Филип Пулман
Малката лодка (6)

6. Гвоздейчета за стъкло

Малкълм реши да каже на родителите си за изследователката, чиято книга беше върнал, и за предложението й да му дава книги, за да не се налага да крие от тях нищо, освен най-важното. Показа на майка си първите две книги, докато тя му сипваше агнешка яхния за вечеря.

— „Трупът в библиотеката“ — прочете госпожа Полстед — и „Кратка история на времето“. Не ги носи в кухнята, за да не се сдобият с мазни петна и капки сос. Когато вземеш нещо назаем, трябва да го пазиш.

— Ще ги държа в стаята си — обеща Малкълм и ги прибра обратно в чантата.

— Добре. А сега побързай, тази вечер е пълно с хора.

Малкълм седна да вечеря.

— Мамо, когато завърша основното училище, ще продължа ли в гимназията?

— Зависи от баща ти.

— Според теб какво ще каже?

— Ще ти каже да се храниш по-бързо.

— Аз мога да ям и да слушам едновременно.

— Жалко, защото аз не мога да говоря и да готвя едновременно.

 

 

На другия ден монахините бяха заети, а господин Тапхаус си беше у дома, тъй че Малкълм не намери извинение да отиде в манастира след училище. Вместо това се качи в стаята си и се излегна с книга в ръка. Когато спря да вали, излезе навън, за да провери дали е достатъчно сухо, че да изпише името на лодката наново, но не беше. Върна се унил в стаята си и се зае да плете въженце от канапа.

Привечер както обикновено сервираше в салона и когато отиде да сложи дърва в камината, видя нещо изненадващо. Миячката Алис влезе с ръце, пълни с чисти халби, и когато се наведе да ги остави на бара, един от седящите наблизо мъже протегна ръка и я ощипа по дупето.

Малкълм затаи дъх. В първия момент Алис не реагира, а само остави внимателно чашите на тезгяха. След това се обърна.

— Кой беше? — попита тя спокойно, но Малкълм видя, че ноздрите й потрепват и е присвила очи.

Никой от мъжете не помръдна и не обели дума. Ощипал я беше пълен фермер на средна възраст на име Арнолд Хемсли, чийто демон беше пор. Демонът на Алис, Бен, се превърна в булдог и изръмжа тихо, при което порът опита да се скрие в ръкава на мъжа.

— Следващия път, когато стане подобно нещо — заяви Алис, — дори няма да питам кой го е направил. Просто ще разбия халба в главата на онзи, дето седи най-близо.

Тя взе една халба, разби я в бара и в костеливата й ръка остана само дръжката със стърчащи от нея остри стъкла. Счупените парченца се посипаха със звънтене по пода на притихналото помещение.

— Какво става тук? — Дотича бащата на Малкълм от кухнята.

— Недоразумение — отвърна Алис и метна отчупената дръжка към скута на Хемсли. Той се дръпна уплашено назад и се опита да я хване, но се поряза. Алис излезе невъзмутимо от салона.

Малкълм, който клечеше пред огнището с ръжен в ръка, чу Хемсли и приятелите му да си шепнат:

— Прекалено малка е, глупако…

— Ще й дам да се разбере…

— Постъпи глупаво, много ясно, че ще те замери…

— Провокира ме…

— Не е вярно, ума ли си изгуби?

— Остави я на мира, тя е дъщеря на стария Тони Парслоу…

Но тогава баща му го изпрати да помете стъклата и вече не чуваше разговора. Така или иначе мъжете смениха темата, защото единственото, за което всички говореха тези дни, беше дъждът и покачващото се ниво на реката. Язовирите бяха пълни и се наложи Речният съвет да изпусне много вода в реката и да държи шлюзовете отворени. Няколко ливади край Оксфорд и Абингдън се бяха наводнили, но това не беше необичайно; лошото беше, че водата не се оттичаше и няколко села надолу по реката се намираха в опасност.

Малкълм се зачуди дали този разговор е достатъчно важен, за да го запише. След кратък размисъл се отказа. Подобни разговори се водеха във всяко заведение на брега на всяка една река в кралството. Все пак имаше нещо странно.

— Господин Анском? — обърна се той към един от лодкарите.

— Какво има, Малкълм?

— Някога преди валяло ли е толкова много?

— О, да. Иди да видиш къщичката на пазача при Пътя на херцога. На стената има дъска, на която е отбелязано докъде е стигала водата по време на наводненията от… Коя година беше, Дъги?

— 1883-та — отвърна съседът му.

— Не, имам предвид по-наскоро.

— През ’52-ра май? Или ’53-та?

— Някъде там. На всеки четиресет-петдесет години има по едно голямо наводнение. Вече трябваше да са намерили решение.

— Но какво би могло да се направи? — попита Малкълм.

— Да построят повече язовири — отвърна Дъги. — И без това непрекъснато е нужна вода.

— Не, не — възрази господин Анском. — Проблемът е в коритото. Трябва да го чистят като хората. Виждал си онези паянтови драги край Уолингфорд. Водата ще ги отнесе при по-голям порой. Работата е там, че когато от хълмовете започне да приижда много вода, плиткото корито на реката не може да я поеме всичката и тя се разлива.

— Дано след Абингдън вече да са започнали да вземат мерки — добави Дъги. — Иначе всички села в онзи край ще се наводнят. Виж, ако изкопаят още два или три язовира някъде по-нависоко, няма да пилеем ценната вода.

— Водата е ценна в пустинята Сахара — отбеляза господин Анском. — Но какво да направим? Да им я закараме? В Англия си имаме предостатъчно вода. Просто коритото на реката не е достатъчно дълбоко. Ако го драгират както трябва, реката ще потече идеално надолу към морето.

— От тази страна на Чилтърнс земята е твърде равна — обади се друг и започна да обяснява, но в този момент повикаха Малкълм да занесе няколко халби с бира в Оранжерията.

 

 

Първото, което Малкълм сметна, че си заслужава да запише, дойде не от „Пъстървата“, а от основно училище „Ълвъркоут“. Учителите вече бяха отчаяни, тъй като заради непрестанните валежи не можеха да пускат децата навън и трябваше да ги държат вътре през междучасията. Всички бяха изнервени и раздразнителни.

В претъпканата, шумна и задушна класна стая Малкълм и трима негови приятели бяха събрали два чина и играеха някакво подобие на футбол на маса, но демонът на Ерик имаше да съобщи вълнуваща и мистериозна новина, която Ерик не се опитваше твърде силно да скрие.

— Какво? Какво? Какво? — попита нетърпеливо Роби.

— Не бива да казвам — отвърна невинно Ерик.

— Добре де, тогава го прошепни — предложи Том.

— Незаконно е да го кажа. Ще наруша закона.

— На теб кой ти го каза?

— Татко. Но ми забрани да го повтарям пред когото и да било.

Бащата на Ерик беше чиновник в Окръжния съд и често разказваше на сина си пикантни подробности от съдебните процеси, което повишаваше пропорционално популярността на хлапака в училище.

— Баща ти винаги ти забранява, но ти винаги ни казваш — отбеляза Малкълм.

— Не, този път е различно. Това наистина е тайна.

— В такъв случай не е бивало да ти я казва — заключи Том.

— Той знае, че може да ми вярва — изтъкна Ерик и всички се разсмяха.

— Много добре знаеш, че ще ни кажеш — заяви Малкълм, — тъй че давай, преди да свърши междучасието.

Ерик демонстративно се огледа и се приведе напред към приятелите си. Те се скупчиха около него.

— Нали знаете за онзи мъж, дето паднал в канала и се удавил?

Роби беше чувал за случая, Том не беше, а Малкълм само кимна.

— В петък провели разследването по случая — продължи Ерик. — Всички си мислели, че се е удавил, но се оказало, че бил удушен, преди да се озове във водата. Значи не е паднал случайно. Първо бил убит, след което го хвърлили в канала.

— Еха! — възкликна Роби.

— Как са разбрали? — попита Том.

— В белия му дроб не е имало вода. И по врата му имало следи от въже.

— И какво ще стане сега? — попита Малкълм.

— Полицията поема случая — обясни Ерик. — Едва ли ще се чуе друго, докато не хванат убиеца и не го изправят пред съда.

В този миг звънецът би и трябваше да прекъснат играта, да върнат чиновете по местата им и с тежки въздишки да седнат за часа по френски език.

* * *

Когато се прибра вкъщи, Малкълм веднага отвори вестника, но не видя нищо за трупа в канала. „Трупът в библиотеката“ обаче беше невероятно увлекателна книга и той я прочете докрай, макар че много по-рано трябваше да угаси лампата си. Страхотиите, които се случваха на жертвата в романа обаче, някак си бледнееха в сравнение с мисълта за бедния мъж, който беше изгубил жълъда: притеснен, уплашен и накрая удушен.

Щом тази мисъл се загнезди в съзнанието на Малкълм, той не успя да се отърве от нея. Само ако с Аста по-бързо бяха предложили да му помогнат! Щяха да намерят жълъда, мъжът щеше да си тръгне по-рано и хората от Съда нямаше да го арестуват, той още щеше да е жив…

От друга страна, мъжете от Съда може да го бяха наблюдавали през цялото време. Може би щяха да го арестуват при всички положения. Малкълм най-много се натъжаваше от самотния начин, по който мъжът беше умрял.

 

 

На другия ден след училище Малкълм отиде в манастира да види как е бебето. Отговориха му, че е добре, но в момента спи и той не може да го види.

— Нося й подарък — каза Малкълм на сестра Бенедикта, която работеше в кабинета си. Сестра Фенела явно беше заета другаде и я нямаше в кухнята.

— Много мило от твоя страна, Малкълм — отвърна монахинята. — Дай го на мен и аз ще й го занеса по-късно.

— Благодаря, но все пак ще изчакам да й го дам лично.

— Както искаш.

— Така и така съм тук, мога ли да помогна с нещо?

— Не, в момента нямаме нужда от помощ, Малкълм. Всичко е наред. Благодаря ти все пак.

— Сестро Бенедикта — не се отказа той, — бившият лорд канцлер ли реши да доведат бебето тук? Лорд Нюгънт?

— Отчасти. А сега…

— Какво точно работи лорд канцлерът?

— Той е един от служителите на Короната, които изготвят законите. И е говорител на Камарата на лордовете.

— Защо тогава той е решил къде да заведат бебето? В страната има купища бебета. Ако той трябва да решава къде да бъде настанено всяко от тях, няма да има време да се занимава с каквото и да било друго.

— Несъмнено си прав, но в този случай той се е заел с тази задача. Родителите й са важни хора, затова. Надявам се, не си говорил с никого по този въпрос. Информацията е поверителна. А сега, Малкълм, трябва да оправя тези сметки преди вечерната молитва. Хайде, върви си. Ще говорим друг път.

Монахинята беше казала „Всичко е наред“, но това не беше вярно. По това време обикновено сестра Фенела готвеше в кухнята, а и в момента по коридорите притеснено сновяха други монахини, които Малкълм не познаваше много добре. Би се разтревожил за бебето, но сестра Бенедикта винаги казваше истината; все пак, изглежда, ставаше нещо обезпокоително.

Той излезе навън под ситния дъждец и видя в здрача, че в работилницата свети. Явно господин Тапхаус, дърводелецът, беше вътре. Почука на вратата и влезе.

— Какво правите, господин Тапхаус?

— На какво ти прилича?

— На рамки за прозорци. Тази изглежда като за кухненския прозорец. Само че… Не, не са рамки, а кепенци. Нали?

— Точно така, Малкълм. Ела, вдигни този, да видиш колко е тежък.

Старият мъж държеше рамката с формата на кухненския прозорец изправена на пода и Малкълм се опита да я повдигне.

— Да му се не види! Страшно тежка е!

— Дъбово дърво пет сантиметра дебело. Като прибавим тежестта на самия капак, какво трябва да предвидим?

Малкълм се замисли.

— Болтовете, с които ще се закачи за стената. Трябва да са много здрави. Отвътре или отвън ще го поставите?

— Отвън.

— Но там стената е чист камък. Как ще го закрепите?

Господин Тапхаус му намигна и отвори един шкаф. Вътре Малкълм видя нова машина, заобиколена от дълъг, навит на спирала кабел.

— Анбарна дрелка — обясни дърводелецът. — Искаш ли да ми помогнеш? Помети, моля те. — Той затвори шкафа и връчи на Малкълм метла. Подът беше осеян с дървени стърготини.

— Защо…? — започна Малкълм, но господин Тапхаус го изпревари.

— И аз не знам. Искат да сложа кепенци на всички прозорци, но не ми казват защо. Аз не питам. Никога не питам. Просто правя каквото ми казват. Но това не означава, че не се чудя. — Старецът вдигна рамката и я подпря на стената при още няколко други.

— И на витражите ли ще сложите капаци? — попита Малкълм.

— Засега не. Те са много ценни и сестрите смятат, че никой няма да посмее да ги счупи.

— Значи искат да укрепите прозорците? — изуми се Малкълм. Та кой, за бога, би поискал да нарани монахините или да им счупи прозорците?

— Предполагам — отвърна господин Тапхаус и върна едно длето на полицата на стената.

— Но… — Малкълм не довърши.

— Кой би нападнал сестрите, нали? Знам. И аз това се питам. Но нямам представа. Във всеки случай тук става нещо. Уплашени са.

— И на мен ми се стори, че нещо не е наред, докато бях вътре — съгласи се Малкълм.

— Е, това е всичко.

— Дали е свързано с бебето?

— Кой знае? Баща му си навлече гнева на Църквата.

— Лорд Азриел ли?

— Да, той. Но не си пъхай носа в тези работи. Има неща, за които е опасно да се говори.

— Защо? В какъв смисъл?

— Достатъчно. Повече няма да говорим по този въпрос. Не ставай нахален.

Демонът на господин Тапхаус, проскубан кълвач, тракна ядосано с клюн. Малкълм млъкна и смете стърготините в кофата до дървените изрезки от рамките, които дърводелецът щеше да хвърли в желязната печка на следващия ден.

— Довиждане, господин Тапхаус — каза Малкълм на тръгване.

Старецът само изсумтя в отговор.

 

 

След като прочете „Трупът в библиотеката“, Малкълм подхвана „Кратка история на времето“. По-трудна беше, но момчето очакваше това, а и темата му беше много интересна, макар да не разбираше всичко, написано от автора. Искаше да я довърши до събота и успя на косъм.

Доктор Релф сменяше счупеното стъкло на прозорчето на задната врата, когато Малкълм пристигна. Съвпадението не му убягна.

— Какво се е случило? — попита той.

— Някой го е разбил. Пускам и долното, и горното резе на вратата, тъй че няма как да влязат, но мисля, че са се надявали да съм забравила ключа в ключалката.

— Имате ли маджун? И гвоздейчета за стъкло?

— Какво представляват?

— Малки пирончета без главички, които се използват за закрепване на стъкла.

— Мислех, че стъклата се прикрепят с маджун.

— Нужни са и гвоздейчета. Мога да отида да взема.

На около пет минути път от къщата на доктор Релф, на Уолтън Стрийт, имаше железария, едно от любимите места на Малкълм след лодкарския магазин. След като огледа набързо с какви инструменти разполага доктор Релф — имаше всичко необходимо, — той отиде до железарията и се върна за нула време с торбичка гвоздейчета.

— Виждал съм… Видях веднъж как господин Тапхаус слага стъклата на прозорците в манастира. Той е дърводелец — обясни Малкълм. — Направи следното… ще ви покажа. — За да не удари, без да иска, стъклото с чука, той постави длетото напряко върху гвоздейчето и го закова.

— Чудесна идея — заяви доктор Релф. — Нека опитам и аз.

След като се увери, че тя няма да счупи стъклото, Малкълм я остави да забие останалите гвоздейчета, а той се залови да стопли и размекне маджуна.

— Трябва ли ни шпатула?

— Не. И обикновен нож ще свърши работа. Най-добре е малък със заоблен връх.

Малкълм не беше слагал стъкла сам, но помнеше какво направи господин Тапхаус и накрая всичко се получи чудесно.

— Прекрасно — каза Хана.

— Оставете маджуна да изсъхне малко, докато се образува ципа, и чак тогава го боядисайте. Така прозорецът ще се уплътни и няма да пропуска вода.

— Мисля, че заслужаваме по чаша какао. Много ти благодаря, Малкълм.

— Ще почистя — предложи той.

Господин Тапхаус винаги почистваше след работа. Малкълм си представи, че сега дърводелецът го наблюдава и кимва сериозно, след като всички инструменти бяха прибрани и подът пометен.

— Имам да ви казвам две неща — започна Малкълм, след като се настаниха пред камината в малката дневна.

— Добре!

— Мисля, че новините са тревожни. Нали знаете манастира, в който се грижат за пеленачето… бебето? Господин Тапхаус, дърводелецът, прави кепенци за прозорците там. Не знае защо — той не задава въпроси, — но кепенците са много дебели и здрави. Онзи ден, докато бяха в манастира, монахините изглеждаха разтревожени, а след това видях, че дърводелецът прави кепенци. Може би и вие трябва да си сложите. Господин Тапхаус предположи, че сестрите се страхуват от нещо, но нямаше представа от какво. Не знам дали му зададох подходящите въпроси… Може би трябваше да попитам дали някой прозорец е бил разбит, но тогава не ми хрумна.

— Няма значение. Колко интересно. Как мислиш, дали е, за да опазят бебето?

— Несъмнено. Но пък в манастира имат и много ценности, като разпятия, статуи, сребро и други такива. Все пак, ако се страхуваха само от крадци, едва ли биха поръчали на господин Тапхаус толкова големи кепенци. Тъй че май се притесняват основно за бебето.

— Разбира се.

— Сестра Бенедикта ми каза, че лорд Нюгънт, бившият лорд канцлер на Англия, лично решил да поверят бебето на тях. Но не ми обясни защо, а и понякога се ядосва, ако задавам прекалено много въпроси. Освен това каза, че бебето е поверително. Но толкова много хора вече знаят за него, та си помислих, че не е кой знае каква тайна.

— Сигурно си прав. Какво друго искаше да ми кажеш?

— Ах, да…

Малкълм й предаде какво беше разказал бащата на Ерик, който работеше като чиновник в Окръжния съд, за удавения мъж.

Хана пребледня.

— Мили боже! Отвратителна история!

— Според вас вярна ли е?

— Ами… ти как мислиш?

— Работата е там, че Ерик малко преувеличава.

— Нима?

— Обича да разкрасява онова, което баща му чува в съда.

— Но дали баща му наистина би му разказал подобно нещо?

— Мисля, че да. Ерик ни е разказвал за дела и други подобни, които наистина са се случвали. Смятам, че баща му казва истината. Но Ерик от своя страна… не знам. Не спирам да мисля за горкия мъж. Изглеждаше толкова притеснен…

За голям срам на Малкълм гласът му потрепери, гърлото му се сви и от очите му рукнаха сълзи. Когато беше по-малък и се разплачеше у дома, майка му знаеше как да постъпи: вдигаше го на ръце и го люлееше, докато се успокои. Малкълм осъзна, че му се е искало да се разплаче за мъжа още откакто беше научил, че е мъртъв, но естествено, нямаше как да сподели това с майка си.

— Съжалявам — промълви той.

— Малкълм! Няма защо да се извиняваш. Аз съжалявам, че те забърках в тази каша. И е време да сложа край. Нямам право да искам от теб…

— Не, моля ви! Искам да разбера всичко!

— Твърде опасно е. Ако заподозрат, че знаеш нещо, ще изпаднеш в голяма опасност.

— Знам. Въпреки това искам да участвам. Вината не е ваша. Така или иначе щях да видя и чуя тези неща, дори да не ме бяхте помолили. А сега мога поне с вас да говоря за тях. Не бих могъл да ги спомена пред никого, дори пред сестра Фенела. Тя не би ме разбрала.

Малкълм все още се срамуваше и виждаше, че доктор Релф също е смутена, защото не знаеше как да постъпи. Малкълм не би искал тя да го прегърне, затова се радваше, че не понечи да го направи, но все пак ситуацията беше неловка.

— Поне ми обещай, че няма да разпитваш — помоли тя.

— Добре, това мога да ви обещая. Няма да задавам въпроси. Но ако някой спомене нещо…

— Сам трябва да прецениш. Опитай се да изглеждаш незаинтересован. А сега да се придържаме към прикритието си и да си поговорим за книгите. Как ти се сториха тези двете?

Малкълм никога не беше провеждал разговор като този, който последва. В училище, в клас от четиресет деца, нямаше време за подробни дискусии, дори програмата да ги позволяваше и учителите да се интересуваха. У дома нямаше с кого да говори за книги, тъй като майка му и баща му не четяха. В салона беше само слушател и рядко участваше в разговорите. А единствените двама приятели, с които можеше да поговори сериозно за подобни неща — Роби и Том, — не притежаваха задълбочените и разнообразни познания на доктор Релф.

Първоначално Аста седеше сгушена на рамото му, където се беше качила в облика на малък пор, когато той се разплака; но постепенно се успокои и не след дълго вече седеше до Джеспър, добродушната мармозетка, и двамата си говореха тихо, докато Малкълм и Хана обсъждаха „Трупът в библиотеката“ и разговаряха с предпазливо уважение за „Кратка история на времето“.

— Миналия път казахте, че изучавате историята на идеите — рече Малкълм. — Идеи като тези в книгата ли имахте предвид?

— В общи линии. Изучавам представите и за неща като доброто и злото, както и защо е възникнала вселената.

— Досега не се бях замислял за това — призна Малкълм. — Дори не ми беше хрумвало да се замислям за такива неща. Мислех, че всичко просто съществува. Значи, в миналото хората са имали различни мнения по въпроса, така ли?

— О, да. И е имало периоди, когато е било много опасно да размишляваш за непозволени неща или поне да говориш за тях.

— И сега май е така.

— Да. Прав си за съжаление. Стига обаче да се придържаме към вече публикувани книги, едва ли ще си навлечем неприятности.

Малкълм искаше да попита за тайните й изследвания и дали те са част от историята на идеите, но усещаше, че засега е най-добре да се придържа към наученото от книгите. Затова я попита дали има други книги по експериментална теология. Тя му намери една със заглавие „Квантовият свят“, а после го остави да си избере друго криминале. Малкълм се спря на роман от авторката на „Трупът в библиотеката“.

— Имате много нейни книги — отбеляза той.

— Но не всичките, които е написала.

— Колко книги сте прочели?

— Хиляди. Не мога дори да предположа колко точно.

— Всичките ли ги помните?

— Не. Помня само най-добрите. За повечето криминалета, които чета, не може да се каже, че са много добри, затова след известно време ги забравям и мога да ги прочета отново.

— Хубава мисъл — каза Малкълм. — Трябва да тръгвам. Ако чуя нещо друго, ще ви разкажа следващия път. А пък ако отново ви счупят някой прозорец… Е, май вече и сама можете да го поправите, както ви показах с гвоздейчетата.

— Благодаря ти, Малкълм. И пак те моля, внимавай!

 

 

Вечерта Хана не отиде да вечеря в колежа както обикновено. Вместо това занесе бележка до портиера на колежа „Джордан“, прибра се вкъщи и си опържи яйца. Сипа си чаша вино и зачака.

В девет и двайсет на вратата се почука, тя отвори и покани вътре мъжа, който стоеше навън в дъжда.

— Съжалявам, че те накарах да излезеш в това отвратително време.

— И аз съжалявам — отвърна той. — Няма значение. Какво има?

Мъжът се казваше Джордж Пападимитриу, професорът по византийска история, който я беше вербувал за „Оукли Стрийт“ преди две години. Той беше и високият мъж с вид на учен, който бе вечерял с лорд Нюгънт в „Пъстървата“.

Хана взе палтото му и го изтръска от водата, след което го закачи над радиатора.

— Направих нещо много глупаво — призна тя.

— Изненадан съм. Бих пийнал чаша от онова, което ти пиеш. Разкажи ми.

Демонът му сипка докосна любезно нос с Джеспър и отлетя до облегалката на стола му пред камината. Хана доля вино и в своята чаша и се настани на другия стол.

Пое си дълбоко въздух и му разказа за Малкълм: за жълъда, за отговора на алетиометъра, за „Пъстървата“, за книгите. Подбираше внимателно думите си, но му каза всичко, което той трябваше да знае.

Мъжът я слушаше мълчаливо и я гледаше сериозно с тъмните си очи.

— Прочетох за мъжа в канала. Естествено, не знаех, че той е свръзката ти. Не бях чувал и че е бил удушен. Възможно ли е да става въпрос просто за детска измислица?

— Не е изключено, разбира се, но Малкълм със сигурност не си измисля. Вярвам му. Ако е измислица, то е измислица на приятеля му.

— Във вестника, разбира се, не биха съобщили подобно нещо.

— Освен ако някой друг, а не Дисциплинарният съд, е поръчал убийството. В такъв случай не биха имали причина да се страхуват и да цензурират статията.

Пападимитриу кимна. Реши, че няма смисъл да я мъмри за глупавата постъпка и да я плаши с последиците; в момента размишляваше единствено как да разреши ситуацията с любопитното момче и положението, в което го беше поставила.

— Момчето може да ни е полезно — каза той.

— Знам, че може да ни е полезно. Видях го от самото начало. Просто се ядосвам на себе си, че го излагам на опасност.

— Стига да прикриеш следите, едва ли ще попадне в опасност.

— Но… всичко това му се отразява зле. Докато ми разказваше, че мъжът е бил удушен, се разплака.

— Напълно нормална реакция за дете.

— Той е чувствително момче… Но има и друго. Близък е с монахините от манастира в Годстоу. Разположен е на другия бряг на реката срещу „Пъстървата“. Изглежда, монахините се грижат за детето от онзи съдебен процес, дъщерята на лорд Азриел.

Пападимитриу кимна.

— Знаел си?

— Да. Всъщност точно по този въпрос говорех с двама колеги в „Пъстървата“, докато Малкълм ни обслужваше. Трябва да си взема поука.

— Значи си бил ти… и лорд канцлерът? Прав ли е Малкълм?

— Какво точно ти каза?

Хана му разказа накратко.

— Колко наблюдателно момче — отбеляза той.

— Малкълм е още дете, а и мисля, че е запленен от бебето. То е на шест месеца, или там някъде.

— Кой друг знае, че бебето е в манастира?

— Родителите на момчето, разбира се. Вероятно и някои от клиентите в странноприемницата, хората от селото, слугите… Мисля, че не е тайна.

— Обикновено за децата се грижат майките им, но в този случай жената ясно заяви, че не иска бебето. При това положение попечителство получава бащата, но съдът не му го даде на основание, че не е в състояние да се грижи за детето. Вярно, не е тайна, но може да се окаже важно.

— Още нещо — добави Хана и му разказа за двамата от Дисциплинарния съд, които бяха арестували Джордж Боутрайт, и за интереса им към някакви мъже, които били вечеряли в „Пъстървата“. — Това сте били сте вие с лорд Нюгънт. Но разпитвали за друг мъж.

— Бяхме трима — отвърна Пападимитриу и допи виното си.

— Още една чаша? — предложи Хана.

— Не, благодаря. И повече не ме търси по този начин. Портиерът в „Джордан“ обича да клюкарства. Ако искаш да се свържеш с мен, закачи на таблото за съобщения пред библиотеката на Историческия факултет картичка с думата „Свещ“. Това ще е знак да се срещнем на следващата вечерна молитва в църквата в Уикам. Аз ще съм сам. Ти ще седнеш до мен и ще можем да говорим тихо, докато органът свири.

— Свещ. Ясно. А ако ти искаш да се свържеш с мен?

— Ако се наложи, ще разбереш. Все пак мисля, че постъпи добре, като привлече момчето. Грижи се за него.