Филип Пулман
Малката лодка (12)

12. Алис проговаря

Тъкмо след вечеря, когато Малкълм отиде да остави празната купичка от десерта в мивката, на кухненската врата се почука — на вратата, водеща към градината. По принцип тя не се използваше. Малкълм се огледа за майка си, но тя готвеше на печката, а той стоеше близо до вратата и затова я открехна.

На прага стоеше непознат мъж с кожен жакет, широкопола шапка и синьо шалче на бели точки. Нещо в облеклото и стойката му накара момчето да си помисли: циганин.

— Ти ли си Малкълм? — попита мъжът.

— Да — отвърна Малкълм в мига, в който майка му се провикна:

— Кой е?

Мъжът пристъпи на светло и свали шапка. Към петдесетгодишен беше, слаб и с кафява кожа. Изражението му беше спокойно и любезно, а демонът му беше огромна красива котка.

— Корам ван Тексъл, госпожо. Нося нещо на Малкълм. Ще му позволите ли да излезе за няколко минути?

— Какво му носите? Влезте и му го дайте тук.

— Прекалено голямо е. Ще отнеме само няколко минутки. Трябва да му обясня някои неща.

Демонът язовец на майка му доприпка от ъгъла и спря до вратата, където с котката потъркаха носове и си зашепнаха. Госпожа Полстед кимна.

— Добре, върви.

Малкълм избърса ръце и излезе навън с непознатия. Дъждът беше спрял, но въздухът тегнеше от влага, а светлината от прозорците, която падаше върху терасата и тревата, им придаваше вид на подводен пейзаж.

Непознатият слезе от терасата и се запъти към реката. В мократа трева още личаха стъпките, които беше оставил на идване.

— Помниш лорд Азриел, нали? — попита мъжът.

— Да. Той…

— Той ми поръча да ти върна лодката и да ти предам искрените му благодарности. Надява се, че ще останеш доволен от състоянието, в което се намира.

Когато излязоха извън обсега на светлината от прозорците, мъжът драсна кибритена клечка и запали фенер. Нагласи фитила, спусна стъклото и ярък лъч светлина огря земята пред тях чак до кея, където беше вързана „Красивата дивачка“.

Малкълм хукна към нея. Реката беше придошла и любимата му лодка се поклащаше по-високо от обикновено. Веднага видя, че е пребоядисана.

— Името… О, благодаря! — възкликна той.

Името беше изписано с изящни червени букви, очертани с тънки кремави линии толкова фино, колкото Малкълм никога не би успял. Надписът се открояваше прекрасно на зеления фон на лодката, която… Без да го е грижа, че тревата е мокра, Малкълм коленичи да я огледа отблизо. Имаше нещо различно.

— Ремонтира я най-добрият корабостроител в английски води — обясни Корам ван Тексъл. — Всеки сантиметър беше проверен и укрепен, а новата боя не позволява на водораслите да залепват по корпуса, тъй че сега лодката ти ще е най-бързият плавателен съд по Темза, като се изключат истинските цигански кораби. Ще пори водата като нож масло.

Малкълм докосна лодката удивен.

— А сега ще ти покажа още нещо — каза посетителят. — Виждаш ли скобите по планшира?

— За какво служат?

Мъжът бръкна в лодката и извади наръч дълги, тънки пръчки от леска. Взе една, подаде останалите на Малкълм, наведе се и пъхна единия й край в скобата от отсрещната страна на лодката, огъна я към себе си и промуши другия й край в скобата от тази страна. Пръчката остана огъната като обръч над лодката.

— Сега ти сложи следващата — заръча той и освети с фенера следващата скоба. След няколко опита Малкълм успя да намести пръчката, която се огъваше с лекота, а след като и двата й края се пъхнеха в скобите, не помръдваше повече.

— За какво служат?

— Няма да ти показвам сега, но под седалката ще намериш брезент. Специален е, от синтетична материя. След като поставиш всички пръчки в скобите и преметнеш отгоре им брезента, ще си имаш сушина, колкото и силно да вали. По краищата има кукички, но ти несъмнено знаеш как да ги закачиш.

— Благодаря! О, прекрасна е! — възхити се Малкълм.

— Трябва да благодариш на лорд Азриел. С този подарък той изказва своята благодарност към теб, тъй че сте квит. А сега, Малкълм, трябва да ти задам някои въпроси. Знам, че посещаваш дама на име доктор Релф. Знам и защо ходиш у тях. Можеш да й разкажеш за срещата ни, а ако тя поиска да научи повече, просто й кажи „Оукли Стрийт“.

— Оукли Стрийт?

— Точно така. Това ще я успокои. Недей обаче да изричаш тези думи пред другиго. Всичко, което й казваш, накрая стига и до мен, но в момента не разполагам с много време, а трябва веднага да разбера едно нещо. Вероятно виждаш повечето хора, които идват в „Пъстървата“, прав ли съм?

— Да.

— Много ли от тях познаваш по име?

— Някои.

— Да си срещал мъж на име Жерар Бонвил?

Преди Малкълм да успее да отговори, кухненската врата зад него се отвори и майка му се провикна:

— Малкълм! Малкълм! Къде се дяна?

— Тук съм! — обади се той. — Идвам след минутка.

— Добре, побързай! — викна тя и се прибра вътре.

Малкълм я изчака да затвори вратата и попита:

— Господин Ван Тексъл, каква е цялата тази работа?

— Трябва да те предупредя за две неща, след което си тръгвам.

Чак сега Малкълм забеляза друг плавателен съд в реката — дълъг катер, чийто мотор бръмчеше тихо, за да не го отнесе течението. Лампите му не светеха и Малкълм едва различи силуета на друг мъж на кормилото.

— Първо — продължи Ван Тексъл, — през следващите дни времето ще се оправи. Ще пекне слънце и ще задухат топли ветрове. Но не се оставяй това да те заблуди. После ще завали още по-силно и ще стане наводнение, невиждано от сто години. И няма да е обикновено наводнение. Всички реки са придошли и много бентове ще се скъсат. Речният съвет не си върши работата. Има знаци във водата и знаци в небето, които са ясни като бял ден за онези, които могат да ги разчитат. Кажи на майка си и баща си да се подготвят.

— Ще им кажа, обещавам.

— И второ, запомни името, което ти казах: Жерар Бонвил. Веднага ще го познаеш, защото демонът му е хиена.

— Та аз съм го виждал! Беше в странноприемницата преди няколко дни! Демонът му има само три крака.

— Не думай. Той говори ли с теб?

— Не. Всички страняха от него. Седеше сам на бара. Изглеждаше приятен.

— Дори да се държи приятелски с теб, не се приближавай до него. И в никакъв случай не допускай да те сгащи сам. Пази се.

— Благодаря, ще внимавам — обеща Малкълм. — Господин Ван Тексъл, вие циганин ли сте?

— Да.

— А циганите против Дисциплинарния съд ли са?

— Не всички цигани са на едно мнение, Малкълм. Някои са против, други не са. — Той се обърна към реката и подсвирна тихо. Катерът завъртя нос и се плъзна към кея.

Ван Тексъл помогна на Малкълм да издърпа „Красивата дивачка“ на брега.

— Не забравяй какво ти казах за наводнението. И за Бонвил.

Стиснаха си ръцете и циганинът се качи на корабчето. Двигателят забръмча малко по-силно и то се отдалечи нагоре срещу течението, след което се изгуби от поглед в тъмнината.

 

 

— Какво искаше той? — попита го майка му, щом се прибра.

— Дадох лодката си назаем и този човек ми я върна.

— Ясно. Хайде, върви да ги занесеш на масата до голямата камина.

Майка му посочи четири чинии със свински пържоли и зеленчуци. Малкълм можеше да ги вземе само две по две, тъй като пареха, но ги отнесе чевръсто, след което сервира три халби тъмно и една светло пиво и продължи да снове цяла вечер из странноприемницата, тъй като беше събота и толкова много клиенти не бяха имали от седмици. Оглеждаше се за мъжа с трикраката хиена, но от него нямаше и следа. При толкова много работа събра доста бакшиши, които щеше да пусне в моржа.

По едно време чу няколко души — редовни клиенти — да обсъждат нивото на реката и се спря да послуша, както обикновено, без да се набива на очи.

— От няколко дни не се е покачвало.

— Вече знаят как да поддържат коритото, така че реката да не прелива — обади се друг. — Помните ли, когато старият Барли беше председател на Речния съвет? Изпадаше в паника всеки път, щом превалеше.

— Но по негово време не стана нито едно наводнение — изтъкна трети. — Дъжд като този напоследък обаче не сме виждали.

— Нали вече спря. От Метеорологичната служба…

Събеседниците му нададоха подигравателни възгласи.

— Метеорологичната служба! Те нищо не разбират!

— Разполагат с най-новите философски инструменти. Знаят какво се случва в атмосферата.

— И какво прогнозират?

— Твърдят, че времето ще се оправи.

— Този път може и да се окажат прави, като никога. Вятърът смени посоката си. Сега духа сух северняк. Ще видите, до утре ще се проясни и после няма да капне и капка цял месец. Чакат ни слънчеви дни, момчета.

— Не съм сигурен. Баба казва…

— Баба ти? Нима тя знае повече от Метеорологичната служба?

— Ако армията и флотът слушаха баба ми, а не Метеорологичната служба, щяха да си вършат работата значително по-добре. Тя твърди…

— Знаете ли защо реката не е преляла още? Защото сега се използват научни подходи. Речният съвет знае с много по-голяма точност кога да изпуска вода от язовирите, за разлика от времето, когато Барли беше председател.

— Към Глостър вече има разливи…

— Ливадите покрай бреговете още не са залети и с една десета от всичката вода, която могат да поемат…

— Научните подходи…

— Всичко зависи от горния слой на атмосферата…

— Скоро всичко ще изсъхне, ще видите…

— Баба ми…

— Не, най-страшното мина…

— Би ли донесъл още една халба тъмно, Малкълм?

Когато Малкълм си лягаше, Аста каза:

— Господин Ван Тексъл разбира много повече от тях.

— Дори да ги предупредим, няма да ни послушат.

— Не забравяй да провериш онази дума…

— Вярно!

Малкълм се стрелна в дневната и намери големия речник. Искаше да потърси израза, който доктор Релф беше използвала, когато й разказа за искрящия кръг. Знаеше какво означава „мигрена“, защото майка му понякога страдаше от нея, само че майка му казваше „мигрен“, а доктор Релф я произнасяше „мигрена“. Но другата дума…

— Ето я. Така си и мислех.

Червеношийката Аста кацна на ръката му, взря се в страницата и зачете:

— „Аврора: светлинен природен феномен от анбарно естество, който се наблюдава в полярните райони и се характеризира с трептящи стълбове светлина, наричани понякога северно сияние…“ Сигурен ли си, че тази дума търсим? Стори ми се, че е само от две срички.

— Да, тази е — отсече Малкълм. — Аврора. Онова, което видях, приличаше на северно сияние.

— Но никъде не пише, че искри.

— Може всеки път да изглежда различно. Със сигурност светеше и трептеше. Бас държа, че онова, което предизвиква северното сияние, предизвиква и появата на искрящия кръг!

При мисълта, че мозъкът му има пряка връзка с далечните небеса над Северния полюс, се почувства невероятно важен и дори изпита леко страхопочитание. Аста още се съмняваше, но той потръпна доволно.

 

 

На сутринта нямаше търпение да излезе и да види лодката си на светло, но баща му се нуждаеше от помощ за почистването на салона след натоварената вечер. Лодката трябваше да почака.

Малкълм кръстосваше между масите и кухнята, обгръщаше с пръсти колкото се може повече дръжки на халби или носеше по четири чаши, пъхнал по един пръст в три от тях и два в четвъртата. Когато ги отнесе на мивката, където обикновено просто ги оставяше и излизаше, без да обели думичка, нещо го накара да спре и да погледне Алис. Днес изглеждаше необичайно разсеяна и угрижена. Непрекъснато се озърташе, покашляше се все едно се канеше да заговори, обръщаше се обратно към мивката, поглеждаше колебливо към Малкълм. Той се изкуши да попита какво я тревожи, но си сдържа езика зад зъбите.

По едно време обаче майка му излезе от кухнята. Алис го погледна и прошепна:

— Нали познаваш монахините?

Малкълм така се изненада, че за момент онемя. Тъкмо беше взел в ръце пет-шест чисти чаши, за да ги занесе обратно в салона, но при въпроса й ги остави и попита:

— От манастира ли?

— Да, други няма наоколо, нали?

— Вярно. Но има на други места. Та какво за монахините?

— Случайно да се грижат за едно бебе?

— Да.

— Знаеш ли чие е бебето?

— Да, знам. И какво?

— Има един мъж, който… После ще ти кажа.

Майката на Малкълм се върна в кухнята. Алис наведе глава и потопи ръце във водата. Малкълм отново взе чашите и ги занесе в салона, където баща му четеше вестник.

— Татко, според теб ще стане ли голямо наводнение?

— По този въпрос ли спореха така разгорещено снощи? — Баща му разгърна вестника на спортната страница.

— Да. Според господин Анском няма да има, защото северният вятър е сух, и ни чака цял месец слънце, но господин Туиг рече, че баба му…

— Не им обръщай внимание. А каква е тази работа с лодката? Майка ти спомена, че някакъв циганин идвал снощи да те търси.

— Помниш ли лорд Азриел? Дадох му лодката назаем и този мъж дойде снощи да ми я върне.

— Не знаех, че лордът е приятел с циганите. Защо му е трябвала лодката ти?

— Защото обича да се вози с лодка и искаше да се разходи по реката на лунна светлина.

— Какво ли не им хрумва на хората. Имаш късмет, че ти я е върнал. В добро състояние ли е?

— В превъзходно дори. А, татко, циганинът каза, че след няколко слънчеви дни отново ще завали силно и ще стане най-голямото наводнение от сто години насам.

— Наистина ли?

— Поръча да те предупредя. Циганите виждали знаците във водата и небето.

— Предупреди ли мъжете снощи?

— Не, защото бяха вече пийнали и реших, че няма да ме послушат. Но той ми заръча да предупредя теб.

— Е, циганите живеят на кораби, познават реките… Добре, ще го имам предвид, но не бива да приемаме думите му прекалено на сериозно.

— Той говореше напълно сериозно. Няма лошо да сме подготвени.

Господин Полстед се замисли.

— Прав си. Ще се подготвим като Нои. Как мислиш, с майка ти ще се поберем ли в лодката с теб?

— Не — заяви твърдо Малкълм. — Но не е зле да поправиш голямата лодка. А мама може да премести брашното и другите продукти от мазето тук горе.

— Добра идея — съгласи се баща му и отново сведе очи към спортната страница. — Върви да й кажеш. Почисти ли Стаята с терасата?

— Натам бях тръгнал.

Майка му пристигна в салона и заговори с баща му за някакви зеленчуци, а Малкълм взе чашите от Стаята с терасата и се върна бързо в кухнята.

— Какво беше започнала да ми казваш преди малко? — обърна се той към Алис.

— Не знам дали трябва да говоря за това.

— Ако става въпрос за бебето… Каза нещо за бебето, след това спомена мъж. Какъв мъж?

— Ами… не знам. Май се разприказвах прекалено.

— Не, нищо не разбрах. Какъв мъж?

Алис се озърна.

— Не искам да си навличам неприятности.

— Няма да кажа на никого.

— Добре… Този мъж има демон с един липсващ крак. Хиена е или някакво подобно животно. Ужасна грозотия. Но той е любезен, поне така изглежда.

— Аха, сещам се. Ти познаваш ли го?

— Горе-долу — изчерви се тя и извърна очи.

Демонът й, който сега беше чавка на рамото й, също сведе глава. Накрая Алис добави:

— Говорих малко с него.

— Кога?

— Снощи, в Йерихон. Той разпитваше за бебето в манастира, за монахините и разни други работи.

— Какви други работи?

— Каза, че е баща на детето.

— Не е вярно! Бащата е лорд Азриел. Знам го със сигурност.

— Е, онзи мъж твърди, че той е бащата, и попита дали бебето е на сигурно място в манастира, дали вечер заключват вратите…

— Моля?

— Колко монахини има там и така нататък.

— Каза ли ти името си?

— Жерар. Жерар Бонвил.

— Обясни ли защо разпитва за монахините и бебето?

— Не. Говорихме и за други неща. Но… не знам… Изпитах странно усещане. А и демонът му не спираше да си дъвче окървавения крак. Но беше любезен. Почерпи ме риба и пържени картофи.

— Сам ли беше?

— Да.

— А ти с приятели ли беше?

— Какво значение има?

— Може да си е подбирал думите, ако не си била сама.

— Сама бях.

Малкълм не знаеше какво още може да попита. Несъмнено трябваше да изкопчи колкото е възможно повече информация от Алис, но въображението му стигаше дотук: не можеше да си представи защо възрастен мъж е заговорил само момиче и какви точно биха могли да са отношенията им. Не разбираше и защо Алис продължава да се черви.

— Демонът ти говори ли с хиената? — попита той след кратък размисъл.

— Опита се, но тя мълчеше.

Алис сведе поглед към мивката и продължи да мие съдовете. Госпожа Полстед се беше върнала в кухнята. Малкълм изнесе чистите чаши и моментът отмина.

Когато обаче сутрешната смяна на Алис свърши, тя си облече палтото и тръгна, Малкълм я догони на терасата.

— Алис, почакай!

— Какво искаш?

— Онзи мъж с демона хиена…

— Забрави. Не биваше да казвам нищо.

— Просто ме предупредиха за него.

— Кой?

— Един циганин. Предупреди ме да стоя далеч от него.

— Защо?

— Не знам. Но говореше напълно сериозно. Ако видиш Бонвил отново, ще ми кажеш ли за какво сте говорили?

— Не ти влиза в работата. Изобщо не биваше да ти казвам.

— Тревожа се за монахините. Страхуват се от натрапници. Затова сложиха нови кепенци. И ако този Бонвил разпитва за тях…

— Той беше много мил. Може би иска да им помогне.

— Работата е там, че когато Бонвил беше тук онази вечер, всички страняха от него. Татко дори се закани повече да не го пуска в странноприемницата, защото прогонва клиентите. Всички усещат нещо нередно в него, все едно е бивш затворник. А и циганинът ме предупреди, че е опасен.

— На мен пък не ми се стори опасен.

— Все пак, ако го видиш, би ли ми казала?

— Добре де.

— Особено ако разпитва за бебето.

— Защо си се загрижил за това бебе?

— Защото е беззащитно! И няма кой да го пази, освен монахините.

— О, мислиш си, че ти можеш да го защитиш! Така ли? Ще спасиш бебето от големия лош мъж?

— Моля те, просто ми кажи, ако го видиш.

— Нали вече се съгласих. Стига си настоявал.

Алис се обърна и се отдалечи бързо под слънчевите лъчи, пробили облаците.

 

 

Следобед Малкълм отиде в бараката да огледа ремонтираната лодка. Синтетичният брезент беше лек и непромокаем (Малкълм го изпробва), както заяви господин Ван Тексъл, а кукичките, с които се прикрепяше към лодката, бяха здрави и се закачваха лесно. Брезентът беше зеленикав като реката и корпуса на съда и когато го опънеше, лодката на практика щеше да е незабележима.

Течението беше много силно, затова реши да не я изкарва, за да провери как ще се плъзга с новата боя, но дори само като я поглади с пръсти, усети разликата: прекрасен подарък!

В лодката нямаше други изненади, затова Малкълм я покри добре със стария брезент.

— Може отново да завали — рече Аста, макар да нямаше такива изгледи.

Студеното слънце не се скри цял ден, а по залез небето се обагри в червено, което означаваше, че утре отново ще е слънчево. Тъй като времето беше ясно, вечерта стана много студено и за пръв път от седмици „Пъстървата“ остана почти празна. Майка му реши да не пече бут и да не приготвя пай, защото нямаше кой да ги поръча. Вместо това за вечеря щеше да има яйца с бекон и пържени картофи за дошлите навреме и хляб с масло за закъснелите.

Но тъй като почти нямаше клиенти и помощник барманът Франк дежуреше в салона, в случай че някой все пак намине, Малкълм, баща му и майка му седнаха да вечерят заедно в кухнята.

— Поне да вземем да довършим тези картофи. Ядат ли ти се, Редж?

— И още как. Слагай ги в тигана!

— Малкълм?

— Да, и аз искам.

Картофите зацвърчаха в тигана, при което на Малкълм му потекоха лигите. Той седеше доволно между родителите си, без да мисли за нищо конкретно, и се наслаждаваше на уюта и апетитния аромат на пържено.

По едно време се усети, че майка му го пита нещо.

— Какво?

— Така ли се задават въпроси?

— О, да. Моля?

— Момчето се е отнесло нанякъде.

— Попитах за какво говорехте с Алис.

— С Алис ли? — учуди се господин Полстед. — Мислех, че двамата не си говорят.

— За нищо особено — отвърна Малкълм.

— Сега си спомням, че се разправяхте на терасата, когато тя си тръгваше — отбеляза баща му. — Изглеждаше важно.

— Не, не беше — смотолеви Малкълм. Не искаше да крие нищо от родителите си, но те обикновено не го разпитваха толкова подробно, а приемаха мъглявите му отговори. Тази вечер обаче, тъй като нямаше много работа, горещо се заинтересуваха от разговора му с Алис.

— Видях ви да говорите в кухнята — рече майка му. — Едва повярвах на очите си. — Нима се сприятелявате?

— Не — отвърна Малкълм неохотно. — Просто ме попита за мъжа с трикракия демон.

— Защо? — изненада се баща му. — Тя не беше тук онази вечер. Откъде знае, че е идвал?

— Не знаеше, че е бил тук. Спомена го, защото я разпитвал за монахините.

— Така ли? Кога? — поинтересува се майка му, докато сипваше пържените картофи по чиниите.

— Онази вечер в Йерихон. Заговорил я и попитал за монахините и бебето.

— Каква работа е имал да говори с нея?

— Не знам.

— Алис сама ли е била?

Малкълм сви рамене, защото тъкмо беше налапал няколко горещи картофа и не можеше да говори. Но не му убягна как родителите му се спогледаха разтревожено. След като преглътна, рече:

— Защо всички са толкова неспокойни, когато е наоколо? И какво като е говорил с Алис? Тя каза, че бил любезен.

— Защото, Малкълм — обясни баща му, — за него се носят слухове, че е агресивен. И… напада жени. Никой не го харесва. Видя какво стана онази вечер. Демонът му има необикновено въздействие върху хората.

— Но той не е виновен, нямаме власт каква форма ще приемат демоните ни, нали? — възрази Малкълм.

— Ще се изненадаш — прозвуча дрезгав глас от пода. Язовецът на майка му рядко се обаждаше, но заговореше ли, Малкълм винаги се вслушваше внимателно.

— Нима можем да избираме? — учуди се той.

— Ти не каза, че не можете да избирате, а че нямате власт каква форма приемат демоните ви. Имате власт, но я упражнявате несъзнателно.

— Но тогава… как…

— Яж си вечерята и ще разбереш — каза язовецът и изприпка до леговището си в ъгъла.

— Хм — промърмори Малкълм.

Не говориха повече за Жерар Бонвил. Майка му сподели, че се тревожи за своята майка, тъй като не се чувствала добре, и реши на другия ден да отиде до Улвъркоут да я види.

— Има ли достатъчно чували с пясък? — поинтересува се Малкълм.

— Смята, че не й трябват повече.

— Господин Ван Тексъл каза, че макар да изглежда, че е спряло да вали, дъждът ще се завърне с пълна сила и ще стане голямо наводнение.

— Нима?

— Заръча ми да ви предупредя.

— Ти видя ли го, Бренда? — попита баща му.

— Циганина ли? Да, за малко. Изглеждаше кротък човек и се държа много любезно.

— Циганите познават добре реките.

— Значи на баба може да й потрябват още чували — заключи Малкълм. — Ще й помогна, ако се наложи.

— Добре — кимна майка му. — Предупреди ли сестрите?

— Вероятно ще трябва да отседнат временно при нас — каза Малкълм. — И ще доведат Лира, разбира се.

— Коя е Лира? — попита баща му.

— Бебето на лорд Азриел, за което се грижат.

— Но тук нямаме достатъчно място, за да ги поберем всичките. А и странноприемницата май не е достатъчно свято място за тях.

— Не ставай глупав — скастри го госпожа Полстед. — Те носят светостта със себе си. Трябва им само покрив над главата.

— Едва ли ще е за дълго — отбеляза Малкълм.

— Не виждам как ще стане, но все пак ги покани. Какво има за десерт?

— Печени ябълки, радвай се, че и толкова има — отвърна майка му.

След като изми чиниите, Малкълм пожела лека нощ на родителите си и се качи в стаята си. Нямаше домашни, затова извади диаграмата със символите на алетиометъра, която доктор Релф му даде.

— Трябва да подходиш систематично — каза Аста.

Малкълм не удостои забележката й с отговор, защото към всичко подхождаше систематично. Разгледаха внимателно схемата на светлината на лампата и той започна да записва какво е изобразено на всяка от трийсет и шестте картинки, но те бяха толкова малки, че едва ги различаваше.

— Ще трябва да попитаме доктор Релф — каза Аста.

— Някои се разпознават лесно. Като черепа. И пясъчния часовник.

Но работата беше мъчна и след като записа всички картинки, които различи, и остави празни места за другите, двамата с Аста решиха, че няма смисъл да се взират повече.

Не им се спеше, нито им се четеше, затова Малкълм взе лампата и отидоха в една от стаите за гости в старото крило, за да погледнат какво става на другия бряг на реката. Неговата стая се намираше от другата страна и оттам не можеше да държи манастира под око, но стаите за гости бяха откъм реката заради хубавата гледка. Тази вечер в крилото нямаше гости, тъй че можеше да влиза където реши.

Качи се в мансардната стая, угаси лампата и се облегна на перваза на прозореца.

— Превърни се в бухал — нареди тихо на Аста.

— Бухал съм.

— Не те виждам. Погледни към манастира.

— Натам гледам!

— Виждаш ли нещо?

След кратко мълчание Аста отвърна:

— Един от кепенците е отворен.

— Кой?

— Вторият на последния етаж.

Малкълм едва различаваше прозорците, защото лампата над портата се намираше от другата страна, откъдето огряваше и луната. Накрая все пак забеляза прозореца.

— Утре трябва да кажем на господин Тапхаус — каза той.

— Реката е много буйна.

— Да… Питам се дали някога са се наводнявали.

— Манастирът е много стар. Няма как да не е имало наводнения.

— Значи трябва да се разказват истории. И да има изобразени сцени на витражите. Ще питам сестра Фенела.

Малкълм се замисли каква ли картинка, достатъчно малка и ясна, че да се побере на циферблата на алетиометъра, би могла да бъде символ за наводнение. Или може би наводнението се изразяваше чрез комбинация от две картинки, или беше сред вторичните значения на съвсем различно изображение. Щеше да пита доктор Релф. И непременно трябваше да й предаде предупреждението на циганина за наводнението. Всичките й книги щяха да се съсипят, ако в къщата й нахлуеше вода. Реши, че ще я посъветва да ги качат на втория етаж и ще й помогне.

— Какво е това? — обади се Аста.

— Какво? Къде?

Очите на Малкълм вече бяха свикнали с тъмнината, но виждаше единствено каменната страда и по-светлите очертания на затворените с кепенци прозорци.

— Ето там! В края на стената!

Малкълм разшири очи и се взря съсредоточено. Помръдна ли нещо? Не беше сигурен.

Тогава зърна движение в основата на стената: сянка, малко по-тъмна от сградата. Имаше размерите на човек, но не и формата — там, където трябваше да се намират раменете, беше прекалено широк и нямаше глава, и се движеше заднешком… Сърцето и стомахът на Малкълм се свиха от страх. И тогава сянката изчезна.

— Какво е това? — прошепна той.

— Човек?

— Няма глава!

— Може да носи нещо на раменете си.

Малкълм се замисли. Възможно беше.

— Какво прави? — попита той.

— Май опитва да затвори кепенците. Дали не е господин Тапхаус?

— А какво носи?

— Може би торба с инструменти? Не знам.

— Мисля, че не е господин Тапхаус.

— И аз — съгласи се Аста. — Не се движи като него.

— Мисля, че е мъжът…

— Жерар Бонвил.

— Да. Но какво носи?

— Инструменти?

— Не, сетих се! Носи демона си! — Ако я носеше на рамене, това би обяснило широкия горен край на силуета, както и защо не се виждаше главата му.

— Какво прави? — попита Аста.

— Дали ще се качи…?

— Носи ли стълба?

— Не виждам.

Двамата напрягаха очи с всички сили. Ако беше Бонвил и ако действително възнамеряваше да се качи до прозореца с отворения капак, със сигурност трябваше да носи демона си, нямаше как да го остави на земята. Демоните на майсторите, които работеха по покриви, винаги бяха птици и можеха да летят или пък бяха достатъчно дребни, че да могат да ги пъхнат в джоба си.

— Трябва да кажем на татко — каза Малкълм.

— Но първо трябва да сме сигурни.

— Не сме ли сигурни?

— Ами… — Колебанието на Аста отразяваше и неговата несигурност.

— Иска да отвлече Лира — заяви той. — Няма какво друго да е.

— Дали ще я убие?

— Защо ще убива бебе?

— Според мен той е убиец — каза Аста. — Дори Алис се страхуваше от него.

— На мен ми се стори, че го харесва.

— Не си много наблюдателен. По държанието на демона й разбрах, че е уплашена до смърт. Затова ни попита за него.

— А може би иска да вземе Лира, защото е истинският й баща.

— Виж!

Сянката отново се появи в другия край на сградата. Мъжът се олюля, а товарът на раменете му се разшава и падна на земята. Изкънтя злокобен, писклив смях.

Мъжът и демонът като че ли се въртяха в щур танц. Зловещият смях пронизваше ушите на Малкълм; звучеше като болезнен вой.

— Той я бие… — прошепна стъписано Аста. Щом го изрече, Малкълм осъзна, че е права. С пръчка в ръка, мъжът беше приклещил хиената до стената и я налагаше яростно, а тя не можеше да измъкне.

Малкълм и Аста се ужасиха. Тя се превърна в котка и се сгуши в обятията му, а той зарови лице в козината й. Дори не можеха да си представят подобна жестокост.

В манастира явно бяха чули шума от побоя. Мъждукаща светлина се приближи към прозореца със счупения кепенк и след малко изникна и бяло лице, което се опита да погледне надолу. Малкълм не разпозна на коя монахиня точно принадлежи, но след миг до него се присъедини друго лице и прозорецът се отвори сред агонизиращия вой, наподобяващ смях, в тъмното.

Двете фигури източиха вратове и се надвесиха от перваза. Малкълм чу властно нареждане и разпозна гласа на сестра Бенедикта, макар да не успя да различи думите й. На слабата светлина от лампата видя как мъжът поглежда нагоре и в този миг хиената отскочи отчаяно встрани, а мъжът усети неизбежната болка в сърцето, когато тя стигна до предела на невидимата връзка, свързваща всеки човек с демона му, и тръгна с препъване след нея.

Хиената се отдалечи с трескаво куцукане, а мъжът я последва, размахал яростно пръчката под звуците на болезнения вой, огласящ нощта. Малкълм видя как двете монахини се отдръпват ужасено, щом видяха какво се случва долу, след което затвориха кепенците и светлината угасна.

Воят постепенно заглъхна. Малкълм и Аста стояха вкопчени един в друг от ужас.

— Никога… — прошепна накъсано тя.

— … не съм си представял, че ще видя подобно нещо — довърши Малкълм мисълта й.

— Какво би го накарало да я набие така?

— А и него го болеше. Сигурно е луд.

Двамата стояха прегърнати, докато злокобният смях утихна окончателно.

— Сигурно я мрази. Не мога да си представя…

— Сестрите дали го видяха?

— Да, когато се надвесиха от прозореца. Той обаче спря за момент, когато чу гласа на сестра Бенедикта, и хиената се измъкна.

— Щом едната монахиня е била сестра Бенедикта, може да я попитаме…

— Тя няма да ни каже нищо. Има тайни, които пазят от нас.

— Но ако разбере, че и ние сме видели случилото се, може да проговори.

— Може би. Не бива обаче да казваме на сестра Фенела.

— В никакъв случай.

Мъжът и изтерзаният му демон се бяха стопили в нощта и сега се чуваше единствено клокоченето на реката. Затова след минутка Малкълм и Аста излязоха на пръсти от стаята, без да палят лампата, и се върнаха опипом до леглото си. Малкълм сънува глутница диви кучета, петдесет-шейсет на брой, да тичат по улиците на пустеещ град и това го изпълни със странна, дива енергия, която не изчезна и на сутринта, когато се събуди.