми. Йозеф и Царят на гоблините си деляха пространството, където душата ми се таеше в гръдта, заедно с Кете, Франсоа, Констанце и мама. Способността ми да обичам не намаляваше, по-скоро растеше с всеки допуснат в сърцето ми човек, но с възрастта и времето безликата, сляпа детска привързаност добиваше по-ясни очертания. Част от себе си исках да споделя със сестра си, друга — с брат си, трета се полагаше единствено на съзерцателния ми любим.

Йозеф ме измерваше с тежък поглед. Обвинителен.

— Мисля, че знаеш.

Той наистина ме познаваше от дън-душа.

— Какво искаш да чуеш от мен, Зеперл? — попитах с внезапно раздразнение. — Извинение? Вече ти се извиних.

— Да, но за какво? — изстреля в отговор той. Свали ръка и лъкът провисна безжизнено до бедрото му. — Мълчала си с причина. Затова се чувстваш виновна. Криеш нещо от мен, Лизл. Никак не ми е приятно! Двамата винаги сме били искрени един към друг.

— Нима? — Очите ми се впиха в китките му. Йозеф трепна, сякаш устояваше на подтика да ги прикрие. — Наистина ли си бил винаги откровен с мен, Зеп?

— Не искам да говоря за това — отсече той.

Изправих се.

— Тогава и ти нямаш право да си пъхаш носа в тайните ми!

— Добре! — изригна Йозеф. — Добре! Какво искаш да узнаеш? Как ме биеше маестро Антониус ли? Подлагаше ме на всяко унижение под слънцето, та и повече. Вземаше на подбив копнежа ми по дома и Дъбравата на гоблините, сякаш са срамен детински каприз. Нямаше с кого да поговоря, Лизл.

Франсоа ме защитаваше, но не разбираше. Не можеше да разбере. Колкото по-далеч от къщи отивах, толкова по-половинчат се чувствах. По-нереален. Маска на момче, черупка на мъж, същество, присвоило си облик на човек. Само когато свирех, усещах някаква връзка с… живота.

Откъснат ли ни от Подземния свят, повяхваме и избледняваме.

Кръвта се оттече от лицето ми. Йозеф забеляза.

— Какво? Какво има, Лизл? — попита.

Щеше ли да се успокои, ако разбере истината за себе си? Или просто ще се отчуждим още повече? Ще ме намрази ли, задето не съм му казала по-рано? Щом му се зловиди, че съм пазила в тайна чувствата си към Царя на гоблините, колко ли по-силно ще ме презре за премълчаната част от собствената му история?

— Какво знаеш? — настоя той.

— Ти си… — прошепнах с глас, неуспяващ да се откопчи от чувствата ми. — Ти си подхвърлено дете.

Устните му побеляха. Зачаках го да продума, да направи нещо — каквото и да било, само да не стои вцепенен пред мен. Йозеф обаче не помръдваше, неподвижен и ням като статуя, все едно пак са го заменили с друго същество. Намразих се за тази мисъл.

— Зеп? — отроних. — Недей да мълчиш…

— Как смееш!

Тонът му бе неузнаваем. За пръв път в живота си почувствах, че не познавам брат си.

— Зеп, аз…

— Недей. — Той разпери ръце, вкопчил пръсти в цигулката и лъка. — Недей!

— Съжалявам.

Копнеех думите да не са толкова недостатъчни.

— Не искам да те слушам.

— Зеп…

— Спри да ме наричаш така!

Захвърли цигулката. Черешовото дърво изтрополи по напукания мраморен под; грифът се откъсна от тялото. Извиках, но лъкът последва инструмента.

— Йозеф, моля те…

— Не съм ти Йозеф! — изкрещя той. — Не съм истински! Никога не съм бил!

Погледна ме с диво изражение; разширените му зеници бяха удавили лъчистото синьо в бездънна чернота. Очи на гоблин.

— Кой съм аз? — свиреп крясък се изтръгна от гърлото му.

— Йозеф…

Преди да успея да го утеша, да го успокоя, брат ми се обърна и изчезна в пущинака.

 

 

Подхвърленото дете няма име. Няма кой да го повика у дома.

Той избяга от балната зала. Впусна се сред пустошта, обърнал гръб на сестра си, на миналото и на името си. Йозеф. Името принадлежеше на друго момче, друг син, друг човек. Не можеше да изтърпи да го носи дори миг повече. Раните по китките му се разжариха; прииска му се да забие пръсти в белезите и да смъкне кожата си; да издере лицето, да изскубе косата, да изтръгне очите на несъществуващото момче.

Той не съществуваше.

Подхвърленото дете се озова сред туфа макове; яркочервените цветове се гушеха в краката му, както котка се увърта около стопанина си. Ела с нас, безименни, нашепваха, ела при нас…

Той вдигна глава и видя алени, пурпурни и ръждивочервени петна да се появяват като капки боя сред сивото, кафявото и зеленото на късната зима — кървава река през гората и нагоре по хълма.

Ела, ела, призоваваше го шепотът.

Той не попита къде и защо. Графинята му бе казала, че тези невъзможни цветя са душите на откраднатите, последните зрими останки от пленниците на свирепите ловци. Те го водеха у дома, в Подземния свят.

Подхвърленото дете тръгна по пътеката от макове.

Зад него сестра му го викаше — не, викаше името на брат си. Той не отговори. Йозеф го нямаше вече; никога не беше го имало. Сега имаше обяснение за празнотата в сърцевината на духа му. От години подозираше, че нещо у него е прекършено; отдаваше неспособността да таи дълбоки чувства на порок, недостатък на природата му. Проявяваше загриженост към семейството, хората, които смяташе за кръвни сродници. Бе привързан към баба си и с удоволствие слушаше приказките й; уважаваше майка си и трудолюбието й; страхуваше се от баща си и настроенията му; изпитваше нежност към сестрите си, навярно дори обич към Лизл — поне както той разбираше обичта.

Обич. Замисли се за Франсоа и зачака сърцето му да натежи от вина. Представи си лицето на своя другар — тъмни очи, дълги извити мигли, топла кожа, пълни устни. Лице, досягащо дълбока струна у подхвърленото дете. Искаше му се да го съзерцава, да не откъсва поглед от него. Франсоа бе красив, да, ала не красивите черти го теглеха към любимия; привличаше го сигурното им убежище. Винаги бе предпочитал сенките пред светлината и любовта на Франсоа бе нощта, даваща му укритие.

Откакто бе дошъл в „Сновин“ обаче, все по-рядко си спомняше лицето на любимия. Дори сега точният оттенък на кожата му, мирисът на одеколона му, тембърът на гласа му бледнееше, сякаш Франсоа чезнеше сред гъста мъгла. Любимият. Само тази дума изплуваше в съзнанието му при мисълта за Франсоа, защото нямаше друга за нежността в сърцето му, желанието да закриля, да прегръща, целува. Подхвърленото дете обаче знаеше, че любовта му е по-различна от любовта на Франсоа, защото поривът да докосва се губеше, а пламъкът на страстта гаснеше.

Обичам те, казваше на тъмнокожото момче.

Беше истина — поне както подхвърленото дете разбираше истината.

Запъхтя се, докато се изкачваше по все по-тясната и стръмна пътека към върха на хълма зад имението „Сновин“. Маковете не спираха да шепнат, да го приласкават, да умоляват, да го подканват: „Бързай, бързай, бързай.“ Не знаеше защо са тъй настойчиви, ала гласовете му вдъхваха чувство на свобода, даваха му причина да бяга. Нямаше значение накъде, важно бе самото бягство.

Изненада се, когато пътеката свърши и пред него се разкри обширен изглед. Маковете го бяха довели до висока скала, надвиснала над сияйно езеро. Подхвърленото дете погледна надолу към лазурните води. Зави му се свят, сякаш се взираше в небето, не в непрогледни дълбини. Видя отражението си върху повърхността — бледо лице с остри черти, втренчено в него с усмивка, разкриваща остри като бръснач зъби.

Докосна лицето си, питайки се дали истината за същността му е преподредила чертите му. Цял живот — животът на Йозеф — бе мислил, че има златиста коса и сини очи. Младежът, взрян в него от езерото, имаше коса с цвят на пухкав памук и очи, черни като обсидиан. И все пак лицето несъмнено бе неговото — носът, ушите, скулите и брадичката бяха същите.

— Кой си ти? — прошепна подхвърленото дете.

Отражението се усмихна. Това си ти.

— Какво съм аз? — попита подхвърленото дете.

Изгубен, отвърна отражението.

Изгубен. Думата отекна в празнотата, зейнала в сърцето на подхвърленото дете.

— Как да се намеря?

Вместо отговор момчето в езерото се протегна към повърхността. Подхвърленото дете неволно простря ръце към огледалния свят.

Ела при мен, рече отражението. Ела при нас.

И Йозеф падна. Полетя надолу и все по-надолу към Подземния свят.