С. Джей-Джоунс
Песен за Сянката (14)

4
Лабиринтът

Не бях сама.

Край факлите, запалени из градината се бяха събрали на групички други гости. Господата пушеха лули; дамите им разгонваха с ветрила синия пушек, виеш, се пред лицата им, и стояха плътно скупчени, за да се топлят. Дните във Виена се бяха постоплили, ала нощите все още хапеха със злостни, ледени зъби всяко късче оголена плът. Студеният въздух облъхна приятно почервенелите ми бузи, но ми се прииска да си бях взела наметката.

Заслизах от терасата, обгърната от тих смях и приглушен говор, сякаш облак жужащи мухи ме преследваше неумолимо. Устоях на порива да разгоня с ръка думите, впиващи се в ушите ми.

— Чухте ли за горкия Карл Ротбарт? — попита жена.

— Не. Разкажи ни — настоя мъжки глас.

— Намерили го умрял в занаятчийницата му. Устните му били посинели от студ…

Шушукането заглъхна. Засновах из тъмните кътчета на градината, търсейки входа на лабиринта. Мълчанието у мен ме измъчваше, но копнеех гласовете на света да стихнат. Усамотението се различава от самотата, а аз жадувах усамотение.

Най-сетне открих живия лабиринт. Далеч от топлите ореоли на факлите и лампите, листата и клоните на храстите бяха поръбени със сребърна дантела от звездна светлина и сянка. Две високи дървета стояха пред входа. По клоните им все още нямаше и помен от пролетна зеленина. В тъмното, вместо да сочат входа към лабиринта, голите им корони сякаш безмълвно стояха на стража пред порта към Долната земя. В сенките отвъд свода от виещи се храсти се полюшваха силуети — и подканващи, и заплашителни.

Не се страхувах. Лабиринтът ухаеше като гората край странноприемницата — дълбок зелен мирис на дървеса и разложение, където животът и смъртта са неотлъчно преплетени. Познат и гостоприемен мирис. Уютното ухание на дома. Свалих маската и прекосих прага, оставяйки се на тъмнината да ме погълне изцяло.

По пътеките нямаше запалени факли и свещи. Гъстият клонак не пропускаше нито лунното, нито звездното сияние. Крачех обаче със сигурна стъпка, цялото ми същество бе в съзвучие с пущинака край мен. За разлика от лабиринта в двореца „Шьонбрун“ — грижливо поддържано, очовечено творение — тук въздухът дишаше. Природата се прокрадваше през пролуките, за да вземе своето; превръщаше подкастрените, подредени и опитомени коридори в клонеста плетеница от тунели и просеки, осеяни с плевели и диви цветя. Пътеките чезнеха, корените надигаха глава, храсталакът буйстваше. Откъм дълбините на лабиринта дочух тих кикот — любовници се бяха притаили в гъсталака. Тръгнах по-внимателно, да не би да се спъна върху разгорещени тела. Не срещнах никого обаче и постепенно умът ми стихна умиротворен. Скитах из спиралите на живия лабиринт, завой след завой, след завой, и за пръв път от дълго време усещах спокойствие.

Някъде в сърцето на лабиринта засвири цигулка.

Част от мен, потънала сякаш в дълбок сън, започна да се пробужда. Всяка фибра на тялото ми се разтвори и се пресегна към звука; очите ми се проясниха, слухът се изостри. Звънкият печален глас на инструмента долиташе отдалеч, ала всяка нота звучеше чиста като росна капка; музиката ме обгръщаше от всички посоки — от север, юг, изток, запад, отгоре, отдолу, отвсякъде.

— Йозеф? — извиках.

Не бях виждала брат си, откакто бе изчезнал сред тълпата по-рано вечерта; нямаше го нито в балната зала, нито в другите помещения, отвели ме след дълго лутане навън. Предположих, че и той се е почувствал в чужди води и се е скрил тук — първото място, където е намерил спокойствие и безопасност. В живия лабиринт се таеше странно очакване, напомнящо ми за Дъбравата на гоблините — незримо пространство, заело границата между два свята.

Лек ветрец раздвижи клоните край мен и повдигна косъмчетата на тила ми. Нощта застудя; увих се с длани, за да се стопля. Във въздуха се понесе особен мирис на метал, предвестник на гръмотевична буря, макар че вятърът, прорязващ тънката ми рокля, хапеше с ледено острие. Мъртви листа се сипнаха край мен като плъхове през процепи в стените. Бързокрили облаци затулиха лицето на луната и мракът се сгъсти.

Напомних си, че не съм сама в лабиринта — зад храстите двама влюбени се наслаждават на горчиво-сладостната си компания.

Продължих напред. Гласът на цигулката се промени. Стана по-дълбок, по-плътен, богат и затрогващ. Не свиреше брат ми. Липсваха лекотата и безплътното неземно усещане, характерни за изпълненията му. Беше друг музикант.

После познах композицията.

Зъбите ми защракаха. Разтреперих се неудържимо. Страх и студ смразиха кръвта ми. Как е възможно? Не бях споделяла това творение с Йозеф; писмата с черновите бяха попаднали непрочетени в лапите на графа. Бях сигурна, че брат ми никога не е чувал мелодията в цялост. Макар да имаше отличен слух и памет, не би могъл да възпроизведе всяка нота, всяка пауза, всяка фраза. Само един човек знаеше Сватбената соната.

— Любими?

Невъзможно. Немислимо. Никой не може да мине през булото, да прекоси границата между двата свята. Какво значи това? Шушненето край мен се превърна в трескаво дращене. Вече не звучеше като шум от сухи листа, влачещи се по вледенена пръст. Сякаш нокти — остри, закривени нокти — стържеха по камък.

Господарке.

Сепната, погледнах през рамо. Не различих познат силует сред мрака на живите тунели. Не зърнах човешка фигура. Клони и вейки се протягаха към мен, избуяли ненадейно от стените на лабиринта. Каменните саксии и мраморните пейки се преобразяваха в злокобно ухилени готически изваяния. Отклонявах поглед от тях; не исках да си представям лъснали черни очи и паяжинеста коса.

Ваше Височество.

Не, чувах гласа на шепнещия вятър. Същият, донесъл необичаен зимен студ, мирис на лед, на бор, на водна глъб и подземни пещери. Беше спомен, призрак; не обърканият ми ум, а копнежът ми, приел осезаема форма. Храстите обаче потрепериха и затанцуваха, и очертаха образ на момиче.

— Не — промълвих с прегракнал глас.

Между нащърбените листа изникна лице — дълъг нос, заострена брадичка, тесни скули. Познати черти; лице, което мислех, че няма да видя отново.

— Тисл? — отроних.

Гоблинското момиче кимна и сведе в поклон покритата си с вейки и паяжина глава. Гранитни петна осейваха зелено-кафявите й ръце като синини; каменни люспи осакатяваха едната страна на лицето й. Тя ги дращеше и човъркаше, сякаш й причиняваха непоносима болка. Очите й бяха присвити в агония. Вече бях виждала веднъж как Тисл се превръща в камък. Тогава бе дръзнала да наруши стария закон, за да ми разкаже какво е сполетяло първата Царица на гоблините. Сърцето ми се сви от жалост — жалост, страх и копнеж. Протегнах разтреперани пръсти към нея.

Моето гоблинско момиче се пресегна към мен, но дланите ни минаха една през друга като дим. Устните й се размърдаха, ала не издадоха звук. Чух само въздишката на северния вятър.

— Тисл? — Гласът ми секна. — Тисл? Какво искаш да ми кажеш?

Тя понечи да проговори, задави се и каменните люспи по лицето й шупнаха и се загърчиха.

— Тисл!

Обетът е нарушен. В бездънните й черни очи се четеше ужас; за пръв път зървах човешко чувство върху гоблинско лице. Разяжда ни. Разяжда него.

Него. Царя на гоблините. Моя отдаден на размисли млад мъж.

— Тисл! — сграбчих ръката й, ала в дланта ми се впиха само бодли. — Тисл!

Спаси ни. Тисл нададе безмълвен страдалчески писък; тялото й започна да се разкривява и прекършва с пукот, ала тя се съпротивляваше на силата, превръщаща я в бурен. Спаси го.

— Как? — изкрещях, за да надвикам воя на вятъра. — Кажи ми!

Очите на моето гоблинско момиче се обърнаха; от земята избуяха трънаци и се сключиха около тялото й като вериги, оковали затворник. Със сетно усилие тя вдигна ръка и с възлест пръст посочи краката ми.

Маковете…

Погледнах надолу и видях, че стоя сред червено море — кървава пътека от макови листа се стелеше пред мен.

— Тисл?

От нея нямаше и помен. Само звездите ми намигаха през клонака. Стори ми се, че чувам далечен грохот на гръмотевица — сякаш буря вилнееше отвъд пределите на живия лабиринт. Тропот на копита, лай на хрътки, тръгнали на лов. Свирепата хайка.

Старите закони от плът и кръв; получили стомана, зъби и копои, за да плячкосат своето.

Сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите. Втурнах се по пътеката от макове — да надбягам, да изпреваря тревожния звън на камбаните, ехтящи в ума ми. Стори ми се, че чувам как някой диша тежко зад гърба ми, гони ме с тежки стъпки. Завой след завой, след завой. Най-сетне изгубих от поглед цветята и твърде късно разбрах, че съм се залутала безнадеждно в лабиринта.

Цигулката продължаваше да свири.

Притиснах с длан гръдта си и жадно поех дъх. Име напря върху устните ми — Йозеф? Кете? Франсоа? — но кой ще ме открие тук, сама и предрешена? Представих си Царя на гоблините и въгленът, тлеещ в сърцето ми, лумна до болка в сърцевината на съществото ми.

Храстите прошумоляха зад мен. Обърнах се и ахнах.

В сенките се таеше фигура — с кожа, черна като нощ, и луннобледи очи. Пръсти, изпочупени и обезобразени като усукани вейки, обвиваха гриф на цигулка. Лакът по тялото на инструмента бе целият пропукан и излющен от старост. Върху увенчаната с рога глава на музиканта имаше гнездо от паяжини и трънливи клони, ала впереното в мен лице бе човешко. Познато.

Беше той.

— Любими?

Устните му не издадоха звук; тялото му не помръдна. Обърнатото към мен лице ми беше скъпо, макар и променено, ала все едно се взирах в очите на странник. Ирисите в различен цвят бяха избледнели и излъчваха синкавобяло сияние в мрака. В дълбините им не блещукаше нито една искрица, издаваща да са ме познали.

— Любими — повторих.

В ледените очи нямаше дори гаснещ лъч любов. Не знаех дали ще понеса тежестта на разбитото ми сърце.

— Ах, любими мой — гласът ми секна. — Какво са ти сторили? Какво ти причиних?

Бавно и внимателно, за да не подплаша горското създание, вдигнах длан с разперени пръсти. Посегнах да докосна лицето му, да усетя допира на кожата, на плътта му. Царят на гоблините не помръдна. Пристъпих по-наблизо, после още по-близо. Не откъсвах очи от неговите, докато опипом изучавах новите граници помежду ни. Зениците му се разшириха и белезникавият пръстен около тях потъмня в сивкавосиньо, в бледозелено.

— Елизабет?

Главата му се отметна при произнасянето на името ми. Някой ме викаше.

— Елизабет!

— Не — прошепнах. — Не, моля те, остани при мен…

Ала той мигом изчезна. Лицето, тъй близо до моята ласка, се оказа изгладено от ветровете черешово дърво; короната от рога — разклонени вейки; очите — две звезди в нощното небе, намигащи ми с ехидна жестокост. Вълна от гняв и отчаяние едва не ме повали на колене. Бях сънувала кошмар, разбира се. Копнежът и самотата даваха живот на сенките в ума ми.

— Елизабет? А, ето те! — възкликна непознат глас с лек акцент.

Погледнах през рамо. Прималя ми при вида на череп със зъби, оголени във вампирска усмивка.

— Добре ли си, скъпа? — Черепът се килна назад и в същия момент осъзнах, че не се взирам в призрачен скелет, а в закръглен нисък мъж, наметнат с черна пелерина и със смъртна маска пред лицето; изображение на смъртта, реалистично до най-малката подробност.

— Ммм… Извинете — заекнах. — Кой сте вие?

— Смъртта — изкикоти се непознатият. — Костюмът е красноречив, мисля. — Насочи към мен върха на мнима коса. — А ти, скъпа, си моят изгубен ангел на музиката. Търсихме те цял час.

Постарах се да запазя спокойствие. Не исках да рискувам с рязко движение да стресна чудатия дребосък и да го предизвикам да направи нещо непредсказуемо.

— С кого ме търсехте? — попитах.

— Със съпругата ми, разбира се — сви рамене той, сякаш отговорът бе най-ясният на света. — Чакахме те дълго… А сега, скъпа, е време да се връщаме. Празненството ни зове!

Думите му ме объркаха още повече. Непознатият, маскиран като смъртта, забеляза, че не възнамерявам да го последвам, и наклони въпросително глава.

— Фройлайн? Идвате ли?

— Извинете — повторих сковано. — Не знам кой сте, господарю Смърт.

— Нима? О! — Той се засмя и вдигна маската, разкривайки изненадващо ведро, розовобузо лице. — Прости ми. — Приведе се в грациозен поклон. — Граф Ото фон Прохазка и Сновин, на твоите услуги. — Сетне нагласи маската върху лицето си и пак стана безименен актьор. — Домакин на прочути соарета, собственик на това великолепно имение и ако не греша… — искрящи тъмни очи се втренчиха в мен от дълбините на черепа, — твой почитаем нов покровител.