Филип Пулман
Малката лодка (3)

3. Лира

Оказа се обаче, че вместо да чака покорно мъжете от Дисциплинарния съд да излязат и да го отведат, Джордж Боутрайт беше избягал. Браво на него, помисли си Малкълм, но никой не повдигна въпроса, нито се чудеше на глас какво ли е станало с лодкаря. Така стояха нещата с Дисциплинарния съд на Консисторията; най-добре беше да не питаш и дори да не мислиш за него.

В продължение на няколко дни след тази случка, атмосферата в „Пъстървата“ беше мрачна. Малкълм ходеше на училище, пишеше си домашните, помагаше в странноприемницата и препрочиташе тайното писмо от жълъда. Трудни дни бяха. Наоколо тегнеше неприятно усещане на подозрение и страх, съвсем различно от обичайната оживеност и уюта, с които Малкълм беше свикнал.

А и мъжете от Дисциплинарния съд бяха разпитвали за спътника на лорд канцлера, който пък от своя страна се интересуваше дали в манастира са приютявали пеленаче. Малкълм се съмняваше, че Съдът се интересува особено от разни бебета. Може би се интересуваше от жълъди, съдържащи тайни съобщения, но пък мъжете не бяха питали за жълъда. Цялата работа беше крайно озадачаваща.

 

 

С надеждата да види дали някой друг оставя или взема писмо под дъба, Малкълм отиде няколко пъти на мястото през следващите дни. Като прикритие за интереса си към старото дърво до канала използваше наблюдаването на гмурците рогачи. Освен това се мотаеше из лодкарския магазин. Оттам идеално се виждаше площадът, където непрекъснато минаваха хора и се отбиваха в кафенето отсреща. В магазина продаваха всевъзможни лодкарски принадлежности, включително червена боя, от която той купи една малка кутия, добави и фина четка за боядисване. Жената зад тезгяха бързо разбра, че интересът му не се изчерпва само с червената боя.

— Какво още търсиш, Малкълм? — попита тя. Казваше се госпожа Карпентър и го познаваше още откакто за пръв път му позволиха да излезе сам с лодката.

— Канап.

— Вчера ти показах всичкия канап, който имаме.

— Но може би сте пропуснали някоя макара…

— Не разбирам какво му има на канапа, който ти показах.

— Прекалено тънък е. Искам да си направя въже за лодката и ми трябва по-дебел.

— А може просто да го усучеш двойно.

— Вярно. Не ми беше хрумвало.

— Колко канап искаш тогава?

— Четири фатома.

— Двоен или единичен?

— Значи осем фатома. Трябва да стигнат, ако ги усуча двойно.

— Мисля, че ще е достатъчно — съгласи се госпожа Карпентър, отмери нужното количество канап и го отряза.

Добре, че Малкълм имаше предостатъчно пари в металния морж. След като взе канапа, спретнато навит и опакован в голяма хартиена торба, той надзърна през прозореца и погледна наляво и надясно, както правеше вече от четвърт час.

— Надявам се, не възразяваш, че питам — обади се госпожа Карпентър и демонът й паток промърмори в съгласие, — но какво гледаш? Не спираш да надничаш през прозореца. Среща ли имаш?

— Не! Не. Всъщност… — Ако не можеше да се довери на госпожа Карпентър, то на никого не можеше да вярва. — Търся един човек. Мъж със сив шлифер и шапка. Онзи ден намерихме нещо, което той изпусна, и искам да му го върна. Но оттогава не съм го виждал.

— Само това ли можеш да ми кажеш за него? С шлифер и шапка? На каква възраст беше?

— Не го видях много добре, но като че ли беше на годините на татко. Беше доста слаб.

— И къде е изпуснал предмета? Някъде покрай канала ли?

— Да. На пътеката под едно дърво… Не е важно.

— Случайно да е този човек?

Госпожа Карпентър извади изпод тезгяха новия брой на „Оксфорд Таймс“, отвори го на една от вътрешната страници и я показа на Малкълм.

— Да, мисля, че е той… Какво се е случило? Какво… Удавил се е?

— Намерили са го в канала. Изглежда, се е подхлъзнал. Знаеш колко много валя, а пътеката покрай реката не се поддържа както трябва — не е първият, паднал във водата там. Във всеки случай, каквото и да е загубил, вече няма как да му го върнеш.

Малкълм четеше ококорен статията и поглъщаше жадно думите. Мъжът се казваше Робърт Лакхърст и беше преподавател по история в колежа „Магдалена“. Не бил женен и единствените му живи роднини били майка му, вдовица, и брат му. Разследване щяло да се проведе, но по всичко личало, че смъртта му е настъпила вследствие на злополука.

— Какво е изпуснал? — полюбопитства госпожа Карпентър.

— Просто малко украшение — отвърна Малкълм спокойно, макар сърцето му да биеше бясно. — Подхвърляше си го, докато вървеше, и го изпусна. Търси го малко, но заваля и той си тръгна.

— Ти какво правеше там?

— Наблюдавах гмурците рогачи. Мисля, че той не ме видя. Но след като си тръгна, отидох да потърся предмета и го намерих. Оттогава търся мъжа, за да му го върна. Но сега това няма как да стане.

— Кога точно го видя? Миналия уикенд ли беше?

— Май че… — Малкълм се замисли дълбоко. Погледна отново вестника, за да види дали пише кога са открили тялото на мъжа. „Оксфорд Таймс“ беше седмичник, тъй че може да го бяха намерили през всеки от последните пет или шест дни. Стъписан, осъзна, че са открили тялото на Лакхърст на другия ден, след като го арестуваха мъжете от Дисциплинарния съд.

Те не биха го убили, нали?

— Не, няколко дни по-рано — излъга той, без да му мигне окото. — Явно няма връзка. По пътеката покрай реката непрекъснато минават хора. Може да се е разхождал там всеки ден. Не изглеждаше много притеснен за дрънкулката, защото си тръгна веднага щом заваля.

— Горкият човечец — въздъхна госпожа Карпентър. — Сега след този нещастен случай може би ще се започнат да се грижат по-добре за пътеката.

В магазина влезе клиент и госпожа Карпентър отиде да го обслужи. Малкълм съжали, че й е казал за мъжа и за изпуснатия предмет; ако беше по-съобразителен, можеше да я излъже, че чака свой приятел. Но пък тогава тя още не му беше показала статията във вестника. Ситуацията беше много сложна.

— Довиждане, госпожо Карпентър — рече той на излизане, а тя му помаха разсеяно, докато слушаше другия клиент.

— Май трябваше да я помолим да не казва на никого — изтъкна Малкълм, когато се качиха в лодката.

— Така само щеше да й направи още по-голямо впечатление и щеше да запомни разговора — възрази Аста. — Много хубаво излъга.

— Не знаех, че мога да лъжа толкова добре. Но не бива да лъжем, освен в краен случай.

— И трябва да помним какво сме излъгали.

— Пак заваля…

Малкълм загреба бързо нагоре по канала с Аста, кацнала до ухото му, за да могат да си говорят шепнешком.

— Те ли са го убили? — попита тя.

— Може да се е самоубил…

— Или пък наистина е било злополука.

— Едва ли. Видя как го заловиха.

— А и онова, което сториха на господин Боутрайт… Способни са на всичко. Обзалагам се, че подлагат жертвите си на мъчения.

— Какво ли тогава означава писмото?

Непрекъснато се връщаха към писмото. Малкълм го беше преписал, за да не се налага да разгъва и сгъва листа всеки път, но дори изписването на самите думи не му помогна да разбере значението им. Някой молеше някого друг да зададе въпрос относно измерването на нещо, но повече от това не можа да установи. И думата Прах, написана с главно П, сякаш не ставаше въпрос за обикновен прах, а за нещо специално.

— Как мислиш, ако отидем в колежа „Магдалена“ и попитаме другите професори…

— Какво да ги попитаме?

— Каквото питат детективите. Ще разберем с какво се е занимавал…

— Бил е историк. Пишеше го във вестника.

— Може да разберем с какво се е занимавал в свободното си време. Кои са били приятелите му. Може да поговорим с някои от студентите му, ако успеем да ги открием. Да разберем дали се е прибрал в колежа онзи ден, след като го арестуваха, или повече никой не го е видял. Такива неща.

— Няма да ни кажат, дори да знаят. Не приличаме на детективи. Пък е и опасно.

— Заради мъжете от Дисциплинарния съд…

— Естествено. Ако чуят, че разпитваме за него, ще ни заподозрат. Ще дойдат да претърсят „Пъстървата“, ще намерят жълъда и тогава здраво ще загазим.

— Някои от студентите, които идват в „Пъстървата“, носят шалове на колежите си. Само да знаехме как изглеждат шаловете на „Магдалена“…

— Чудесна идея! В такъв случай, ако ги разпитваме, ще изглеждаме просто нахални. Или като клюкари.

Дъждът се усили и напред не се виждаше почти нищо. Аста се превърна в бухал и кацна на носа на лодката. Капките се стичаха по крилете й, без да ги измокрят. Открила беше този трик при опитите си да се превърне в несъществуващо животно. Засега успяваше най-много да се преобрази в едно животно и да добави характеристика на друго животно, затова в момента беше бухал с криле на патица. Приемаше тези форми обаче единствено когато не я виждаше никой друг, освен Малкълм. Воден от зоркия поглед на Аста, той гребеше с всички сили и спря само веднъж, за да изгребе водата от лодката, когато стигна до глезените му. Прибраха се вкъщи мокри до кости, но Аста само изтръска пера и се изсуши.

— Къде беше? — попита майка му, но не изглеждаше ядосана.

— Наблюдавах един бухал. Какво има за вечеря?

— Пържоли и пай с дреболии. Измий си ръцете. Виж се само! Целият си мокър! След вечеря си облечи сухи дрехи. И не хвърляй мокрите на пода в стаята си.

Майкъл изплакна ръце на мивката в кухнята и ги избърса на две, на три с кърпата за съдове.

— Намериха ли господин Боутрайт? — попита той.

— Не. Защо?

— В салона обсъждаха нещо оживено. Личеше си, че нещо се е случило, но не чух какво точно.

— По-рано тук дойде един прочут човек. Можеше ти да го обслужиш, ако не се беше запилял да гледаш проклетите бухали.

— Кой? — попита Малкълм и си сипа картофено пюре.

— Лорд Азриел, пътешественикът.

— О, така ли — промърмори Малкълм, който за пръв път чуваше за него. — Къде е пътешествал?

— Предимно на север, така разправят. Но помниш ли какво те попита лорд канцлерът?

— За пеленачето ли? Попита дали монахините някога са приютявали пеленаче.

— Точно така. Оказа се, че става въпрос за детето на лорд Азриел. За незаконното му дете. Момиченце.

— Той ли разказа това?

— Не, разбира се! Нищичко не издума по въпроса. Не би се разприказвал за подобно нещо в странноприемница, нали?

— Не знам. Сигурно. Тогава откъде…

— О, просто събрах две и две! Заради онази история как лорд Азриел убил господин Колтър, политика — писаха във вестниците преди около месец.

— Щом е убил човек, защо не е…

— Яж си вечерята. Не е в затвора, защото било въпрос на чест. Жената на господин Колтър родила дете от лорд Азриел и господин Колтър препуснал разярен към имението на лорд Азриел, нахлул вътре и заплашил да го убие. Дуелирали се и лорд Азриел спечелил. Оказва се, че има закон, според който човек може да защити себе си и роднините си — тоест бебето, — тъй че не го вкарали в затвора, нито го обесили, но му отнели почти цялото богатство. Хайде, яж си пая, за бога!

Малкълм беше толкова погълнат от историята, че само побутваше храната с ножа и вилицата.

— Но откъде знаеш, че е дошъл, за да остави пеленачето си при монахините?

— Не съм сигурна, но няма какво друго да е. Можеш да питаш сестра Фенела следващия път, когато я видиш. И стига си го наричал пеленаче. Никой не говори така. Тя е бебе. Трябва да е на… около шест месеца. Или малко повече.

— Майка й защо не се грижи за нея?

— Нямам представа. Разправят, че не искала да има нищо общо с детето, но това може да са само злонамерени слухове.

— Монахините няма да знаят как да се грижат за нея, след като досега не са гледали бебе.

— Няма да им липсва помощ. Дай ми чинията си. На шкафа има крем с ревен.

* * *

При първата предоставила му се възможност, която се оказа чак след три дни, Малкълм отиде в манастира, за да научи повече за детето на прочутия пътешественик. Най-напред се отби при сестра Фенела и докато дъждът биеше по прозореца, двамата седяха на кухненската маса и месеха хляб. След като Малкълм си изми ръцете три пъти, което не ги накара да изглеждат много по-чисти, сестра Фенела се отказа и възкликна:

— Какво е това под ноктите ти?

— Катран. Поправях си лодката.

— Е, щом е само катран… Казват, че не е вреден — рече тя несигурно.

— Правят сапун от въглищен прах и катран — отбеляза Малкълм.

— Вярно е. Но не е със същия цвят. Няма значение, дланите ти са достатъчно чисти. Можеш да се залавяш с тестото.

Докато месеше тестото, Малкълм обсипваше монахинята с въпроси. Вярно ли било онова, което говореха за бебето на лорд Азриел?

— И какво си чул за това бебе?

— Че вие ще го гледате, защото лордът убил човек и съдът му взел всичките пари. Затова лорд канцлерът разпитваше за вас онзи ден в „Пъстървата“. Е, вярно ли е?

— Да, вярно е. Бебето е момиченце.

— Как се казва?

— Лира. Не знам защо не са й дали хубавото име на някоя светица.

— Докато порасне ли ще остане тук?

— Не знам, Малкълм. Възпитанието е трудна задача.

— Вие видяхте ли лорд Азриел?

— Не. Опитах да надзърна скришом от коридора, но сестра Бенедикта беше затворила здраво вратата.

— Тя ли ще отговаря за бебето?

— Лорд Азриел се срещна с нея.

— Тогава кой ще я храни и гледа по цял ден?

— Всички ние.

— Откъде знаете как се гледа бебе? Чудех се, защото…

— Защото всички сме девици?

— Защото монахините по принцип нямат деца.

— Ще се изненадаш колко много неща знаем — отвърна сестра Фенела и старият й демон катерица се разсмя, при което Аста също прихна и накрая Малкълм се присъедини към тях. — Не бива обаче да казваш на никого за бебето. Голяма тайна е, че е при нас. Не изричай и думичка за това.

— Много хора вече знаят. Мама и татко знаят, както и клиентите… Всички само за това говорят.

— Мили боже! Е, явно се е разчуло. Но все пак не разгласявай повече.

— Сестро Фенела, случайно онзи ден тук да са идвали мъже от Съда? От Конс…

— От Дисциплинарния съд на Консисторията? Бог ни опазил! Какво сме сторили, че да идват тук?

— Не знам. Нищо. Онази вечер в „Пъстървата“ дойдоха двама от тях и здраво уплашиха всички ни. Разпитваха за един от спътниците на лорд канцлера. Господин Боутрайт им се опълчи и щяха да го арестуват, но той изчезна. Вероятно е избягал. Може би живее в гората.

— Мили боже! Джордж Боутрайт, бракониерът?

— Познавате ли го?

— О, да. Значи си има неприятности с… Боже, боже!

— Сестро, с какво се занимава Съдът?

— Предполагам, че изпълнява Божията воля. Тези неща са прекалено сложни за нас.

— Идваха ли тук?

— Не знам, Малкълм. Ако са идвали, говорили са със сестра Бенедикта. А тя няма да ни каже, защото е много смела жена и не иска да безпокои нас останалите.

— Просто се чудех дали имат някаква връзка с бебето.

— Не знам, а и не искам да питам. Добре, стига толкова, готово е.

Монахинята взе тестото и започна да го удря върху каменния работен тезгях. Малкълм видя, че е разтревожена, и съжали, задето я попита за Съда.

Преди да си тръгне, сестра Фенела го заведе да види Лира. Бебето спеше в салона, където монахините посрещаха гости, но тя му каза, че може да го погледне, ако е много тих.

Малкълм влезе на пръсти в студената стая, миришеща на лак за мебели и тънеща в сумрачна светлина, процеждаща се през мокрите от дъжда прозорци. В центъра й стоеше люлка от дъбово дърво, а в нея спеше бебе.

Малкълм за пръв път виждаше бебе толкова отблизо и се изненада колко истинско изглежда. Знаеше, че мисълта е глупава, затова си сдържа езика зад зъбите, но не очакваше толкова малко същество да изглежда досущ като истински човек. Момиченцето беше съвършено като дървения жълъд. Демонът му, с облика на новоизлюпено лястовиче, също спеше, но щом Аста, преобразена в лястовица, кацна на крайчеца на люлката, птичето се събуди и отвори гладно жълтата си човка. Малкълм се разсмя и събуди бебето, което, щом видя усмихнатото му лице, също се засмя. Аста се престори, че улавя мъничко насекомо във въздуха и го пъха в отворената човка на демончето, и това го залъга. Малкълм още повече се разсмя, а бебето му заприглася, от което обаче се разхълца и всеки път щом хлъцнеше, демонът му подскачаше стреснато.

— Няма нищо, спокойно — каза сестра Фенела и се наведе да я вземе, но щом я вдигна, личицето на Лира се сгърчи от страх и горест, тя се извъртя да потърси демона си, при което за малко да се изплъзне от ръцете на монахинята. Аста обаче я изпревари. Тя хвана птиченцето с човка и го положи върху гърдите на бебето. Щом го остави там, демончето се преобрази в тигърче, оголи зъби и изръмжа. Бебето веднага се успокои и започна да се оглежда наоколо с царствено задоволство.

Малкълм беше запленен от съвършенството на детето.

— Най-добре да те върнем обратно в люлката — каза сестра Фенела. — Май не биваше да те будим, а, миличка?

Тя сложи детето обратно в люлката и го зави, като много внимаваше да не докосне демона му. Малкълм предположи, че забраната да докосваш чужд демон важи и за бебетата. При всички случаи след няколкото минути, прекарани с детето, и през ум не би му минало да направи нещо, което да го разстрои. Той беше неин предан слуга за цял живот.