Филип Пулман
Малката лодка (18)

18. Лордът убиец

На Малкълм никога не му беше хрумвало, че цяла река и районът около нея може да изчезнат при наводнение. Не можеше да си представи откъде се беше взело цялото това необятно количество вода. По едно време топна ръка в нея и докосна пръста си с език, едва ли не с очакването, че ще е солена, все едно Бристолският канал се излива през Лондон. Но водата не беше солена — вкусът й беше неприятен, но беше сладка.

— Ако пътувахме към Лондон и нивото на реката беше нормално, за колко време бихме стигнали? — попита Алис.

Това беше първото, което каза, откакто тръгнаха от аптеката преди два часа.

— Знам ли? Разстоянието е към сто километра, може би малко повече заради завоите на реката. Но се движим по течението, така че…

— Добре де, колко време отнема?

— Няколко дни.

Алис направи отвратена гримаса.

— Сега обаче ще стигнем по-скоро, защото течението е по-силно — припряно добави Малкълм. — Виж колко бързо преминаваме покрай онези дървета.

От водата се подаваше върхът на хълм, увенчан с малка горичка, съставена предимно от дъбове, чиито голи клони се открояваха печално на фона на сивото небе. Но лодката се движеше бързо; след минута вече бяха отминали дърветата и хълмът остана зад гърба им.

— Така че може да пристигнем и само след ден.

Алис не каза нищо, но посегна да загърне Лира по-добре с одеялото. Детето лежеше в скута й, толкова плътно увито, че се виждаше само темето му и пъстрата пеперуда Панталеймон, кацнал в косата й.

— Тя добре ли е? — попита момчето.

— Така изглежда.

Аста изпитваше силно любопитство към Пан. Забелязала беше, че демончето може да сменя формата си, докато двамата с Лира спят. Според теорията й Пан ставаше пеперуда, когато Лира сънува, но Малкълм не го вярваше. Разбира се, нито един от двамата нямаше ни най-малка представа какво се случва, докато те самите спят. Знаеха, че понякога Аста заспива като едно животно, а се буди като друго, но на сутринта нямаха спомен от самото преобразяване. На Малкълм му се щеше да обсъди въпроса с Алис, но се страхуваше от презрението, което щеше да се излее върху него.

— Обзалагам се, че сънува — настоя Аста.

— Кой е онзи? — обади се внезапно Алис.

Сочеше с пръст някъде зад гърба на Малкълм. Той се обърна и видя мъж в лодка, едва забележим в сивкавата далечина, да се приближава бързо към тях.

— Не виждам добре. Може да не е…

— Той е — твърдо заяви Алис. — Проклетият демон стои на носа. Греби по-бързо.

И от това разстояние Малкълм виждаше, че другата лодка се движи тромаво и не може да се мери с бързината на „Красивата дивачка“, но мъжът беше много по-едър и силен от него и гребеше решително.

Затова той също загреба по-бързо. Не можеше обаче да поддържа темпото дълго, защото го заболяха раменете, ръцете, кръстът и целият гръб.

— Какво става? Приближава ли се? — попита той.

— Изостава. В момента не го виждам, скри се зад едно възвишение… Давай, греби!

— Не мога по-бързо. След малко ще трябва да си почина. Освен това…

Промяната в скоростта събуди Лира и тя се разплака тихичко. Скоро трябваше да я нахранят, което означаваше да спрат някъде, да накладат огън и да стоплят вода в тенджерата. С други думи, да намерят закътано местенце.

Малкълм започна да се оглежда, без да спира да гребе с всички сили. Намираха се в широка долина, вероятно високо над речното корито. От лявата им страна от водата се издигаше горист склон, а отдясно имаше голямо бяло имение, кацнало на зелен хълм, обрамчен от дървета. И двете възвишения се намираха сравнително далеч; мъжът зад тях несъмнено щеше да види накъде отиват, преди да успеят да се скрият от поглед.

— Поеми към къщата — нареди Алис. И Малкълм смяташе, че това е по-разумният вариант, затова се насочи бързо нататък. Когато наближиха, видяха от един от многобройните комини да излиза тънка струя дим, преди вятърът да я разнесе.

— Вътре има хора — каза той.

— Добре.

— Щом наблизо има хора — обади се Аста, — той едва ли…

— Ами ако той е вътре в къщата? — попита Малкълм.

— Нали е в лодката зад нас. Той беше, нали?

— Вероятно. Не видях много добре.

Малкълм изведнъж се почувства ужасно уморен. Нямаше представа от колко време гребе и когато забави темпо с наближаването на къщата, изпита още по-силно изтощение, студ и глад. Едва държеше очите си отворени.

Пред тях се издигаше полегат тревист склон, който водеше до бялата фасада на имението с фронтон и колонада отпред. Зад колоните имаше човек, но на слабата светлина в мрачния ден се виждаше единствено, че се движи. Пушекът излизаше от комин в задната част на зданието.

Малкълм спря лодката, когато дъното й опря в брега.

— Какво ще правим сега? — попита Алис.

Склонът не беше стръмен, а водата се простираше няколко метра по-навътре, но лодката не можеше да стигне дотам.

— Свали си обувките и чорапите — каза Малкълм и изхлузи ботушите си. — Ще издърпаме лодката от водата. По тревата ще се плъзга много лесно.

От къщата се чу вик. Между колоните се появи мъж и им показа е жест да се махат, след което отново изкрещя, но те не разбраха какво.

— Иди да му кажеш, че трябва да нахраним бебето и да си починем малко — каза Малкълм.

— Защо аз?

— Защото към теб ще е по-благосклонен.

Изтеглиха лодката от водата и когато Алис нацупено тръгна към мъжа, той отново закрещя.

Малкълм издърпа лодката до един храст в края на моравата, седна тежко до нея и заговори на Лира:

— Я виж кой се е събудил! Спиш си сладко по цял ден. Ех, да бях бебе.

Лира се намуси. Малкълм я извади от лодката и я постави в скута си, като се опита да не обръща внимание на миризмата, която означаваше, че трябва да й сменят пелените, на схлупеното сиво небе, на студения вятър и на мъжа с лодката, който отново се появи в далечината. Просто вдигна бебето на ръце и малко смутено го целуна по челото.

— Аз ще те пазя. Алис говори с онзи човек и след малко ще те заведем вътре, ще накладем огън и ще ти стоплим мляко. Разбира се, ако майка ти беше тук… Но ти нямаш майка, нали? Просто са те намерили някъде. Лорд канцлерът те е намерил под някой храст и си е казал: „Да му се не види! Аз не мога да се грижа за бебе. Най-добре да го занеса при монахините в Годстоу“. И така за теб започна да се грижи сестра Фенела. Бас държа, че я помниш. Тя е добра старица, нали? Но тогава реката придойде и трябваше да те спасим с лодката. Чудя се дали ще ти остане спомен от тези перипетии. Едва ли. Аз не помня нищичко от времето, когато съм бил бебе. Виж, Алис се връща. Да видим какви вести носи.

— Мъжът разреши да влезем, но само за малко. Обясних му, че трябва единствено да стоплим мляко и да нахраним бебето, тъй че няма да се бавим. Тук като че ли става нещо странно. Той имаше особен вид.

— Видя ли други хора? — попита Малкълм и стана.

— Не.

— Вземи Лира. Аз ще скрия лодката по-добре. — Той й подаде бебето. Ръцете му трепереха от умора.

След като скри лодката в храстите, взе всичко необходимо за Лира и пое към къщата. Двукрилата врата зад колоните беше отворена, а до нея стоеше мъж — начумерен човек с груби дрехи, чийто демон мастиф бе застанал плътно до него и наблюдаваше, без да помръдва.

— Може да влезете само за малко — предупреди мъжът.

— Няма да се бавим — обеща Малкълм. И забеляза нещо с изненада: мъжът беше пиян. Е, поне знаеше как да се оправя с пияни хора.

— Прекрасна къща — каза той.

— И така да е, не е твоя.

— Ваша ли е?

— Вече е моя.

— Купихте ли я? Или се бихте за нея?

— На интересен ли се правиш?

Мастифът изръмжа.

— Не — отвърна Малкълм безгрижно. — Просто наводнението промени всичко и не бих се изненадал, ако ви се е наложите да се борите за къщата. А ако сте я спечелили в честна битка, то тя ви принадлежи без никакво съмнение.

Малкълм погледна надолу по склона към бурната река. В сумрака не успя да зърне мъжа с лодката.

— Прилича на замък — продължи той. — Лесно се отбранява при нападение.

— Че кой ще ме нападне?

— Никой. Просто отбелязвам. Избрали сте чудесна къща.

Мъжът проследи погледа му към водата.

— Имението има ли си име? — попита Малкълм.

— Защо питаш?

— Величествено е. Прилича на палат. Можете да го кръстите на себе си.

Мъжът изсумтя. Или се изсмя.

— Може да сложите табела при водата — не млъкваше Малкълм, — на която да напишете: „Частна собственост. Влизането забранено“. Имате пълното право да спирате натрапниците. Като например онзи човек — посочи той към лодката, която все още беше далеч, но бързо се приближаваше.

— Защо? Какво е направил?

— Нищо. Но може да се опита да сложи ръка върху къщата.

— Познаваш ли го?

— Подозирам кой е. И затова мисля, че ще опита да ви отнеме собствеността.

— Имам пушка.

— Няма да посмее да припари тук, ако я насочите към него.

Мъжът, изглежда, се замисли върху думите му.

— Трябва да защитавам имота си — каза той.

— Разбира се. Ваше право е.

— Та кой казваш, че е този?

— Ако не съм се заблудил, името му е Бонвил. Наскоро е излязъл от затвора.

Демонът мастиф проследи погледа на мъжа и изръмжа.

— Вас ли преследва?

— Да. Още от Оксфорд.

— Какво иска?

— Да вземе бебето.

— Детето негово ли е? — Кървясалите очи на мъжа се спряха върху Малкълм.

— Не, тя ни е сестра. Той иска да я отвлече.

— Стига бе!

— За съжаление това е самата истина — увери го с печален тон Малкълм.

— Негодник.

Мъжът с лодката се приближаваше все по-целенасочено към склона и Малкълм вече нямаше никакви съмнения кой е.

— По-добре да вляза вътре, за да не ме види — каза той. — Не искам да ви създавам неприятности. Ще си тръгнем веднага, щом можем.

— Не се тревожи, синко — успокои го мъжът. — Как се казваш?

Малкълм трябваше да помисли за момент.

— Ричард. Сестра ми се казва Сандра, а бебето Ели.

— Влизай вътре. Остави тази работа на мен.

— Благодаря — каза Малкълм и се шмугна в къщата.

Мъжът влезе след него и извади пушка от шкаф в преддверието.

— Внимавайте — предупреди го Малкълм. — Той е опасен.

— Аз също съм опасен.

Мъжът излезе навън с олюляване. Малкълм се огледа. Вестибюлът беше украсен с изящни гипсови медальони, шкафове от скъпо дърво, инкрустирано със седеф и злато, мраморни статуи. Огромната полица над камината обаче беше пукната, а огнището беше празно. Алис явно беше намерила запален огън в някое друго помещение.

За да не я вика по име, тръгна от стая в стая, като се ослушваше за гърмежи; отвън обаче се чуваше единствено виенето на вятъра и клокоченето на водата.

Намери Алис в кухнята. В желязната печка гореше огън, а Лира седеше преоблечена в центъра на голяма маса от орехово дърво.

— Какво стана? — попита Алис.

— Каза, че можем да останем и да оправим бебето. Има и пушка, тъй че няма да допусне Бонвил в къщата.

— Значи той е бил в лодката?

— Да.

Водата в тенджерата вреше и Алис я свали от огъня, за да изстине. Малкълм взе бисквитата, която Лира изпусна, и й я подаде. Тя изгука благодарно.

— Когато си изпусне бисквитата, трябва да й покажеш къде е отишла — обясни той на Панталеймон, който веднага се превърна в галаго и мълчаливо впери в него огромните си влажни очи.

— Виж Пан! — подвикна той на Алис.

Тя погледна набързо, но без особен интерес.

— Откъде ли знае как да се превръща в подобни животни? — размишляваше Малкълм на глас. — Със сигурност не са виждали това… както и да се нарича. Откъде тогава Пан знае…

— Какво ще правим, ако мъжът не успее да спре Бонвил? — попита Алис пискливо.

— Ще се скрием, след което ще избягаме.

Изражението й даде да се разбере какво мисли по въпроса.

— Върви да провериш какво става — нареди му тя. — И гледай да не те види.

Малкълм тръгна на пръсти по коридора до вестибюла. Скри се в сенките до вратата и се ослуша, но не долови нищо и надзърна предпазливо. Вестибюлът беше празен. А сега?

Чуваха се единствено вятърът и водата. Не звучаха гласове, не гърмяха куршуми. Реши, че сигурно говорят долу при водата, и тръгна безшумно прилепен за стената към големите прозорци.

Но Аста, с формата на нощна пеперуда, стигна първа и силен шок прониза Малкълм, когато тя видя нещо навън и падна от завесата в дланта му.

Мъжът от къщата лежеше неподвижно на тревата с глава и рамене във водата до лодката на Бонвил. От самия Бонвил и пушката нямаше и следа.

Стреснат, Малкълм се приближи неблагоразумно до прозореца и се озърна наляво и надясно. Единственото движение, което забеляза, беше поклащането на лодката, завързана за кол, който Бонвил беше забил в рохката пръст, и полюшването на горната половина от тялото на мъжа. В сумрака не можеше да е напълно сигурен, но като че ли от гърлото му се стелеше алена диря.

Малкълм залепи лице в стъклото, за да види мястото, където беше скрил „Красивата дивачка“. Храстите му изглеждаха непокътнати.

От кой шкаф извади мъжът пушката? Май се намираше в стаята в другия край на вестибюла…

Но дори да намереше оръжие, не знаеше как да го зареди…

Изтича обратно в кухнята, където Алис тъкмо сипваше млякото в шишето на Лира.

— Какво?

— Тихо! Бонвил е убил мъжа и е взел пушката му, но не го видях къде е.

— Каква пушка? — попита тревожно Алис.

— Мъжът имаше пушка. Нали ти казах? Излезе да отбранява къщата. Но Бонвил го е убил. Лежеше във водата…

Малкълм се оглеждаше, задъхан от страх. Видя металната халка на дървен капак в пода и в паниката си веднага го отвори. Стълби водеха надолу в непрогледен мрак.

— Свещи… на онази лавица има… — обади се Алис, грабна Лира и шишето и огледа да види какво друго може да издаде, че са тук, но вещите бяха прекалено много.

Малкълм изтича до посочения рафт и намери и кутия кибрит.

— Ти слез първа, аз ще вляза след теб и ще затворя капака.

Алис пристъпи предпазливо в тъмното. Лира се гърчеше в ръцете й, а Панталеймон чуруликаше уплашено. Аста литна при него, кацна на одеялото на Лира и започна да му гука успокоително.

Малкълм не успяваше да затвори капака. От вътрешната страна имаше дръжка, но пантите не бяха смазвани отдавна, а и капакът беше много тежък. Най-накрая успя да го помести и го затвори възможно най-тихо.

Голямото разстояние между него и демона му започваше да оказва влияние. Ръцете му затрепериха и болка прониза сърцето му.

— Не се отдалечавай повече — прошепна той на Алис.

— Защо…

— Демонът.

Тя веднага го разбра и направи крачка назад, докато той драскаше кибритена клечка. Накрая успя да запали свещта и Аста долетя обратно при него, тъй като пламъкът разсея Лира достатъчно. Алис продължи внимателно надолу по стълбите и слезе в мазето.

— Тихо, Лира, хайде да ядеш — прошепна тя и седна на студения пръстен под с гръб към стената. Веднага се разнесе шумно смукане и демонът на Алис се превърна във врана и се настани до Пан, който беше пиленце. Тревожното чуруликане на демончето секна.

Малкълм седна на най-долното стъпало и огледа мазето. Използваше се за съхранение на зеленчуци, чували ориз и други неща от този род, защото беше сухо, но много студено. Нисък свод в дъното водеше към друго помещение.

— Той трябва само да премести нещо тежко върху капака и… — Алис цялата трепереше.

— Не мисли за това. Няма смисъл да се тревожим отсега. След малко ще отида да разгледам накъде води онзи свод. Със сигурност има и друг вход.

— Защо?

— Защото в такива подземия обикновено се намират избите. И когато изпратят иконома за бутилка вино, той няма да се мотае с отварянето на тежкия капак и препъването по стълбите като нас. Някъде трябва да има голямо стълбище…

— Шшт!

Малкълм застина уплашен, но се опита да прикрие страха си. По пода над главите им прозвучаха бавни стъпки. Спряха в края на кухнята и отново прекосиха помещението. Накрая застанаха близо до капака.

В продължение на минута не се случи нищо. Тогава се чу изстъргването на дървен стол по пода, само това — не разбраха дали Бонвил го е поставил върху капака, или просто го е преместил и е излязъл.

Мина още известно време. Отгоре не се чуваше и звук.

Накрая Малкълм се изправи много внимателно и пристъпи по пръстения под. Остави запалената свещ на земята до Алис, като я заби в пръстта, за да не мърда, след което тръгна на пръсти към свода и премина в другата част на мазето. Щом се озова там, запали друга свещ. И това беше склад, но тук държаха стари мебели. Огледа се набързо и пое към следващата арка.

В дъното на това помещение имаше тежка дървена врата с огромни железни панти и ключалка с размерите на голяма книга. Не видя наблизо да е окачен ключ и не успя да разбере дали вратата е заключена, дори след като огледа внимателно.

В този миг от другата страна на вратата се обади тих глас. Бонвил! Аста, вкопчена в рамото му като лемур, за малко да припадне, но той я хвана и я прегърна.

— Е, Малкълм — прозвуча гласът на Бонвил, тих и заговорнически, — намираме се от двете страни на заключена врата, а никой от нас няма ключ. Поне аз нямам, а предполагам, че и ти, защото в противен случай вече щеше да си отключил, нали? Нямаше да стигнеш далеч.

Малкълм за малко да изпусне свещта. Сърцето му биеше като крилете на уловена в плен птица, а Аста се превръщаше светкавично ту в пеперуда, ту във врана, ту отново в лемур, вкопчена в рамото на момчето и вперила огромни очи в ключалката.

— Не се обаждай — промълви тя в ухото му.

— О, знам, че си там — продължи Бонвил. — Виждам светлината от свещта. Видях те пред входа да разговаряш с покойния ни домакин. Между другото, знаеш ли, че се намираме на остров? Ако нещо се случи с лодката ти, тук ще си останете. Какво ще кажеш по този въпрос?

Малкълм отново задържа езика си зад зъбите.

— Знаеш ли как познах, че си ти? — попита Бонвил. Тонът му беше тих и поверителен, само колкото да се чува през вратата. — Просто няма кой друг да е. Момичето храни бебето, значи не се разхожда със свещ в ръка. Знам, че ме чуваш. Скоро ще се озовем лице в лице. Този път няма да ми избягаш. Между другото, виждаш ли ги?

— Кого да виждам? — Малкълм се наруга наум, че си е отворил устата. — Сам съм тук.

— О, не се заблуждавай, Малкълм. Никога не си сам.

— Е, демонът ми…

— Не говоря за него. Двамата сте едно същество. Говоря за друг.

— За кого?

— Откъде да започна? За начало, има въздушни духове и земни духове. Щом се научиш да ги виждаш, ще осъзнаеш, че са навсякъде около нас. А на злокобно място като тази къща има най-различни привидения. Знаеш ли какво е станало тук, Малкълм?

— Не — отвърна момчето. Нямаше никакво желание да разбира.

— Тук лорд Мърдстоун водел жертвите си — довери му Бонвил, дошъл още по-близо до вратата. — Чувал ли си това име? Наричаха го Лорда убиец. При това не е било отдавна.

Сърцето на Малкълм щеше да изскочи от гърдите.

— Той… — едва издума момчето. — Той ли е собственикът на къщата?

— Правел тук каквото си поиска — продължи мрачно гласът от другата страна на вратата. — Нямало кой да го спре. Водел тук деца и ги режел на парчета.

— Той… Какво? — заекна уплашено Малкълм.

— Режел ги парченце по парченце, докато още били живи. Това му носело неописуемо удоволствие. И естествено, тези невъобразими страдания не можели просто да изчезнат, когато децата умирали. Пропивали се в стените. Оставали във въздуха. В това мазе не духа вятър, Малкълм. Въздухът, който дишаш, последно е бил в дробовете на мъртвите деца.

— Не искам повече да слушам — прошепна дрезгаво момчето.

— Не те виня. И аз не бих искал да слушам подобна история. Но няма къде да бягаш. Духовете на измъчваните деца са навсякъде около теб. Долавят страха ти и се стичат да го изсмучат. Скоро ще ги чуеш — отчаян тих шепот, — а после ще ги видиш.

Малкълм беше на път да припадне. Вярваше на всяка дума на Бонвил; той говореше така убедително, че нямаше как да не му повярва.

В този миг слабо течение подухна пламъчето на свещта му и той обърна очи към него. В полезрението му изникна реещата се светлинка, зараждането на аврората му. В съзнанието му се прокрадна облекчение и капчица надежда.

— Грешите за бебето — изрече той с изненадващо спокоен глас.

— И каква е грешката ми?

— Мислите, че е ваше дете, но не е.

— Е, и ти грешиш.

— Но не и относно кои са родителите й. Тя е дъщеря на лорд Азриел и госпожа Колтър.

— Грешиш, защото мислиш, че преследвам нея. Може пък да се интересувам от Алис.

Аста прошепна:

— Не го оставяй да разпитва за нас.

Малкълм кимна. Права беше. Сърцето му биеше бясно. Тогава си спомни писмото в жълъда и попита:

— Господин Бонвил, какво представлява Полето на Русаков?

— Какво знаеш за него?

— Нищо. Затова питам.

— Защо не попиташ доктор Хана Релф?

Малкълм се изненада, затова побърза да отговори:

— Питал съм я, но тя не знае почти нищо. Занимава се с историята на идеите.

— Значи е точно по нейната специалност. Защо се интересуваш от Полето на Русаков?

Искрящият кръг се разширяваше, както обикновено. Сега приличаше на малка блещукаща змия, която се виеше и гънеше пред погледа му. Той продължи с равен тон:

— Защото нали знаете как гравитационното поле зависи от гравитационната сила, а магнитното поле зависи от магнитните сили, тъй че се питам от каква сила зависи Полето на Русаков?

— Никой не знае.

— Свързано ли е по някакъв начин с Принципа за неопределеност?

Бонвил замълча за малко, след което каза:

— Какво твърдоглаво дете си. На твое място щях да задавам съвсем различни въпроси.

— Е, аз се интересувам от всевъзможни неща, но някои ме интересуват повече от други. Най-много искам да науча за Полето на Русаков, защото е свързано с Праха…

Нещо изшумоля зад Малкълм и той се обърна. Алис се приближаваше със свещ в ръка.

Той вдигна пръст пред устните си, след което оформи безшумно с уста „Бонвил“ и посочи към вратата. Направи й жест да бяга.

Алис облещи очи и застина.

Малкълм се обърна към вратата. Бонвил говореше.

— … защото дете от основното училище може да разбере някои неща, но други ще са му напълно непонятни. Това е едно от тях. Нужни са познания по експериментална теология поне на ниво студент, за да добиеш поне отчасти представа какво е Полето на Русаков. Няма смисъл дори да се залавяш с тази материя.

Малкълм се обърна безшумно и видя, че Алис си е тръгнала.

— Все пак… — каза той.

— Защо се обърна току-що?

— Стори ми се, че чух нещо.

— Онова момиче… Алис, тя ли е с теб?

— Не, сам съм.

— Нали вече се разбрахме по този въпрос, Малкълм. Искаш ли да знаеш какво правел лордът убиец с демоните им? Не можеш да си представиш какви…

Малкълм се обърна, хванал свещта с две ръце, и тръгна обратно през мазето, където — макар да беше успял да разсее Бонвил и въпреки аврората, блещукаща в крайчеца на полезрението му — сякаш го дебнеха безплътни привидения. Пристъпваше предпазливо, като се опитваше да пази равновесие и да не угаси свещта, докато Бонвил продължаваше да нарежда през вратата, а той си повтаряше наум: „Не е вярно! Не е вярно!“.

Най-накрая стигна до първото помещение. Алис и Лира ги нямаше. Той се спусна към стълбите, препъна се, но успя да запази равновесие и започна да се изкачва бавно, внимателно и тихо.

Спря при капака: чуваше ли шум от кухнята? Почти се поддаде на желанието да отвори капака бързо и да излезе на чист въздух, но се сдържа и се заслуша. Не долови никакъв шум. Не се чуваха гласове, нито стъпки, чуваше единствено ударите на сърцето си.

Тогава опря гръб в капака и го надигна. Вратичката се отвори лесно и плавно, но в този миг слабо течение духна свещта. Няма нищо, каза си той, през кухненския прозорец влиза светлина. Виждаше масата, стените, а в печката още гореше огън. Излезе от мазето, спусна безшумно капака и понечи да хукне през вратата и да изтича навън. Спря се обаче.

Това беше кухня и ако готвачите в нея приличаха поне малко на майка му и сестра Фенела, то несъмнено някъде имаше чекмедже с ножове. Опипа масата, напипа топчето на чекмедже и намери няколко тъпи ножа с дървени дръжки. Прокара пръсти по тях и избра сравнително къс нож, който лесно можеше да скрие и имаше не заоблен, а остър връх.

Затъкна го в колана на кръста си и тръгна към вратата и чистия студен въздух навън.

Сред гаснещата дневна светлина видя Алис да бърза през моравата с Лира на ръце. Лодката на Бонвил стоеше където я беше оставил — завързана за кола, но водата беше отнесла трупа на другия мъж. Самият Бонвил не се виждаше никакъв.

Малкълм изтича до лодката му, изтръгна кола от земята и понечи да я бутне към течението. Но се спря: под седалката имаше раница. Веднага му хрумна, че ако я вземе, ще има с какво да се пазари, затова я извади — тежеше доста, — хвърли я на брега и избута лодката навътре във водата.

След това грабна раницата и хукна към Алис. Тя беше оставила Лира на тревата и се опитваше да издърпа „Красивата дивачка“ от храстите. Малкълм метна раницата в лодката и се зае да й помогне.

Не бяха я поместили и на трийсет сантиметра, когато зад тях прозвуча злокобният смях на хиената, а Бонвил излезе флегматично от къщата с пушка под мишница. Хиената ръмжеше и се мяташе до него, все едно беше вързана с невидима каишка.

Малкълм веднага пусна лодката и взе Лира, а Алис, която се обърна да види какво става, промълви:

— Боже милостиви!

Нямаха време да издърпат лодката до водата, а дори да успееха, Бонвил имаше пушка. Макар изражението му да не се различаваше в сумрака, стойката му беше тържествуваща.

Той направи няколко крачки напред и хвана пушката с лявата си ръка. „Нима е левак?“ — запита се Малкълм. Не помнеше и се наруга, че не е обърнал внимание.

— Просто ми я дай — каза Бонвил. — Вече няма как да избягате.

— Защо ви е притрябвала? — Малкълм притисна Лира до гърдите си.

— Защото е проклет перверзник — обади се Алис.

Бонвил се изсмя тихо.

Сърцето на Малкълм биеше толкова силно, че чак го болеше. Усети как Алис се скова до него. Трябваше да задържи погледа на Бонвил върху тях, защото мъжът още не беше забелязал, че лодката му липсва.

— Онова, което казахте през вратата, не е вярно.

Малкълм държеше Лира с лявата ръка и я притискаше към гърдите си, а Аста под формата на мишка успокояваше тихичко Пан. Малкълм изви дясната ръка зад гърба си и опита да напипа ножа, но мускулите му трепереха толкова силно, та се уплаши да не изпусне оръжието преди дори да има възможност да го използва. А и наистина ли щеше да намушка мъжа? Не би наранил преднамерено дори муха, а единствените битки, в които беше вземал участие, бяха в училищния двор с други деца. Дори когато бутна онова момче в реката, задето смени името на лодката му, веднага му помогна да излезе.

— А ти откъде знаеш каква е истината? — попита Бонвил.

— Гласът ви се променя, когато лъжете.

— О, нима вярваш на подобни глупости? Сигурно си мислиш и че последното, което човек вижда, преди да умре, се запечатва върху ретината на очите.

Малкълм напипа дръжката на ножа и каза:

— Не, това не го вярвам. Какво искате да правите с нея?

— Тя е моя дъщеря. Искам да й осигуря добро образование.

— Не е ваша дъщеря. Измислете по-добро оправдание.

— Добре тогава. Възнамерявам да я опека и да я изям. Знаеш ли колко вкусно…

Алис го заплю.

— О, Алис — ухили се Бонвил. — С теб можехме да станем големи приятели. Дори повече от приятели. За малко не успяхме! Виж как цялата тази история ни раздели. Не бива да оставяме дребно недоразумение да попречи на една прекрасна възможност.

Малкълм извади ножа от колана си. Алис виждаше какво прави въпреки сгъстяващия се мрак и се приближи до него.

— Кажете ни истината! — настоя Малкълм.

Бонвил направи крачка към тях. Малкълм отдръпна Лира от гърдите си все едно се канеше да я подаде на мъжа и той протегна дясна ръка, за да я вземе.

В мига, в който Бонвил се приближи достатъчно, Малкълм замахна и заби ножа с всички сили в бедрото му. Тази част от тялото му беше най-близо. Мъжът изрева от болка, олюля се и изпусна пушката, когато посегна към крака си. Демонът му нададе вой, хвърли се напред, подхлъзна се и падна на земята. Малкълм се обърна чевръсто и остави Лира на тревата…

… и тогава избухна експлозия, толкова силна, че го повали.

С бучащи уши, той се надигна и видя, че Алис държи пушката. Бонвил стенеше и се търкаляше на земята, стиснал обилно кървящото си бедро. Демонът му се мяташе, виеше и гърчеше, неспособен да стане: единственият му преден крак беше разкъсан почти напълно.

— Вземи Лира! — каза Малкълм на Алис и се втурна да издърпа лодката до водата.

Зад него Бонвил крещеше нечленоразделно и се опитваше да пропълзи до детето. Алис метна пушката към тъмните дървета и вдигна Лира. Бонвил протегна ръка да я сграбчи, когато се приближи, ала тя му се изплъзна с лекота и прескочи виещата хиена, която се мъчеше да се надигне на почти откъснатия си крак.

Гледката беше потресаваща и Малкълм затвори очи. Тогава Алис се качи разтреперана в лодката, сгушила Лира на сигурно място в обятията си. Момчето се оттласна от тревистия склон с греблото и послушната лодка ги понесе навътре към бързеите.