Филип Пулман
Малката лодка (19)

19. Бракониерът

В небето се стелеха тъмни облаци, но почти пълната луна зад тях ги обгръщаше с меко сияние.

Лира лежеше будна и гукаше, доволна от ритмичното поклащане на лодката. Скованите ръце и рамене на Малкълм постепенно се отпуснаха, а лодката се движеше бързо по тъмната вода. Алис гледаше съсредоточено назад към къщата, която се стопяваше в далечината. Дори в мрака Малкълм видя тревогата и гнева по лицето й, когато се наведе да оправи одеялата на Лира и да я погали по бузата.

— Искаш ли бисквита? — попита тя тихо.

Малкълм помисли, че говори на детето, но Алис гледаше към него.

— Какво има? Заспа ли? — тросна му се.

— О, аз ли? Да, бих искал бисквита. Всъщност искам голяма пържола и пудинг с дреболии. И лимонада. И…

— Стига. Глупаво е да говориш така, когато имаме само бисквити. Искаш ли бисквита, или не?

— Да.

Алис се наведе напред и му подаде шепа курабии с пълнеж от фурми. Малкълм ги изяде на малки хапки, които дъвчеше възможно най-продължително.

— Виждаш ли го? — попита той след няколко минути.

— Не виждам дори къщата. Съмнявам се, че пак ще ни догони.

— Обезумял е. Лудите не се отказват.

— Значи и ти трябва да си луд.

Малкълм не знаеше какво да отговори, затова продължи да гребе мълчаливо, макар течението да ги носеше толкова бързо, че би било достатъчно само да направлява лодката и да държи курс право напред.

— Вероятно вече е мъртъв — обади се след малко Алис.

— И аз си го помислих. Кървеше много силно.

— Мисля, че там на бедрото има артерия. А и демонът…

— Хиената няма как да оживее. И двамата не могат да се движат.

— Дано са мъртви.

Облаците от време на време се разкъсваха и ярката луна засилваше между тях — толкова ярка, че Малкълм едва ли не трябваше да засенчи очи. Алис се вгледа още по-съсредоточено в реката зад гърба им, а момчето въртеше глава наляво и надясно оглеждаше от двете страни в търсене на място, където да спрат за почивка. Ала от бурната вода стърчаха единствено изолирани групички голи дървета. Имаше чувството, че от умора е изпаднал в нещо като транс и на моменти спящото му тяло гребе, взира се напред и направлява лодката без каквото и да било участие от страна на сънуващия му ум.

С изключение на свирещия над реката вятър, от време на време се чуваше само жуженето на насекоми. Кой знае какви гадини се въдеха при толкова мръсна вода.

— Внимавай комарите да не нахапят Лира — каза той.

— Какви комари? Твърде студено е.

— Чувам ги как бръмчат.

— Не са комари — рече Алис презрително и кимна към нещо зад гърба му.

Той се обърна. Големите облаци се бяха разкъсали и луната огряваше надлъж и нашир. Единственото, което се движеше целенасочено из цялата водна пустош, беше катер далеч зад тях. Забеляза го само заради прожектора на носа, който се приближаваше все повече.

— Дали е Бонвил? — зачуди се Малкълм.

— Невъзможно. Откъде ще намери моторна лодка?

— Още не са ни забелязали.

— По какво позна?

— Защото въртят прожектора. А и ако искаха да ни настигнат, щяха да се движат много по-бързо. Все пак трябва да се скрием, защото наближат ли още малко, ще ни видят.

Малкълм преви гръб, за да движи греблото по-бързо, макар всяка костица и мускулче в тялото му да крещеше от болка и изтощение. Не искаше да плаче пред Лира, защото за нея той изглеждаше голям и силен, а и щеше да се стресне, ако го види уплашен, поне така си мислеше.

Затова стисна зъби, продължи да потапя греблото във водата и се опита да не обръща внимание на бръмченето на мотора, което ставаше все по-силно.

Течението ги носеше към район с хълмове и гори. Възвишенията бяха разположени по-близо едно до друго, а в горите, освен голи широколистни дървета, имаше и многобройни иглолистни видове. Облаците отново скриха луната и потопиха всичко в мрак.

— Изгубих ги от поглед — каза Алис. — Скрили са се зад онази гора… Не, ето ги там.

— Според теб на какво разстояние са?

— Ще ни настигнат след около пет минути.

— Тогава ще отбия.

— Защо?

— Във водата корабът може да ни преобърне. На сушата имаме някакъв шанс.

— Шанс за какво?

— Да останем живи.

Всъщност Малкълм толкова се страхуваше, та се опасяваше да не изпусне греблото. От лявата им страна се издигаше залесен склон с, както изглеждаше в тъмата, каменен откос, но това вероятно беше просто покрив на голяма къща — все пак Малкълм пое нататък и тогава луната се подаде отново.

Не беше покрив, а ивица равна земя преди началото на гората. Малкълм прекара лодката върху меката пръст, Алис взе Лира и слезе на сушата с едно ловко движение. Малкълм също изскочи и се обърна назад към катера.

Алис пое нагоре по баира, откритото пространство не беше кой знае колко голямо, от всички страни го обрамчваха вечнозелени смърчове с остри бодливи листа. Тя наблюдаваше внимателно корабчето, притиснала бебето до гърдите си, като пристъпваше неволно от крак на крак, разтреперана и задъхана.

На Малкълм му беше ужасно трудно да се движи; всяко мускулче в тялото му трепереше. Той вдигна очи към гъстите вечнозелени корони на дърветата, по-тъмни от небето. Луната светеше безмилостно, но не успяваше да проникне през балдахина от клони. Той издърпа лодката на каменистия бряг и я скри в сянката на смърчовете, миг преди лъчът на прожектора да проблесне иззад горичка на около двеста метра и да зашари към тях.

— Не мърдай — каза Малкълм. — Стой напълно неподвижно.

— За глупачка ли ме вземаш? — промърмори тихичко Алис.

Лъчът ги освети, ярък, ослепителен. Малкълм затвори очи и застина като статуя. Алис зашепна на Лира да кротува. След секунда лъчът ги отмина и корабчето продължи по пътя си.

Страхът, който Малкълм потискаше откакто намушка Бонвил, се завърна с пълна сила, той се преви и повърна.

— Не се тревожи — успокои го Алис. — След минутка ще се почувстваш по-добре.

— Дали?

— Да, ще видиш.

За пръв път чуваше подобна съчувствена нотка в гласа й и се изненада. Лира хленчеше. Малкълм избърса уста и намери фенерчето в лодката. Включи го и го размаха, за да разсее малката. Тя спря да плаче и протегна ръчички към него.

— Няма да ти го дам. Трябва да намеря съчки и да запаля огън. След като се стоплим…

Не знаеше как да довърши изречението. По-силен страх не беше изпитвал в живота си. Но защо? Опасността беше отминала.

— Алис, страх ли те е?

— Да, но не много. Ако бях сама, щях да съм много по-уплашена, но след като сме двамата…

Малкълм пое по късия склон към гората. Дърветата растяха толкова нагъсто, че едва си проправяше път, а игличките им драскаха ръцете и главата му. Но изпита облекчение; всяка задача би му донесла облекчение в този момент. Пък и по земята имаше достатъчно сухи клонки, така че след малко вече беше събрал цял наръч.

Когато се върна, завари Алис, станала напрегнато на крака.

— Какво има?

— Връщат се — посочи тя с пръст.

В посоката, от която бяха пристигнали, по водната повърхност шареше лъч — прожектор — и макар да беше доста далеч, корабчето изглеждаше като на някоя институция — полицията или Дисциплинарния съд. Явно търсеше нещо или някого. Приближаваше се сравнително бавно, но неумолимо, и скоро щеше да ги открие.

В този миг прошумоляха листа, клоните се разделиха и от гората излезе мъж.

— Малкълм — каза той, — прибери лодката по-навътре, побързай! Донеси бебето тук. Онова корабче е на Дисциплинарния съд. Хайде, по-бързо!

— Господин Боутрайт? — възкликна Малкълм изумено.

— Да, аз съм. Хайде, по-живо!

Алис изтича с Лира към прикритието на дърветата, а Малкълм развърза лодката и с помощта на Джордж Боутрайт я изтегли по склона до ниските клони на едно дърво. Извади раницата на Бонвил и преобърна лодката, в случай че завали.

Междувременно корабчето с прожектора се приближаваше.

— Откъде знаете, че е на Дисциплинарния съд? — попита Малкълм шепнешком.

— Патрулира. Не се тревожи. Ако стоим тихо и кротко, няма да спрат тук.

— Бебето…

— Капка вино и ще се успокои — рече Боутрайт и подаде нещо на Алис.

Малкълм се огледа. Наоколо не се виждаха други хора — само Боутрайт и плътни сенки, но тогава облаци отново затулиха луната и сенките се сляха в по-плътна тъмнина. Лъчът на прожектора се приближи.

— Къде е Алис? — обърна се Малкълм към Аста.

Демонът му отвърна едва доловимо:

— Навътре в гората с Лира.

Нещо явно беше привлякло вниманието на мъжете в корабчето, защото прожекторът се насочи към брега и освети дърветата. Малкълм имаше чувството, че е изложен на показ.

— Не мърдай и няма да те видят — промърмори Джордж Боутрайт в тъмното.

От корабчето се разнесе глас:

— Това следи от стъпки ли са?

— Къде? — попита друг.

— По тревата. Ето там долу.

Лъчът на прожектора се насочи натам. Гласовете отново заговориха, този път по-тихо.

— Дали… — зашепна Малкълм, но миришещата на пушек длан на Боутрайт му запуши устата.

— Няма смисъл да си губим времето — обади се единият глас. — Да вървим.

И лъчът се отдръпна, моторът забръмча по-силно и корабчето се отдалечи бавно. След минутка изчезна сред тъмната вода.

Боутрайт свали ръка от устата на Малкълм. Момчето трепереше толкова силно, че не можеше да продума. Олюля се и Боутрайт го прихвана.

— Кога спа за последно? — попита той.

— Не помня.

— Е, тогава ела да хапнеш яхния. Майка ти би се гордяла с яхнията, която си готвим в пещерата. Искаш ли аз да я нося?

Раницата беше тежка, но Малкълм поклати глава, а след като осъзна, че Боутрайт няма как да го види в тъмното, прошепна:

— Не.

Трудно му беше да пъхне ръце в презрамките и Боутрайт му помогна. На няколко метра по-навътре в гората имаше полянка, където Алис седеше на повален дънер с Лира, спяща в скута й. Алис й беше дала с лъжичка малко вино.

Щом зърна Малкълм, тя стана и отиде при него, притиснала детето към гърдите си.

— Вземи Лира, трябва да пишкам…

Тикна бебето в ръцете му и се шмугна в храстите.

Въпреки треперенето си Малкълм пое сигурно мъничето и се вслуша в спокойното му дишане.

— Трябваше по-рано да ти дадем вино — прошепна нежно. — Спиш като бебе.

Боутрайт му каза:

— Ще вървим още към пет минути. Трябва ли ти нещо друго от лодката?

— Тя на безопасно място ли е там?

— Никой няма да я види, синко.

— Добре. Вътре има разни неща за бебето. Алис знае какво да вземе.

В този момент момичето се върна, като приглаждаше полите си. Чула беше разговора им и започна да вади възглавница, одеяла, тенджерата, пакет пелени, кутия сухо мляко… Но и тя трепереше като Малкълм.

— Разстели онова одеяло на земята — заръча й Боутрайт и след като натрупа всичко по средата, събра четирите края и преметна вързопа на рамо. — Елате с мен.

— Ще можеш ли да я носиш? — прошепна Алис.

— Да, за малко. Спи дълбоко.

— Трябваше по-рано да се сетим за виното.

— И аз това си помислих.

— Не знам обаче как ще се отрази на стомаха й. Дай да я взема. Ти мъкнеш и раница. Къде я намери? Негова ли е?

— Да, извадих я от лодката му.

Зарадва се, че Алис взе бебето, защото раницата тежеше много. Нямаше представа защо я прибра — грабнал я беше само за да я използва в преговорите с Бонвил. Може би вече не им трябваше. Но пък Бонвил беше шпионин и вътре сигурно имаше доказателства за дейността му. Реши да я даде на доктор Релф.

При тази мисъл сърцето му се сви. Уютните следобеди в топлия й дом, разговорите за книги, историята на идеите! А сега сигурно щеше да бъде преследван до края на живота си като господин Боутрайт. Докато траеше наводнението и цареше пълен хаос, нямаше да е толкова страшно, но когато положението се нормализираше… Всъщност, струваше му се, че повече никога няма да води нормален живот.

След няколко минути стигнаха до голяма поляна с висока скала в единия край. Луната отново се подаде иззад облаците и на сребристата й светлина видяха входа на пещера, частично скрит зад храсталаците. Носеше се мирис на дим, примесен с най-различни благоухания — печено месо и сос — и тихи гласове.

Господин Боутрайт вдигна тежко платнище и пусна Малкълм и Алис в пещерата. Щом влязоха, разговорът секна. На светлината на фенер видяха няколко души — мъже, жени и две деца, насядали по земята и на дървени щайги, да ядат от метални чинии. До огъня седеше едра жена, която Малкълм позна — госпожа Боутрайт.

Жената зърна първо Алис и възкликна:

— Алис Парслоу, ти ли си това? Познавам майка ти. А ти си Малкълм Полстед от „Пъстървата“. Мили боже! Къде ги намери, Джордж?

— Потопът ги е довлякъл дотук.

— Наричайте ме Одри — каза им жената и стана. — А това кой е? Момченце ли е, или момиченце?

— Момиченце — отвърна Малкълм. — Казва се Лира.

— Трябва да й сменим пелените. Ето там има топла вода. Носите ли бебешка храна? Най-добре би било, ако има мляко на прах… А, носите си. Добре. Ще сложа вода да кипне, докато я преобуете. После и вас ще нахраним. Чак от Оксфорд ли ви домъкна течението? Сигурно сте много уморени? Е, след като хапнете, ще поспите.

— Къде се намираме? — попита Малкълм.

— Някъде в Чилтърнс. Засега сме в безопасност. Тези хора са в нашето положение, но не ги разпитвайте, не е възпитано.

— Добре — рече Алис.

— Благодаря — добави Малкълм и двамата се отдалечиха от вечерящите хора в другия край на пещерата.

Одри Боутрайт им донесе фенер, който закачи на един камък. На топлата му светлина Алис свали изцапаните пелени на Лира и подаде смрадливото вързопче на Малкълм.

— Рокличката й също е мокра — отбеляза той.

— Ще я изперем и ще я метнем на някой храст да изсъхне. Засега ще я увия в одеяло, а когато се върнем в лодката, ще я облечем с друга дрешка. Останал е само един кат сухи дрехи.

Малкълм взе подгизналия вързоп и внимателно отдели нещата за пране и нещата за изхвърляне. Огледа се да види къде изхвърлят боклука и забеляза, че момче на неговите години го наблюдава.

— Чудиш се къде изхвърляме боклука, нали? — заговори го то. — Ела, ще ти покажа. Как се казваш?

— Малкълм. А ти?

— Андрю. Това сестра ти ли е?

— Кой, Алис ли? Не…

— Говорех за бебето.

— А, тя ли? Не, просто я спасихме, когато стана наводнението.

— Откъде си?

— От Оксфорд. А ти?

— От Уолингфорд. Изхвърли боклука в онази яма.

Момчето искаше да помогне, но на Малкълм не му беше до приказки. Копнееше единствено да легне да спи. Все пак, за да не си създава врагове ненужно, на връщане към пещерата размени няколко думи с него.

— С родителите си ли си тук? — попита го.

— Не. Само с леля.

— Наводнението навън ли те свари?

— Аха. Много хора от нашата улица се удавиха. Такъв потоп сигурно не е имало от времето на Нои.

— Да, вероятно. Но навярно водата скоро ще се отдръпне.

— Четиресет дни и четиресет нощи.

— Така ли? А, да, вярно… — Малкълм си спомни уроците по вероучение.

— Как се казва бебето?

— Лира.

— Лира… А кое е голямото момиче. Алис ли се казваше?

— Тя е просто приятелка. Благодаря, че ми показа ямата. Лека нощ.

— Лека нощ — отвърна малко разочаровано Андрю.

Алис хранеше Лира под фенера. Изглеждаше изтощена. Одри Боутрайт им донесе две метални чинии с топла яхния и картофи.

— Дай ми я. Аз ще довърша. Вие седнете да хапнете.

Алис й подаде мълчаливо детето и взе чинията. Малкълм никога не беше изпитвал такъв вълчи глад, нито беше опитвал по-вкусно ястие, дори в кухнята на майка си.

Изгълта яхнията и очите му започнаха да се притварят. Успя обаче да остане достатъчно буден, за да вземе Лира, след като Одри я потупа по гръбчето, и да я занесе на Алис, която вече се беше свила на земята.

Господин Боутрайт му подаде купчина одеяла и платнени чували, пълни със слама. С последни сили Малкълм ги постави един до друг, положи Лира между себе си и Алис и потъна в най-дълбокия сън в живота си.

 

 

Лира ги събуди, когато сивкавата зора на влажния ден се промъкна в пещерата. Аста сънено гризна ухото на Малкълм и той се стресна като удавник, опитващ се да изплува от езеро с опиум, когото приятната омая дърпа надолу, а на повърхността го чакат единствено студ, страх и задължения.

Лира плачеше и Аста опитваше да успокои Пан, ала малкото порче беше безутешно и зарови муцунка във врата на Лира, което само я раздразни още повече. С натежали клепачи Малкълм се надигна и залюля нежно бебето. И това не помогна, затова я взе на ръце.

— Добре си се потрудила тази нощ — отбеляза тихо той. — Можем цял обор да напълним. Ще пробвам сам да ти сменя пелените. Алис още спи.

Лира малко се укроти в ръцете му, но не млъкна напълно. Плачът й премина в хленчене, а Пан надигна глава и остави Аста да го близне по носа.

— Какво правиш? — промърмори Алис, а демонът й се събуди с тихо ръмжене.

— Аз ще я преобуя, не ставай.

— Всичко ще оплескаш. — Алис се надигна.

— Да, вероятно така ще стане — съгласи се Малкълм с известно облекчение.

— Кое време е?

— Зазорява се.

Говореха съвсем тихо, за да не събудят останалите. Алис наметна одеялото на раменете си, пропълзя до огъня и сложи цепеница в купчината пепел, след което я разрови, намери няколко червени въглена и постави тенджерата върху тях. Наблизо имаше каца с прясна вода; Одри беше заръчала, след като пият от нея, да я допълват от извора навън и Алис излезе с ведро, докато водата в тенджерата кипне.

През това време Малкълм разхождаше Лира напред-назад. Отидоха до входа на пещерата и надзърнаха навън — дъждът се сипеше неумолимо като плътна завеса във влажния въздух. Погледнаха назад към пещерата, където от двете страни на огъня хората спяха, някои поединично, други сгушени заедно. Оказа се, че са повече, отколкото му се сториха предишната вечер. Вероятно някои вече бяха заспали, когато пристигнаха, а други се бяха прибрали в пещерата по-късно. Може би бяха ходили на лов. Сигурно наводнението беше изтласкало по високите места не само хората, но и елени, и фазани, и вероятно наоколо изобилстваше от дивеч.

Малкълм шепнеше всичко това на Лира и я полюляваше в ръце, докато крачеше из пещерата. По едно време Аста се обади:

— Виж какво прави Пан.

Демонът на Лира се беше превърнал в котенце и неволно мачкаше с лапички ръката на Малкълм. Момчето се стъписа. Почувства се привилегирован и смутен. Значи голямото табу да не докосваш чужд демон се учеше с времето, а не беше инстинктивно. Заля го вълна от обич към детето и демона, но те не забелязваха, защото Лира продължаваше да хленчи, а Панталеймон след малко пусна ръката на Малкълм и се превърна в жаба.

И внезапно момчето отново се скова от силен страх. След онова, което сториха на Бонвил… Когато хората от Дисциплинарния съд намереха намушкания мъж и демона му с разкъсан крак, щяха още по-настървено да преследват него и Алис. Ножът в раната ли остана? Бонвил мъртъв ли беше? Не знаеше. Всичко се бе случило с кошмарна бързина.

— Готово — каза Алис тихо зад гърба му и Малкълм подскочи стреснато. Но тя не се изсмя. Сякаш знаеше какви мисли му минават през главата, сякаш и сама мислеше за същото. Погледът, който си размениха, преди да се върнат при огъня, се запечати в съзнанието на Малкълм завинаги; беше дълбок, сложен и интимен, докосна всяка част от него — тяло, демон и дух.

Малкълм коленичи до огъня и двамата с Аста занимаваха Лира, докато Алис я преобличаше.

— Вижда се, че умее да разсъждава, макар да не може да говори — каза момчето.

— Не и от този край — лаконично отвърна Алис.

С настъпването на утрото един или двама от спящите се пробудиха. Малкълм взе мръсните пелени и се промъкна на пръсти навън към ямата, която момчето му показа снощи.

— Не го видях в пещерата — прошушна Аста.

— Сигурно спи някъде другаде.

Намериха ямата, изхвърлиха боклука и забързаха обратно, защото дъждът вече ги беше измокрил до кости. Когато се върнаха, видяха, че Одри държи Лира, вече достатъчно спокойна, макар и малко нащрек, докато Алис приготвяше млякото.

— Къде е майка й? — поинтересува се Одри и се настани до огъня.

— Не знаем — отвърна Малкълм. — Гледаха я монахините в Годстоу, тъй че сигурно е дете на важни хора.

— Да, сещам се за монахините. Сестра Бенедикта, нали?

— Да, тя ръководи манастира. Но за бебето най-вече се грижеше сестра Фенела.

— Какво стана с тях?

— Манастирът се срути при наводнението. Успяхме да измъкнем бебето в последния момент. След това потопът ни отнесе.

— И не знаеш кои са родителите й, така ли?

— Не. — Лъжеше все по-убедително.

Одри подаде детето на Алис, която беше приготвила шишето. В това време господин Боутрайт се събуди, протегна се и излезе от пещерата. Другите също започнаха да стават.

— Кои са тези хора? — попита Малкълм. — Всички ли са ви са роднини?

— Това там са синът ми Саймън, жена му и двете им деца. Другите… просто се събраха оттук-оттам.

— Снощи говорих с момче на име Андрю.

— А, племенникът на Дорис Уичър. Дорис е онази там до голямата скала. Те са от Уолингфорд. Леле, колко е гладна — възкликна Одри, възхитена от лакомото мляскане на Лира.

Дорис Уичър още спеше. От Андрю нямаше и следа.

— Едва ли ще останем дълго — каза Малкълм. — Само докато спре дъждът.

— Останете колкото пожелаете. Тук сте на сигурно място. Никой не знае за тази пещера. Някои от нас предпочитат да не се разчува къде са, а и все още никой не ни е открил.

Господин Боутрайт се върна в пещерата целият измокрен, със заклано пиле в ръка.

— Умееш ли да скубеш кокошки, Малкълм? — попита той.

Малкълм умееше, защото беше наблюдавал сестра Фенела в кухнята на манастира. Веднъж или два пъти беше скубал пилета и в странноприемницата. Той взе хилавата птица и се захвана за работа, а господин Боутрайт седна, разрови огъня и запали лула.

— Какво разправяха, след като изчезнах? — поинтересува се той. — Някой предположи ли къде съм отишъл?

— Не. Само казваха, че сте единственият човек, измъкнал се от Дисциплинарния съд. На другия ден идваха да разпитват къде сте, но никой не каза нищо. Е, един-двама заявиха, че имате страшни магически сили и ставате невидим, тъй че никога няма да ви намерят.

Господин Боутрайт се разсмя гръмко.

— Чу ли това Одри? — изкиска се той. — Мога да ставам невидим!

— Понякога ми се ще да онемяваш — сряза го тя.

— Подготвях се за подобно нещо — поде лодкарят. — Винаги трябва да имаш план за бягство. И когато моментът настъпи, не бива да се колебаеш нито за миг. Нали, Одри? Та имахме план за бягство и го изпълнихме още вечерта, когато онези проклетници дойдоха в „Пъстървата“.

— Направо тук ли дойдохте?

— Може да се каже. Има тайни пътеки и скривалища из цялата гора, из цял Оксфордшир и Глостършир, и Бъркшир. По тях можеш да стигнеш незабелязано от Бристол чак до Лондон.

— Какво стана, когато реката се разля?

— А, това промени всичко. Първоначално наводнението им даде предимство, защото разполагат с повече лодки и хора. Но ние просто се преместихме по-нависоко. Тук, където се намираме в момента, е най-високата точка в Бъркшир.

— Но след като трябва да обхождат по-малко суша, няма ли да ви открият по-лесно?

— Не, защото имаме повече пътища за бягство — изтъкна Джордж Боутрайт. — Сега можем да се измъкнем и по вода. Познаваме всички преки пътища, плитчини и вирове. Винаги можем да им избягаме. А и водата е на наша страна.

— Не разбирам — рече Малкълм и обърна пилето.

— Съществата във водата, Малкълм. Не говоря за рибите, а за старите богове. За Стария Темза, виждал съм го с корона от водорасли и тризъбец. Той е на наша страна. Проклетият Съд никога няма да победи Стария Темза. Има и други създания. При нас дойде един мъж, който видял русалка край Хенли. Морското равнище толкова се било покачило, че тя дошла от морето по реката. Кълнеше се, че ако отново види русалката, ще избяга с нея. Два дни по-късно изчезна. Сигурно наистина е избягал с нея. Аз му вярвам.

— Ако говориш за Том Симс — намеси се Одри, — по-скоро лежи някъде пиян, а русалката му е морско свинче.

— Не е била морско свинче. Говорил е с нея. Гласът й бил сладък като звъна на камбанки, така каза. Бас държа, че сега живее с нея някъде из Германския океан.

— В такъв случай сигурно е премръзнал целият — презрително подхвърли Одри. — Дай това пиле, аз ще го довърша.

Малкълм смяташе, че се справя добре, но с радост й го даде. Пръстите му бяха сковани от студа и не успяваше да отскубне по-дребните перца.

— В онази кутия има хляб, а в съседната сирене. Върви да си вземеш — каза Одри.

Кутиите бяха от поцинкована стомана. В първата имаше три и половина самуна, твърди и сухи, както и нож, с който да отреже филия. Малкълм отряза по един дебел комат за себе си и Алис и взе няколко парчета сирене. В това време Дорис Уичър, която спеше наблизо, се събуди и се огледа сънено.

— Андрю? Къде е Андрю?

— Не съм го виждал тази сутрин — отвърна Малкълм.

Дорис седна тромаво, лъхтеше силно на алкохол.

— Къде се е дянал?

— От снощи не съм го виждал.

— Ти пък кой си?

— Малкълм Полстед. — Нямаше смисъл да й дава фалшиво име, защото господин Боутрайт го познаваше.

Дорис Уичър изстена и легна отново, а Малкълм занесе хляба и сиренето на Алис. Одри Боутрайт държеше Лира и я потупваше по гръбчето, а бебето покорно се отблагодари с оригване. Малкълм седна и захапа твърдата филия, стомахът му беше благодарен, макар че челюстта го заболя от дъвчене.

И щом се настани удобно и се отпусна, ужасният спомен се завърна: убил беше Бонвил; с Алис бяха убийци. Страшната дума се отпечата в съзнанието му като с печатарска преса върху лист хартия, а мастилото беше червено. Аста се превърна в нощна пеперуда и литна от рамото му при демона на Алис. Бен наклони глава, докато Аста му говореше. Госпожа Боутрайт разхождаше Лира и я представяше на хората, които едва сега се събуждаха, а някой друг се занимаваше с пилето — изкорми го, наряза го и го поръси с брашно. Ако само с него трябваше да се нахранят всички присъстващи, опита Малкълм да разсее мислите си, значи ще си останат гладни.

Алис се примъкна до него и прошепна:

— Този господин…

— Боутрайт.

— Вярваш ли му?

— Да, в общи линии.

— Все пак не бива да оставаме дълго тук.

— И аз така смятам. А и онова момче…

Разказа й за Андрю. Тя се намръщи.

— И казваш, че в момента не е тук?

— Аха. Започвам да се тревожа.

В този момент лелята на Андрю се приближи с олюляване до огъня и седна тежко. Алис й хвърли свиреп поглед. Дорис Уичър обаче не забеляза — страдаше от махмурлук, а от нея се носеше толкова силен мирис на алкохол, че Малкълм едва дишаше. Демонът й врана се препъваше и олюляваше.

В този момент жената погледна към Малкълм и рече:

— Ти ли питаше за Андрю?

— Да. Не го видях тази сутрин.

— Защо ти е притрябвал?

— Снощи си говорехме и той каза нещо интересно. Исках да го разпитам повече.

— За онова проклето Братство ли става въпрос?

Всички нерви в тялото на Малкълм застанаха нащрек.

— Братството на свети Александър? Той член ли е?

— Да. Казах му на този нехранимайко, че…

Малкълм скочи на крака и щом видя това, Алис също стана.

— Трябва да тръгваме веднага.

Алис изтича при Одри Боутрайт, която разговаряше с друга жена пред входа на пещерата и дундуркаше Лира. Малкълм се озърна и видя Джордж Боутрайт да прави капан от пръчки.

— Господин Боутрайт, извинявайте, че ви прекъсвам, но ние трябва да тръгваме. Бихте ли ни показали пътеката…

— Не се тревожи за корабчето на Съда от снощи — успокои го Боутрайт. — Едва ли ще…

— Не е заради него. Трябва да отведем Лира преди…

Точно в този момент зад тях прозвучаха гласове. Малкълм се обърна и видя как Алис застава между госпожа Боутрайт и мъж с тъмна униформа. Други трима-четирима мъже препречиха входа на пещерата, за да не се измъкне никой. А зад тях, отчасти засрамен, отчасти горд, се спотайваше Андрю.

Малкълм се спусна да помогне на Алис, която се мъчеше да изтръгне Лира от ръцете на Одри Боутрайт. Но един от мъжете я сграбчи за врата и се разкрещя. Малкълм също се разкрещя, макар да не знаеше какво крещи. Одри се дръпна да занесе Лира по-навътре в пещерата, господин Боутрайт се опита да й помогне, а малката пищеше уплашено. По някое време Малкълм се добра до госпожа Боутрайт и протегна ръце към Лира, ала в този миг върху главата му се стовари силен удар и го просна зашеметен на земята. Алис хапеше ръцете на мъжа, който я държеше, риташе с двата си крака и пищеше.

Малкълм се надигна немощно на колене и му се зави свят. Сред гълчавата от гласове до ушите му достигна ясно само един и той извика:

— Лира! Лира! Идвам!

Нещо тежко го повали отново на земята. Беше Одри Боутрайт, която един от униформените блъсна, след като изтръгна детето от ръцете й. Малкълм се помъчи да се измъкне изпод тялото й, но това беше трудна задача, защото и тя се опитваше да стане. Момчето все пак успя да се надигне на колене. Алис лежеше на земята, Джордж Боутрайт също, а някой плачеше, но не беше Лира. Някъде далеч се чуваха крясъци — женски глас, неразбираем от ярост и безпомощност. Одри Боутрайт се разплака, когато видя съпруга си проснат в несвяст до нея.

Мъжете с тъмни униформи си бяха тръгнали и бяха отвели Лира.