Филип Пулман
Малката лодка (22)

22. Смола

Сред потока от новини след наводнението — новини за срутени сгради, дръзки спасителни операции, удавени и изчезнали хора, информацията, че манастир близо до Оксфорд е опустошен поради смъртта на няколко монахини и рухването на средновековната порта, беше сравнително незначителна. Много други селища и местности бяха пострадали далеч по-тежко. Да се пресее важното сред този порой от новини беше еднакво трудно и за Дисциплинарния съд на Консисторията, и за „Оукли Стрийт“, но тайната организация имаше известно предимство благодарение на Хана Релф и започна издирването на момче и момиче с малка лодка и бебе преди врага.

Дисциплинарният съд обаче беше по-добре оборудван. „Оукли Стрийт“ имаше три плавателни съда — лодката, наета от Бъд Шлезингер в Тилбъри, и две цигански корабчета, в едното от които се качи Нюгънт, а в другото Пападимитриу, — докато Съдът притежаваше седем съда, сред които четири катера. От друга страна, в лицето на циганите „Оукли Стрийт“ разполагаше с добре информирани водачи и опитни навигатори. Съдът разчиташе единствено на страха, който всяваше с въпросите си и грубата си сила.

И така, двете страни поеха да търсят „Красивата дивачка“ и пасажерите й — лодките на „Оукли Стрийт“ тръгнаха от Оксфорд, а тези на Съда се отправиха от различни точки надолу по реката.

Атмосферните условия обаче създаваха големи затруднения, наводнението беше опустошително и навсякъде цареше всеобщ хаос. Освен това лорд Нюгънт започваше да се чуди дали този потоп е обикновено природно бедствие. И на него, и на циганите, с които пътуваше, им се струваше, че причината не е просто във времето, защото наводнението започна да предизвиква причудливи илюзии и необичайни явления. По едно време изгубиха от поглед всякаква суша, все едно се намираха навътре в океана. Друг път Нюгънт беше готов да се закълне, че вижда създание, подобно на крокодил, дълго колкото кораба, да ги следва, без да се подава над повърхността. А една нощ под водата се рееха загадъчни светлини и се носеше неземна мелодия.

Скоро лорд Нюгънт чу циганите да наричат феномена с непознат за него израз. Наричаха потопа и последствията от него част от тайна общност. Попита ги какво означава това, но те мълчаха.

И така, продължаваха да търсят „Красивата дивачка“, ала тя им се изплъзваше.

 

 

Бодната шир се лееше напред все едно беше някоя от големите южни реки, като Амазонка или Нил, за които Малкълм беше чел, без непредвидени препятствия, скали и плитчини, без силен вятър, който да вдига вълни.

Слънцето залезе и изгря луната. Малкълм и Алис мълчаха, Лира спеше. По едно време момчето помисли, че и Алис е заспала, но след известно време тя попита:

— Гладен ли си?

— Не.

— И аз не съм гладна. Очаквах да огладнеем скоро, тъй като ядохме за последно преди часове.

— Лира също не е огладнявала.

— Заради млякото на феята е — обясни Алис. — Какво ли ще й причини?… Дали ще стане наполовина фея?

— И ние ядохме от омагьосаната храна.

— Проклетите яйца. Май си прав.

Заобиколени от искрящата на лунната светлина вода, сякаш сънуваха общ сън.

— Мал — обади се след малко Алис.

— Какво?

— Как успя така да я преметнеш? Мислех, че никога няма да се излъже, но щом разбра, че е объркала имената…

— Спомних си приказката за Румпелщилцхен и реших, че за феите имената са много важни. Но ако ти не се беше сетила да ни представиш с фалшивите имена, нямаше да имаме никакъв шанс.

Смълчаха се за минута, след което Малкълм промълви плахо:

— Алис, ние убийци ли сме?

Тя се замисли и отвърна:

— Той може още да е жив. Няма как да знаем със сигурност. Не го убихме преднамерено. Просто защитавахме Лира. Не си ли съгласен?

— И аз се опитвам така да си го обясня. Но при всички случаи най-малкото сме крадци.

— Заради раницата ли? Нямаше смисъл да я оставяме там. Някой друг щеше да я вземе. А ако не бяхме намерили онази кутия… Мал, идеята ти беше великолепна. Аз никога не бих се сетила. Ти ни спаси. И измъкна Лира от белия манастир…

— Въпреки това се чувствам виновен.

— Заради Бонвил?

— Да.

— Разбирам… Но няма какво да…

— На теб жал ли ти е за него?

— Да. Но пък тогава се сещам какво стори на сестра Катарина. И… май не съм ти споделяла какво каза на мен, нали?

— Кога?

— Когато го срещнах в Йерихон.

— Не…

— Нито какво направи.

— Какво е направил?

— След като ме почерпи риба и пържени картофи, предложи да се разходим. И понеже ми се стори мил…

— Защо се съгласи да се разхождате по тъмно?

— Ами, той… ме покани…

Малкълм изведнъж се почувства глупаво.

— О, да. Извинявай.

— Не се извинявай. Момчетата рядко ме канят на разходка. Май ги плаша. Но той беше истински мъж и не можах да устоя. Тръгнахме по Уолтън Роуд, качихме се на моста, той ме целуна и каза, че съм красива. Само толкова. Изпитах чувства, които не мога да ти опиша.

На бузата й проблесна нещо и с голяма изненада Малкълм видя, че от очите й се стичат сълзи. Тя продължи с потреперващ глас:

— Винаги съм си мислела, че ако ми се случи нещо подобно, то демонът на мъжа ще е… добър към моя демон. Така пише в книгите. Така разправят всички. Но Бен, той…

Демонът й, който в момента беше хрътка, пъхна глава под ръката й. Алис го погали по ушите. Малкълм наблюдаваше мълчаливо.

— Онази проклета хиена… — Алис вече неприкрито плачеше. — Ужасно беше… Тя се държеше отвратително. Бонвил беше мил, искаше да продължим да се целуваме, но аз не можех, защото хиената ръмжеше, хапеше и… пикаеше. Сякаш това беше нейното оръжие…

— И аз я видях да го прави — вметна Малкълм.

— Затова го накарах да спрем, а той се изсмя и ме отблъсна. А можеше… Надявах се, че ще е прекрасно… Вместо това се сблъсках с омраза и насмешка. Но се почувствах толкова раздвоена, Мал, защото първоначално той беше мил и нежен… На два пъти ми каза, че съм красива. Никой не ми беше казвал подобно нещо и мислех, че никога няма да го чуя.

Алис извади скъсана носна кърпичка от джоба си и избърса очи.

— И когато феята ми сплете косата и се видях в огледалото, си помислих… помислих, че може би наистина съм красива.

— Ти си красива — каза Малкълм. — Поне аз така мисля.

Опитваше се говори убедително. И беше искрен. Но Алис само се изсмя горчиво и отново избърса очи.

— Когато го видях за пръв път до работилницата в манастира — продължи Малкълм, — ужасно се уплаших. Той изникна от тъмното и не каза нищо, а хиената застана насред пътеката и се изпика. Но по-късно същата вечер той дойде в „Пъстървата“ и баща ми трябваше да го обслужи. Бонвил не се държеше грубо, ала всички останали клиенти се отдръпнаха от него — просто не им се хареса. Сякаш вече знаеха що за човек е. С мен се отнесе дружелюбно и помислих, че съм го преценил грешно и че всъщност е приятен човек. А през цялото това време той е искал да се добере до Лира…

— Сестра Катарина нямаше никакъв шанс — каза глухо Алис. — Щеше да изпълни всяко негово желание.

— И за малко така да стане. Ако реката не беше излязла от коритото…

— Според теб наистина ли е искал да убие Лира? — попита тя.

— Така изглежда. Не мога да си представя защо иначе ще я преследва. Може би, за да я отвлече.

— Може би…

— Ние трябваше да я защитим.

— Разбира се.

Малкълм осъзнаваше, че не бяха имали друг избор. Абсолютно убеден беше, че са постъпили правилно.

— Какво беше онова нещо, което извади от кутията? — попита Алис след няколко минути.

— Алетиометър. Поне така мисля, никога не съм виждал алетиометър на живо. Изработени били само шест и местоположението на пет от тях е известно, но шестият изчезнал преди години. Струва ми се, че този е липсващият.

— Какво ли е щял да направи с него Бонвил?

— Сигурно да го продаде. Или се е опитвал сам да го тълкува, но са нужни години обучение… А може да е искал да го използва като разменна монета, нали беше шпионин.

— Откъде знаеш?

— От книжата в раницата. Голяма част бяха написани с шифър. Ще ги занеса на доктор Релф, когато се приберем…

— Ами ако не успеем да се върнем?

— Разбира се, че ще се приберем. Това… което се случва в момента покрай наводнението, е… Не знам как да се изразя. Сякаш е някакво междинно време. Все едно сме в сън.

— Нима само ни се привижда и не е истинско?

— Не, не. Напълно реално е. Но някак си потопът е много по-мащабен, отколкото предполагах. Случват се странни неща.

Искаше да й разкаже за искрящия кръг, но си даде сметка, че ако го направи, значението ще се разпадне и ще се изгуби. Реши да изчака, докато и самият той го проумее по-добре.

— Вече сме близо до Лондон и лорд Азриел — каза на глас. — А след това ще се приберем в Оксфорд. Дотогава водата ще се е отдръпнала. И ще видя…

Канеше се да изрече „мама и татко“, но не можа заради риданието, изтръгнало се от гърлото му, последвано от друго, когато образите им изникнаха в съзнанието му: майка му в кухнята сред парата и топлината приготвя овчарски пай и ябълков щрудел; а баща му засмян разказва истории и чете резултатите от футболни мачове, и слуша, изпълнен с гордост, за откритието на Малкълм. Преди да успее да сподави мъката, се разплака сърцераздирателно заради отредената му съдба да се носи по разлялата се река все по-далеч от дома, без родителите му да знаят къде е.

Само преди няколко дни би предпочел да му откъснат дясната ръка, отколкото да се разплаче пред Алис. Все едно се разголваше пред нея, но това някак си нямаше значение, защото тя също плачеше. Ако не се намираха в двата противоположни края на лодката със спящата Лира помежду им, вероятно щяха да се прегърнат и да ридаят заедно.

Плакаха дълго, след което бавно и постепенно бурята от сълзи утихна. А лодката се носеше напред, Лира продължаваше да спи и те все още не изпитваха глад.

* * *

И все още никъде не се виждаше суша, където да спрат за почивка. Малкълм реши, че в момента разливът е достигнал връхната си точка, защото макар тук-таме да стърчаха групички дървета, никъде не се виждаше земя — нямаше островчета като онези, на които спираха до момента, не се виждаха възвишения, покриви на къщи, скали. Все едно плаваха по Амазонка, за която Малкълм беше чел, че е толкова широка, та от средата й не се вижда нито един от двата бряга.

За пръв път в съзнанието му се прокрадна опасение: ако все пак успееха да се доберат до Лондон и градът не беше напълно разрушен от наводнението, как щяха да открият лорд Азриел? Заявил беше напълно хладнокръвно пред Алис, че лесно ще го намерят, но дали наистина беше така?

Въпреки умората не смееше да затвори очи от страх да не блъсне лодката в някое опасно препятствие, но в същото време не му се спеше, сякаш отдавна беше преодолял желанието за сън и храна. Може би, след като беше спал на острова на феята, повече никога нямаше да му се доспи.

А Лира спеше спокойно, тихо и непробудно.

 

 

След около час Малкълм започна да забелязва промяна в движението на водата. Определено разлялата се река имаше основно течение някъде по средата, което се движеше по-бързо. И те плаваха именно по него.

Първо, течението беше съвсем малко по-бързо от останалата част от разлива и вероятно ги носеше от известно време, без да забележат. Когато Малкълм все пак обърна внимание, то се беше превърнало в нещо като отделна река в по-голямата. Реши да насочи лодката встрани към ленивата водна шир, но когато опита, „Красивата дивачка“ извъртя нос сякаш по своя воля обратно към бързия поток. Щом отново попаднаха там, Малкълм установи, че течението е прекалено мощно, за да успее да се измъкне от него с гребане. Ако имаха две гребла и ако Алис беше будна, може би щяха да успеят — но нямаха. Малкълм остави греблото върху коленете си и се опита да разбере накъде отиват.

Оказа се, че Алис все пак е будна.

— Какво става? — попита тя.

— Във водата има течение. Но не се притеснявай, носи ни в правилната посока.

Алис се надигна, не с тревога, а с любопитство.

— Сигурен ли си?

— Почти.

Луната беше залязла; беше най-тъмното време от нощта. На небосклона имаше малко звезди, чиито отражения потрепваха и се разсейваха сребристи в черната вода. Малкълм оглеждаше хоризонта, но не виждаше силуетите на острови, дървета или скали. Все пак не зърна ли нещо в далечината — някакво по-тъмно петно?

— Какво гледаш? — попита Алис.

— Право пред нас… май има нещо…

Алис се обърна и се взря в тъмнината през рамото му.

— Вярно, има нещо. Към него ли се носим? Можеш ли да ни изкараш от това течение?

— Опитах. Прекалено силно е.

— Май е остров.

— Да… възможно е… Явно е пуст. Не се виждат светлини.

— Ще се разбием в него!

— Течението ще ни повлече със себе си и ще го заобиколим — успокои я Малкълм, но никак не беше сигурен в думите си. Видимо се носеха право към острова и когато наближиха, чу нещо, което никак не му хареса. Алис също го чу.

— Водопад. Чуваш ли?

— Да. Дръж се здраво, нищо, че все още е далеч.

Водопадът наистина беше далеч, но се приближаваше бързо. Малкълм отново загреба здравата надясно, тъй като му беше по-лесно, отколкото наляво, но всичките му усилия отиваха напразно.

Освен грохота на водопада, от острова долиташе и друг звук, някакво боботене изпод земята. Малкълм се наруга наум, че не беше забелязал течението по-рано, за да измъкне лодката от него, докато беше по-слабо.

— Наведи се! — извика той, защото се носеха право към тъмен склон, обраснал с гъста растителност, а течението се усилваше все повече…

Връхлетяха сред ниско надвиснали клони и остри вейки и момчето едва успя да вдигне ръка пред лицето си навреме. Озоваха се в тунел сред непрогледна тъмнина, заобиколени от отекващото клокочене и боботене на водата.

Той за малко да извика: „Дръж здраво Лира!“, но се усети, че няма нужда да напомня на Алис. Пъхна лявата си ръка в едната презрамка на раницата, остави греблото на дъното на лодката и го затисна с крака, и се вкопчи в перилата…

Оглушителното бучене на водопада ги блъсна, лодката се килна рязко напред, Малкълм се разтресе, залят от леденостудена вода. Алис изпищя от страх, а той извика:

— Дръж се! Дръж се!

И в този миг прозвуча изненадващ звук: Лира се разсмя весело, сякаш на света нямаше по-забавно нещо от хвърченето по водопад в непрогледен мрак.

Малката се намираше на сигурно място в ръцете на Алис, но самата Алис добре ли беше?

Малкълм отново се провикна с писклив и уплашен глас сред грохота на водата:

— Алис, Алис, Алис!

В този миг внезапно лодката се изстреля от тъмния тунел, цопна във водата и се понесе по спокойно течение между зелени брегове под светлината на хиляди сияещи фенери.

— Алис!

Тя лежеше в безсъзнание, обгърнала Лира с ръце. Бен се бе свил до нея напълно неподвижен.

Малкълм взе греблото с треперещи ръце и насочи лодката към левия бряг, където под полегат склон имаше пристан. След минутка спряха, Аста пренесе Пан на брега, а Малкълм взе Лира от обятията на Алис и я остави на тревата, където бебето продължи да гука доволно.

После се върна и повдигна нежно главата на Алис. Явно я беше ударила в стената на лодката, но когато момичето се размърда, се видя, че няма кръв.

— Алис! Чуваш ли ме?

Той я прегърна и се дръпна назад, за да може тя да седне.

— Къде е Лира?

— На брега. Добре е.

— На малката проклетница й се стори, че пада голяма веселба.

— И продължава да се радва.

С негова помощ Алис слезе несигурно от лодката и стъпи на малкия кей, а Бен я последва предпазливо. Аста бързаше да се върне при Пан, така че Малкълм и Алис отидоха при Лира, стовариха се разтреперани на тревата и се огледаха.

Намираха се в просторна градина с бели пътечки и цветни лехи, разположени сред необятна ливада с искрящо зелена на светлината от фенерите трева. Но дали наистина бяха фенери? Приличаха на големи цветове, осеяли клоните на дърветата, които излъчваха меко топло сияние. А дърветата бяха толкова многобройни, тъй че на земята беше светло, а кадифеночерното небе можеше да е на милиони километри или едва на два метра над тях.

Полегати склонове водеха до величествен палат с греещи прозорци, където хората (твърде дребни от това разстояние, за да се виждат ясно) се държаха сякаш бяха на бал или прием в чест на важни гости. Танцуваха в салона, разговаряха на терасата, обикаляха около фонтаните и цветните лехи в градината. До пътешествениците на брега долитаха звуците на валс, изпълняван от голям оркестър, и откъслечни разговори.

На другия бряг на малката река… не се виждаше нищо. От време на време стелещата се мъгла като че се разсейваше от някакво движение, но така и не се разпръсваше достатъчно. Не ставаше ясно дали и на отсрещния бряг има красиви градини, или е пущинак.

Затова Малкълм и Алис се любуваха на пищния парк на този бряг, сочеха едно или друго — светещ фонтан, дърво, натежало от златисти круши, ято пъстри рибки, които изскачаха от потока в пълна хармония и ги поглеждаха с опулените си очи.

Малкълм стана, целият схванат, и Алис попита:

— Къде отиваш?

— Ще изгреба водата от лодката и ще извадя багажа да изсъхне.

Всъщност се чувстваше замаян от чудесата, които ги заобикаляха, и се надяваше, че като се заеме с обикновена физическа работа, ще си възвърне поне част от самообладанието.

Извади чантата с багажа на Лира и простря мокрите дрехи върху дъсчения пристан. Отвори тенекиената кутия и видя, че бисквитите са натрошени на парчета, но са сухи, и после разпъна брезента, за да се изсуши. Раницата с ценното съдържание, която беше преметнал през рамо, беше мокра само отвън; платнището беше достатъчно дебело, за да опази папките, а алетиометърът стоеше непокътнат в непромокаемата мушама.

Малкълм подреди внимателно всичко върху дървения пристан и се върна при другите. Алис си играеше с Лира — държеше я така, че крачетата на детето да докосват земята, и я побутваше напред все едно ходи. Лира все още беше в добро настроение, а Бен в облика на кос помагаше на Панталеймон да лети високо като него, което не беше много високо, само до най-ниските клони на сияещите дървета.

— Какво ще правим? — попита го Алис.

— Предлагам да отидем да разгледаме палата и да проверим дали някой знае къде живее лорд Азриел. Приличат ми на благородници.

— Да вървим тогава. Би ли поносил Лира?

— Може да намерим и нещо за ядене. Както и тихо местенце, за да я преоблечем.

Лира беше по-лека от раницата, но по-трудна за носене, защото тежестта на раницата се поемаше от раменете, докато бебето трябваше да носи с две ръце. А и миризмата, която се разнасяше от пелената й, не беше много приятна. Алис с радост пое раницата, а Малкълм крачеше до нея с въртящата се и скимтяща Лира.

— Не може все Алис да те носи — говореше й Малкълм. — Сега аз ще те понося малко. А щом стигнем до онази хубава къща със светлинките, ще ти сменим пелената и ще те нахраним. Потърпи, скоро ще пристигнем.

Но преходът се оказа по-дълъг, отколкото очакваха. Пътеката минаваше през градината, между обсипаните със светлинки дървета, покрай лехи с рози, лилии и безброй други цветя, покрай фонтан със светеща вода и друг, от който бликаха искрящи струи, и трети, от който сякаш шуртеше благоуханен парфюм — и след целия този път сякаш не се бяха приближили и на метър до сградата на хълма. Виждаха всеки прозорец, всяка колона, всяко стъпало, водещо до голямата отворена врата и красивата зала вътре; виждаха силуетите на хора през високите прозорци; чуваха музика, но имаха чувството, че са все така далеч.

— Тази пътека сигурно лъкатуши като лабиринт — промърмори Алис.

— Тогава да поемем направо през тревата — предложи Малкълм. — Няма как да сбъркаме, ако не изгубим палата от поглед.

Тръгнаха напряко. Натъкнеха ли се на пътека, я пресичаха, стигнеха ли до фонтан, го заобикаляха и продължаваха право напред. Прегазваха изпречили се на пътя им лехи. И все така не се приближаваха.

— О, по дяволите! — изруга Алис и пусна раницата в тревата. — Ще се побъркам!

— Това място не е истинско. Тоест не е нормално.

— Някой идва насам. Да отидем да попитаме.

Към тях бавно вървеше малка групичка от двама мъже и две жени. Малкълм остави Лира на земята, но тя се разплака и Алис я вдигна уморено. Малкълм отиде на пътеката да пресрещне хората. Те бяха млади, облечени елегантно като за бал — жените с дълги рокли с голи рамене и ръце, мъжете с черни костюми и бели ризи. Всички носеха чаши. Смееха се и водеха безгрижен разговор, както Малкълм беше виждал да правят млади влюбени двойки, а демоните им, все птици, пърхаха около тях и от време на време кацаха по раменете им.

— Извинете — обади се той, когато наближиха, — бихте ли…

Те не му обърнаха внимание и продължиха по пътя си. Малкълм застана пред тях.

— Извинете за безпокойството, но знаете ли къде…

Те отново не го забелязаха. Сякаш беше незначително препятствие по пътя. Двама го заобиколиха от едната страна, без да спират да говорят и да се смеят, а другите двама го заобиколиха от другата страна, хванати за ръце и шепнещи си тихо. Аста се превърна в птица и литна да поговори с демоните им.

— Не ме чуват! Сякаш изобщо не ни виждат!

— Извинете! Ехо! — повиши глас Малкълм и изтича отново пред групичката. — Как да стигнем до имението горе на хълма? Бихте ли…

Младежите отново го заобиколиха, без да го удостоят с вниманието си. Наистина изглеждаше, че е невидим, безплътен. Той вдигна камъче от пътеката и го метна. Удари единия мъж по тила, но той не реагира.

Малкълм се обърна към Алис и разпери ръце. Тя се намръщи.

— Колко са невъзпитани.

Лира вече ревеше с цяло гърло.

— Ще наклада огън — каза Малкълм. — Поне ще успеем да стоплим вода за нея.

— Къде е лодката? Дали ще намерим обратния път, или и той ще ни разиграва?

— Ето там е, виж! — посочи той на около петдесет метра зад тях. — Колко време вървяхме, а почти не сме се отдалечили. Може да има някаква магия. Всичко е толкова странно.

Малкълм установи, че може да се върне до лодката само с няколко крачки. И това незнайно защо не го изненада. Взе всичко необходимо за Лира и отиде при Алис. Събра съчки под най-близкото дърво и отчупи няколко по-ниски клонки, след което избра по-късите и ги подреди като колибка, преди да драсне кибритена клечка. Подпалките веднага се разгоряха. Натроши големите с лекота, сякаш бяха създадени така, че да се чупят на идеално дълги парчета и да са достатъчно сухи за огъня, макар и направо от дървото.

— Изглежда, можем спокойно да запалим огън. Нямаме право единствено да стигнем до палата. Ще донеса вода.

Фонтанът, към който се отправи, се оказа по-близо, отколкото очакваше, и водата беше достатъчно чиста и прясна, за да напълни тенджерата. Взели бяха няколко бутилки с вода от аптеката — колко отдавна му изглеждаше това — и сега напълни и тях.

— Всичко е на наше разположение, с изключение на сградата на хълма — отбеляза Аста.

Няколко души минаха покрай огъня, но никой не спря да попита защо са го запалили или да ги нахока. Малкълм го накладе на тревата, само на два метра от една централна алея, но също като него, и огънят явно беше невидим. Влюбени млади двойки, по-възрастни мъже и жени, сериозни побелели господа с вид на държавници, достолепни госпожи със старомодни рокли, хора на средна възраст с вид на влиятелни и важни личности — най-различни гости се разхождаха из парка, и не само гости: между тях обикаляха и келнери с табли, отрупани с чаши вино и чинии с ордьоври. Когато един сервитьор мина наблизо, Малкълм взе чиния от подноса му и я занесе на Алис.

— Първо ще преоблека Лира — каза тя и натъпка в устата си сандвич с пушена сьомга. — Така ще се успокои. После ще я нахраня.

— Да донеса ли още вода? Тази в тенджерата е прекалено гореща.

Водата обаче се оказа с идеалната температура, за да измият детето. Алис съблече дрешките на Лира и я избърса с мокра кърпа, влагата изсъхна бързо на топлия въздух. След това тръгна да търси къде да изхвърли мръсната пелена, докато Малкълм си играеше с детето и му даде парченце пушена сьомга. Лира изплю рибата и когато Малкълм се разсмя, тя се намръщи и стисна упорито устица.

След малко Алис се върна и попита:

— Видя ли някъде кошчета за боклук?

— Не.

— Нито пък аз. Но когато се огледах къде да изхвърля пелената, едно просто се появи пред очите ми.

Поредната загадка. Водата в тенджерата вече беше кипната и достатъчно изстинала, за да напълнят шишето на Лира, тъй че Алис разтвори сухото мляко и седна да я храни. Малкълм тръгна да се разхожда наоколо, разглеждаше дърветата със светещите цветове и слушаше птиците, които летяха и чуруликаха по клоните красиво като славеи.

Аста отлетя при тях и след малко се върна:

— Също като хората на пътеката, и птиците не ме виждат!

— Пиленца ли бяха, или големи птици?

— Май бяха големи птици, защо?

— Досега видяхме само възрастни хора.

— Все пак това е някакъв коктейл или бал. Нормално е да няма деца.

— Все пак… — каза замислено Малкълм.

Върнаха се при Алис.

— Ти се заеми — заръча му тя.

Малкълм пое Лира, която нямаше време да захленчи, тъй като той тикна биберона на шишето обратно в устата й. Алис се излегна на тревата. Бей и Аста се превърнаха в змии и се надпреварваха кой ще достигне по-голяма дължина.

— Преди никога не е правил такива щуротии — каза тихо Алис за демона си.

— Аста прави щуротии непрекъснато.

— Да. Иска ми се…

— Какво? — подкани я Малкълм след няколко секунди.

Алис погледна към Бен и след като видя, че е изцяло улисан в играта с Аста, рече тихо:

— Иска ми се да знам кога ще престане да се преобразява и ще се спре на една форма.

— Как мислиш, какво става, когато престанат да се променят?

— В какъв смисъл?

— Питам се дали един ден просто спират да се преобразяват, или губят способността постепенно.

— Знам ли? Мама все ми повтаря да не се тревожа, защото просто става, когато му дойде времето.

— Ти каква искаш да е постоянната му форма?

— На някое отровно животно — заяви решително Алис.

Малкълм кимна. Покрай тях продължаваха да минават най-различни хора, а сред тях Малкълм зърна лица, които му се струваха познати, но може да бяха клиенти от „Пъстървата“ или да ги беше виждал насън. Може дори да бяха негови приятели от училище, които бяха пораснали и сега бяха на средна възраст, което би обяснило защо му изглеждаха едновременно и познати, и напълно чужди. Зърна мъж, който толкова приличаше на господин Тапхаус, че Малкълм за малко да скочи и да го поздрави.

Алис лежеше на една страна и гледаше преминаващите хора.

— Забелязваш ли някой познат? — попита той.

— Да. Мислех, че съм задрямала и сънувам.

— Младите по-стари и старите по-млади ли са?

— Да. А някои са мъртви.

— Мъртви ли?

— Да, преди малко видях баба.

— Да не би и ние да сме мъртви?

Алис помълча малко и отвърна:

— Надявам се, че не сме.

— И аз. Какво ли правят тук? И кои ли са другите хора, които не познаваме.

— Може да са хора, с които ще се запознаем в бъдеще.

— Или пък… това е светът на феята. Може би тези хора също са феи. Имам някакво такова усещане.

— Да, логично звучи. Само че, за разлика от нея, те не ни виждат.

— Но тя беше в нашия свят, затова сме й изглеждали по-плътни. Тук в техния свят явно сме невидими.

— Сигурно си прав. Все пак трябва да внимаваме. — Алис се прозя и се претърколи по гръб.

Лира, за да не остане по-назад, също се прозя. Панталеймон опита да се превърне в змия като другите два демона, но се отказа след минутка, стана мишка и се сгуши в Лира. След миг детето заспа, а след като Бен се преобрази в хрътка и се сви до Алис, тя също потъна в сън.

Малкълм изпита порив да коленичи и да се вгледа в лицето на Алис. Познаваше го добре, но никога не го беше виждал толкова отблизо, защото тя не би позволила. Почувства се малко гузен, че я наблюдава, докато спи с Бен, сгушен до нея.

Но го глождеше любопитство. Вечната бръчица от мръщене между веждите й беше изчезнала; чертите й изглеждаха по-меки, устатата беше отпусната спокойно и цялото й изражение беше по-сложно и загадъчно. Долавяше се доброта и някаква ленива радост — тези думи му хрумнаха. В ъгълчетата около очите й играеше подигравателна усмивка. Устните й, тънки и стиснати, когато беше будна, сега изглеждаха по-плътни и също като очите й сякаш се усмихваха. И кожата й беше различна — гладка и мека, бузите й руменееха все едно й беше горещо или пък се червеше насън.

Приближил се беше прекалено. Имаше чувството, че върши нещо нередно. Той се отдръпна и извърна очи. Лира се размърда и промърмори насън, той я погали по челото — беше топло, също като лицето на Алис. Искаше му се да погали и Алис по бузата, но тази мисъл го смути. Той стана и отиде до пристана, където „Красивата дивачка“ се полюляваше във водата.

Изобщо не му се спеше и мислите му все още се връщаха към лицето на Алис и какво би било да го погали и целуне. Пропъди тази идея и опита да мисли за нещо друго.

Затова коленичи да погледне лодката и се стъписа, защото на дъното й имаше поне два пръста вода, а беше сигурен, че я е изгребал.

Развърза въжето и я издърпа върху тревата, след което я преобърна, за да изтече водата. И точно както се опасяваше, забеляза пукнатина в корпуса.

— Пукнала се е, когато минахме през онзи тунел — обади се Аста.

— Явно сме се ударили в някой остър камък. По дяволите!

Малкълм коленичи на земята и разгледа внимателно пораженията. Една от дъските на външната обвивка се беше сцепила и боята около нея беше олющена. Пукнатината беше малка, но дъските се огъваха малко при движение и несъмнено процепът щеше да продължи да пропуска, ако не го поправеше.

— Какво ни трябва? — попита котката Аста.

— В идеалния случай дъска. Или платнище и лепило. Но не разполагаме с тези материали.

— Раницата е от платнище.

— Да, вярно. Бих могъл да отрежа малко парче от капака…

— Виж там!

Аста сочеше към висок кедър, едно от малкото иглолистни дървета наоколо. Един от най-ниските клони се беше счупил и от мястото течеше златиста смола.

— Ще свърши работа — каза Малкълм. — Да отрежем парче от платнището.

Капакът на раницата беше достатъчно дълъг, че да отреже парче с нужната големина. Запита се дали наистина му е нужно платнище, тъй като смолата щеше да осигури непромокаемото покритие, но когато си представи Алис и Лира в пълнещата се с вода лодка и как той се оглежда отчаяно за суша, където да спре… Реши, че трябва да поправи лодката по възможно най-добрия начин, както би го направил господин Тапхаус. Малкълм извади джобното ножче и се зае да изреже от дебелото платно парче, малко по-дълго от пукнатината в корпуса. Задачата се оказа трудна.

— Не предполагах, че платнището може да е толкова здраво — оплака се той. — Трябваше да наточа ножа.

Аста, която с формата на птица стоеше на пост на един висок клон, долетя на рамото му.

— Побързай — подкани тя тихо.

— Какво има?

— Усещам нещо. Не е тревожно, но… Просто събери смолата и да вървим.

Малкълм преряза последните конци на платнището и стана. Аста се стрелна напред като ястреб и стигна до дървото малко преди момчето. Смолата се намираше прекалено високо и трябваше да се покатери, за да я достигне, но той го направи с радост — дебелите клони, надвиснали ниско над тревата, изглеждаха безопасни. Натопи платнището в смолата и го остави да се напои.

След това погледна над цветята и фонтаните към терасата на голямото имение — величествено и изящно, бляскаво и приветливо. Реши, че един ден ще дойде тук с покана, ще го посрещнат топло, ще се разхожда из градината с весела компания, без да се безпокои за живота и смъртта.

После погледна към другия бряг на малката река. Намираше се достатъчно високо, за да види над стелещата се ниско мъгла, че отвъд късата песъчлива ивица цари разруха, пустош с порутени сгради, изгорели къщи, купчини отломки, грубо сковани талашитени колиби, намотки ръждясала бодлива тел, мръсни лъщящи локви токсични отпадъци, където деца с язви по ръцете и краката замеряха с камъни куче, завързано за един стълб.

Малкълм не успя да сдържи вика си. Аста също нададе вик, долетя на рамото му и каза:

— Бонвил! Той е! На терасата…

Малкълм се обърна. Имението беше твърде далеч, за да види ясно, но на терасата цареше суматоха и хора тичаха към някакъв човек на стол или може би в инвалидна количка.

— Какво правят? — попита Малкълм.

Усещаше, че Аста е нащрек, вперила зорко искрящи очи право напред. Той отлепи с треперещи пръсти платното от смолата.

— Гледат в наша посока… Сочат към мястото, където е Алис… към лодката… отиват към стълбите…

Сега Малкълм видя, че в центъра на суматохата наистина е Жерар Бонвил, който издаваше нареждания. Хората понесоха инвалидната му количка надолу по стълбите на терасата.

— Вземи! — Малкълм подаде на Аста лепкавия плат. Демонът го грабна с клюн и кръжа около дървото, докато Малкълм слезе. Щом стъпи на земята, той хукна колкото му крака държат към лодката, а Аста се сниши и постави напоеното със смола платнище под напътствията му.

— Това ще е достатъчно ли? — попита тя.

— Ще сложа и няколко гвоздейчета. Но няма да е лесно — пръстите ми лепнат.

Алис ги беше дочула и отвори сънливо очи.

— Какво правиш?

— Кърпя една дупка. Щом я оправя, трябва веднага да тръгваме. Бонвил е горе в палата. Би ли отворила кутията с инструменти? И ми подай онази кутийка от тютюн. Побързай!

Алис скочи на крака и изпълни молбата му. Малкълм извади малък пирон, постави го в края на парчето плат и го заби с един бърз удар на чука. По същия начин заби и останалите пет.

— Сега да обърнем лодката — каза той, а през това време Алис се надигна на пръсти, за да види какво става на терасата. Малкълм се загледа в слабите й стегнати крака, тънката талия, заобления ханш. След миг извърна изтерзано очи. Какво му ставаше? Ала сега нямаше време да размишлява по този въпрос. Пропъди мисълта и избута лодката във водата. Аста все още беше ястреб и кръжеше над него, доколкото високо можеше да се отдели, без да откъсва поглед от терасата.

— Какво правят сега? — попита Малкълм, докато Алис мяташе одеялата в лодката. Лира се беше събудила и се оглеждаше любопитно, а Пан бръмчеше около главата й като пчела.

— Вървят по пътеката — отвърна Аста от въздуха. — Не виждам добре… Бонвил е заобиколен от много хора и прииждат още.

— Какво ще правим? — попита Алис, докато се настаняваше при носа с Лира в скута.

— Не можем да се изкачим по водопада, тъй че ще трябва да поемем в другата посока. — Малкълм оттласна лодката от пристана, без да откъсва тревожни очи от закърпената дупка.

„Красивата дивачка“ се понесе леко по водата, момчето загреба чевръсто, а Аста кацна до него. Демонът на Алис, Бен, също беше птица и се спусна на сигурно място на рамото й.

— Тихо, миличка — каза успокоително Алис, защото Лира започваше да хленчи. — Скоро ще се измъкнем оттук. Тихо.

Минаха покрай участък от ливадата, където нямаше дървета, и Малкълм се притесни, че са изложени на показ. Между тях и палата нямаше нищо, което да пречи на погледа, а тълпата слизаше надолу, предвождана от инвалидната количка и под звуците на далечен смях: Хааа-ха-хааа! Хаа-хаа!

— О, боже! — промълви Алис.

— Още малко — каза Малкълм, защото наближаваха няколко дървета, които препречваха гледката от хълма, а градината вече се намираше зад гърба им. И по двата бряга имаше гъста растителност, а светлината от дърветата се топеше бързо зад тях и напред всичко тънеше в мрак.

Почти всичко. Все още се виждаше достатъчно, за да забележи огромна двукрила врата, обкована с желязо, натежала от старост и обрасла с мъх и водорасли, да се издига от потока като преградата на шлюз. Нямаше как да избягат по вода.