С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (16)

6
Сродените с Горския цар

Тясната дневна приличаше по-скоро на канцелария, отколкото на гостна. Напомняше и на църковна съдохранителница с тъмна ламперия и гранитен под, покрит с шарен персийски килим. Имаше странна акустика — подемаше и същевременно заглушаваше звуците. Отново си помислих колко странно е, че поклонник на музиката като графа е избрал подобно помещение за импровизирания ни концерт.

Графът и графинята вече бяха удобно настанени в кресла, тапицирани с червен плюш, в двата края на салона. Клавесинът се намираше между тях и благородните съпрузи изглеждаха като пазители на подземен музикален свят. Не бяха свалили маските си — фрау Перхта с лебедовите пера и озъбения череп на Смъртта. Огледални образи и противоположности: черно и бяло, нощ и ден, ако не броим маковете — капки кръв, разцъфнали върху костюмите им.

— Добре дошли — поздрави ни графинята. — Разполагайте се. Щом се подготвите, ще извикаме другите гости за представлението.

— А сестра ми? — попитах. — Франсоа?

Графът се усмихна.

— Ще дойдат и те, разбира се.

Съпругата му посочи клавесина.

— Вашето царство ви очаква, деца мои.

С Йозеф се спогледахме и тръгнахме към инструмента. Брат ми извади цигулката от калъфа, аз седнах до клавесина. Вдигнах длани над черно-белите клавиши с разменени места. За пръв път виждах подобна подредба. Прималя ми от страх, че съм забравила да свиря. Главата ми се замая и пръстите ми се объркаха, дори нотите ми се струваха непознати.

— Лизл? — Йозеф вдигна лъка над струните, готов да настрои цигулката.

Отърсих се от моментния световъртеж и изсвирих няколко акорда; за клавесина, макар и стар, явно бяха полагали добри грижи — механизмът задвижваше гладко акордираните струни. Йозеф ми кимна. Изсвирих няколко пъти нотата ла. Той си настрои цигулката и надлежно се захвана да репетира: гами, терци, квинти, повтаряйки ги, докато ръцете му загреят.

Правех същото на клавесина; стремях се да се запозная не само със съвсем чуждия инструмент, но и да се пренастроя да свиря пред публика, не за себе си. Отдавна не бях изпълнявала упражненията за гъвкавост и сръчност — неотменно занимание под надзора на баща ни — и усещах пръстите си дебели и оловно тежки.

— Готови ли сте? — графинята ни наблюдаваше с жив интерес, но вниманието на графа сякаш не бе насочено към нас.

За човек, изразил такова желание да ме доведе тук — във Виена, в дома си — заради музиката ми, той проявяваше удивително слаб интерес към изпълнението ни. Отначало бях взела бъбривата му ексцентричност за стремеж да очарова събеседника или за плод на разбунен от опиатите ум, ала чувствата ми към нашия благодетел бързо се върнаха към ужаса отпреди срещата ни.

— Оставих горе папка с ноти. Заедно с наметката ми и други неща. Може ли някой… — заекнах смутена.

Преди да довърша, поредният облечен в червено прислужник влезе в салона, понесъл кожената ми папка върху сребърен поднос. Ужасих се още повече. Помещението, домакините ни, цялото имение оставяше злокобно впечатление, а чудатата неразличимост на лакеите в ливреи подсилваше чувството за нереалност.

Благодарих на прислужника с напрегната усмивка и отворих папката. Прелистих страниците, за да намеря Горския цар. Стараех се да не обръщам внимание на очите на графинята, впити в кожата ми. В изпитателния й поглед не се четеше само любопитство. Жаждата и копнежът, излъчващи се от нея като повеи от парфюм, ме изпълваха и със смущение, и с вълнение.

Закрепих нотните листове върху поставката на клавесина и пак седнах на пейката. Погледнах към Йозеф, който някак машинално прокарваше пръсти по грифа на цигулката. Нехайното му безразличие преди концерта ме порази по-силно от студенината му към мен. Йозеф бе чувствителен и свенлив. Поне онзи Йозеф, когото някога познавах.

— Да извикаме ли гостите, Ваше Сиятелство? — попита той с глух глас.

Графинята се усмихна и се облегна в креслото.

— Надявах се първо да ни подарите едно изпълнение на Горския цар лично за нас, хер Фоглер — отговори тя. — Нали не възразявате?

Йозеф сви рамене, но се поправи с лек вежлив поклон.

— Както желаете, почитаема.

Облегна инструмента на ключицата си, отпусна ръката си с лъка до тялото и вдигна очаквателно очи към мен. Тъпа, настойчива болка запулсира в основата на черепа ми. Съжалих, задето не бях сложила нито залък в уста, докато минавах край банкетните маси горе. Имах чувството, че съм глътнала чакъл, но се усмихнах на брат ми и кимнах. Той изправи гръб и опря брадичка в цигулката. Вдигнах длани над клавишите и зачаках знак. Йозеф зададе темпото, въвличайки ни в ритъма на подскачащия му лък. Засвирихме Горския цар.

Отначало клавесинът звучеше пресипнало на фона на цигулката. Струните трепереха и не отекваха ясно; придаваха на композицията зловещи обертонове, липсващи при изпълнение на по-модерен инструмент. Стремях се да не изгубя почва под краката си сред новото слухово възприятие, да се съсредоточа върху нотите, не върху звука. Разсея ме внезапно желание да експериментирам, да импровизирам. Да играя и да лудувам, да полетя волно с музиката, както правехме някога с Царя на гоблините. Тръснах глава и опитах да насоча цялото си внимание към Йозеф, да слушам, да го следвам, да го подкрепям.

Него обаче го нямаше.

Брат ми не присъстваше в музиката. Тоновете му бяха прецизни както винаги, но не им стигаше нещо — връзката, протичаща помежду ни, лека и задушевна като съкровен разговор. Свирехме един през друг, не един с друг.

Графът се размърда в креслото и вдигна длан да скрие прозявка.

Ах, братко мой, помислих си. Какво се случва с нас, Зеп?

Отчаяно потърсих очите на Йозеф, за да открия жилката, вената, която ни свързваше. Свири с мен, Зеп, помолих го безмълвно. Свири с мен.

Не излъгах графинята. Наистина не бях блестящ изпълнител. Имах умения, но не и нюх. Почудих се дали брат ми не е толкова свикнал да му акомпанира Франсоа, та сега не може да ме намери, да затанцува с мен в споделената музика. Или скъсаната нишка е знак за по-дълбоко отчуждение? Как стигнахме дотук? Ние, братът и сестрата, близки като две половини на едно сърце, сега бяхме далечни и хладно предпазливи непознати.

От лицето към върховете на пръстите ми се стече тъга и облъхна музиката с тежка печал.

Йозеф… Йозеф продължи да свири с неумолима, точна яснота — лек въздух и празнота, докато аз бях пръст, корени и скали. Раздразнение прогори тъгата ми, последвано от гневен водовъртеж. Срещни ме, Зеп, помислих си и промених акомпанимента.

Промяната се усети веднага. Разведряване на напрежението, поемане на дъх, очаквателно затишие преди порой. Йозеф имаше достатъчно опит, та изненадата да го разклати; за пръв път обаче между нас пропука искра, светкавица, стрелкаща се от облак към облак. Брат ми бе тук. С мен. Присъстваше и слушаше.

Игра, Зеперл. Детската ни игра.

Импровизирах върху готовите фрази, а брат ми ме следваше; свиреше по-ярко. Мелодията бе същата, цветовете — различни. Тази версия на Горския цар имаше остри ръбове, прерязващи сърцето с красота, с неземно обаяние. Не приличаше на моя замисъл. Първоначално я бях написала да звучи мечтателно, меланхолично, с носталгия. С нея се сбогувах със семейството ми, когато дръзнах да се спусна в Подземния свят, загърбвайки част от себе си.

Брат ми долови промяната и ме поведе в преобразуваната музика. Звуците станаха гневни, сякаш ме предизвикваше: „Искаш обяснения? Ще ги получиш!“. Отново си говорехме и едва сега осъзнах колко малко сме се чували. Върнахме се към първоначалния аранжимент и най-сетне разбрах какво се опитва да ми каже.

Недоволство. Неудовлетворение. Отекваща празнота. Постоянно скиталчество, търсене, лутане, връщащо го отново и отново там, откъдето е тръгнал. Впримчен в капан. Брат ми се чувстваше затворен в клетка. Притиснат от очаквания, от тежестта на желанията ми, завладели съществото му и лишили копнежите му от свобода да поемат глътка въздух.

О, Зеп, помислих си.

Вслушвах се. Слушах, слушах и акомпанирах на брат ми, подкрепяйки го както никога досега във Виена. Йозеф свиреше, добавяше трели и украшения. Следваше сложният, цветист стил на барока, но го облъхваше с чувство за безнадеждност. Пробяга фраза от шестнайсетини и все пак — дори при този изблик на емоции — спазваше съвършено темпото, овладян и шлифован от строгата дисциплина на дългогодишния опит.

Нещо се бе променило.

Странното затишие, настъпило ненадейно в салона, не се дължеше нито на преоткритата връзка помежду ни, нито на благоговейната омая на слушателите. Въздухът миришеше на бор, пръст и лед — леко ухание като повей от парфюм, доловен мимоходом. Вдишах дълбоко чистия, ясен алпийски въздух и резлива прохлада на планински вятър и каменни пещери изпълни дробовете ми. Черепът и белият лебед се плъзнаха по-близо до мен.

Елизабет.

Пръстите ми прескочиха две ноти. От стъписване едва не излязох от потока на мелодията. Ръцете ми обаче се крепяха върху дългите часове, посветени на музиката, упражняваните усърдно мускули се движеха машинално, сякаш пазеха свои спомени.

Елизабет.

Не отлепих очи от брат ми, останах съсредоточена върху всеки тон. Долавях обаче присъствие — нито човешко, нито смъртно. Спомних си видението от лабиринта — сияйните очи, короната от рога. Впих още по-настойчиво поглед в Йозеф, за да изтрия другия глас от ума си.

Тогава музиката секна.

Кратката ми композиция приключи колебливо. Йозеф не задържа достатъчно последната фермата, вдъхвайки й стаено негодувание, което ме разтърси по-силно от отчаянието му. Отпусна безжизнено лъка и оброни глава, сякаш тежестта на самотата го е сломила. Въпреки мимолетното ни разбирателство, брат ми изглеждаше непроменен, недосегнат от вълшебството, сътворено от двама ни. Щом музиката стихна, усетих как мислите ми се втвърдяват и в слепоочията ми нахлува болка.

Домакините ни заръкопляскаха. Графът преливаше от възторг.

— Неповторимо, неповторимо! — възкликна той. — Никога не съм чувал подобно изпълнение! Красива, разтъсваща музика!

Намръщих се. Беше чувал музиката ми; пишеше го в първото му писмо до мен. Бях поласкана от похвалата му, но композицията, изпълнена от мен и брат ми, едва ли можеше да се нарече „красива“. Сърцето ми бавно потъна като камък в стомаха. Започнах да разбирам, че графът не притежава изтънчен вкус. Отчитах с благодарност вниманието и желанието му да ни подкрепи, но неволно се запитах дали не се дължат чисто и просто на стремеж да е в крак с модата. Графиня фон Тун бе покровителствала Моцарт, сега принц Лихновски закриляше Бетовен; навярно този благородник от Бохемия търсеше свои дворцови музиканти без оглед на качеството и изкуството. На мое място можеше да стои всеки друг композитор. Разтрих слепоочия; туптенето пропълзя нагоре и заблъска в очите ми. Прииска ми се да се изправя. Да седна. Да легна.

— Браво, браво! — Дланите на графинята плеснаха два пъти — одобрително и звучно. — Получих точно каквото се надявах да чуя, дори повече.

Точно каквото се надявах да чуя? Клокочещото колебание, капките недоверие към графа внезапно се сляха в поток на прояснение.

— Вие сте написали писмото, което ме доведе тук! — възкликнах, пропускайки вежливото обръщение. От смайване бях забравила етикецията.

Проумях всичко. Поканите бяха написани с нейния елегантен почерк; тя ме наричаше „мадмоазел“ — и на живо, и в писмото, а не „фройлайн“ като графа. Съпругът й наистина не притежаваше изтънчен слух, а ентусиазмът и повърхностният му интерес към мен и Йозеф обслужваха единствено любопитството на жена му.

Зелените й очи се избистриха, сякаш се усмихваше зад маската.

— Толкова ли съм прозрачна?

Поклатих глава, но не в отговор на въпроса й. В ума ми тегнеше мъгла, клепките ми тежаха.

— Чух поразителни слухове за теб, млада госпожице — продължи графинята с тих глас. — Слухове за… неземната природа на музиката ти.

Засмях се, но от устата ми излезе гъгнив, неузнаваем звук.

— Аз съм най-обикновено момиче — проломотих. — Не владея никакви вълшебства.

— Сигурна ли си, скъпа?

Внезапно ми стана и студено, и горещо. Разтреперих се като листо — цялото ми тяло се тресеше в тесния, душен салон. Плувнах в пот, но кожата ми леденееше.

— Какво… какво… — Спомних си чашите с шери, които с брат ми изпихме, преди да слезем долу. — Какво сте сложили в питието ми? — довърших завалено.

Тихо тупване. Йозеф се срина на купчина върху пода. Цигулката издрънча шумно; ръката му с лъка се отплесна настрани, сочейки обвинително графинята.

— Зеперл! — Викът прозвуча немощно, глухо и задавено. Докоснах с пръсти устните си — не ги усещах.

Помещението се смаляваше, спареният въздух ме задушаваше с влажна, противна воня на гниещи цветя. Не можех да си поема дъх, не можех да избягам. Крайниците ми се вкочаниха, железен обръч стегна главата ми. Обърнах се към графинята.

— Защо? — отроних, опитвайки се напразно да запазя равновесие върху люлеещия се под, опасан от накланящи се към мен стени.

— Съжалявам, Елизабет — в гласа на графинята долових искрено съчувствие. — За твое добро е.

— Кете…

— Сестра ти и тъмнокожият младеж са в сигурни ръце — увери ме тя. — Няма да ги сполети злощастие.

Падах. Пропадах в бездънна яма, зейнала под мен.

— Кои сте вие? — изграчих.

— Знаеш кои сме. — Отговорът на графинята идваше от много далеч, прекосил неизмеримо пространство и безброй години. — Ние сме лудите, страховитите, повярвалите. Спазваме старите закони, защото сме сродени с Горския цар.

Елизабет.

Отварям очи. Не знам къде съм. Светът е смътен, тъмен, безформен, сякаш го наблюдавам през мъгла или облак. Дишането ми звучи странно — отеква и същевременно глъхне, а сърцето ми бие по-шумно от гонг.

Елизабет.

Пулсът ми се забързва; барабаните в кръвта ми бият лудо. Извръщам глава. Върху устните ми напира име, в сърцето ми се надига вик. Любими мой, любими мой!

Елизабет.

Гласът му е далеч, идва от голямо разстояние. Защурвам се безцелно през еднообразната сивота; търся форми, светлина, сянка, нещо, което да придаде тежест и дълбочина на заобикалящия ме свят. Къде съм? Сънувам ли?

Край мен се надига вой. Звънък лай на хрътки отеква в гърдите ми и затрептява в ребрата ми. Усещам го как пълзи към гърлото ми — раздиращ, разкъсващ звук, сребърно-сладостен, остър. Приисква ми се да изкрещя — не от болка, а от чиста, потресаваща лудост. Пръстите ми се впиват в гърлото и го издраскваш до кръв — дали в опит да освободят гласа ми, или да го усмирят, не знам.

Елизабет!

Отдръпвам ръка. Върховете на пръстите ми не са обагрени в червено, а в сребристо. Взирам се в ноктите си. Напрягам ум да осъзная какво виждам и в същия момент от безформената мрачина изскача чудовище.

Надавам крясък, този път наистина, вторачена в синьо-бели очи с черна точица по средата. Създанието бавно изплува наяве — мастиленочерни сенки, стекли се по фино лице с кожа с цвят на бледа луна; извити заострени рога; източени елфически уши. Той е по-страховит и по-истински от видението ми в лабиринта. Най-ужасни обаче са ръцете — разкривени, възлести и с пръсти, удължени с допълнителна фаланга. На единия е нанизан сребърен пръстен. Пръстен, изваян като вълча глава с очи от скъпоценни камъни — син и зелен.

Моят пръстен. Неговият пръстен. Символът на обета ни, който върнах на Царя в Дъбравата на гоблините.

Любими?

За миг в синьо-белите очи се мярват цветове — единствени в необятната сивота. Синьо и зелено като скъпоценните камъни на пръстена. Очи в различен цвят. Човешките очи на безсмъртния ми любим.

Елизабет… Устните му изричат името ми, кривейки се болезнено над хищнически зъби. Страхът от звяра прорязва вените ми, ала сърцето ми омеква от жалост. Протягам нежно ръка към Царя на гоблините. Искам да го докосна, да обвия лицето му с длани, както някога, когато му бях невяста.

Любими… Пръстите ми се вдигат да погалят бузите му. Той тръсва глава и отхвърля ласката.

Не съм онзи, казва. Думите му изтляват в заплашително ръмжене и очите му възвръщат зловещия си синьо-бял цвят. Онзи, когото обичаш, го няма.

Кой си ти?, питам.

Ноздрите му се разширяват. Сенките около нас се сгъстяват, придавайки очертания на света. Той се замята с мантия и от мъглата се показва тъмна гора. Аз съм Владетел на измамата и Господар на Подземния свят. Устните му се разтягат като линии в опасна, коварна усмивка. Аз съм Смъртта, Прокобата и Горския цар.

Не!, изкрещявам и пак протягам ръка към него. Не, ти си онзи, когото обичам, царят с душа, в която блика музика, и със сърце, изпълнено с молитва. Ти си учен, философ, ти си моят мислител.

Така ли? Чудовищният Цар на гоблините прокарва език по лъщящите си зъби; белезникавите очи ме изяждат, сякаш съм сочна плячка. Докажи го тогава! Назови го по име.

Пронизва ме болка — вина, страх и желание наедно. Името му, едничката нишка, свързваща моя съзерцателен любим с Горния свят, единственото, което не успя да ми даде.

Горския цар отмята глава и избухва в кикот. Не знаеш дори името му, девойко. Наричаш го любим, но си отиде, изостави го — и него, и всичко, за което той се бореше.

Ще го намеря, отвръщам с ожесточение. Ще го призова с името му и ще го върна у дома.

Злост озарява неземните очи и въпреки зверските черти, рогата, хищническата паст и козината, осакатили красивото му тяло, Царят на гоблините ме поглежда с коварна сласт. Ела, храбра девойко, измърква той. Ела при мен и пак ми стани невяста, защото не твоят съзерцателен млад мъж ти показа насладите на плътта и Подземния свят. Показах ти ги аз.

Думите му ме разтърсват; трепет пролазва от темето до стъпалата ми и тялото ми откликва на медения му глас, макар умът ми да долавя горчив лъх на гнилоч. Не, отговарям. Никога.

Очите на Горския цар се присвиват; мъглата помежду ни изтънява, отдръпва се. В далечината обаче няма нито дим, нито облаци; вият се призрачните форми на неземни ездачи, прокъсани одежди висят върху съсухрена плът и изгладени от времето кости. Нечестивата орда. Млечнобелите им ириси отразяват изтляла светлина, угаснал живот; в краката им се щурат хрътки, създадени от тъмнина, с очи, почервенели от кръв, адски огън… макове.

Макове.

Противно сладка миризма изпълва сетивата ми. В гърлото ми се надига кашлица, горчилка. Тежък мирис на разложение завзема света около мен и ме откъсва от Горския цар, от пъклените хрътки, от хайката.

Не! Разярен, Горския цар се протяга да ме сграбчи, преди да изчезна в пурпурната мъглявина. Разкривените пръсти обаче минават през мен, пронизвайки ме с лед, студ и смърт. Изкрещявам от болка, простенвам име, но призрачната прегръдка ме задържа в съня, в кошмара.

Изведнъж синьо-белите очи се стоплят и пак се изпълват с цвят. Елизабет!

Царят на гоблините полита назад. Задъхана, падам на длани и колене. Любими!

Елизабет, повтаря той. Виждам как се съпротивлява срещу тъмнината, бори се да отблъсне мрака, заплашващ да го погълне докрай. Върви! Бягай! Махай се оттук. Иначе Ордата ще те залови.

Не. Остани при мен. Бъди с мен!

Царят на гоблините поклаща глава. Натрапчивият мирис на цветя става по-силен и светът трепти, сякаш го наблюдавам, отразен във вода.

Старите закони се стремят да възстановят изконното равновесие. Дадох ти обещание, Елизабет, и ще го спазя.

Той се пресяга към мен и в дланта му виждам пръстена, който му оставих в Дъбравата на гоблините. Неговият пръстен. Символ на силата му и на нашия обет. Протягам ръка и за миг пръстите ни се докосват. Допирът ме хвърля сред вълна от копнеж, тъй могъщ, че се страхувам да не полудея.

Прегърни ме, целувай ме, отнеси ме оттук, вземи ме завинаги…

Не! Очите на Царя на гоблините се разширяват. Той ме отблъсква.

Моля те, моля тя, моля те…

Върви, Елизабет!, извиква Бягай, преди да се изгубя, преди…

Той изчезва. Очите в два цвята — син и зелен — потъват в море от белота.

Любими!

Елизабет!

Той продължава да ме зове. Повтаря името ми. Търся неговото; дълбая, раздирам с нокти, разкъсвам дълбините на съзнанието си, домогвам се до кътчетата здрав разум, за да го намеря.

Елизабет!

Елизабет!

Събуждам се.