Филип Пулман
Малката лодка (8)

8. Братството на свети Александър

В понеделник през голямото междучасие Малкълм клекна в ъгъла на училищния двор с дългия болт в една ръка и джобно ножче в другата и започна да мисли как би могъл да се развърти дори с изпилена глава. Около него виковете на играещите и тичащи деца отекваха от стените на училището, а студеният вятър ги носеше над Порт Медоу.

С крайчеца на окото си забеляза, че някой се приближава към него, и го позна без дори да вдига поглед. Беше Ерик, чийто баща работеше като чиновник в Окръжния съд.

— Зает съм — заяви Малкълм, макар да знаеше, че това няма да спре Ерик.

— Сещаш ли се за убития мъж? Онзи, когото удушили и хвърлили в канала?

— Нали не биваше да говориш за него?

— Да, но знаеш ли какво чул татко?

— Какво?

— Бил е шпионин.

— И как са разбрали?

— Татко не можа да ми каже заради Закона за държавната тайна.

— Тогава как е могъл да ти каже, че е бил шпионин? Това не е ли държавна тайна?

— Не, защото ако беше държавна тайна, нямаше да може да ми каже, нали?

Малкълм си помисли, че бащата на Ерик би намерил начин да му каже всичко, ако пожелае.

— И за кого е шпионирал?

— Не знам. Татко не можа да ми каже и това.

— А ти как мислиш?

— За московитите. Нали те са ни врагове.

— Но може да е бил наш шпионин и московитите да са го убили — отбеляза Малкълм.

— Тогава какво е шпионирал тук?

— Знам ли? Може да е бил на почивка. И шпионите би трябвало да ходят на почивка като всички останали. На кого още каза?

— Засега на никого.

— По-добре внимавай. Дано баща ти е прав за Закона за държавната тайна. Знаеш ли какво е наказанието, ако го нарушиш?

— Ще го попитам.

— Добра идея. Но през това време по-добре не казвай на никого. Навсякъде може да има шпиони.

— Не и в училище! — заяви насмешливо Ерик.

— Някой от учителите може да е шпионин. Например госпожица Дейвис.

Госпожица Дейвис, учителката по музика, беше най-сприхавият човек, когото Малкълм познаваше.

Ерик се замисли.

— Възможно е. Но пък тя много се набива на очи. Истинските шпиони са по-незабележими.

— Ала това може и да е умно прикритие. Очакваш шпионинът да е тих и незабележим, затова, когато видиш как госпожица Дейвис крещи и блъска по пианото, си мислиш, че няма как тя да е шпионин, но всъщност е.

— И какво може да шпионира в училище?

— Сигурно шпионира в свободното си време. Кой знае къде ходи и какво вижда. Искам да кажа, че абсолютно всеки може да е шпионин.

— Добре де. Може и да си прав. Но мъжът в реката със сигурност е бил шпионин.

Приел облика на мишка, демонът на Ерик се покатери по рамото му и изрече достатъчно силно, че Малкълм да го чуе:

— Татко не каза изрично, че мъжът е шпионин.

— Почти същото каза.

— Да, обаче ти преувеличаваш.

— Какво точно ти каза баща ти? — попита Малкълм.

— Думите му бяха, че няма да се изненада, ако мъжът се окаже шпионин. Същото е.

— Не съвсем.

— Въпросът е защо е предположил, че е шпионин — намеси се Аста, която следеше разговора отблизо като червеношийка и обръщаше рязко глава, за да погледне ту едното, ту другото момче.

— Именно. Благодаря ти — кимна важно Ерик. — Явно татко знае нещо, което го е накарало да мисли, че мъжът е шпионин. Тъй че вероятно наистина е такъв.

— Можеш ли да разбереш защо предполага така? — попита Малкълм.

— Знам ли. Ще го питам. Но трябва да действам подемно. Не мога да го питам направо.

— Как така подемно?

— Сещаш се, да не си личи какво точно питам.

— Ясно — рече Малкълм. Ерик вероятно искаше да каже „подмолно“.

В този момент звънецът би и трябваше да се строят по класове и да се върнат по класните стаи за дългия скучен следобед. Обикновено дежурният учител оглеждаше редиците от ученици, мъмреше онези, които говорят и шават, и пускаше класовете да влязат в сградата един по един. Днес обаче беше различно.

Учителят изчака всички да утихнат, след което погледна към сградата на училището зад редиците от деца. Това накара няколко от тях да обърнат глави, включително Малкълм, и видяха как директорът излиза навън с вееща се тога. Не беше сам.

— Обърнете се напред — изсъска дежурният учител и Малкълм не успя да види кой придружава директора.

Миг по-късно директорът излезе пред строя и тръгна напред покрай редиците деца, и Малкълм веднага разпозна до него жената от манастира, която беше уплашила Лира със строгия си тон. Носеше същия тъмносин костюм и ситно накъдрена прическа.

— Слушайте внимателно — нареди директорът. — След малко, когато влезете в училището, не се разотивайте по класните стаи. Всички да се съберат в голямата зала, както правите всяка сутрин. Искам да седнете по местата си тихо и да чакате. Ако някой вдига шум, ще си изпати. Пети клас, тръгвайте.

Около Малкълм се разнесе шепот: „Коя е тя? Какво става? Кой е загазил?“.

Той си придаде незаинтересован вид, но следеше жената с поглед. Тя оглеждаше студено преминаващите покрай нея деца, които влизаха в сградата. Когато наближи неговият ред, Малкълм се прикри зад Ерик, който беше малко по-висок.

Голямата зала се използваше и като трапезария и мирисът на готвено витаеше в помещението цял следобед. Днес менюто включваше варена жълта ряпа и дори хлебчетата с конфитюр за десерт не бяха успели да убият тежката миризма. В тази зала се провеждаха и часовете по физическо възпитание и освен с мириса на готвено помещението беше пропито и с дъха на пот на няколко поколения деца.

Когато неговият клас влезе, Малкълм погледна към учителите, застанали в редица в дъното. Лицата на повечето от тях бяха безизразни, сякаш не се случваше нищо необичайно, а това беше просто част от всекидневието; само дето господин Сейвъри, учителят по математика, се мръщеше. На лицето му се четеше дълбоко отвращение. А миг преди да седне, Малкълм зърна лицето на госпожица Дейвис, учителката по музика, тъй като върху него падна лъч светлина и се отрази в стичащите се по бузите й сълзи.

Малкълм забеляза всички тези подробности и си представи как ги записва, за да ги съобщи после на доктор Релф.

След като всички деца седнаха и се смълчаха повече от обикновено, тъй като се случваше нещо странно, директорът влезе в залата и всички станаха. Жената беше с него.

— Добре, добре, сядайте — каза той.

Щом всички притихнаха отново, той продължи:

— Това е госпожица Кармайкъл. Тя ще ви обясни защо е тук.

Директорът седна и прибра полите на тогата си, а демонът му врана зае обичайното си място на лявото му рамо. По-късно Малкълм щеше да си отбележи и друга подробност — лицето на директора беше също толкова свъсено, колкото на господин Сейвъри. Жената, разбира се, не го виждаше или пък просто не му обръщаше внимание. Тя изчака да се възцари пълна тишина и заговори:

— Деца, знаете много добре, че Светата църква се състои от множество различни служби, които заедно образуват Магистратурата. Всички те работят заедно за благото на Църквата, което е всеобщото благо. Аз съм представител на Братството на свети Александър. Някои от вас сигурно са чували за свети Александър, но вероятно още не сте стигнали до него в уроците си, затова ще ви разкажа историята му.

Той живял много отдавна със семейството си в Северна Африка. По онова време Светата църква все още се борела с езичниците, които почитали злокобни богове, както и с онези, които изобщо не вярвали в Бог. Семейството на малкия Александър било от хората, които почитали зъл бог. Те не вярвали в Исус Христос, а в мазето на къщата си имали олтар, където принасяли жертви на злия бог и се надсмивали над правоверните.

Един ден Александър чул мъж да държи реч на пазара. Човекът бил мисионер, предприел опасно пътешествие по земя и море, за да отнесе историята на Исус Христос и учението на истинската вяра в земите край Средиземно море, родния край на Александър.

И Александър бил толкова заинтригуван от разказа на мисионера, че останал и го изслушал докрай. Научил за живота и смъртта на Исус, за възкресението му и как онези, които вярват в него, ще живеят вечно. Накрая отишъл при проповедника и му казал: „Искам да стана християнин“.

И не бил единственият. През онзи ден много хора се покръстили, включително губернаторът на провинцията, мъдър човек на име Регул. Регул наредил всички сановници да станат християни и те се покръстили.

Но много други не поели по този път. Те харесвали своята религия и не искали да я сменят. Дори когато Регул издал закон, забраняващ езическите вярвания и призоваващ всички да приемат християнството за свое добро, те продължили да следват старите си нечисти религии.

Тогава Александър осъзнал какво може да направи, за да служи на Бог и църквата. Той познавал хора, които се престрували на християни, но в действителност почитали старите зли богове. Като собственото му семейство. В дома си те приютявали езичници, криели в мазето хора, издирвани от властите, хора, които отказвали да се вслушат в свещените думи на Светото писание, в свещените думи на Бог.

Александър осъзнал как да постъпи. Той смело отишъл при властите и им разказал за семейството си и за езичниците, които криели в дома си. Посред нощ войниците се отправили нататък и открили коя точно е къщата, защото Александър се качил на покрива с лампа в ръка и им дал сигнал. Семейството му било арестувано, езичниците от мазето пленени и на следващия ден всички те били осъдени на смърт и екзекутирани на пазара. Александър бил възнаграден и станал велик преследвач на атеисти и езичници. А след смъртта си много години по-късно бил провъзгласен за светец.

Братството на свети Александър е създадено в памет на смелото малко момче и на емблемата му е изобразена лампата, с която то дало сигнал на войниците.

Сигурно си мислите, че онези дни са отдавна отминали. В мазетата на къщите вече няма езически олтари. Всички вярваме в Бог. Всички ценим и обичаме Църквата. Живеем в християнска страна, плод на християнска цивилизация. Но Църквата продължава да има врагове, както нови, така и отколешни. Има хора, които открито заявяват, че Бог не съществува. Някои от тях дори се прочуват, държат речи, пишат книги и даже преподават. Но те не са важни. Знаем кои са. По-важни са хората, за които не знаем. Вашите съседи, родителите на приятелите ви, вашите родители, възрастните, които виждате всеки ден. Някой от тях отричал ли е съществуването на Бог? Да сте чували някой да осмива Църквата или да я критикува? Чували ли сте някой да разпространява лъжи за нея?

Духът на малкия Александър живее и до днес във всяко момче и момиче, което е достатъчно смело да постъпи като него и да съобщи на църковните власти за всеки, който действа против истинската вяра. Това е свято дело и е най-важното, на което можете да се посветите. Всяко дете трябва да се замисли по този въпрос.

Можете да се присъедините към Братството на свети Александър още днес. Ще получите значка като моята, с която да покажете, че мнението ви е важно. Нищо няма да ви струва. Можете да се превърнете в очи и уши на Светата църква в покварения свят, в който живеем. Кой иска да се присъедини към Братството?

Във въздуха се изстреляха ръце, много ръце, и Малкълм видя въодушевление по лицата на съучениците си; учителите обаче, с изключение на един или двама, бяха забили поглед в пода или се взираха безизразно през прозорците.

Ерик веднага вдигна ръка, както и Роби, и двамата се обърнаха към Малкълм, за да видят какво ще направи той. Истината беше, че на Малкълм много му се искаше да се сдобие с една от тези значки. Бяха красиви, но в същото време не желаеше да се присъединява към Братството. Затова той не вдигна ръка, а щом видяха това, и приятелите му се разколебаха. Ерик свали ръка, после отново я вдигна, този път по-несигурно. Роби свали ръка и не я вдигна повече.

— Браво на вас — похвали ги госпожица Кармайкъл. — Бог ще остане много доволен, че толкова много момченца и момиченца желаят да постъпят правилно. Да бъдете очите и ушите на Висшия съдник! По улици и ниви, по домове и детски площадки, в класните стаи по целия свят, братство от деца като малкия Александър наблюдава и слуша в името на свята цел.

Жената се обърна към масата до себе си и вдигна високо значка и лист хартия.

— Когато се върнете по класните стаи, учителите ще ви дадат от тези формуляри и ще ви покажат как да ги попълните. След това ще ви дадат значка и вече ще сте членове на Братството на свети Александър! А, ще получите и още нещо. Тази книжка. — Тя вдигна една, за да им покаже. — Много е важна. В нея е разказана историята на свети Александър и има адрес, на който да пишете, ако забележите нещо нередно, нещо греховно, нещо подозрително и всичко, което смятате, че Светата църква трябва да знае. А сега сключете ръце за молитва и затворете очи. Мили Боже, нека духът на блажения свети Александър изпълни сърцата ни, нека отвори очите ни за прегрешенията, да ни даде смелост да ги заклеймим и да ни вдъхне сили и в най-трудни и болезнени моменти. В името на нашия спасител Исус Христос, амин.

Разнесе се хор от тихо прошепнати „Амин“ от повечето деца. Малкълм вдигна глава и погледна жената, която като че ли се взираше право в него. Той потръпна, но след миг тя се обърна към директора.

— Благодаря ви, господин директор. Оставям ги във ваши ръце.

Жената си тръгна, а директорът стана сковано и уморено и каза само:

— Пети клас, тръгвайте първи.