Филип Пулман
Малката лодка (7)

7. Играчката

Централата на тайната служба, за която работеше Хана Релф, беше представяна на агентите като „Оукли Стрийт“ по простата причина че се намираше много далеч от оживения булевард със същото име в Челси и нямаше нищо общо с него.

Хана обаче не знаеше това. Тя никога не беше ходила в централата и доколкото знаеше, думите „Оукли Стрийт“ бяха просто обикновен адрес. Освен професор Пападимитриу, единствената й друга връзка със службата беше жълъдът. Вземаше го с въпроса, който трябваше да зададе, и го връщаше с отговора на едно от многобройните места, които от „Оукли Стрийт“ наричаха „кутии за изгубени вещи“. Лицето, което й оставяше жълъда и после го прибираше, покойният господин Лакхърст, изпълняваше ролята на свръзка: двамата не се познаваха и така нямаше как да разкрият никаква информация един за друг при разпит.

Единственият друг начин, по който се свързваше с началниците си, беше чрез завеждащия картотеката в Бодлианската библиотека. Трябваше да подаде заявка с каталожния номер на някоя книга, което означаваше, че иска да предаде съобщение до „Оукли Стрийт“ Нямаше значение коя е книгата, важно беше името на автора: първата буква от фамилията му беше код, който посочваше каква е темата на разговора.

Хана подаде заявката си по официалния ред и на следващия ден получи бележка, в която се казваше да отиде в кабинета на отговорника за картотеката Хари Дибдин в единайсет часа.

Дибдин беше слаб мъж с жълтеникаво лице. Демонът му беше непознат на Хана вид тропическа птица. Той затвори вратата и вдигна купчина книги от стола срещу бюрото, преди да й предложи кафе.

— Обработката на заявките понякога отнема доста време — започна той. — И винаги разглеждаме много внимателно запитванията на видни изследователи.

— В такъв случай бих изпила чаша кафе, благодаря.

Библиотекарят включи анбарния чайник и се засуети да намери чаши.

— Можете да говорите напълно свободно — каза той. — Тук никой няма да ни чуе. Искате да се свържете с „Оукли Стрийт“, така ли?

— Убиха свръзката ми. Убедена съм, че са били представители на Дисциплинарния съд. И сега няма как да се свържа с клиентите си.

Имаше предвид четиримата или петимата служители на „Оукли Стрийт“, които редовно й изпращаха въпроси.

— Убийство ли? — изненада се Дибдин. — Защо мислите, че е бил убит?

Хана му разказа. Когато приключи, кафето вече беше готово и той й подаде чаша.

— Ако искате мляко, ще трябва да отида да потърся. Но имам захар.

— Предпочитам го черно, благодаря ви.

— Клиентите ви бързат ли? — Дибдин се настани на стола си. Демонът му размаха пъстрата си опашка и кацна на рамото му.

— Ако бързат, нямаше да се допитват до алетиометъра. Но въпросът е неотложен.

— Разбирам. Сигурна ли сте, че в „Оукли Стрийт“ не знаят за свръзката ви?

— Не. За нищо не съм сигурна. Но когато система, работила безпроблемно осемнайсет месеца, изведнъж се разруши…

— Тревожите се какво може да е издал, преди да го убият ли?

— Разбира се. С него не се познавахме, но той знаеше къде се намират всички кутии за изгубени вещи и в момента може да ги наблюдават.

— Колко кутии използвахте?

— Девет.

— В определен ред ли?

— Не. Имахме код, който…

— Не ми го казвайте. Но според кода сте разбирали в коя кутия да оставите или вземете съответното съобщение, нали? Той по същия начин ли действаше?

— Да.

— Девет значи… Едва ли имат достатъчно агенти, за да наблюдават толкова кутии денонощно. Но няма да е зле да измислите няколко нови места. Аз ще предам на „Оукли Стрийт“ къде се намират. А след като свръзката не ви е познавал, не сте в опасност.

— Значи засега…

— Просто потърсете нови кутии. Когато от „Оукли Стрийт“ изпратят нова свръзка, ще ви уведомя.

— Благодаря — каза Хана. — Всъщност имам още един въпрос.

— Добре.

— Лорд канцлерът, лорд Нюгънт… бившият лорд канцлер… той от агентите на „Оукли Стрийт“ ли е?

Дибдин примигна, а демонът се размърда на рамото му.

— Не знам — отвърна той.

— Напротив, знаете. А по реакцията ви съдя, че действително е агент.

— Не съм казвал подобно нещо.

— Не и с думи. Още един въпрос. Защо детето на мъж на име лорд Азриел и жена на име госпожа Колтър е толкова важно?

Дибдин мълча няколко секунди, след което потри брада, а демонът му изчурулика тихичко в ухото му.

— Какво знаете за детето? — попита накрая.

— Поверено е на грижите на монахините в Годстоу. Момиченце е, на около шест месеца. Защо лорд Нюгънт се интересува от нея?

— Нямам представа. Откъде знаете, че се интересува от детето?

— Мисля, че той е уредил да я настанят там.

— Може да е приятел на родителите. Не всичко е свързано с „Оукли Стрийт“.

— Да. Вероятно сте прав. Благодаря за кафето.

— За мен беше удоволствие. — Дибдин й отвори вратата.

Докато вървеше обратно към библиотеката, Хана реши твърдо никога да не изрича името „Оукли Стрийт“ пред Малкълм. Нямаше нужда да го знае. И трябваше да се пребори с вината, която изпитваше, задето го караше да шпионира. Всичко, свързано с тази работа, я безпокоеше, абсолютно всичко.

 

 

Малкълм помага известно време на господин Тапхаус с кепенците. Новата анбарна дрелка много му хареса и когато след дълги увещания дърводелецът му позволи да поработи с нея, му хареса още повече. Поставиха готовите кепенци върху прозорците и се върнаха в работилницата, за да направят още.

— Дъбовият материал струваше цяло състояние — измърмори старецът. — Сестра Бенедикта е малко стисната, но аз й рекох, че цената е изгодна, а дъбът е най-подходящ, и в крайна сметка тя се съгласи.

— Важно е обаче колко здрави са болтовете — повтори Малкълм думите, които беше чувал старият дърводелец да изрича често, докато му помагаше.

— Да, а за толкова дебело дърво трябват много дълги болтове. Отнема много време да ги отвъртиш от стената с отвертка.

— Мислех си за тези болтове. Нали знаете, че когато жлебът на главата се износи, се отвъртат много трудно, защото отвертката се пързаля?

— И какво?

— Не може ли да изпилим главите на болтовете, след като ги поставим, за да не могат да бъдат извадени?

— Как така?

Малкълм захвана един болт в менгемето и изпили част от жлеба, за да покаже на господин Тапхаус какво има предвид.

— Виждате ли? Болтът се завърта навътре, но няма как да се развърти.

— Да, добра идея, Малкълм. Много добра идея. Но ако другата година сестра Бенедикта реши да ги махне?

— О, не се сетих за това.

— Е, ако измислиш решение, непременно ми го кажи — рече старецът.

Демонът му се изкиска. Малкълм не се засегна; идеята му беше добра и можеше да я обмисли допълнително. Той пъхна винта в джоба си и помогна на господин Тапхаус със следващия капак.

— Ще ги лакирате ли? — попита го след малко.

— Не. Ще ги намажа с датско масло. Няма по-добро от него. Знаеш ли обаче с какво трябва да внимаваш при датското масло?

— Не. С какво?

— Спонтанното възпламеняване — заяви веднага старецът. — Нанася се с парцал и ако след това не изпереш плата и не го оставиш да изсъхне, може да се запали от само себе си.

— Как го нарекохте? Спон…

— Спонтанно възпламеняване.

Малкълм го повтори само заради удоволствието да изрече думите отново.

След като дърводелецът си тръгна, Малкълм отиде в кухнята на манастира да види сестра Фенела. Старата монахиня режеше зеле и Малкълм взе нож да й помогне.

— Какво прави досега, Малкълм? — попита тя.

— Помагах на господин Тапхаус с кепенците. Защо ги слагате на прозорците?

— Полицията ни посъветва така — отвърна сестра Фенела. — Дойдоха при сестра Бенедикта и й казаха, че напоследък в Оксфорд имало много кражби по домовете. Сетили се за среброто, церемониалните одежди и другите ценности тук и решили да ни предупредят.

— Значи не е заради бебето?

— Е, и заради него, разбира се.

— Как е тя?

— О, много е жизнерадостна.

— Може ли пак да я видя?

— Ако ни остане време.

— Направих й подарък.

— Много мило, Малкълм…

— Нося го у мен, в случай че ме пуснете да я видя.

— Много си досетлив.

— Е, може ли да я видя тогава?

— Добре, добре. Наряза ли цялата зелка?

— Да, вижте сама.

— Да вървим тогава.

Сестра Фенела остави ножа, избърса ръце и го поведе по коридора към същата стая като предишния път. Люлката стоеше по средата, а единствената светлина идваше от мъждукаща лампа, тъй че бебето лежеше в полумрака и гукаше на демона си, който в момента беше плъх и стоеше изправен на задни лапи. Щом сестра Фенела и Малкълм се приближиха, той ги погледна, пропълзя на възглавницата и зацвърча в ухото на Лира.

— Тя го учи да говори! — възкликна Малкълм.

Много внимателно сестра Фенела вдигна бебето от люлката, а демонът на Лира скочи на мъничкото й рамо и се преобрази в мишле.

Малкълм извади подаръка си. Беше въжето, което плетеше, завързано за малка топка от буково дърво, която беше издялал и загладил грижливо. Попитал беше майка си, а тя му рече: „Ако топката е достатъчно голяма, за да не я глътне, значи става за бебешка играчка“.

— Щях да я боядисам — обясни той на сестра Фенела, — но знам, че бебетата дъвчат каквото им попадне, а в боята има всякакви вредни неща. Затова я загладих с шкурка. Няма да се одраска. А ако глътне въженцето, просто ще хванете топката и ще го издърпате. Напълно безопасно е.

— Прекрасен подарък, Малкълм. Виж, Лира! Това е… От какво дърво е?

— Буково. Познава се по шарките. Съвсем гладко е, а и така го завързах, че топката няма да се откачи.

Лира хвана въженцето и веднага го пъхна в устата си.

— Харесва й! — зарадва се Малкълм.

— Може… не знам… Ако се опита да налапа цялото въже, може да се задави.

— Май сте права — призна неохотно Малкълм. — А може да й дадете играчката, когато порасне малко. Или пък да носите люлката в кухнята със себе си и ако чуете, че се дави, веднага да й я вземете. Бас държа, че демонът й ще вдигне голяма врява, ако се задави. Той как се казва?

— Панталеймон.

— Той сигурно би могъл да издърпа въженцето, ако се наложи.

— Опасно е — отсече Аста. — Ще й подариш топката, когато порасне.

— Ех, добре тогава — въздъхна Малкълм и се опита да издърпа внимателно въженцето от ръчичките на бебето. Лира обаче не го пусна и възропта. Тогава Малкълм се престори, че хълца, и тя се разсмя толкова силно, че забрави за въженцето и го пусна.

— Може ли да я подържа? — попита той.

— Добре, но първо седни.

Той седна на един стол, разпери ръце и сестра Фенела постави Лира в скута му. Демончето й отскочи бързо встрани, за да не се докосне до Малкълм, а и момчето много внимаваше да не го пипне, без да иска. Самата Лира много се заинтригува от новата перспектива, огледа се спокойно и накрая спря очи върху Малкълм.

— Това е Малкълм — представи го сестра Фенела с тих, но ведър тон. — Харесваш го, нали?

Колкото и мила да беше старата монахиня, Малкълм реши, че не знае как да говори на бебета. Той погледна надолу към личицето на момиченцето и рече:

— Виж, Лира, направих ти топка от буково дърво с въженце, но още си малка да си играеш с нея. Моя грешка. Не знаех, че може да се задавиш с въженцето. Вярно, може и да не се задавиш, но засега още е опасно. Затова ще пазя играчката, докато станеш достатъчно голяма. Тогава дори ще ти покажа как сама да си оплетеш въже. Лесно е. Аз го направих от канап, но можеш да използваш най-различни други материали. И ще те изведа на разходка с лодката, какво ще кажеш? Казва се „Красивата дивачка“. Но май първо трябва да се научиш да плуваш. Ще те науча през лятото, искаш ли?

— До лятото няма да е пораснала достатъчно… — започна сестра Фенела, но млъкна, щом в коридора се чуха гласове. — Бързо! — прошепна тя и взе бебето от ръцете му в мига, в който вратата се отвори.

— О! Какво прави това момче тук?

Въпросът зададе жена със ситно накъдрена прошарена коса и строго изражение. Не беше монахиня, но тъмносиният й костюм приличаше на униформа, а на ревера й имаше значка с изображение на жълта лампа с излизащо от нея червено пламъче.

— Сестро Фенела? — извиси глас сестра Бенедикта, която влезе след жената.

— О, да! Ами… Малкълм… Това е Малкълм.

— Знам, че е Малкълм. Какво правите тук?

— Направих подарък за бебето — отговори Малкълм — и попитах сестра Фенела дали може да му го дам.

— Дай да го видя — нареди му непознатата.

Тя огледа дървената топка и олигавеното въженце с презрение.

— Играчката е крайно неподходяща. Не й я давайте. А ти, млади момко, се прибирай у дома. Нямаш работа тук.

Щом чу строгия тон на жената, Лира сбърчи личице, демонът й се сгуши във врата й и момиченцето се разплака тихичко.

— Довиждане, Лира — каза Малкълм и стисна леко ръчичката й. — Довиждане, сестро Фенела.

— Благодаря ти, Малкълм — едва успя да продума старата монахиня, личеше, че е много уплашена.

Сестра Бенедикта взе Лира от сестра Фенела и последното, което Малкълм чу на излизане от манастира, беше силният плач на бебето.

Още нещо, което да разкаже на доктор Релф, помисли си той.