Филип Пулман
Малката лодка (14)

14. Дамата с маймунката

На другия ден Малкълм завари монахините улисани в подготовката за празника на света Схоластика. Нямаше да има пиршество обаче, както за негово голямо разочарование обясни сестра Фенела: празничният ден означаваше дълги служби в параклиса, а не отрупани маси в трапезарията.

Съвсем разбираемо, от Лира не се очакваше да пее и да отправя молитви заедно с монахините, но не можеха и да я оставят без надзор, докато химните и псалмите им отекваха до небесата, затова сестра Фенела беше освободена от задължението да величае паметта на покойната светица и бе изпратена да гледа бебето, докато приготвя вечерята.

Малкълм влезе в кухнята тъкмо когато старицата пъхаше тава с агнешко във фурната. Панталеймон, демонът Лира, се разписука и Малкълм се приближи достатъчно Аста да кацне в края на люлката, където започна да се преобразява във всички видове птици, за които се сетеше, а това накара Лира и демонът й да се превиват от смях, сякаш виждаха най-забавното нещо на света.

— Не си идвал от един-два дни, Малкълм — отбеляза сестра Фенела. — Зает ли беше?

— Аха. Дали сестра Бенедикта ще ме приеме след службата?

— Едва ли ще може да ти отдели време. Днес сме много заети. Да й предам ли съобщение?

— Ами… трябва да я предупредя, но мога и на вас да кажа, защото се отнася за целия манастир.

— Мили боже! За какво трябва да ни предупредиш?

Старата монахиня седна на стола и придърпа най-близката зелка на масата. Малкълм наблюдаваше как ръцете й бавно и спокойно режат със стария нож зеленчука, отстраняват външните листа и кочана и ги оставят настрани, за да бъдат сварени след това за бульон, а после посягат към следващата зелка.

— Нали виждате колко се е покачило нивото на реката? — започна той. — Всички мислят, че сега, след като спря да вали, то ще спадне, но дъждът ще се завърне, реката ще се разлее и ще стане невиждано от години наводнение.

— Наистина ли?

— Да. Един циганин ми каза. А те познават реката добре. Познават всички водоеми в Англия. Исках да предупредя сестра Бенедикта, за да не пострадате, особено Лира. Брегът от тази страна е по-нисък. Казах на татко, а той рече, че можете всички да дойдете в „Пъстървата“, само се тревожи, че странноприемницата не е достатъчно свято място за вас.

Сестра Фенела се разсмя и плесна със сбръчканите си зачервени ръце.

— Предупредих и разни други хора, но никой не ми вярва — продължи Малкълм. — Де да имахте лодки. Така дори да стане наводнение, няма да пострадате, но…

— Притесняваш се, че реката ще ни отнесе. Не бива. Имаше голямо наводнение преди… о, петдесет години — тогава бях още послушница. Заля цялата градина и нахлу на приземния етаж. Водата беше поне десет сантиметра дълбока. На мен ми се стори много забавно, но останалите сестри страшно се притесниха, затова си мълчах. Разбира се, по онова време не отговарях за нищо. А и водата бързо се отдръпна. Тъй че ме се тревожи прекалено, Малкълм. Какво ли не се е случвало тук в миналото, а манастирът продължава да си стои по Божията воля.

— Искам да говоря със сестра Бенедикта и по друг въпрос. Но може да почака до утре. Господин Тапхаус в работилницата ли е?

— Не съм го виждала. Чух, че не се чувствал добре.

— Исках и с него да говоря. Бих могъл да го посетя у тях, но не знам къде живее.

— И аз не знам.

— Значи все пак ще трябва да говоря със сестра Бенедикта днес. Кога свършва службата?

Оказа се, че дългата служба свършва след двайсет минути, за да имат сестрите един час за почивка, разходки, работа в градината или да се захванат с ръкоделие, преди да седнат да обядват. Малкълм реши да запълни времето, като учи Лира да говори.

— Хайде, Лира, кажи „Малкълм“. Лесно е. Мал-кълм.

Лира го погледна сериозно. Панталеймон се превърна в къртица и се зарови в одеялата, а Аста се засмя.

— Не се смей! — смъмри я Малкълм. — Хайде, Лира, опитай — Мал-кълм.

Момиченцето се намръщи и от устата му се стече лига.

— Не се сърди, ще се научиш. — Той избърса бузата й със суха кърпа. — А сега опитай с Аста. Ас-та.

Лира го гледаше с любопитство, но не казваше нищо.

— Е, и без това е много умна за възрастта си. Колко съобразително демонът й се превърна в къртица. Откъде знаят как изглеждат къртиците?

— Това е загадка — каза старата монахиня. — Само Бог знае, но Той е създал всичко, тъй че не е чудно как знаят за къртиците.

— Помня как някога и аз се превръщах в къртица — обади се Герент, старият й демон, който по принцип си мълчеше и наблюдаваше с килната настрани глава. — Ставах къртица, когато се уплашех.

— А ти откъде знаеше как изглеждат къртиците? — попита Малкълм.

— Просто се усещаш като къртица — отвърна вместо него Аста.

— Хм — измърмори Малкълм. — О, ето го, показа се.

Пан, вече в облика на заек, подаде любопитно глава от одеялата, но остана близо до Лира.

— Знаеш ли какво, Лира? — рече Малкълм. — Ще науча Пан да казва името ми.

Бебето и демончето си загукаха нещо предпазливо. Тогава Аста се превърна в маймунка, направи челна стойка и двамата се разсмяха.

— Може и да не говорите, но поне се смеете. Е, скоро ще се научите. А можете ли да кажете „Сес-тра Фе-не-ла“?

Момиченцето обърна глава към сестра Фенела и се усмихна широко, а демонът й стана катерица като Герент и записука оживено.

— Много е умна — възхити се Малкълм.

В този момент от коридора долетяха гласове, вратата се отвори и в кухнята влезе сестра Бенедикта.

— А, Малкълм! Добре, че си тук. Исках да говоря с теб. Всичко наред ли е, сестро?

Имаше предвид „Всичко наред ли е с Лира“, но изслуша отговора само с половин ухо. Друга монахиня, сестра Катарина, щеше да гледа бебето, за да отиде сестра Фенела в параклиса за молитва, поне с такова впечатление остана Малкълм. Сестра Катарина беше млада и красива, с големи тъмни очи, но беше нервна, а това изнервяше и Лира. Бебето беше напълно спокойно само в присъствието на сестра Фенела.

— Ела да поговорим, Малкълм — повика го сестра Бенедикта.

Тонът й не подсказваше, че ще го мъмри. Не, не го викаше за това.

— И аз исках да ви кажа нещо, сестро — рече той, след като влязоха в кабинета й и тя затвори вратата.

— След малко. Помниш ли, че ми каза за един мъж с трикрак демон?

— Да, видях го онази нощ. Търсех нещо на втория етаж и зърнах през прозореца…

Малкълм й разказа какво беше видял. Монахинята го слушаше внимателно с намръщено изражение.

— Не, кепенкът не е бил счупен, просто някой е забравил да го затвори. Сега това не е важно. Сам си видял как се отнася с демона си — несъмнено човекът е душевноболен. Исках да те предупредя да се пазиш от него. Ако го видиш някъде, плюй си на петите. Не го оставяй да те заговори. Ти си много дружелюбно момче и това е добродетел, но трябва да използваш и собствената си преценка, което също е добродетел. Този мъж е изгубил разсъдъка си, горкият, и в лудостта си може да нарани и други хора, както е наранил демона си. Ти какво искаше да ми кажеш? С него ли е свързано?

— Отчасти. Но първо трябва да ви предупредя, че ще има голямо наводнение. Един циганин ми каза.

— О, глупости! Времето се оправи. Докато се усетим, вече ще е пролет. Слава богу, че спря да вали.

— Но той обясни, че…

— Циганите са суеверни, Малкълм. Изслушвай ги любезно, но използвай преценката си. Според прогнозите на Метеорологичната служба силните валежи приключиха и няма опасност от наводнение.

— Но циганите познават добре реките и…

— Благодаря, че ни предупреди. Но съм убедена, че няма да се наводним. Искаше ли да говорим и за друго?

— Как е господин Тапхаус?

— Не се чувства добре. Затова, след като постави кепенците, му дадох няколко дни почивка. Хайде, Малкълм, прибирай се. И не забравяй какво ти казах за онзи мъж.

Трудно беше да се спори със сестра Бенедикта. Не че Малкълм искаше да спори; само се опитваше да я предупреди, както му беше заръчал господин Ван Тексъл.

 

 

Вечерта отново сънува диви кучета. Може и да беше съвсем същият сън: глутница диви кучета, от всякакви породи, които тичат стремително, този път през гола равнина, по дирята на плячка, която Малкълм не можеше да види. Сънят го изпълваше едновременно с приятна тръпка и със страх и когато се събуди потен и запъхтян, се сгуши в Аста, която, естествено, беше сънувала същото. Още мислеше за кучетата, когато по-късно стана и се приготви за училище.

 

 

Макар монахините да не приеха сериозно предупрежденията му за наводнението, Малкълм реши да каже и на учителите. Те реагираха по същия начин. Глупости говорел, циганите нищо не разбирали, това били само суеверия или пък били намислили нещо, или пък просто не можело да им се има вяра.

— Не знам — каза Малкълм на Роби, Ерик и Том в училищния двор. — Някои хора просто не се вслушват в предупреждения.

— Все пак изглежда малко вероятно да стане наводнение — рече Роби.

— Нивото на реката все още е високо — отбеляза Том, който вярваше безрезервно на всичко казано от Малкълм. — И малко дъжд би могъл…

— Баща ми твърди, че на циганите не може да се вярва — заяви Ерик. — Винаги имали някакви задни мисли.

— Моля? — попита Роби.

— Имат тайни планове, за които никой друг не знае.

— Не ставай глупав — възрази Малкълм. — Какъв таен план биха могли да имат?

— Знам ли? — рече хрисимо Ерик. — Нали затова е таен.

— Вече не носиш значката на Братството — забеляза Роби. — Обзалагам се, че и зад това стои таен план.

В отговор Ерик вдигна бавно ръка към ревера на сакото си, хвана го с палец и показалец и го обърна. От вътрешната страна бе закачена малката лампа на Братството на свети Александър.

— Защо я криеш? — попита Малкълм.

— Всеки, който премине към втора степен, носи значката си по този начин — обясни Ерик. — В нашето училище сме съвсем малко.

— Поне като я носиш открито, се вижда, че членуваш в Братството — каза Роби. — Но е подло да я носиш скришом.

— Защо? — искрено се учуди Ерик.

— Защото, ако видиш, че някой носи значка, просто не казваш нищо, което той може да докладва — отвърна Малкълм. — Но когато значката е скрита, ще си навлечеш неприятности, без дори да подозираш.

— Каква е тази втора степен? — полюбопитства Роби.

— Нямам право да ви кажа.

— Бас държа обаче, че ще го направиш — каза Малкълм. — Обзалагам се дори, че ще ни кажеш до края на седмицата.

— Няма — настоя Ерик.

— Напротив — изрекоха в един глас Роби и Том.

Ерик си тръгна обиден.

Влиянието на Братството се беше утвърдило в училището след първите големи успехи. Заместникът господин Хокинс веднага се подчини на новите разпоредби и беше официално назначен на мястото на стария директор, който изчезна безследно. Ерик твърдеше, че изпратили господин Уилис в специален поправителен лагер, но понеже, както обикновено, не можеше да му се вярва много, никой не беше сигурен дали това е истина. Някои от напусналите в знак на протест учители се завърнаха, навъсени или хрисими; от други нямаше ни вест, ни кост и им бяха потърсени заместници. Истинската власт в училището се държеше, макар и негласно, от група ученици от горния клас, които бяха сред първите и най-влиятелни членове на Братството. Те се срещаха всеки ден с господин Хокинс, който на следващата сутрин съобщаваше решенията и нарежданията им пред цялото училище. Някак си се приемаше, че всяко подобно съобщение идва направо от Бог и е богохулство да се оспорва. Много ученици си навлякоха неприятности, преди да осъзнаят това. Сега обаче всички бяха наясно какво е положението.

Учениците в тази уж тайна група бяха напътствани и подпомагани от двама-трима възрастни, за които се говореше, че са специални настоятели. Те никога не говореха пред цялото училище, не водеха уроци, почти не обелваха дума на децата, а обикаляха по коридорите, водеха си бележки и учителите се отнасяха към тях с особено раболепие, но не съобщаваха имената им на учениците, нито какво точно правят в училището. Всичко това просто се подразбираше.

Горе-долу половината училище вече членуваше в Братството; няколко от първоначално присъединилите се деца бяха напуснали, а на тяхно място се бяха включили нови членове. Засега жената, която им беше разказала за Братството, не беше идвала отново, а във вестниците не пишеше и думичка по въпроса. Макар в училище да не се говореше много за това, всички знаеха за Братството, все едно открай време беше съществувало, сякаш би било странно, ако училището не беше обгърнато от тази хипнотизираща и страшна атмосфера. Часовете вървяха както преди, само дето сега започваха с молитва. Картините в коридорите и класните стаи — предимно репродукции на прочути творби и исторически сцени — бяха сменени с афиши с цитати от Библията в студени цветове. Учениците вече много по-рядко проявяваха непослушание — например сбиванията на двора намаляха значително, — но всички изглеждаха някак по-озлобени.

 

 

В събота Малкълм изкара лодката за пръв път, откакто господин Ван Тексъл му я върна. Циганинът се оказа напълно прав — малкият съд беше по-здрав, управляваше се по-лесно и се плъзгаше по водата както никога преди. Малкълм беше във възторг; имаше чувството, че може да гребе с километри, без да се умори, и да спре където си поиска край брега, без да го забележат. Владееше водата по напълно нов начин.

— Когато ни потрябва по-голяма лодка — обърна се той към Аста, която беше кацнала под формата на гмурец на планшира до него. — Ще отидем да я поръчаме при майстора, който е ремонтирал „Красивата дивачка“.

— Как ще го намерим? И колко ли ще струва?

— Не знам. Ще попитаме господин Ван Тексъл.

— А него как ще открием?

— И това не знам. Дали е шпионин? — зачуди се Малкълм след кратко мълчание. — Дали работи за „Оукли Стрийт“?

Аста не отговори. Взираше се в една малка рибка. Вече бяха навлезли в канала, чието ниво също беше високо, но не беше така буен като реката. Малкълм усещаше желанието на демона си да се гмурне след рибата и мълчаливо я подкани да го направи, но тя не помръдна.

Завързаха лодката на обичайното място и собственикът на лодкарския магазин обеща да я наглежда, след което отидоха на Кранам Стрийт.

— Какво е това? — попита Аста, щом завиха зад ъгъла.

Пред къщата на доктор Релф стоеше лъскав автомобил с газова уредба. Малкълм спря и го огледа.

— Сигурно има гости — предположи Аста, която сега беше чавка.

— Тогава най-добре да почакаме.

— Не искаш ли да видиш кой е при нея?

— Да, но не желая да се натрапвам.

— Те се натрапват. Доктор Релф ни очаква. Винаги идваме по това време в събота.

— Не, имам чувството, че…

Смущаваше го лъскавият автомобил. Не се вписваше в представата му за доктор Релф. Ала Аста беше права, тя ги очакваше.

— Просто ще трябва да се държим любезно и да си отваряме очите на четири — каза той. — Като истински шпиони.

— Но ние сме си истински шпиони.

Пред колата стоеше шофьор и пушеше къса лула. Той им хвърли незаинтересован поглед, когато Малкълм натисна звънеца.

Доктор Релф отвори вратата малко смутена.

— Можем да се върнем по-късно, ако… — започна Малкълм, но тя поклати твърдо глава.

— Не, Малкълм, заповядай — покани го да влезе, а Джеспър прошушна:

— Само че внимавай. — Доктор Релф добави на висок глас:

— Гостенката ми тъкмо си тръгваше.

Малкълм прекрачи чувалите с пясък, а Аста стана червеношийка, след което отново се превърна в чавка с неугледни черни пера. Малкълм споделяше колебанието й, но й каза мислено: „Остани си чавка“. Той си придаде глуповат и миловиден вид, за да не се набива на очи.

И добре, че го направи. В дневната доктор Релф го представи:

— Госпожо Колтър, това е ученикът ми Малкълм. Малкълм, поздрави госпожа Колтър.

Името на жената прониза Малкълм като куршум. „Това е майката на Лира“, помисли си той. По-красива дама не беше виждал: млада, русокоса и блага, облечена в сива коприна и ухаеща на лек парфюм, навяващ мисли за топлина, слънчеви лъчи и южни страни. Тя му се усмихна толкова дружелюбно, че за миг незнайно защо му напомни за Жерар Бонвил. Нима тази жена не искаше да има нищо общо с детето си! Но това беше нещо, което той уж не знаеше, а и в никакъв случай нямаше да признае, че познава бебето.

— Здравей, Малкълм — поздрави го дамата и протегна ръка. — На какво те учи доктор Релф?

— На историята на идеите — отговори безучастно Малкълм.

— По-добра учителка няма да намериш.

Демонът й го обезпокои. Беше маймунка със златиста козина и неразгадаемо изражение в черните очички. Седеше напълно неподвижно на облегалката на креслото и Аста, която от учтивост обикновено щеше да отлети до него и да го поздрави, изпита отвращение и страх и остана на рамото на Малкълм.

— И вие ли се занимавате с изследвания, госпожо Колтър? — попита Малкълм.

— Да, но не професионално. Как се сдоби с учителка като доктор Релф?

— Намерих забравена от нея книга и й я върнах. Сега тя ми дава книги и ги обсъждаме — отговори той с неутралната учтивост, която използваше с непознатите клиенти в „Пъстървата“. Надяваше се тя да не го попита къде живее, тъй като, ако знаеше къде е Лира, можеше да направи връзката. Но пък нали разправяха, че не се интересувала от детето. Може би все пак не знаеше къде е и не я беше грижа.

— Къде живееш? — попита госпожа Колтър.

— Надолу, в Сейнт Еб — назова той район в южната част на града, изненадан от собственото си спокойствие.

Златната маймунка се размърда, но не каза нищо.

— И какъв искаш да станеш, когато пораснеш?

— Не съм решил. Може да работя на някой кораб или в железницата.

— Несъмнено историята на идеите ще ти е от голяма полза тогава — усмихна се сладко дамата.

Но тонът й бе саркастичен. На Малкълм това не му се понрави и реши да я смути.

— Госпожо Колтър, онзи ден се запознах с ваш приятел.

Аста видя как Джеспър облещи очи. Госпожа Колтър отново се усмихна, но сега усмивката й беше различна.

— Кой по-точно?

— Не разбрах името му. Беше в кръчмата ни и говореше за вас. Демонът му е трикрака хиена.

Госпожа Колтър ужасно се стресна. Малкълм го видя, Аста го видя, доктор Релф и Джеспър също го видяха — но единственото, което се случи видимо, беше, че златната маймунка се протегна напред и постави лапи върху раменете на госпожа Колтър, а тя едва забележимо пребледня.

— Колко странно — изрече невъзмутимо. — Не познавам подобно лице. В коя кръчма каза, че си го видял?

— В „Гербът на лодкаря“ — отвърна Малкълм, убеден, че в града няма заведение с подобно име.

— И какво каза той?

— Само, че е ваш приятел и скоро ще се видите. Да ви призная, май никой не му повярва, защото идваше за пръв път и редовните клиенти не го познаваха.

— Често ли разговаряш с непознати в кръчмата?

Възвърнала си беше цвета, но нежната допреди малко руменина по лицето й сега се сгъсти в две червени петна на скулите.

— Не, аз само помагам вечер — каза с равен тон Малкълм. — Чувам какво ли не. Ако той се върне пак, да му предам ли, че отричате да го познавате?

— Най-добре не му казвай нищо. А и не бива да даваш ухо на подобни приказки. Доктор Релф несъмнено ще се съгласи с мен.

Малкълм погледна към доктор Релф, която слушаше с разширени очи, но примигна и се окопити, след което попита:

— Мога ли да направя още нещо за вас, госпожо Колтър?

— Не, засега. — Златната маймунка се надигна в скута й и източи врат към ухото й сякаш да прошепне нещо. Дамата я погали разсеяно, а маймунката обърна глава към момчето и го изгледа злокобно с непроницаемите си очи. Малкълм отвърна спокойно на погледа, макар вътрешно да беше ужасно нервен: ако маймунката имаше име, вероятно щеше да е Злоба.

Госпожа Колтър взе демона си в ръце и му прошепна нещо, докато ставаше. След това протегна ръка към доктор Релф.

— Благодаря, че ме приехте без предварителна уговорка. — После се обърна към момчето. — Довиждане, Малкълм.

Този път не му подаде ръка.

Доктор Релф я изпрати до вратата и й помогна да облече топлото си палто. Малкълм гледаше през прозореца как шофьорът изправи гръб и се засуети около нея.

— Защо й каза това? — попита доктор Релф, когато лъскавият автомобил потегли.

— Не исках да разбере къде живея.

— Но защо я попита за мъжа с хиената? Защо, за бога…

— Исках да видя как ще реагира.

— Малкълм, постъпи много безразсъдно.

— Знам. Но й нямам вяра. Исках да я смутя и реших да й задам този въпрос.

— Определено успя да я смутиш. Но… я ми припомни. Той наистина ли е казал, че госпожа Колтър му е приятелка?

Малкълм повтори разказа на Алис за Бонвил.

— Просто си помислих, че ако тя иска да навреди на Лира, това ще я уплаши.

— Не знам за нея, но аз се уплаших — призна доктор Релф. — Имам нужда от чаша чай. Ела в кухнята.

— Тя защо беше тук? — попита Малкълм, след като се настани на един стол.

— Питаше за Лира.

— Наистина ли? Вие какво й казахте?

— Странна работа. Изглежда, мислеше, че имам някаква връзка с детето. Вероятно може и така да се каже — имам връзка с детето чрез теб. Сякаш… — Внезапно млъкна с чайника в ръка, като че я споходи неочаквана мисъл. — Сякаш беше научила за мен от алетиометъра! Точно такава откъслечна информация получава човек, който бърза или няма опит в тълкуването. Личеше, че се интересува живо къде е детето, и нещо й е подсказало, че аз знам.

— Но нали не…

— Не, разбира се! Тя започна да разпитва за групата изследователи, проучващи оксфордския алетиометър, и за какво ли още не. Но любезно, сякаш не я интересува особено. След това подхвърляше въпроси за някакво дете, което било настанено в Оксфорд или някъде в покрайнините на града, все едно й е любопитно, но не е кой знае колко важно, само че видимо много я интересуваше. Джеспър наблюдаваше демона й: той се беше вкопчил в облегалката на стола й…

Доктор Релф се замисли трескаво, докато приготвяше чая на печката. Малкълм забеляза, но не каза нищо.

Доктор Релф заговори чак когато се настаниха пред камината в дневната. Пое дълбоко дъх и изрече:

— Малкълм, ще рискувам и ще ти кажа някои неща, които не бива да знаеш. Нали ще ги пазиш в тайна? Разбираш ли колко важно е това?

— Да, разбира се.

— Не се съмнявам в теб. Просто ужасно се страхувам да не те изложа на опасност, а не знам дали е по-опасно за теб да си добре информиран, или да си в неведение.

— Вероятно ще е по-опасно, ако не знам.

— И аз така мисля. Работата е там, че напуснах групата за проучване на алетиометъра.

— Защо?

— Предостави ми се възможност да работя с друг алетиометър, съвсем сама.

— Нали те бяха съвсем малко на брой?

— Този неочаквано се освободи.

— Голям късмет имате.

— Не знам дали е късмет. Струва ми се, че това е едно от нещата, които се опитваше да разбере госпожа Колтър — дали е у мен.

— В такъв случай тя шпионка ли е?

— Да, така мисля. На врага.

— Скрихте ли от нея с какво се занимавате?

— Надявам се. Но онзи демон… изражението му е напълно непроницаемо.

— Той се стресна, когато споменах за Жерар Бонвил.

— Да, видях. И тя здраво се стресна. Продължавам да твърдя, че не биваше да я питаш за него.

— Иначе нямаше да разберем.

— Какво?

— Дали го познава. А, нали помните, че ви разказах за счупения кепенк в манастира, когато го видях да бие демона си?

— Да.

— Оказа се, че не е бил счупен. Сестра Бенедикта ми каза, че някой е забравил да го затвори.

— Интересно. Дали пък този някой не го е оставил отворен умишлено?

— И аз това се питам — каза Малкълм. — Но не мога да си представя кой би го направил.

Доктор Релф остави чашата си върху полицата над камината.

— Малкълм, нали няма да казваш на никого за алетиометъра?

— Няма, кълна се — увери я той, изненадан, че изобщо се налага да го моли.

— Вярвам ти, но трябва да знаеш, че тази тайна е смъртоносна.

— Знам, разбира се.

Малкълм си взе бисквита, а тя отиде до прозореца.

— Доктор Релф — обади се момчето, — какво правите с новия алетиометър? Същото като в групата ли?

— Не. Хората, които ми го дадоха, ми заръчаха да го питам най-различни неща, включително за Лира.

— Какво искат да научат за нея?

— Тя е много важна, но те не знаят защо. Поръчаха ми да задам и въпроси за Праха.

Стоеше с гръб към него и си личеше, че не желае да отговаря на толкова много въпроси, но Малкълм трябваше да зададе още един.

— Тези хора от „Оукли Стрийт“ ли са?

Доктор Релф се обърна. Небето навън беше притъмняло и единствената светлина в стаята идваше от жаравата в огнището, затова Малкълм не виждаше изражението й.

— Да — призна тя мрачно. — Но не бива да казваш на никого, както се разбрахме.

— Няма, обещавам. И няма да задавам повече въпроси.

Тя отново се обърна към прозореца.

— Циганинът май се оказа прав. Изглежда, пак ще завали. Да приключваме, за да не те свари дъждът по пътя. Ела и си избери книги.

Малкълм виждаше колко е разтревожена и реши да не се застоява, в случай че присъствието му я дразни, затова избра един криминален роман и книга за Китай и й каза довиждане.

 

 

Сега, след като й доставиха сейф и напусна окончателно групата за проучване на алетиометъра, Хана попита професор Пападимитриу за странния начин, по който се промени атмосферата на вечерята у семейство Ал-Кайси.

Пападимитриу й обясни, че понякога се налага „Оукли Стрийт“ и други подобни агенции да си служат с изнудване, за да привлекат агент на своя страна. В момента например обработвали лице, което изпитвало сексуално привличане към малки момчета.

В мига, в който той изрече думите, Хана осъзна в какъв капан е попаднала и извика изумено:

— Не! Нямаш предвид… Не и Малкълм!

— Хана…

— Няма да го допусна! Възнамерявате да го предложите като… изкушение… и после какво? Ще нахълтате в стаята и ще хванете мъжа в крачка? Или още по-лошо? Ще монтирате тайно камера и ще направите фотограми? Нима искате да поставите Малкълм в подобно положение? Отвратително! А Нюгънт заяви, че няма да го излагате на опасност, и аз, като истинска глупачка, му повярвах!

— Хана, момчето няма да е в опасност. Всичко ще стане много бързо, то дори няма да разбере какво се случва. Ще се погрижим за това. Твърде ценен е, за да го излагаме на риск.

— Няма да го допусна. Не позволявам. По-скоро ще върна алетиометъра и ще забравя, че изобщо съм имала…

— Това би било…

— А ти изчака да поема ангажимента, за да ми кажеш. Сега разбирам с какви хора се забърках.

— Ела пак, след като се успокоиш — беше всичко, което каза той.

Тя, разбира се, щеше да направи всичко по силите си, за да предпази Малкълм. Сега виждаше и лорд Нюгънт в напълно нова светлина: под аристократичния чар и благоразположеност той беше безмилостен. Оставаше й единствено да попита алетиометъра и да види накъде ще я насочат въртящите се стрелки. Както обикновено, колкото повече научаваше, с толкова повече въпроси се сблъскваше.

 

 

Същата вечер отново заваля.