Филип Пулман
Малката лодка (23)

23. Древната порта

Алис не видя защо спират и се обърна да погледне.

— Ох — въздъхна тя безпомощно.

— Може пък да се отваря. Трябва да има начин — опита да я успокои Малкълм, ала колкото и да се взираше наляво и надясно, виждаше единствено гъсти храсти, водорасли и ниско надвисналите клони на тисове. Светлината от дърветата се беше стопила зад тях, а тук тъмнината бе не просто отсъствие на светлина, а имаше свое осезаемо присъствие, сякаш се излъчваше от растителността и влагата.

Малкълм се ослуша. Чуваше се само шумът на вода — покапване, плискане, ромолене, — може би реката си проправяше път през процепи в портата, където дървото беше изгнило. Но може и просто да капеше от листата на дърветата около тях. Зад гърба им цареше тишина.

Малкълм спря лодката до портата и се изправи внимателно, за да провери колко е висока. Прекалено висока беше: не се виждаше краят й. Нямаше и как да предположи дали при отваряне крилата се плъзват встрани или се разтварят бавно навън срещу съпротивата на водата, а може пък и да се вдигаха нагоре. Реката обаче течеше невъзмутимо напред, значи несъмнено минаваше някъде отдолу, а механизмът за отваряне се задействаше от брега.

Застанал с прилепени върху студеното и лигаво дърво на портата ръце, Малкълм погледна към десния бряг — и така се стресна, че политна назад и разклати лодката, а Алис изписка тревожно:

— Какво? Какво?

Тя притискаше Лира към гърдите си и се опитваше да види какво става в мрака. Малкълм седна бавно.

— Ето там — посочи към онова, което беше зърнал.

Сред тръстиките се подаваше глава на мъж, но огромна. Той несъмнено беше великан. В косата му се преплитаха водорасли и се виеха през ръждива корона. Кожата му беше зеленикава, а дългата му брада се спускаше до пояса и чезнеше във водата. Гледаше ги спокойно и с известно любопитство. Когато мъжът се надигна, видяха, че държи в лявата си ръка дълъг прът. Копие ли беше? Не, тризъбец! Щом погледна нагоре, Малкълм видя трите зъбеца да отразяват слабата светлина.

Великанът ги гледаше благосклонно.

— Господине — обърна се към него Малкълм, — бихте ли отворили портата? Преследват ни.

— О, не, не мога — отвърна великанът.

— Но портата очевидно е направена така, че да се отваря, а ние спешно трябва да минем!

— Нищо не мога да направя по въпроса. Тази порта не е отваряна от хиляди години. Използва се само когато в обикновения свят има голяма суша.

— Но ще отнеме само минутка да минем!

— Нямаш представа колко дълбоко се спуска тази порта, момче. За теб може да е само минутка, но на света няма число, което да опише какво количество вода ще се излее през нея за това време.

— Едва ли ще окаже някакво влияние, и бездруго всичко вече е наводнено. Моля ви, господине…

— Какво е онова в лодката? Бебе ли е?

— Да, това е принцеса Лира — отговори Алис. — Водим я при баща й, краля, а враговете му са по петите ни.

— Какъв крал? На какво е крал?

— Крал е на Англия.

— Англия?

— Албион — поправи я Малкълм, защото си спомни думите на феята.

— О, Албион — каза благоговейно великанът. — Защо не казахте веднага?

— Значи ще отворите портата?

— Не. Имам нареждания.

— От кого?

— От самия Стар Темза.

На Малкълм му се стори, че чува смеха на хиената, и от начина, по който очите на Алис се разшириха, разбра, че не си въобразява.

— Е, изобщо не биваше да ви питам, защото явно не сте достатъчно силен, за да отворите портата — подхвърли той.

— Какво искаш да кажеш? — възмути се великанът. — Мога да отворя портата. Правил съм го хиляди пъти.

— Какво би ви накарало да я отворите отново?

— Ако получа нареждане.

— По една случайност — каза Малкълм и затършува с треперещи ръце в раницата, — имаме нареждане от посланика на краля в Оксфорд. Разрешително е и ни дава право да минем. Вижте!

Извади един лист от папките и го вдигна пред очите на великана. Изписан беше гъсто с математически формули. Великанът се взря в него.

— Вдигни го малко. Обърнал си го наопаки. Завърти го.

Страницата не беше наопаки, но Малкълм послушно я обърна. Великанът се намираше толкова близо, че момчето усещаше мириса му. Кожата му лъхаше на кал, риба и водорасли. Великанът гледаше листа, мърмореше си сякаш чете и накрая кимна.

— Да, виждам, разрешителното ви е безупречно, спор няма. Дайте да видя бебето.

Малкълм прибра листа в раницата, взе Лира от ръцете на Алис и я вдигна високо, за да я види великанът. Лира гледаше създанието със сериозно изражение.

— Ах, наистина е принцеса, благословена да е. Може ли да я подържа? — Той протегна огромната си лява ръка.

— Мал, внимавай! — обади се едва чуто Алис.

Но Малкълм вярваше на великана. Постави Лира в гигантската му длан, а момиченцето впери уверено очи в брадатото същество и Панталеймон зачурулика като славей.

Великанът целуна десния си показалец и докосна с него Лира по главата, след което я върна много внимателно на Малкълм.

— Сега може ли да преминем? — попита момчето, защото усещаше как хиената се приближава.

— Добре, тъй като ми дадохте да подържа принцесата, ще отворя портата.

— А после ще я затворите, за да не минат преследвачите?

— Да, освен ако нямат разрешително.

— Преди да тръгнем, бихте ли ни казали какво е онова имение с градината?

— Там отиват хората, когато забравят. Нали видя мъглата на другия бряг?

— Да. Видях и какво се крие зад нея.

— Мъглата крие нещата, които трябва да си спомнят. Ако мъглата се разпръсне, ще си спомнят и ще трябва да напуснат градината. Направете ми място.

Малкълм подаде Лира на Алис и премести лодката един-два метра назад. Великанът заби тризъбеца в калния бряг, пое си дълбоко въздух и се гмурна в реката. Миг по-късно портата помръдна със скърцане и много бавно двете крила започнаха да се отварят сред клокочеща вода. Щом се разделиха достатъчно, че лодката да мине, Малкълм я подкара напред в мрака. Последното, което чуха, докато портата се затваряше зад тях, беше заглъхващият смях на хиената.

* * *

Отне им около пет минути да преминат през тунела към външния свят, но заради непрогледната тъмнина Малкълм се движеше бавно. Накрая стигнаха до завеса от лиани, през която се процеждаше свеж въздух, и след кратка борба с растенията излязоха навън в нощта.

— Не разбирам — каза Алис.

— Какво?

— Влязохме през спускащ се надолу тунел, тъй че на излизане би трябвало тунелът да води нагоре. Но и този е на същото ниво като първия.

— Нали се измъкнахме.

— Да, прав си. Според теб кой беше великанът?

— Не знам. Може да е бог на някой малък приток, както Старият Темза е бог на голямата река. Звучи логично, а и Джордж Боутрайт каза, че е виждал Стария Темза.

— На какво му каза, че е крал бащата на Лира?

— На Албион. Феята го спомена.

— Добре, че си спомни.

Малкълм загреба на лунната светлина. Нощта беше тиха, водата се разливаше чак до хоризонта. Алис се унесе и заспа, а момчето се замисли дали да не я загърне по-добре с одеялото, но не беше студено.

След около половин час забеляза остров; равен къс земя без дървета, сгради, скали и храсти, дори без трева. Остави греблото и пусна лодката да се приближи по слабото течение. Можеше да спре тук и да си почине, но островчето беше прекалено открито. Преди бяха скрили лодката под гъстите корони на дърветата, но тук на голата земя щеше да се вижда от километри.

Спеше му се обаче. Затова насочи „Красивата дивачка“ към брега и намери равен участък между камъните. Остави носа да се плъзне върху пръстта и лодката спря. Алис и Лира спяха дълбоко.

Малкълм остави греблото и излезе сковано от лодката. Чак тогава си спомни за закърпената дупка и се наведе с примряло сърце да я огледа: вътре обаче нямаше и капчица вода. Кръпката беше удържала.

— Всичко е наред — обади се глас зад гърба му.

За малко да падне от страх. Обърна се рязко, готов да се отбранява, а Аста се превърна в котка и скочи уплашено в ръцете му. Пред тях стоеше необикновена жена. На лунната светлина изглеждаше на възрастта на майката на Лира, а на главата си носеше венец от цветя. Косата й беше дълга и черна, оскъдните й дрехи също бяха черни — всъщност не бяха дрехи, а надиплени копринени панделки. Гледаше го сякаш го беше очаквала и тогава Малкълм осъзна, че жената няма демон. На земята до нея лежеше борова клонка. Възможно ли бе това да е демонът й? Полазиха го тръпки.

— Коя сте вие? — попита той.

— Казвам се Тилда Васара. Аз съм кралицата на вещиците от Онега.

— Не знам къде се намира това.

— На север.

— Само преди миг не бяхте тук. Откъде се взехте?

— От небето.

С крайчеца на окото си Малкълм зърна някакво движение и когато се обърна към лодката, видя бяла птица да шепне в ухото на демона на Алис. Значи все пак вещицата имаше демон.

— Сега ще спят до сутринта — каза Тилда Васара. — И хората в онзи кораб няма да ви видят.

Малкълм се обърна накъдето сочеше вещицата и зърна прожектора на корабче, което или беше катерът на Дисциплинарния съд, който за малко да ги хване по-рано, или много приличаше на него. Движеше се плавно към острова и Малкълм едва се сдържа да не се хвърли на земята и да потърси прикритие: зад някой камък, зад лодката, дори зад вещицата. Корабът се приближаваше с неумолимо шарещия прожектор и за малко да се блъсне в острова, но в последния момент се отклони надясно и го подмина. За краткото време, в което лъчът на прожектора ги освети, Малкълм успя да види по-ясно лицето на вещицата — спокойно, малко развеселено и напълно безстрашно.

— Защо не ни видяха? — попита Малкълм, след като корабът отмина.

— Ние можем да ставаме невидими. Погледите на хората просто се плъзват покрай нас и се насочват към най-близкия друг силует. В пълна безопасност сте. Не могат да видят дори острова.

— Знаете ли кои бяха?

— Не.

— Искат да заловят бебето и… не знам, вероятно да го убият.

Вещицата погледна накъдето сочеше Малкълм — към спящите Лира и Алис.

— Тя ли е майката на бебето?

— Не, не. Ние просто… се грижим за него. Щом хората в кораба не виждат острова, защо се отклониха, когато стигнаха до него?

— И те не знаят защо. Няма значение. Нали си заминаха. Вие накъде пътувате?

— Опитваме се да открием бащата на бебето.

— И ще успеете ли?

— Знам адреса му. Но нямам представа дали ще го намерим там. Във всеки случай нямаме друг избор.

Бялата птица долетя и кацна на рамото на вещицата. Малкълм не разпозна вида — тялото и крилете бяха бели, а главата черна.

— Що за птица е демонът ви? — полюбопитства Аста.

— Полярно рибарче. Демоните на вещиците са все птици.

— Какво ви води толкова на юг?

— Търсех нещо. И сега, след като го намерих, ще се прибера на север.

— Благодаря, че ни скрихте.

Лунната светлина огряваше лицето на вещицата. Изглеждаше млада, не по-възрастна от госпожа Колтър, която май беше към трийсетгодишна. Тялото й беше стройно и гъвкаво, по лицето й нямаше бръчки, а косата й беше гъста и черна, без нито един бял косъм. Но нещо в изражението й създаваше впечатлението, че е много стара, може би дори толкова стара, колкото великана от реката. Изглеждаше спокойна, дори дружелюбна, но същевременно в погледа й се долавяше нещо безмилостно. Вещицата също го гледаше с любопитство. За няколко секунди се взираха един в друг с неприкрит интерес.

Тогава вещицата се обърна и вдигна боровия клон от земята. Погледна го още веднъж, напълно открито, сякаш се познаваха добре и между тях нямаше тайни. След това тя скочи във въздуха, хванала клона с лявата ръка, а демонът й прелетя ниско над Малкълм и Аста за довиждане. След миг отлетяха. Малкълм дълго гледа смаляващия се силует в звездното небе, докато накрая изчезна.

Той клекна до лодката, придърпа одеялото на Алис около раменете й и отви лицето на Лира, за да не се задуши. Пан с формата на съселче лежеше свит на кравай между предните котешки лапи на Бен и двамата спяха дълбоко.

— Уморена ли си? — обърна се Малкълм към Аста.

— Може да се каже. Имам чувството, че съм толкова уморена, та не мога да заспя.

— Аз също.

Островът беше с размерите на два долепени един до друг тенис корта и най-високата му част над водата стигаше до кръста на Малкълм. Нямаше никаква растителност: по голата камениста повърхност не растеше и стръкче трева, не се забелязваха дори мъхове и лишеи. Все едно се намираше на луната. Двамата с Аста го обиколиха за около минута, при това със съвсем бавен ход.

— Не виждам друга суша наоколо. Сякаш сме насред морето.

— Само дето водата тече в една посока. Несъмнено е от наводнението.

Седнаха на един камък и се взряха в течащата вода: безпределна черна повърхност, обсипана със звезди. Луната светеше и горе, и долу.

— Вещицата ми хареса — каза Малкълм. — Едва ли някога ще видим друга. Тя носеше лък и стрели.

— Според теб какво имаше предвид, когато каза, че е намерила каквото търси?

— Да не мислиш, че е била толкова път, за да търси нас? Не. Сигурно има много по-важни дела. Все пак е кралица. Ще ми се да беше останала още малко. Можехме да я попитаме какво ли не.

Както си седяха, очите на Малкълм започнаха да се затварят. Нощта беше спокойна, светът притихнал и въпреки признанията им с Аста преди малко се чувстваше ужасно уморен и искаше единствено да заспи.

— Тогава да се връщаме в лодката — предложи Аста.

След като се увериха, че с Алис и Лира всичко е наред, двамата легнаха в лодката и заспаха веднага.

Малкълм отново сънува дивите кучета с изцапани от кръв муцуни, наръфани уши и счупени зъби, с кръвожадни очи, течащи лиги и тела, осеяни с белези. Те обикаляха около него с лай, подскачаха да оближат лицето му, пъхаха глави в ръцете му, отриваха се в краката му — вдигаща невъобразима врява глутница с него в центъра, смирени пред Аста в облика на котка. Както и преди, Малкълм не изпитваше страх, а див възторг и неописуема радост.