Филип Пулман
Малката лодка (20)

20. Сестрите на Светото смирение

Малкълм направи крачка напред, но пещерата се разлюля пред погледа му. Залитна, изправи се, след което се катурна напред и повърна. Аста шептеше дрезгаво:

— Заради удара по главата е. Не ставай. Легни и не мърдай.

Ала Малкълм, изпълнен с ярост и страх, упорито се насили да се изправи.

Андрю стоеше недалеч с нервна усмивка, но и с праведно задоволство на лице. Щом Малкълм се хвърли към него, той вдигна ръце да се предпази. Малкълм отблъсна ръцете му и го фрасна в лицето. Андрю падна и зарева:

— Лельо! Лельо!

— Какво направи? — попита лелята, но Малкълм не разбра на него ли говори, или на племенника си. Вероятно и тя самата не знаеше.

Малкълм ритна Андрю и той се сви на кравай.

— Кои бяха тези? — кресна Малкълм. — Къде отидоха?

— Не ти влиза в… ох! — изплака Андрю, когато получи втори ритник.

Най-накрая Дорис Уичър се окопити и издърпа Малкълм настрани.

— Кои бяха те? — изрева Малкълм и опита да се отскубне от дебелите ръце и вонята на алкохол. — Къде отведоха Лира?

Андрю пропълзя извън обсега му и се изправи с мъченическо изражение, като правеше гримаси, куцаше и попипваше деликатно лице.

— Счупил си ми челюстта…

Малкълм изрита силно Дорис в единия крак, а в този миг връхлетя и Алис, която започна да налага и дращи Андрю, после се обърна и отскубна ръцете на лелята от Малкълм. Момчето се освободи от хватката и приклещи издайника в ъгъла до каменната стена на пещерата. Демонът на Андрю — мишка — се скри с писукане зад краката му.

— Не! Не ме удряй!

— Тогава ми кажи кои бяха тези мъже.

— От Дисциплинарния съд са!

— Лъжеш. Униформите им бяха други. Кои са?

— Не знам! Мислех, че са от Съда…

— Къде ги намери?

В това време възрастните, които се бяха свестили, се скупчиха да гледат и започнаха да насърчават едното или другото момче. Някои от тях още спяха, когато мъжете нахлуха, и някой трябваше да им обясни какво става. Джордж Боутрайт лежеше в безсъзнание, а Одри стоеше на колене до него и го викаше тревожно по име, тъй че пещерата ехтеше от дандания до небесата.

Андрю се разплака и Малкълм се извърна отвратен и падна на колене. Аста обаче се превърна в котка и повали на земята мишката на Андрю, а Бен се преобрази в булдог и заръмжа наежен.

Алис дръпна Малкълм за ръката и му помогна да стане, тъй че за момент той обърна гръб на демоните.

— Изслушай този мъж — посъветва го тя.

Мъжът беше дребен, жилав и тъмнокос с демон лисица.

— Виждал съм тези униформи и преди — обясни той. — Не са от Дисциплинарния съд. Наричат ги Гвардията на Светия дух или нещо от този род. Пазят църкви, манастири, семинарии, училища и други религиозни сгради. Сигурно са дошли от манастира в Уолингфорд.

— Манастир ли? — зяпна Малкълм. — Мъжки или женски?

— Женски — обади се женски глас отнякъде. — Сестрите на Светото смирение.

— Откъде знаеш? — попита мъжът.

— Работех там. — Жената излезе от сенките и пристъпи на сивкавата светлина, струяща от входа на пещерата. — Чистех и гледах кокошките и козите.

— Къде се намира този манастир? — поинтересува се Малкълм.

— В Уолингфорд. Няма как да пропуснете големите бели сгради.

— А какви са тези сестри? С какво се занимават? — попита яростно Алис, бледа, с пламтящи очи.

— Молят се. Преподават. И се грижат за деца. Как да кажа… те са страшни.

— Как така страшни? — удиви се Малкълм.

— Строги са. Много строги и жестоки. Не издържах там, затова напуснах.

— Виждал съм униформените стражи да залавят избягали деца — обади се мъжът. — Пребиват ги насред улицата, бият ги, докато припаднат. И не можем дори да се намесим — имат пълна власт.

Малкълм се обърна към Андрю.

— Значи ти отиде и им разказа за бебето, така ли?

Андрю изплака и обърса нос с ръкава си.

— Говори, момче — нареди леля му. — Стига си хленчил.

— Но той пак ще ме удари — оплака се Андрю.

— Няма да те удрям. Просто ни разкажи какво точно направи.

— Аз съм от Братството. Трябваше да постъпя правилно.

— Остави Братството. Кажи какво точно направи.

— Носехте дете, което не е ваше. Помислих, че сте го откраднали, и съобщих на Службата за закрила на деца. Те идваха в училище и ни обясниха защо трябва да им докладваме за подобни неща. Не я знам тази Гвардия на Светия дух, не съм я и чувал. Съобщих в Службата за закрила на деца.

— Тя къде се намира?

— В манастира.

— А водата не е ли заляла манастира, както всичко в района?

— Не, защото се намира на хълм.

— Кой командва там?

— Игуменката.

— На нея ли отиде да кажеш?

— Хората от Службата ме заведоха при нея. Постъпих правилно. — Андрю отново се разрева.

Леля му го зашлеви и той млъкна, но продължи да хленчи и хлипа.

— Какво каза игуменката? — не се отказваше Малкълм.

— Попита чие е детето, къде е лагерът ни и други такива. Разказах й всичко, което знаех. Нямах друг избор.

— После какво стана?

— Казахме молитва, тя ме остави да поспя на едно удобно легло, а после ги доведох тук.

Смазан от враждебността и презрението на почти всички в пещерата, Андрю се свлече на земята, сви се на кълбо и заплака. Почти всички, защото Джордж Боутрайт още не идваше на себе си и Одри започваше много да се плаши. Тя го държеше за ръка, галеше го по главата, викаше името му и се оглеждаше за помощ.

Алис отиде при нея да види с какво може да помогне, а Малкълм продължи да разпитва Андрю.

— Колко далеч е манастирът?

— Не знам…

— Пеша ли отиде дотам, или с лодка.

— Нямам лодка.

— Не е далеч — обади се жената, която беше работила там. — Намира се на най-високия хълм в района. Вижда се отдалеч.

— Много деца ли има там? — обърна се Малкълм към нея.

— Да, на всякаква възраст. От бебета до шестнайсетгодишни.

— И какво правят с тях? Учат ги, карат ги да работят или…

— Да, учат ги. Подготвят ги за слуги.

— И момчета, и момичета ли има?

— Да, но след като навършат десет години, ги държат разделени.

— И бебетата ли държат отделно?

— Да, има ясла за най-малките.

— Колко са бебетата?

— Боже, не знам… По мое време бяха петнайсет или шестнайсет.

— Всичките ли са сирачета?

— Не. Ако някое дете е много непослушно, го прибират в манастира. И го пускат да излезе чак когато навърши шестнайсет. През това време не му позволяват да вижда родителите си.

— Колко общо са всички деца?

— Стотина…

— Не се ли опитват да избягат?

— Дори някое да успее да се измъкне, винаги го залавят и то не опитва втори път.

— И казвате, че монахините са жестоки?

— Няма да повярваш на какво са способни. Няма да повярваш.

— Андрю, издавал ли си други деца на монахините?

— Няма пък да кажа — смънка Андрю.

— Кажи истината, проклетнико! — нареди леля му.

— Не, не съм!

— Никога? — настоя Малкълм.

— Не ти влиза в рабо…

Леля му го зашлеви и Андрю нададе писклив вой.

— Добре де! Може и да съм!

— Колко подло — рече отвратено лелята.

— На кого съобщаваш, когато искаш да издадеш някого? — продължи да разпитва Малкълм, макар че едва запазваше концентрация. Главата му пулсираше и му се гадеше на приливи и отливи. — Къде отиде снощи? С кого говори?

— С отец Питър. Не бива да говоря за това.

— Не ме интересува какво бива и не бива! Кой е отец Питър и къде се срещна с него?

— Той е директор на клона на Службата в Уолингфорд. Има кабинет в манастира.

— И те познава, защото сте се срещали и преди, нали?

Андрю зарови лице в сгъвката на лакътя си и се разрева.

Зад Малкълм се чуха облекчени гласове и когато се обърна, го блъсна такава силна болка в главата, толкова му се догади, все едно току-що пак го бяха ударили. Той застина на място, защото знаеше, че и при най-малкото движение ще повърне неудържимо.

Алис дойде при него и го хвана за ръката.

— Облегни се на мен. Ела.

Малкълм тръгна покорно и промълви:

— Лира.

— Поне знаем къде са я завели. Сега не можеш да се движиш, защото ще ти прилошее. Седни тук.

Алис говореше нежно и тихо и това така изненада Малкълм, че се той се остави безропотно на грижите й.

— Господин Боутрайт се свести — продължи тя. — Здраво го фраснаха по главата, също като теб, но по-силно. Одри помисли, че е мъртъв, но той дойде на себе си. А сега не мърдай.

— Нека изпие това — обади се женски глас.

— Благодаря — отвърна Алис. — Мал, изправи се малко и пийни. Внимавай, пари.

Мал! Никога не го беше наричала Мал. Никой не го беше наричал така. И нямаше да позволи на никого друг, освен Алис да се обръща така към него. Питието пареше и той успя да отпие съвсем мъничка глътка. Имаше вкус на лимон като домашните лекове, които майка му приготвяше, но се долавяше и друг вкус.

— Сложих малко джинджифил — обясни жената. — За гаденето. А действа и болкоуспокояващо.

— Благодаря — прошепна той. Нямаше представа откъде беше намерил сили да разпитва Андрю само преди минута.

Пийна още малко от отварата и заспа.

* * *

Събуди се по тъмно под тежка завивка, която миришеше на куче или друго животно. Размърда се и след като не му прилоша, се надигна и седна.

— Мал — прозвуча гласът на Алис до него. — По-добре ли си?

— Да, така мисля.

— Стой тук, ще ти донеса хляб и сирене.

Алис стана, при което Малкълм видя, че е спала до него. Тя го изненадваше все повече. Остана да лежи и спомените от последното денонощие постепенно го разсъниха. Тогава си спомни какво се случи с Лира и се изправи стреснато. Алис му подаваше нещо.

— Заповядай. — Постави в дланта му комат хляб. — Твърд е, но няма мухъл. Искаш ли да ти опържа яйце?

— Не, благодаря. Алис, ние наистина ли… — Не успя да изрече останалото на глас.

— Бонвил ли? Да. Но не казвай на никого. Тази история приключи.

Малкълм отхапа от хляба, но беше толкова твърд, че изискваше усърдно дъвкане, а от това го заболя главата. Въпреки това не се отказа. Алис пристигна с чаша със силна солена напитка.

— Какво е?

— Разтворих някакво кубче бульон. Не знам какъв точно. Ще ти се отрази добре.

— Благодаря ти. Отдавна ли се стъмни?

— Не. Някои от другите още са навън на лов.

— Къде е Андрю?

— Леля му го пази да не излезе пак.

— Трябва да… — Опита да преглътне голям залък хляб, но не успя, дъвка го още известно време, най-накрая преглътна и продължи дрезгаво: — Трябва да спасим Лира.

— Да, и аз за това мислех.

— Първо трябва да проверим в манастира.

— И да разберем какво точно им е казал Андрю за нас — добави Алис.

— Дали ще ни каже истината?

— Аз ще я изкопча от него.

— Не можем да му вярваме. Би казал какво ли не, само да не яде бой.

— Е, аз при всички случаи ще го натупам.

Малкълм сдъвка още един залък.

— Трябва да говоря с жената, която е работила в манастира — каза, след като преглътна. — Да я разпитам къде държат бебетата и как се стига дотам.

— Ще ида да я доведа.

Алис отиде забързано до огъня, където няколко души разговаряха, пиеха и от време на време разбъркваха голям казан с яхния.

Малкълм се изправи още малко с мъка и установи, че макар главоболието да беше отслабнало, по цялото му тяло се обаждаха други болежки. Отхапа парче сирене и съсредоточи цялото си внимание върху дъвкането.

След малко Алис се върна с жената. Демонът й беше хамстер, който стоеше на рамото й и помръдваше нервно.

— Това е госпожа Симкин — представи я Алис.

— Здравейте, госпожо Симкин. — Малкълм опита да преглътне сухото сирене, но се наложи първо да го размекне с глътка бульон. — Разкажете ни за манастира.

— Нали не възнамерявате да спасявате бебето? — Жената седна наблизо и погали демона си, който изглеждаше страшно притеснен.

— Точно това ще направим. Нищо не може да ни разубеди.

— Манастирът е като крепост. Няма да успеете да влезете.

— Добре, но да речем, че успеем. Къде държат децата?

— Стаята, в която спят бебетата, се намира на първия етаж близо до килиите на монахините.

— Килии? — стъписа се Алис.

— Така се наричат стаите в манастирите — обясни Малкълм и се обърна към жената. — Можете ли да начертаете плана?

Жената много се смути и Малкълм осъзна, че тя не може да чете и пише, нито има представа от карти и чертежи. Засрами се от въпроса си и попита бързо:

— Колко стълбища има там?

— Едно голямо отпред и друго по-малко отзад за слугите, чистачките и помощниците като мен. Знам, че има и трето стълбище, но не съм го виждала. Понякога в манастира отсядат гости, включително мъже, и тъй като не им прилича да се смесват с монахините и слугите, използват онова стълбище. То обаче води до стаите за гости, а те са отделно от другите помещения.

— Добре. Ако се качим по стълбището за слугите на първия етаж, къде ще се озовем?

Демонът на жената й прошепна нещо. Тя го изслуша и обясни:

— Той ми напомни, че на първия етаж има малка площадка с врата, която води до коридора към яслата.

— По коридора има ли други стаи?

— Две килии срещу яслата за дежурните монахини.

— Как изглежда яслата?

— Голяма стая с… не съм сигурна… към двайсет креватчета.

— Толкова много бебета ли има?

— Не всички легла са заети. Винаги има по някое свободно, в случай че пристигне ново дете.

— Колко са големи децата в яслата?

— Мисля, че ги държат там, докато станат на четири годинки. След това ги преместват в централното крило. Яслата е в крилото с кухнята. Кухнята е на приземния етаж, а яслата е точно над нея.

— Какво друго има в коридора?

— Две бани отдясно, преди яслата. А, и гардероб с одеяла и спално бельо.

— А килиите са отляво, така ли?

— Да.

— Значи само две монахини гледат децата?

— Трета спи в яслата.

Демонът хамстер отново й прошушна на ухо.

— Не забравяйте обаче, че стават много рано за службата.

— Да, вярно. И в Годстоу стават рано.

Прецени, че дори да успеят да влязат, няма да имат много време да намерят Лира и да се измъкнат обратно. Трябваше само някое дете да се разплаче, щом в стаята влезеха непознати, и щяха ги заловят…

Разпита жената къде са разположени вратите и прозорците в кухнята и каквото друго се сети. Колкото повече научаваше, толкова по-трудно му изглеждаше и толкова повече се отчайваше.

— Благодаря, много ни помогнахте.

Жената кимна и се върна до огъня.

— Какво ще правим? — попита тихо Алис.

— Ще отидем да я спасим. Само дето… с двайсет спящи деца на нейната възраст как ще я познаем?

— Аз ще я позная. Няма как да я сбъркаме.

— Да, ако е будна. Пан ще познае Аста и Бен. Но ако спи… Не можем да събудим двайсет бебета.

— Аз няма да я сбъркам с друго дете. Нито пък ти.

— Добре. Кое време е сега? Късно през нощта ли е?

— Знам само, че навън е тъмно.

— Тогава да тръгваме.

— Сигурен ли си, че ще можеш?

— Да. Чувствам се много по-добре.

Всъщност още изпитваше болки и беше замаян, но не можеше да понесе мисълта, че се излежава в пещерата, докато Лира е в плен. Изправи се бавно, направи няколко внимателни крачки към изхода, като се стараеше да не събуди другите. Алис събра багажа им и го уви в одеялото, както беше направил Боутрайт.

Щом излязоха навън, Малкълм прошепна на Алис:

— Бисквитите, които Лира обича, още ли са в лодката?

— Там трябва да са, не сме ги носили тук.

— Ще й дадем от тях и тя ще кротува.

— Да, ако…

— Оглеждай се за Андрю.

— Помниш ли пътя до лодката?

— Ако вървим надолу, все някога ще стигнем до нея.

Всъщност Малкълм се надяваше да е така. Дори Джордж Боутрайт да се беше възстановил напълно, а той не беше, не биваше да го молят да ги заведе до брега. Той щеше да ги разпитва къде отиват и вероятно нямаше да ги пусне.

Малкълм спря да мисли по този въпрос. Откриваше у себе си нова сила: силата да спре да мисли за неща, за които не искаше да мисли. Докато вървяха надолу по огряната от луната пътека, осъзна, че често пропъжда мислите за майка си и баща си, за тревогите им дали още е жив и дали ще успее да се прибере у дома. Сега отново пропъди тези мисли. Под дъбовете беше тъмно, тъй че нямаше значение дали е направил изтерзана гримаса. След няколко секунди и от нея щеше да се отърве.

— Водата се вижда — каза Алис.

— Тогава да внимаваме. Може някоя лодка да души наоколо…

Спряха в сянката на последните дървета и започнаха да се оглеждат и ослушват. По простиращата се напред водна шир не се забелязваше движение, а единственият шум идваше от плискането на вълните по тревата и храстите.

Малкълм се помъчи да си спомни от коя страна на пътеката бяха оставили лодката.

— Помниш ли къде…

— Ето я.

Алис сочеше наляво и щом проследи с поглед пръста й, Малкълм я видя. Лодката почти не беше замаскирана, но само допреди миг изобщо не се забелязваше. Луната светеше толкова ярко, че всичко под дърветата тънеше в мрежа от объркващи сенки.

— Зрението ти е по-остро от моето — каза Малкълм, издърпа лодката на тревата, огледа се и я изправи. Опипа нежно корпуса, провери дали скобите за обръчите не са се разхлабили, преброи самите обръчи, които лежаха прибрани в лодката, увери се, че брезентът е сгънат под седалката. Всичко беше изрядно и корпусът беше непокътнат, макар боята да беше одраскана тук-там.

Избута лодката до водата и отново изпита чувството, че неодушевеното дърво оживя, щом се докосна до стихията си.

Помогна на Алис да се качи и й подаде раницата на покойния Бонвил.

— Леле, колко е тежка! — изненада се Алис. — Какво има вътре?

— Нямах време да погледна. Щом спасим Лира и намерим безопасно място, ще я отворим и ще видим. Готова ли си?

— Да, да тръгваме.

Тя наметна одеялото върху слабите си рамене и се зае да наблюдава какво става зад тях, докато Малкълм гребеше. Луната блещукаше върху водата, която приличаше на бързо течащо стъкло. Малкълм се радваше, че отново гребе въпреки болките, и насочи лодката към най-бързото течение в средата на реката. Усещаше скоростта единствено по вятъра, който брулеше лицето му, и по вълните, които някое препятствие в дълбините образуваше на повърхността.

Мъчеха го безброй опасения. Ако пропуснеха манастира, никога нямаше да успеят да се върнат обратно срещу мощта на стихията. А ако все пак стигнеха, но се окажеше, че сградата се охранява. Или че просто няма как да се промъкнат вътре? И ако… и какво ли още не. Но пропъди всички тези мисли.

Носеха се бързо на лунната светлина. Алис не сваляше очи от реката зад тях и от двете страни чак до хоризонта, но не забеляза други плавателни съдове, нито каквито и да било признаци на живот. Почти не разговаряха. След схватката с Бонвил нещо в отношенията им се беше променило, и то не само това, че започна да го нарича Мал. Враждебността се беше разсеяла. Сега бяха приятели и се чувстваха спокойни един до друг в лодката.

Нещо блестеше далеч напред.

— Дали е лампа? — посочи Малкълм.

Алис се обърна.

— Възможно е. Но прилича повече на нещо бяло, осветявано от луната.

Тогава искрящият кръг, личната му аврора се появи отново. Вече беше привикнал с него и се радваше на появата му, макар до известна степен да му пречеше да вижда. И точно през средата на пулсиращия уголемяващ се небесен пръстен Малкълм зърна онова, за което говореше Алис — голямо, блестящо на луната, бяло петно.

Движеха се бързо и скоро стана ясно, че е права: огромна сграда, подобна на замък, се издигаше от водата. Но не беше замък, защото вместо кула в центъра й се издигаше куполът на църква.

— Манастирът! — възкликна Малкълм.

— Ужасно е голям.

Манастирът се падаше от лявата им страна, докато бързо се приближаваха към него. Изграден беше от светъл камък, който блещукаше на силната луна като сняг — разпростираща се на огромна площ съвкупност от стени, покриви и контрафорси с център църквата. Гладките бели стени бяха надупчени от черни прозорци, които от време на време улавяха лунните лъчи и хвърляха отблясъци към преминаващата лодка. Проблясъците приличаха на трептенето на искрящия кръг, който почти беше изчезнал от полезрението му. Най-долният ред прозорци на манастира се намираше прекалено високо, за да се покатерят през някой от тях, нямаше никакви врати или стълби: само отвесни гладки стени от бял камък. Изглеждаше непробиваем като крепост.

Малкълм се опита да забави ход, съпротивлявайки се срещу мощното течение, и „Красивата дивачка“ се подчини покорно. Танцува по водата, помисли си Малкълм, и я погали любящо.

— Видя ли откъде се влиза? — попита тихо Алис.

— Още не. Но и бездруго няма да влезем през парадния вход.

— Прав си… Този манастир е огромен. Не му се вижда краят.

Малкълм насочи лодката наляво, за да заобиколят и да видят докъде се простира сградата. Когато луната остана зад гърба им и навлязоха в сянката на високите стени, момчето потрепери, макар и без това да му беше студено, пък и луната не излъчваше топлина. Тук се намираха встрани от основното течение и той успя да приближи лодката до извисяващите се стени и да потърси с поглед нагоре някакъв вход. Но не откри нищо.

— Какво е това? — обади се Алис.

— Кое?

— Слушай.

Малкълм затаи дъх и чу тихо шуртене в основата на стената недалеч. Там имаше широка каменна колона, издигаща се до върха на стената, където продължаваше до група комини, сияещи на лунната светлина. Малкълм си помисли: „Сигурно това е кухнята“. От квадратен отвор ниско в стената, близо до комините, през хлабава решетка се изливаше равномерна струя вода.

— Тоалетните — предположи Алис.

— Не. Водата изглежда чиста, виж, и не мирише… Трябва да е някакъв вид отточна шахта.

Малкълм насочи лодката към следващия ъгъл бавно и безшумно. Все още се намираха в сенките, но знаеше, че всяко движение би привлякло внимание, а наоколо нямаше тръстики или храсталаци, зад които да се скрият: само вода и голи камъни. Съвсем лесно можеха да ги забележат. Безкрайно предпазливо той зави около огромната сграда и я огледа по протежение на предната фасада.

Алис седеше вкопчена в перилата на лодката и се взираше съсредоточено на измамната светлина. Малкълм обърна лодката странично, за да може, ако някой ги гледа от тази посока, да види много по-малък силует. На половината път покрай предната фасада имаше широки стълби, увенчани с фронтон, поддържан от класически колони… Сред тях като че ли зърна фигура.

Алис се извърна надясно, за да погледне зад гърба си и прошепна:

— Виждам мъж, всъщност двама, виж, има и лодка…

В основата на стълбите беше вързана моторница и Алис беше права: край колоните имаше двама мъже. Разхождаха се бавно и разговаряха. Пушеха и носеха пушки на рамо.

Още по-внимателно Малкълм върна лодката назад и се прикри зад ъгъла далеч от погледите им.

— Как ги нарече онзи човек в пещерата? — попита той шепнешком. — Гвардията на Светия дух. Охранявали манастири, църкви и други подобни… Не можем да влезем през входа.

После отново вдигна поглед към комините и му хрумна идея.

— Ако съдим по комините, това трябва да е кухнята. Сещаш ли се, в манастира в Годстоу има едно помещение, което наричат миялното?

— Не съм влизала там.

— В него има един много стар канал — каменен улей, който тръгва от някакъв извор, минава през цялото помещение и се излива в реката. Сестра Фенела понякога изхвърля мръсната вода в него…

— И мислиш, че това е нещо подобно?

— Възможно е. Тази вода е чиста.

— Но е затворен с огромна решетка.

— Вземи греблото и дръж лодката близо до стената…

След като Алис овладя клатенето на лодката, Малкълм се изправи и дръпна желязната решетка, която се извади с лекота, но посипа дъжд от камъчета и мазилка, които цопнаха шумно във водата между стената и лодката.

— По дяволите! — изруга той и се олюля.

— Не можем да влезем оттук!

— Защо?

— Първо, не можем да излезем обратно. Няма къде да вържем лодката. И е възможно в другия край на шахтата също да има решетка. Пък и ще се измокрим до кости и ще премръзнем.

— Аз все пак ще опитам. Ти остани тук в лодката. Просто я дръж до стената и ме изчакай.

— Не бива… — понечи да възрази Алис, но прехапа устни. — Ще се удавиш, Мал.

— Ако се окаже опасно, ще се върна и ще измислим нещо друго. Стой близо до стената. Аз ще действам бързо.

Малкълм погали лодката и й заръча наум: „Грижи се за Алис“.

След това вдигна ръце към отвора и се хвана за каменния перваз. Струята вода не беше кой знае колко силна, но се силеше непрестанно и беше леденостудена. Докато се набере и се качи в отвора, вече беше мокър до кости. Аста се шмугна преди него в шахтата като видра, впи зъби в ръкава му и го задърпа. Накрая успяха да се вмъкнат вътре и се пльоснаха задъхани в единия край на тунела, встрани от струята.

— Ставай — каза тя. — Можеш да пълзиш, достатъчно широко е…

Прасците му бяха издрани, ноктите — счупени. Момчето се изправи чевръсто на колене и установи, че Аста е права и има достатъчно място, за да пълзи. Демонът му се превърна в някакъв вид нощно животно и се вкопчи в гърба му с големи очи, улавящи и най-слабия проблясък светлина. След малко обаче се озоваха в непрогледна тъмнина и Малкълм усети, че го сковава силен страх. Замисли се за огромната маса камъни над тях; искаше да стане; искаше да вдигне ръце над главата си, нуждаеше се от повече пространство… Почти беше изпаднал в паника, когато Аста прошепна:

— Съвсем близо сме, честно, виждам светлината в кухнята, още мъничко…

— Но ако…

— Не мисли толкова, просто дишай дълбоко.

— Целият треперя…

— Нищо, продължавай напред. В кухнята със сигурност има огън, който гори цяла нощ. Няма как да е иначе в толкова голяма сграда. След минутка ще се стоплиш. Просто пропъди тези мисли, вече го умееш добре. Давай напред, точно така…

Той не чувстваше ръцете и краката си от студ, но не бяха чак толкова изтръпнали, че да не усеща силната пронизваща болка.

— Как ще изведем Лира през тази шахта…

— Ще намерим начин, просто още не сме се сетили. Не спирай…

След още една отчаяна минута очите му зърнаха онова, за което преди малко не беше повярвал на Аста: светлина, отразяваща се от мокрите стени на тунела.

— Видя ли?

— Да, само се надявам да няма…

Решетка и в другия край, щеше да каже. Но естествено, имаше решетка: за да пречи на изпуснати в канала предмети да бъдат отнесени в реката. В този момент почти напълно се отчая. Тежката желязна преграда го разделяше от слабо осветеното миялно помещение. Нямаше как да влезе. С мъка сподави сълзите си.

— Чакай малко — каза Аста. Превърнала се беше в плъх, изпълзя до решетката и я огледа.

— Със сигурност от време на време чистят канала и трябва по някакъв начин да достигат дотук с четки…

Малкълм се съсредоточи. Разтърси го още един стон от студ и отчаяние, но след това отвърна:

— Да, права си. Може би, ако…

Той сграбчи решетката, дръпна я и усети как помръдва леко напред-назад.

— Там отгоре има ли…

— … панта? Да, има!

— Долу има още една…

Малкълм промуши ръка през решетката и напипа тежък железен райбер, легнал върху решетката точно над нивото на водата. Беше добре смазан и се плъзна с лекота. Решетката се отвори навътре в кухнята и изтръпналите и треперещи ръце на Малкълм напипаха лостче, с което подпря решетката така, че да остане отворена.

Миг по-късно се вмъкна в стаята, която, както беше предположил, представляваше миялно помещение с мивки и рафтове за сушене на съдове. След тъмнината в тунела се зарадва на приглушената светлина. Облицованият с тухли канал се простираше по протежението на пода, също като в Годстоу. И, слава богу, имаше печка, която, макар и с догаряща жарава, излъчваше топлина. Над нея се сушаха изпрани кърпи. Малкълм съблече пуловера и ризата си и се загърна с една голяма кърпа, застана до печката и се полюляваше напред-назад, докато топлината го обгърна.

— Имам чувството, че повече никога няма да се стопля. А ако треперя така, ще вдигна шум в яслата. Сигурна ли си, че ще познаем Лира? Бебетата ужасно си приличат.

— Аз ще позная Пан и той ще познае мен.

— Щом казваш… Не бива да се бавим тук. — Малкълм се замисли за Алис. Сигурно беше ужасно притеснена навън сред водата, без да има къде да се скрие. Той намъкна ризата и пуловера, макар още да бяха мокри, и отново се разтрепери.

— Да вървим — подкани го Аста. — О, виж онази кутия!

Тя се превърна в котка и се приближи до дървено сандъче, в което вероятно държаха ябълки.

— Какво имаш предвид? Ах, да, разбирам!

Сандъчето беше достатъчно голямо, за да побере Лира. Ако го застелеше с кърпи, можеше да сложи бебето в него и да го издърпа през тунела, без да го намокри. Свали няколко кърпи от простора и ги постла на дъното на дървената кутия.

— Да вървим.

Отвори вратата на миялното помещение и се ослуша. Цареше тишина. И тогава някъде отгоре, но сравнително далеч, три пъти удари камбана. Малкълм тръгна на пръсти по коридора към, както се надяваше, задното стълбище. По варосаните стени, между вратите отляво и отдясно, мъждукаха анбарни лампи.

Камбаната прозвуча отново, този път много по-силно и се чу пеенето на хор, сякаш някой беше отворил врата към параклис. Огледа се: нямаше къде да се скрие. Пеенето се усили и за негов ужас колона от монахини със сключени ръце и сведени очи изникна иззад ъгъла и тръгна към него. Явно и те като монахините в Годстоу се молеха и пееха химни по всяко време на денонощието. Нямаше къде да бяга. Затова спря разтреперан и наведе глава.

Една от монахините спря пред него.

— Кой си ти и какво правиш тук?

— Напишках се в леглото. И после се изгубих.

Опита да си придаде окаян вид и честно казано, не беше никак трудно. Подсмръкна и избърса нос с ръкав, при което получи силен шамар по бузата, който го запрати в стената.

— Мръсен сополанко! Качвай се в банята и се измий! Вземи мушама и сухо одеяло от гардероба в коридора и се връщай в леглото. Утре сутрин ще ти измислим наказание.

— Съжалявам, сестро…

— Стига си хленчил. Прави каквото ти казвам и да не си посмял да вдигнеш шум.

— Не знам къде е банята…

— Как да не знаеш? Качваш се по задното стълбище и отиваш в дъното на коридора. Само не вдигай шум.

— Добре, сестро.

Малкълм затътри крака с разкаян вид в посоката, в която беше посочила монахинята.

— Браво на теб! — прошепна Аста от рамото му. Потиснала беше инстинкта да се превърне в страшно животно с остри зъби и беше запазила облика на червеношийка.

— Лесно ти е на теб. Нали не отнесе ти шамара. Мушамата обаче ще ни свърши работа за сандъка.

— И одеялото…

Намери лесно стълбището. Също като останалите помещения, през които беше минал, и то беше осветено от слаба анбарна крушка. Това го накара да се зачуди как така в манастира още има захранване.

— Първо то прекъсва по време на наводнение — отбеляза той.

— Сигурно имат генератор.

Шептяха едва доловимо. В горния край на стълбите се простираше мрачен коридор, застлан с груба рогозка. Малкълм си спомни какво каза жената в пещерата и преброи вратите: двете от лявата страна бяха килиите на монахините, а отдясно се намираха двете бани и след тях яслата.

— Къде е шкафът с одеялата? — попита той.

— Ето там, между баните.

Отвори малката вратичка и го блъсна топлина и мирис на застояло. Над резервоар с топла вода се издигаха рафтове със сгънати одеяла.

— Ето ги и мушамите — посочи Аста.

Лежаха навити на рула на най-горния рафт. Малкълм свали една и взе две одеяла.

— Няма да мога нося повече с Лира на ръце. И така ще е доста трудно.

Той затвори тихо вратата на гардероба и двамата с Аста, която сега беше мишка, се ослушаха внимателно, щом стигнаха до яслата. Чуха тихо похъркване, което вероятно идваше от дежурната монахиня, някое и друго прохлипване и хленч, но нищо повече.

— Няма смисъл да чакаме — каза Малкълм.

Опита се да натисне бравата безшумно, но слабото изскърцване прозвуча в ушите му като трясък от паднала метална кофа. Нищо не можеше да направи. Шмугна се вътре и затвори вратата, след което спря и огледа стаята.

Помещението беше дълго, с приглушени анбарни лампи в двата края. Покрай едната стена се простираше редица детски креватчета, а покрай другата — малко по-големи легла. На голямо легло в по-близкия край спеше монахиня и, както предположи преди да влезе, именно тя похъркваше.

Подът беше застлан с износен линолеум, а стените бяха голи. Спомни си колко хубаво сестрите от Годстоу бяха обзавели детската стая на Лира и стисна юмруци.

— Не се разсейвай — прошепна Аста. — Тя е на някое от малките креватчета.

Какво ли не можеше да се обърка и Малкълм едва успя да изтика тези мисли от съзнанието си. Приближи се внимателно към първото креватче и надзърна вътре. Аста се превърна в нощна птица, кацна на креватчето и погледна надолу.

Едро дете с черна коса: не, съгласиха се с поглед.

Следващото дете беше твърде малко.

Онова след него имаше прекалено кръгла глава.

Третото беше прекалено русо.

Четвъртото прекалено голямо.

Петото… Монахинята в леглото зад тях изломоти нещо насън. Малкълм застина и затаи дъх. След миг жената въздъхна тежко и утихна.

— Продължавай — подкани го Аста.

Следващото дете беше голямо колкото Лира и имаше същата коса, но не беше тя. Малкълм се изненада: наистина нямаше как да я сбърка.

Пристъпиха към съседното креватче и в този момент някой натисна бравата.

Без да мисли, Малкълм се стрелна към най-близкото легло на отсрещната стена и се пъхна под него, стиснал одеялата и мушамата.

В другия край на стаята заговориха два гласа, единият несъмнено мъжки.

Малкълм потрепери от студ, макар вече да беше премръзнал.

„Помогни ми!“, помисли си той и Аста се превърна в пор и се уви около врата му.

Към тях бавно приближаваха стъпки. Гласовете говореха тихичко.

— Сигурен ли сте? — попита жената.

— Напълно. Детето е дъщерята на лорд Азриел.

— Но как се е озовала в пещера с шайка бракониери и разбойници? Не разбирам.

— Нямам представа, сестро. Едва ли ще разберем. Докато изпратят някого да ги разпита, ще са изчезнали. Признавам, това беше…

— По-тихо, отче.

Изглежда, и двамата бяха изнервени.

— Къде е тя? — попита свещеникът.

Малкълм надигна глава и проследи с поглед сестрата, която отиде до шестото креватче от по-близкия край.

Свещеникът се взря в детето.

— Утре сутрин ще я отведа.

— Извинявайте, отец Джоузеф, но няма да го допусна. Тя е поверена на нашите грижи и ще остане тук. Правилата на ордена ни повеляват така.

— Властта, която ми е дадена, е по-голяма от властта вашия орден. А и мислех, че сестрите на Светото смирение са възпитани в смирение. Детето идва с мен.

Свещникът се обърна и излезе от стаята. Няколко деца проплакаха в съня си, когато мина покрай тях, а сестрата на леглото в дъното потрепери и се обърна.

Другата монахиня постоя малко до креватчето на Лира и също тръгна към вратата, но по-бавно. Малкълм виждаше под редицата легла дължината на цялата стая и зърна как обутите й със сандали крака под дългото расо спират. Монахинята се обърна назад и постоя така известно време, а Малкълм се питаше: „Забелязала ли ме е? Какво ще направи сега?“.

В крайна сметка тя се обърна, излезе и затвори вратата след себе си.

Малкълм си помисли за Алис, как чака предано навън в студа, без да знае какво става вътре. Какъв късмет имаха двамата с Лира, че могат да разчитат на нея! От колко ли време лежеше тук? След малко трябваше да става. Умираше от студ.

Бавно и внимателно той се измъкна изпод леглото. Аста се озърташе на всички страни като котка с наострени уши. Щом Малкълм се изправи, долетя на рамото му като птиче.

— Монахинята се отдалечи по коридора. Да побързаме!

Малкълм, разтреперан като лист, отиде до креватчето. Протегна ръце към детето, но Аста го спря:

— Стой… — Той отстъпи назад и се огледа. — Не, не, погледни детето!

Спящото момиченце имаше гъсти черни къдрици.

— Това не е Лира — изрече объркано Малкълм. — Но монахинята каза…

— Огледай другите креватчета!

Той надзърна в двете съседни легла. Дясното беше празно, но в лявото…

— Това тя ли е?

Толкова беше сащисан, че дори не можеше да предположи. Приличаше на Лира, но сестрата говореше така уверено…

Аста кацна тихо на възглавницата и наведе глава към малкия демон, спящ сгушен върху гърлото на детето, и го побутна нежно. Детето се размърда и въздъхна.

— Е? — подкани я нетърпеливо Малкълм.

— Да. Това е Пан. Но има нещо… не знам… Нещо не е наред…

Аста повдигна главичката на малкото порче и щом я пусна, тя падна обратно на възглавницата.

— Трябваше вече да са се събудили — отбеляза момчето.

— Упоени са. Надушвам нещо сладникаво по устните й.

Това щеше да го улесни.

— Напълно ли си сигурна, че това е Лира?

— Ами виж я. Не я ли позна?

И когато се вгледа в лицето на детето на слабата светлина, Малкълм не изпита и капчица съмнение, че това е Лира, която обичаше.

— Да, тя е. Разбира се, че е тя. Да вървим.

Той разстла одеялата на пода и докато Аста нежно вдигна спящия Пан, Малкълм се наведе и взе детето, малко изненадан колко е истинско. Лира дори не помръдна, спеше дълбоко в ръцете му.

Положи я върху одеялата и я уви в тях. Аста се превърна в язовец, вдигна Пан с уста и поеха безшумно по пътеката между леглата, покрай спящата монахиня, която продължаваше да похърква, и отвориха вратата.

Тишина. Без да губи и миг, Малкълм излезе в коридора, а Аста го последва, затвориха вратата след себе си и тръгнаха обратно към стълбището.

Тъкмо когато слизаха от първото стъпало, голямата камбана иззвъня и така го стресна, че за малко да се прекатури надолу и да изпусне големия вързоп, но звънът само отбелязваше кръглия час. Не последва нищо. Слязоха по стълбите, минаха през кухнята до миялното помещение и намериха дървения сандък там, където го бяха оставили.

Малкълм сложи Лира на масата, застла сандъка с мушамата и настани детето вътре, завито с одеялата. След това Аста върна отпуснатия демон върху гърлото му.

— Готова ли си? — попита Малкълм.

— Аз ще мина първа — отвърна тя.

Момчето трепереше толкова силно, та се разтревожи да не изпусне сандъка, но успя да се вмъкне в шахтата с гръб и да издърпа дървената кутия след себе си. Щом се озоваха под решетката, той протегна ръка и освободи лостчето, което я държеше вдигната. Не можеше да предотврати рязкото й падане, нито трясъка, който прозвуча, и съжали, че просто не я остави отворена, но нямаше как да върне времето назад.

Запълзя обратно през тунела разтреперан, удари си главата, ожули си коленете, подхлъзваше се, падаше по лице, надигаше се отново и продължаваше напред в мрака, докато накрая Аста обяви:

— Почти стигнахме!

Малкълм видя бледа светлина да проблясва по мокрите стени, усети полъха на свеж въздух и чу плискането на вълни.

— Внимавай, не бързай толкова…

— Тя там ли е?

— Разбира се, че е там. Алис… Алис… приближи се…

— Защо се забави толкова? — прозвуча гласът й отдолу. — Чакай, подай си крака… точно така… сега другия…

Малкълм усети поклащането на лодката под нозете си и отпусна цялата си тежест надолу. Но пък сега не знаеше какво да прави със сандъка. Не можеше да мисли от умора, страх и студ.

— Държа лодката здраво, не бързай — каза Алис. — Просто го свали бавно. Не бързай. Хвана ли го здраво? Спокойно. Обърни се насам. Хванах го, държа го… Как не се е събудила? Каква мързеланка! Ела, миличка, ела при Алис. Мал, седни и се увий с тези одеяла. Трябва да се стоплиш. Ето, изяж това… остана от пещерата. Така ще се стоплиш по-бързо.

Алис тикна в ръцете му комат хляб, накиснат в мазнина, и той го налапа веднага.

— Дай ми греблото — промърмори с пълна уста и стичаща се по брадичката мазнина, и с гребло в свободната си ръка се оттласна от стената на извисяващия се бял манастир, като насочи вярната лодка обратно към бързото течение.