Филип Пулман
Малката лодка (25)

25. Тихият пристан

По това време наводнението бушуваше с пълна сила. Из цяла Южна Англия опустошителната стихия беше отнесла цели сгради, издавила селскостопански животни, а броят на изчезналите и загиналите непрестанно растеше. Местните и държавните власти влагаха всяко пени от хазната и всяка секунда от времето си единствено в борба за овладяване на повсеместния хаос.

Сред този кипеж от отчаяни усилия двете страни, които търсеха Малкълм и Лира, напредваха целенасочено към столицата. Следваха всевъзможни слухове; не се отзоваваха на многобройните молби за помощ на злочести хора; интересуваха се единствено от момче, момиче и бебе в малка лодка, и от мъж с трикрака хиена за демон.

Също като лорд Нюгънт, и Джордж Пападимитриу беше изпитал странното усещане за нереалност, съпровождащо наводнението. Циганинът, в чийто кораб пътуваше, му каза, че според циганските предания природните стихии имат своя воля.

— Как е възможно времето да има своя воля? — удиви се Пападимитриу.

— Да не мислиш, че времето е просто нещо, което не зависи от нас? То е и тук — отвърна циганинът и потупа главата си.

— Нима искаш да кажеш, че времето зависи просто от състоянието на човешкия дух?

— На света няма прости неща — подхвърли загадъчно циганинът и не каза нищо повече.

Пътуваха по течението, разпитваха всеки срещнат за лодка с момче и момиче. Да, видели ги вчера, но не били с лодка, а със сал с външен мотор. Да, някой ги намерил мъртви в лодката, били се превърнали във водни духове или пък били въоръжени с пушки. И отново и отново чуваха следното: духове били, носело лош късмет да говориш с тях, идвали от света на феите. Пападимитриу изслушваше търпеливо всички тези брътвежи. Хората от Дисциплинарния съд щяха да чуят същите слухове: въпросът беше не да преценява дали са верни, а да предположи как ще ги приеме врагът. Нюгънт и Шлезингер вероятно се сблъскваха със същия проблем.

И с всеки изминал час се приближаваха все повече до Лондон.

 

 

Утринната зора, безмилостно студена, събуди Малкълм прекалено рано. С болезнено схванати мускули и съзнание, измъчвано от случилото се през нощта, той се надигна и опита да се овладее.

Алис още спеше, както и Лира, сгушена на топло в ръцете му. Искаше му се да не се беше будил; сега трябваше да събуди и тях, а му се щеше да ги остави да поспят още. Гробището изглеждаше още по-зловещо на дневна светлина. Луната поне му придаваше сребрист блясък. Сега се виждаше ясно, че е окаяно, занемарено и обрасло с бурени, а най-страшно изглеждаше разплисканата кръв по стълбите на мавзолея.

На Малкълм му се догади, той затвори очи и застина неподвижно, докато усещането отмине. Остави Лира внимателно сред одеялата и излезе от лодката, където застана разтреперан в тревата и вдигна Аста на ръце. Сега, когато отново бяха заедно, Малкълм изведнъж се почувства потресен, натъжен, гузен и пораснал. Тя зарови котешкото си лице под брадичката му. И Аста беше пострадала, докато бяха разделени; един ден може би щяха да могат да поговорят за това, но в момента Малкълм се чувстваше прекалено виновен и изтерзан, че й е причинил подобна болка. Ако и тя беше изпитала същото като него, то несъмнено болката изпълваше всяка фибра от тялото й.

— Не можехме да постъпим другояче — промълви тя.

— Да, нямахме друг избор.

— Така е.

Дали да не измие кръвта от стълбите? Можеше ли да заличи следите от схватката? Побиха го студени тръпки.

— Мал? Къде си?

Гласът на Алис звучеше приглушено. Той надникна в лодката и видя, че лицето й е подпухнало от съня и все още е изцапано с кръв. Взе една от смачканите кърпи и я прокара по тревата, за да я намокри. Алис я прие мълчаливо и избърса очите и бузите си.

След това слезе от лодката, стиснала устни от болка, разтреперана и с тракащи зъби, и се обърна да вземе Лира.

Пелената й трябваше веднага да се смени. Самата Лира също беше сънена; вместо обичайното бодро гукане, сега хленчеше недоволно, а Панталеймон под формата на мишка лежеше отпуснато на гърдите й.

— Бузите й са зачервени — каза Малкълм.

— Сигурно е настинала. Останала е само една пелена. Няма да издържим още дълго по вода.

— Ами…

— Трябва да накладем огън, Мал. Трябва да я измием и нахраним.

— Ще донеса дърва.

Той посегна към греблото с намерението първо да го измие от кръвта и се ужаси.

— Боже мили!

— Какво?

Греблото беше счупено. Ударите, които беше нанесъл през нощта, бяха сцепили дръжката. Тя още се крепеше на лопатката, но на косъм и дори най-лекото загребване щеше да я отчупи окончателно. Малкълм завъртя греблото в ръце, напълно втрещен.

— Мал? Какво има? О, боже, какво е станало?

— Греблото е счупено. Не мога да го използвам. Иска ми се… Де да имаше… — Всеки момент щеше да се разплаче.

— Можеш ли да го оправиш?

— Да, ако разполагах с работилница и инструменти.

Алис се огледа.

— Добре, всичко по реда си. Първо да запалим огън.

— Мога да го използвам за подпалки — рече горчиво Малкълм.

— Не. Иди да намериш дърва. Върви, Мал, имаме нужда от огън.

Момчето погледна към Лира, която лежеше апатично с притворени очи, и Пан, немощно притиснат в бузата й — изглеждаше болна.

Остави внимателно греблото в лодката.

— Не го пипай. Ако се откърши докрай, ще е по-трудно да го поправя. Ще отида да потърся дърва за огъня.

Пое с бавни неохотни крачки по баира към мавзолея и когато стигна до стълбите, ги изкачи, без да поглежда към кръвта. Отвори вратата, погледна почтително към ковчега, чийто капак взе предишната вечер, и каза тихо:

— Добро утро, дами и господа. Отново се извинявам, но наистина се налага.

Свали капака на друг ковчег, извини се на друг скелет и отново накладе огън. Няколко минути след това в тенджерата се топлеше последната им чиста вода и той отиде да търси в купа с колове нещо, с което да поправи греблото.

Нямаше да е трудно да намери пръчка, за която да привърже дръжката. Трудно щеше да намери с какво да я завърже. Канап, корда, каквато и да е връв — но наоколо нямаше нищо подобно. Единственото, което изрови, беше парче ръждясала тел.

Измъкна я от купа с коловете, изскубна я от дъските, за които беше закачена, и се зае да поправя греблото. Телта беше твърда и трудно се огъваше. Не успя да я стегне добре, но не разполагаше с друго. Достатъчно дълга беше, за да я увие няколко пъти, тъй че дори дръжката да се отчупеше напълно, щеше да остане в мрежата от тел.

Ръцете му се издраха и почервеняха от ръждата. Изплакна ги в реката и забеляза, че лодката вече не е във водата, а стои изцяло на брега.

— Нивото на водата спада — каза той.

— Крайно време беше.

Нямаше търпение да потегли, Алис също. След като Лира се нахрани, се качиха в лодката, Алис и детето се настаниха възможно най-удобно, и поеха отново по разлялата се река.

 

 

Остатъкът от деня премина еднообразно под стоманеносивото небе, но успяха да изминат голямо разстояние по преценката на Малкълм. Водата наистина се отдръпваше и навлизаха в по-гъсто заселен район. Отляво и отдясно се виждаха къщи, пътища и магазини, и дори тук-таме хора, които газеха из наводнените улици.

Греблото не беше стабилно и не загребваше добре, но сега не се налагаше да се бори с течението. Използваше го най-вече да насочва лодката и да я придържа близо до брега. Двамата с Алис се взираха напрегнато в сградите, покрай които минаваха, защото, макар и да не го изричаха на глас, се притесняваха за Лира.

— Завий натам! — обади се изведнъж Алис и посочи към улица с магазинчета, разположени под прав ъгъл спрямо течението. Малкълм едва успя да обърне лодката и да върне назад — усещаше с всеки нерв в ръката си колко напряга греблото, но накрая се добра до канала, в който се беше превърнала улицата, и продължи покрай магазините.

— Там! — посочи Алис към една аптека.

Здрачаваше се, но вътре имаше човек. Малкълм се надяваше да не е крадец. Спря близо до вратата и почука на прозореца.

— Вдигни Лира, за да я види — обърна се той към Алис.

Мъжът в аптеката се приближи до вратата и погледна навън. Изглеждаше достатъчно дружелюбен, но също угрижен и зает.

— Нуждаем се от лекарство! — извика Малкълм и посочи към Лира, която стоеше отпусната и цялата пребледняла в ръцете на Алис.

Мъжът я видя, кимна и им показа с жест да заобиколят отзад. Тясна алея между аптеката и съседния магазин водеше до друга врата. Водата в аптеката беше на нивото на водата навън, до бедрата на Малкълм, както установи, когато слезе и завърза лодката за един улук. Толкова ледена беше, че сърцето му за малко да спре.

— Влез с нас — обърна се той към Алис. — Ще му обясниш какво ни трябва.

Взе Лира, докато момичето слезе от лодката, като изохка стреснато, щом стъпи в ледената вода. Малкълм влезе с бебето на ръце в магазина.

— Дано нещата, които ни трябват, не са свършили — рече той.

Мъжът ги заведе в малък кухненски бокс.

— Какъв е проблемът? — попита той.

— Това е сестричката ни — обясни Малкълм. — Болна е. Пороят ни отнесе и оттогава се грижим за нея. Но…

Мъжът смъкна одеялото, за да види лицето на Лира, и допря опакото на дланта си до челото й.

— На колко месеца е?

— На осем — отговори Алис. — Свърши ни млякото на прах и няма с какво да я нахраним. Трябват ни и пелени, от онези за еднократна употреба. Всъщност ни трябва всичко, от което се нуждаят бебетата. И лекарства.

— Накъде отивате?

— Откакто стана наводнението, не можем да се приберем у дома в Оксфорд — обясни Малкълм. — Затова се опитваме да стигнем до Челси, където живее баща й.

— Нали ви е сестра?

— Да. Казва се Ели, аз съм Ричард, а това е Сандра.

— Къде по-точно в Челси?

Мъжът беше нервен, сякаш се ослушваше за нещо друго, докато Малкълм говореше.

— Марч Роуд — изпревари го Алис. — Но бихте ли ни дали някои от нещата, които ни трябват? Нямаме пари да ви платим. Моля ви. Ужасно се тревожим за нея.

Мъжът беше на възрастта на господин Полстед. Най-вероятно и той самият имаше деца.

— Да отидем да видим какво е останало — каза той високо, но приповдигнатото му настроение беше фалшиво.

Прецапаха през водата до предната част на аптеката, където завариха пълен хаос от плаващи шишенца, туби и подгизнали картонени кутии.

— Не знам дали някога ще възстановим щетите — завайка се мъжът. — Почти цялата стока е съсипана… Първо трябва да й дадете от това. — Той протегна ръка към един висок рафт и свали шишенце с лекарство и малка лъжичка.

— Какво е?

— Ще й помогне. По една лъжичка през два часа. Зъбите й започнаха ли да растат?

— Има два зъба — каза Алис. — И венците й са зачервени. Може би скоро ще поникнат и други.

— Дайте й да дъвче от тези сухари. — Аптекарят извади кутия от рафта непосредствено над нивото на водата. — Какво още ви трябва?

— Мляко на прах.

— О, да, и с него имате късмет. Заповядайте.

— Това е различно от онова, което носехме. По същия начин ли се приготвя?

— Да, всички видове сухо мляко се приготвят по един и същ начин. Как топлите водата?

— Кладем огън и я топлим в тенджера. Така топлим и водата, с която я мием.

— Много находчиво. Впечатлен съм. Друго трябва ли ви?

— Пелени?

— Вярно. Само че те стоят на долните рафтове и всички кутии тук са мокри. Ще проверя дали в склада има други.

Малкълм се опитваше да сипе от лекарството в лъжичката.

— Би ли я взела за малко? — След това прошепна: — Тук има още някого. Аптекарят отиде да говори с него.

— Дано не е горчиво, иначе ще го изплюе — каза Алис и сниши глас: — Видях жена. Крие се.

— Хайде, Лира — подкани Малкълм. — Изправи се. Хайде, миличка, отвори уста.

Той поднесе лъжичката с розовата течност до устните й. Лира се събуди и захленчи, а когато усети непознатия вкус, млясна с устни.

— Вкусно ли е? Хайде, остана съвсем малко — настоя Малкълм.

Алис гледаше напрегнато отраженията в стъклената витрина на шкафа с лекарствата.

— Виждам ги. Той шепне нещо на жената… Тя излиза навън. Проклетници! Най-добре да тръгваме.

Аптекарят се върна.

— Заповядайте. Имаше няколко изостанали пакета. Трябва ли ви още нещо?

— Може ли да вземем една от тези ролки лейкопласт? — попита Малкълм.

— По-добре вземете пакет с нарязани лепенки.

— Трябва ми да поправя нещо.

— Добре, вземи я тогава.

— Много мило от ваша страна, господине. Много ви благодарим.

— А вие какво ще ядете?

— Имаме бисквити и сандвичи — отвърна Малкълм, нетърпелив също като Алис да си тръгнат.

— Ще отида до хранителния магазин в съседство да ви взема нещо. Колегата няма да възрази. Вие почакайте тук. Знаете ли какво? Не стойте в тази студена вода. Качете се на горния етаж да се стоплите.

— Много ви благодарим, но трябва да тръгваме — каза Алис.

— Не, не, малката трябва да се постопли. А и вие имате нужда от почивка.

— Не, благодаря — отсече твърдо Малкълм. — Ще тръгваме. Много ви благодарим за всичко. Не искаме да се бавим.

Аптекарят понечи отново да ги разубеждава, но те излязоха от аптеката и се качиха в лодката, мокри и премръзнали, и потеглиха незабавно.

— Опитваше се да ни задържи, докато жена му отиде да викне полицията — каза Алис тихо, вперила поглед зад Малкълм, който насочи лодката обратно към основното течение. — Или Дисциплинарния съд.

Щом се отдалечиха достатъчно, Малкълм свали ръждивата тел от греблото и го уви с лейкопласт. По-добре беше, отколкото с телта, но пак не загребваше хубаво и нямаше да издържи дълго. Но може пък да не им оставаше още много път. Сподели мислите си с Алис.

— Ще видим — отвърна тя.

 

 

С течение на вековете инженерите и строителите от Лондонската корпорация бяха измислили начин да се справят сравнително безпроблемно със сблъсъка между течението на реката и морския прилив. Нагоре по реката чак до Тедингтън нивото на водата се покачваше при прилив и спадаше при отлив, но само капитаните на кораби и собствениците на баркаси, чиито плавателни съдове пътуваха по реката и спираха на градските докове, обръщаха внимание на това.

Наводнението обаче промени всичко. Два пъти на ден приливът прииждаше към устието на реката, а тя пресрещнеше с цялата си мощ морето и се опитваше да го изблъска обратно. Докато настанеше отливът, двете съперничещи си огромни водни маси вряха и кипяха в необуздан танц.

За известно време всякакво движение по реката, с изключение на най-спешни случаи, беше спряно. Някои баркаси и лихтери удържаха на напорите, но много други се отскубнаха от пристаните и течението ги влачеше, блъскаше ги в стените на канали, в кейове, вълноломи и колоните на мостове, преобръщаше ги, потапяше ги или ги отнасяше до морето, където изчезваха завинаги.

Много от мостовете в града пострадаха сериозно. Само Тауър Бридж и Уестминстър Бридж издържаха на стихията. Блакфрайърс, Батърси и Саутуорк се срутиха и отломките им се присъединиха към вихъра на двете блъскащи се водни маси. С моторницата, която беше наел, Бъд Шлезингер плаваше по бушуващата вода, оглеждаше царящия наоколо хаос и се опитваше да успокои собственика на лодката.

— Водата е пълна с отломки! — крещеше мъжът. — Опасно е! Ще разбият корпуса!

— Накъде е Челси? — провикна се Шлезингер от носа, където стоеше облегнат на перилата, за да не влиза дъждът в очите му.

— По-надолу! Но трябва да спрем! Това е лудост!

— Няма да спираме. Челси на левия или на десния бряг се намира?

Собственикът ревна: „На левия“ и добави низ ругатни. Водата продължи да подмята лодката напред. И двата бряга, докъдето стигаше погледът на Шлезингер, се намираха под един-два метра вода. Отдясно, зад редица голи дървета, се простираше потопен парк, а отляво поредица от внушителни къщи и блокове със скъпи апартаменти се издигаха тихи и изоставени.

— Забави ход — нареди Бъд и влезе в кабината на кърмата. — Да си чувал за Октобър Хаус?

— Голямо бяло имение по-надолу… Какво прави този идиот?

Мощен катер с корпус в синьо и охра ги приближи опасно отдясно. Моряк с дълъг прът, завършващ с кука, замахна към Шлезингер, но той се дръпна назад навреме. Морякът за малко да се прекатури, но се задържа за перилата и отново замахна с пръта. Шлезингер извади пистолет и стреля високо, за негов късмет уцели куката и я изби от ръката на моряка.

— Не стреляй! — изкрещя собственикът на лодката и рязко намали скоростта. Катерът продължи напред, но срещна някакво препятствие във водата и пое назад. Бъд видя, че кормчията се опитва да обърне плавателния съд надясно. Очевидно нещо пречеше на витлата. Двигателят пищеше, корабът изостана и след няколко секунди вече се клатушкаше безпомощно зад тях.

— Какви ги вършиш, по дяволите?!… — Кормчията в лодката на Бъд беше сащисан. — Не видя ли цветовете? Знаеш ли кои са?

— Дисциплинарният съд на Консисторията — отвърна Бъд. — Трябва да стигнем до Октобър Хаус преди тях.

— Пълна лудост! — Демонът на мъжа, вълчи шпиц, трепереше свит в краката в му.

Собственикът поклати глава, но увеличи малко скоростта. Бъд избърса дъждовните капки от очите си и се огледа. Сред хаоса на водния ад в реката се носеха какви ли не неща и нямаше как да разбере дали някое от тях е лодка с момче, момиче и бебе.

 

 

На половин километър по-надолу по течението корабчето на лорд Нюгънт се блъсна в пристан в подножието на тревиста поляна, водеща до голяма бяла сграда в класически стил. Пристанът, естествено, се намираше под вода и само носът на кораба се блъсна в него. Нямаше къде да завържат въжето, но Нюгънт веднага скочи на кея, потъна до кръста в леденостудена вода и тръгна с олюляване срещу силното течение към стабилна на вид барака, чиято предна част, блъскана от прииждащата река, беше осветена от анбарна лампа. Отвътре въпреки разразилата се буря и грохота на водата се чуваше шум: биене на чукове, бръмчене на бормашини, свистене като от турбина.

Нюгънт стигна до бараката, все още във вода до колене, и стисна дръжката на вратата откъм сушата. Отвори я и нахълта вътре. Под ослепителния блясък на прожектори, несъмнено захранвани от генератор, неколцина мъже работеха по изящна дълга лодка. Нюгънт не видя много добре какво точно правят; вперил беше поглед в мъжа, клекнал на палубата при носа с оксижен в ръка.

— Азриел! — извика той и забърза към него.

Лорд Азриел вдигна маската от лицето си и се изправи удивен.

— Нюгънт? Ти ли си? Какво правиш тук?

— Тази лодка готова ли е за плаване?

— Да, но…

— Ако искаш да спасиш дъщеря си, трябва да я изкараш веднага. Ще ти обясня по пътя. Не бива да губим нито миг.

* * *

„Красивата дивачка“ се озова в Лондон по време на прилива и последиците за лодката бяха сериозни. Водната стихия я подмяташе и блъскаше насам-натам, плискаха я вълни и я подхващаха въртопи, но Малкълм успяваше да държи сравнително прав курс. При всяко рязко подмятане обаче се чуваше силно изскърцване, сякаш някои от дъските поддават. Де да можеше да спре…

Но не можеха да спрат. Нямаше къде да спрат. Сякаш приливът не беше достатъчен, изви и вятър, който вдигаше водата на високи вълни с бели гребени и хвърляше пръски навсякъде. Небето, сиво и схлупено цял ден, сега беше превзето от големи буреносни облаци. Малкълм се оглеждаше непрекъснато за подходящо място, където да изкара лодката на брега, за да види какво е това страховито скърцане, което се чуваше дори при силния вой на вятъра. Вече дори го усещаше — първоначално лекото усукване, предизвикало известни съмнения в целостта на корпуса, се засилваше все повече с плисъка на всяка следваща вълна.

— Мал… — извика Алис.

— Знам. Дръж се!

Прелетяха покрай величествен палат, разположен толкова навътре в просторна градина, че едва се виждаше в дъжда, покрай улици с елегантни тухлени къщи, покрай красив параклис. Щом зърнеше подходящо за спиране място, Малкълм забиваше греблото във водата и се опитваше да насочи лодката натам, но безуспешно — отгоре на всичкото сега и залепената с лейкопласт дръжка се разхлабваше.

Сред дъжда и пръските успя да различи четири високи комина на южния бряг, издигащи се в ъглите на огромна, подобна на скала сграда. Дали наближаваха Челси? И дори да бяха стигнали там, как щяха да спрат?

Алис държеше здраво Лира. Малкълм изпита прилив на силна обич към двете момичета и безкрайно съжали, че ги забърка в тази каша. Но точно сега не можеше да мисли за това, защото воят на вятъра и барабаненето на дъжда бяха заглушени от пронизителното пищене на сирена някъде отзад — приличаше на писъка на морска птица, подмятана от въздушните течения. Алис напрягаше очи да види какво става, стиснала Лира до гърдите си и вдигнала ръка на челото заради дъжда. В това време някъде напред прозвуча звън на камбани.

Вятърът носеше и други звуци — рев на двигател, скърцането и трясъците на огромни дървени корпуси, удрящи се един в друг, викове на хора. Малкълм не можеше да им обърне внимание точно сега. Лодката го тревожеше до полуда — разпадаше ли се?

Изведнъж нещо ги удари силно отзад: кораб — Малкълм чу рева на двигателя, когато витлата се издигнаха от водата, а също и писъка на Алис, след което усети ударната вълна от падането на витлата обратно във водата. Малката лодка се озова притисната в кораба.

— Какви ги вършат? — изкрещя Алис, ала вятърът отнесе думите й като сухи листа. Последва нов удар, когато катерът с корпус, боядисан в синьо и охра, избута лодката настрани. „Красивата дивачка“ се килна, блъсната от голяма вълна, но успя да се изправи.

Малкълм напрегна цялата останала му сила, натисна здраво греблото и задъхан, се молеше то да издържи още малко. Греблото обаче се счупи окончателно. Той грабна безполезната лопатка и я метна силно назад. Трясък от счупено стъкло ли чу? Гневен вик?

Не можа да разбере, защото в този момент долови пискливото бръмчене на друг двигател. Моторницата връхлетя отдясно и се удари в катера — Малкълм не виждаше нищо заради шибащия лицето му дъжд и се ориентираше единствено по данданията от шумове и бясното клатене на лодката.

Прогърмя изстрел, последван от още два, след това други четири от различно оръжие. Усети разтърсващ удар и ледената вода започна да нахлува в лодката, нищо вече не можеше да я спре.

Нещо удари счупената лодка, този път отдясно, и мощен глас извика:

— Подай ми я!

Лорд Азриел…

Малкълм избърса очи и видя, че Алис дърпа Лира далеч от протегнатите ръце.

— Алис! Всичко е наред! Дай му я!

Алис го погледна объркано и той закима енергично.

— Дай ми я! — избоботи отново басовият глас и Алис вдигна пищящата Лира към мъжките ръце, които я поеха и я прибраха, а преди Алис да успее да помръдне, сграбчиха и нея за китките и я издърпаха нагоре сякаш тежеше не повече от бебето. Бен, превърнал се в малка маймунка, се беше вкопчил в кръста й.

Катерът се върна назад и отново блъсна „Красивата дивачка“. Ударът беше смъртоносен и смелата малка лодка се пукна като яйце. Малкълм и Аста извикаха покрусено.

— Идвай, момче! — нареди басовият глас.

Застанал във вода до колене, Малкълм вдигна раницата. Трудно беше да я повдигне с една ръка, а и лорд Азриел я отблъсна:

— Не ставай глупав!

— Първо вземете раницата! — настоя Малкълм.

Алис му заприглася:

— Вземете я! Вземете я!

Силните ръце издърпаха раницата и Малкълм остана в потъващата лодка с Аста като змия, увила се плътно около крака му. В този миг мощна длан се вкопчи в дясната му ръка и издърпа и него. Малкълм се стовари на дървената палуба толкова силно, че си изкара въздуха, но не откъсна насълзени очи от малката си лодка, която, разбита на парчета, си отиде завинаги.

След това останаха само силният шум и клатенето на моторницата по бушуващата вода. Малкълм допълзя до Алис, повлякъл раницата, и двамата седнаха вкопчени един в друг с детето между тях, а трите демона се сгушиха заедно. Внезапно лодката спря да се клати, двигателят утихна и се озоваха в просторна барака с анбарни лампи.

Умора обгърна Малкълм от главата до петите.

Азриел се разкрещя:

— Какво, по дяволите, си мислеше? Това не е игра!

Малкълм опита да събере сили, за да се изправи и да отговори, но беше изцеден докрай. Вместо него Алис се надигна с мъка и застана пред лорд Азриел със стиснати юмруци, а демонът й Бен се превърна във вълк, наежи се и оголи зъби до нея. Гласът й удряше като камшик.

— Игра ли? Мислите, че сме си играли? Мал реши да доведе Лира при вас, защото навсякъде другаде беше в опасност. Аз бях против, тъй като смятах, че начинанието е невъзможно, но той държи на думата си и науми ли си нещо, го изпълнява. Не го познавате и нямате право да задавате такива глупави въпроси! Играели сме си! Как смеете дори да си го помислите? Ако ви разкажа и половината от нещата, които Мал направи, за да останем живи и здрави, няма да повярвате на ушите си. Дори не можете да си ги представите. Вярвам на всичко, което каже Мал. Я престанете да се хилите!

Малкълм едва държеше очите си отворени. Дори си мислеше, че сънува. Но изражението на лорд Азриел — развеселено и изпълнено с възхищение от Алис, беше твърде истинско, за да е сън. Той стъпи с мъка на крака и каза дрезгаво:

— Академично убежище. Искахме да я заведем в „Джордан“, но водата ни отнесе, а и не знаем думите на латински. Затова решихме, че вие… — Той протегна с треперещи пръсти бялата картичка, която намери в лодката.

Лира ревеше с цяло гърло. Малкълм се стремеше да стои изправен, но му беше неимоверно трудно. Миг преди да припадне, чу някой да казва:

— Момчето кърви… простреляно е…

 

 

Свести се на друго място — тясно, топло, осветено от сиянието на контролно табло и близо до бръмчащия двигател на джирокоптер. Лявата му ръка гореше от болка. На какво ли се дължеше?

Някой стисна дясната му длан. Алис.

— Къде е Лира? — успя да издума той.

Момичето посочи към пода. Лира лежеше увита като мумия и спеше дълбоко с Пан около врата си в облика на малка зелена змия.

Аста, която сега беше котка, лежеше в скута на Малкълм. Той опита да я погали с лявата си ръка, но го прониза още по-силна болка. Аста стана и отърка лице в неговото.

— Къде сме? — попита той.

— В джирокоптер. Той го управлява.

— Къде отиваме.

— Не каза.

— Къде е раницата?

— Зад краката ти.

Малкълм я напипа с дясната ръка: беше непокътната. Докосна внимателно лявата си ръка и установи, че предмишницата му е увита с груба превръзка.

— Какво стана? — попита той.

— Простреляха те.

Джирокоптерът се тресеше и люшкаше, но Алис изглеждаше достатъчно спокойна и Малкълм реши, че няма защо да се тревожи. Двигателят бръмчеше толкова силно и толкова наблизо, че трудно се чуваха. Момчето се облегна на твърдата седалка и отново заспа.

Алис го намести по-удобно, за да не се събуди със схванат врат. През бученето на двигателя чу Азриел да крещи нещо и като че ли долови името си. Наведе се напред и извика:

— Какво? Не ви чувам!

На седалката до Азриел седеше друг мъж, някакъв слуга. Той се обърна, подаде й слушалки, показа й как да ги сложи и да придърпа микрофона към устата си. Изведнъж Алис чу ясно гласа на лорд Азриел.

— Слушай внимателно и не ме прекъсвай. Заминавам за известно време. Когато се върна, искам да намеря детето живо и здраво, затова с Малкълм трябва да си мълчите и да не се набивате на очи. Разбираш ли какво имам предвид?

— За глупачка ли ме вземате?

— Не, но си още млада и неопитна. Върни се в „Пъстървата“. Знам, че работиш там, видях те. Върни се там и продължи да живееш постарому. Не казвай никому за случилото се. Можеш да говориш с Малкълм, разбира се, но никой друг не бива да разбира, освен ректора на колежа „Джордан“. Той е добър човек, можеш да му се довериш. Отвсякъде дебнат опасности, които само чакат водата да се отдръпне.

— За Магистратурата ли говорите? Те защо искат Лира?

— Нямам време за обяснения. Но знай, че ще те наблюдават, ще наблюдават и Малкълм, затова за известно време стойте далеч от Лира. Бих я взел с мен на север, където опасностите се виждат отдалеч, но няма да го направя.

— Защо?

— Защото си е намерила чудесни закрилници тук. Явно е късметлийка.

Лорд Азриел не каза нищо повече и Алис свали слушалките, наведе се и докосна Лира по челото, но детето спеше спокойно и нямаше температура. Хрътката Бен близна изумруденозелената змийска глава на Панталеймон, а Алис хвана Малкълм за дясната ръка и затвори очи.

 

 

Сякаш само след миг започнаха да се спускат. Стомахът на Малкълм се обърна и той стегна здраво мускули. Неприятното усещане обаче трая едва няколко секунди, след което джирокоптерът кацна. Бръмченето на двигателя се промени, стана по-тихо и накрая спря изцяло. Ушите на Малкълм звънтяха, но все пак чу барабаненето на дъжда по джирокоптера и гласа на лорд Азриел:

— Торолд, остани тук и пази машината. Аз се връщам след десет минути.

След това се обърна назад и рече:

— Елате с мен. Вземете детето и проклетата раница.

Алис намери вратата отстрани, взе Лира и слезе. Малкълм се измъкна от същата страна с раницата в ръка и излезе на пронизващия вятър и дъжда.

— Насам — посочи лорд Азриел и тръгна бързо.

Проблесна светкавица и Малкълм видя величествена сграда с каменни стени, кули и островърхи покриви.

— Къде сме? — попита Алис.

— В Оксфорд. Мисля, че това е площад „Радклиф“.

Лорд Азриел ги изчака в края на тясна уличка под светлината на примигваща газена лампа. Всичко наоколо блещукаше от дъжда, а черната коса на лорда лъщеше като камък.

— Дай ми детето — каза той.

Алис му подаде внимателно Лира. Демонът му, могъщият снежен леопард, поиска да я види и той се наведе, за да може демонът да огледа отблизо спящото дете. Малкълм намести раницата тромаво и се сети нещо. Така и не беше успял да даде на Лира играчката, която й беше направил, но може би…

— Това колежът „Джордан“ ли е? — попита той.

— Да. Елате.

Азриел тръгна по уличката и след стотина метра извади от джоба си ключ и отвори врата в стената отдясно.

Малкълм и Алис го последваха през голяма градина, граничеща с две сгради. В една от тях светеха големи готически прозорци и се виждаха лавици със стари книги. Лорд Азриел тръгна право към висока каменна стена в ъгъла и мина през тесен проход, осветен, също като уличката отвън, от мъждукаща жълта лампа.

Спря пред голяма врата, разположена между два елегантни еркерни прозореца, и почука силно. Въпреки парещата болка в лявата ръка Малкълм бръкна в раницата за алетиометъра. Когато го извади, черното кадифе, в което беше увит, се разгърна и златистият инструмент проблесна на слабата светлина.

— Какво е това? — попита Азриел.

— Подарък за Лира — отвърна Малкълм и го пъхна в одеялото на детето.

Отвътре се чу въртене на ключ, изщракване на резе и тъкмо когато в небето избоботи гръмотевица, вратата отвори достолепен мъж с лампа в ръка. Той ги погледна слисан.

— Азриел? Нима това си ти! Влизайте бързо.

— Оставете лампата, ректоре. На масата… Да, там е добре.

— Какво, за бога…?

Когато ректорът се обърна, лорд Азриел сложи детето в ръцете му и преди мъжът да успее да възрази, каза:

— Secundum legem de refugio scholasticorum, protectionem tegimentumque huius collegii pro filia mea Lyra nomine reposco.^[1] Грижете се за нея.

— Академично убежище? За това дете?

— За дъщеря ми Лира, както вече казах.

— Но тя не е учен!

— Е, значи ще трябва да я изучите.

— А тези двамата?

Азриел се обърна и погледна към Малкълм и Алис, мокри до кости, разтреперани, мръсни, изтощени и изцапани с кръв.

— Ценете ги високо — отвърна лордът и си тръгна.

Малкълм се олюля и се свлече. Алис го подхвана и го положи на турския килим. Ректорът затвори вратата. В настъпилата тишина Лира се разплака.

Моряци смели, платна приберете.

Тих пристан открихме, котва пуснете.

От товара тежък кораба да облекчим,

да го стегнем добре и да продължим

с попътен вятър, платната подел,

на дългия път към крайната цел.

Едмънд Спенсър,

„Кралицата на феите“, 1, XII, 42