Филип Пулман
Малката лодка (11)

11. Гражданска защита

През следващите дни Малкълм често си спомняше за трийсетината минути с лорд Азриел в обляната от лунна светлина градина на манастира. Двамата с Аста обсъждаха случката до безкрай. По този въпрос той можеше да говори единствено с демона си; не можеше да спомене дори на майка си и баща си. Те бяха прекалено заети в странноприемницата, за да забелязват какво се случва с него, освен когато се изцапаше прекалено или не си напишеше домашните. Малкълм беше сигурен например че дори няма да забележат, ако лодката му я няма. Разказа само на доктор Релф. Налагаше се да ходи пеша до къщата й в Йерихон, докато лорд Азриел му върнеше „Красивата дивачка“, затова следващата събота почука на познатата врата по-късно от обикновено.

— Дал си му лодката си? Много щедро от твоя страна — каза тя, след като изслуша историята.

— Доверих му се, защото беше много добър към Лира. Показа й луната, държеше я на топло в прегръдката си и не я разплака. А и сестра Фенела трябва да му се е доверила, защото му позволи да я подържи. В първия миг не повярвах на очите си.

— Явно лордът е много убедителен. Сигурна съм, че си постъпил правилно.

— Той знае как да гребе с весла.

— Как мислиш, дали враговете му са същите хора, които се опитаха да вземат Лира от манастира? Съдът за закрила, или както там се казваше?

— Службата за закрила на деца. Мисля, че не са същите. Помислих си, че ще отведе Лира със себе си, за да я пази от тях, но явно е решил, че ще е на по-сигурно място в манастира, отколкото с него. Следователно той трябва да е в голяма опасност. Дано не надупчат лодката с куршуми.

— Убедена съм, че лорд Азриел ще се грижи добре за нея. Искаш ли да си избереш нови книги?

Малкълм се прибра вкъщи с книга за символите, защото разказите на доктор Релф за алетиометъра много го заинтригуваха, както и с книга, озаглавена „Пътят на коприната“. Първоначално мислеше, че е криминален роман, но се оказа описание от съвременен пътешественик на търговските маршрути през Централна Азия — от земите на тартарите до Леванта. Когато се прибра вкъщи, потърси в атласа къде се намират тези райони и бързо осъзна, че му трябва нов атлас.

— Мамо, може ли за рождения ден да ми подарите по-голям атлас?

— Защо ти е?

Тя пържеше картофи, а момчето ядеше оризов пудинг. Странноприемницата беше пълна и скоро щяха да имат нужда от помощта му в салона.

— За да проверявам разни неща — отвърна той.

— Добре, ще говоря с баща ти. Хайде, побързай.

Изпълнената с пара шумна кухня се струваше на Малкълм най-сигурното място на света. Досега не се беше замислял по въпросите за безопасността; приемаше я за даденост, също като вкусните ястия, които майка му готвеше, и факта, че винаги наблизо има чисти и топли чинии, в които да ги сипят.

Тъй че Малкълм знаеше, че той е на сигурно място, че Лира е на сигурно място в манастира и че лорд Азриел е в безопасност, щом успя да избяга от преследвачите; въпреки това навсякъде наоколо дебнеха опасности.

 

 

На другия ден, в неделя, навън валеше неумолимо. Хана Релф провери чувалите с пясък, натрупани пред входната й врата, и отиде до края на улицата да види колко се е покачило нивото на реката. Забеляза с тревога, че от другата страна на канала цялата ливада, наречена Порт Медоу — акри открита равнина, — беше скрита под няколко сантиметра сива дъждовна вода. Заради поривите на вятъра се създаваше впечатлението, че се движи, макар Хана да знаеше, че е невъзможно: огромна маса вода, течаща неумолимо към къщите и магазините в Йерихон зад гърба й.

Гледката беше твърде мрачна и потискаща, за да стои там дълго, а дъждът се лееше като из ведро, студен и пронизващ; затова тя пое обратно с намерението да залости здраво вратата, да хвърли цепеница в огъня и да седне да работи с чаша кафе в ръка.

Но пред къщата й имаше камионетка, която, макар и без обозначения, сякаш крещеше „официална институция“ със сивата си металическа боя и липсата на прозорци.

— Пресечи улицата — посъветва я демонът й. — Просто върви напред и не спирай.

— Какво правят? — попита шепнешком тя.

— Чукат на вратата. Не поглеждай нататък.

Хана опита да върви спокойно. По принцип нямаше причина да се страхува от полицията или която и да било държавна институция, но също като всички останали обикновени граждани трябваше да е нащрек. Можеха да я арестуват без официална заповед и да я държат в килия, без да повдигнат обвинения. Старият закон, който забраняваше да те хвърлят в затвора без съдебен процес, беше отменен почти без възражения в парламента, чиято задача уж беше да гарантира правата и свободите на англичаните. Напоследък се разказваха все повече истории за тайни арести и издаване на присъди без съдебен процес, но нямаше как да установи дали слуховете са истина. Връзката й с „Оукли Стрийт“ едва ли би помогнала; всъщност, ако някой разбереше за нея, вероятно дори щеше да влоши нещата. Подобни служби на подчинението на загадъчни сили се конкурираха ожесточено помежду си.

Но не можеше и да обикаля цял следобед в дъжда. Нелепо би било. Освен това имаше приятели. Тя беше уважаван учен от оксфордски колеж. Отсъствието й щеше да бъде забелязано и да бъдат повдигнати въпроси; познаваше адвокати, способни да я измъкнат от ареста само за часове.

Хана се обърна и тръгна право към къщата си, като шляпаше през водата по улицата, дълбока вече около пет сантиметра. Когато се приближи достатъчно, се провикна:

— Добре ден! Какво обичате?

Мъжът, който чукаше на вратата, се обърна. Хана стоеше на портата и се опитваше да си придаде възможно най-безстрашен вид.

— Тук ли живеете, госпожо?

— Да. Какво искате?

— Ние сме от Гражданска защита. Минаваме по къщите в района, за да проверим дали сте подготвени в случай на наводнение.

Мъжът беше към четиресетгодишен с проскубана червеношийка за демон. Спътникът му беше по-млад и демонът му видра стоеше върху чувалите пред вратата на Хана. Когато тя се провикна от портата, видрата се спусна към младия мъж, който я вдигна на ръце.

— Аз… — започна Хана.

— Тези чували не са добре подредени, госпожо — каза младежът. — Ще пропуснат вода в онзи край.

— Благодаря ви за съвета.

— Отзад какво е положението? — попита другият мъж.

— И там натрупах чували с пясък.

— Може ли да погледнем?

— Да, разбира се. Насам, ако обичате.

Хана ги поведе по тясната пътека между къщата и оградата на съседите и отстъпи назад, докато те проверяваха чувалите пред задната врата. Докато младежът оглеждаше пролуката между вратата и касата, по-възрастният мъж посочи към съседната къща и попита:

— Знаете ли кой живее там, госпожице?

Сега съм „госпожице“, помисли си тя.

— Възрастен господин на име Хопкинс. Мисля, че замина при дъщеря си.

Мъжът надзърна над оградата. Къщата беше тъмна и тиха.

— Там няма чували. Чарли, да вземем да сложим няколко пред предната и задната врата.

— Дадено — съгласи се Чарли.

— Ще се наводним ли? — попита Хана.

— Нямам как да знаем. Прогнозата за времето… — Мъжът сви рамене. — Но е най-добре да се подготвим.

— Разбира се. Благодаря ви, че минахте.

— Няма защо, госпожице. Довиждане.

Мъжете зашляпаха през водата към камионетката. Хана намести с ритане чувалите в ъгъла, където мъжете казаха, че ще пропуснат вода, за да разпредели равномерно пясъка, след което се прибра вътре и заключи вратата.

 

 

Малкълм нямаше търпение да попита сестра Фенела какво й е казал лорд Азриел през нощта, но тя твърдо отказа да говори за случилото се в четвъртък, когато след училище той отиде манастира.

— Ако искаш да помогнеш, обели онези ябълки — бяха единствените й думи.

За пръв път виждаше старицата така да се инати. Дори не обръщаше внимание на въпросите му. Накрая Малкълм реши, че ще е невъзпитано да настоява повече — нещо, за което трябваше да се досети от самото начало, — затова млъкна и се зае да бели и нарязва кривите дребни ябълки, осеяни с кафяви петна. Монахините продаваха най-хубавите плодове и оставяха за своята кухня по-неугледните, макар според Малкълм сладкишите на сестра Фенела да бяха превъзходни независимо с какви ябълки ги приготвяше. Тя винаги му запазваше по някое парче.

След като мина достатъчно време, той се осмели да каже:

— Чудя се как ли е господин Боутрайт.

— Ако още не са го заловили, вероятно се крие в гората — отвърна сестра Фенела.

— Може да се е маскирал за прикритие.

— И как според теб би се маскирал?

— Хм… не знам. Но трябва и демона си да маскира.

— За децата е много по-лесно — обади се катерицата демон на сестра Фенела.

— Като малка вие какви игри играехте? — попита Малкълм.

— Най-много обичахме да играем на крал Артур — рече старицата и остави точилката.

— Как се играе тази игра?

— Вадехме меча от камъка. Нали помниш, че никой не могъл да изтегли меча, а Артур не знаел, че е невъзможно, и просто го хванал и го издърпал.

Монахинята извади чист нож от чекмеджето и го забучи в голяма топка тесто, която още не беше разточила.

— Хайде, престори се, че не можеш да го извадиш — подкани тя и Малкълм се престори, че дърпа ножа с всички сили с пъшкане и стискане на зъби, но не може да го извади. Аста също се включи, увиснала на китката му като маймунка.

— И когато младият Артур се върнал, за да вземе меча на брат си… — каза демонът на сестра Фенела.

— И видял меч, забит в камък, и си помислил: „О, просто ще взема този“ — продължи сестра Фенела, а демонът й довърши:

— И хванал с ръка дръжката и издърпал меча с лекота!

Сестра Фенела извади ножа от тестото и го размаха победоносно.

— И така Артур станал крал!

Малкълм се засмя. Монахинята беше сгърчила лице в изражение, което вероятно трябваше да представлява царствено свиване на вежди, а катерицата скочи триумфално на рамото й.

— Вие винаги ли играехте крал Артур? — попита Малкълм.

— Не, макар да исках. Обикновено бях оръженосец или някой от простолюдието.

— Но когато с теб си играехме сами, ти винаги беше крал Артур — отбеляза демонът й.

— Да, така е — потвърди монахинята, избърса ножа и го прибра обратно в чекмеджето. — Ти какви игри играеш, Малкълм?

— Обичам да си играя на пътешественик. Откривам изгубени цивилизации и други от този род.

— Плаваш ли по река Амазонка с лодката?

— Да, нещо такова.

— Как е лодката ти? Ще изкара ли до пролетта?

— Ами… дадох я на лорд Азриел, когато дойде да види Лира.

Сестра Фенела продължи да разточва тестото мълчаливо.

— Сигурна съм, че ти е много благодарен — рече тя след малко, но с тон много по-строг от обикновено.

 

 

След като излязоха от кухнята, Аста каза:

— Тя се срамуваше, защото знае, че е направила нещо нередно.

— Чудя се дали сестра Бенедикта е разбрала.

— В такъв случай би могла да забрани на сестра Фенела да припарва до Лира.

— Сигурно. Но може пък да не е разбрала.

— Сестра Фенела би си признала.

— Да — съгласи се Малкълм, — несъмнено би си признала.

Не се отбиха при господин Тапхаус, защото в работилницата не светеше. Дърводелецът сигурно си беше тръгнал по-рано.

— Не, чакай, там има някого — спря го Аста.

Здрачаваше се; заради сивите буреносни облаци щеше да се стъмни след не повече от час. Малкълм спря на пътеката за моста и се обърна към тъмната работилница.

— Къде? — попита шепнешком Малкълм.

— Отзад. Видях сянка…

— Всичко е потънало в сенки.

— Не, приличаше на силует на човек.

Намираха се на стотина метра от работилницата. Цялата чакълена пътека се виждаше ясно в сивкавия сумрак и на слабото жълто сияние от прозорците на манастира. Нищичко не помръдваше. И в този миг иззад работилницата, с неравна като от куцане походка, се появи силуетът на същество, подобно на голямо куче, само че някак си приведено напред и с по-масивен гръб. То спря и се взря в тях.

— Това е демон — прошепна едва доловимо Аста.

— Куче ли е? И какво…

— Не е куче, а хиена.

— И има… има само три крака.

Хиената не помръдна, но зад нея от сянката на сградата изплува силуетът на мъж. Той погледна право към Малкълм, макар момчето да не успя да види лицето му добре, и после отново отстъпи назад и се сля със сенките.

Хиената обаче не помръдна от мястото си, разкрачи задните си крака и се изпика по средата на пътеката. И за миг не отмести кръвожаден поглед от Малкълм; момчето виждаше единствено две блещукащи точки там, където очите й отразяваха светлината. Хиената пристъпи нестабилно напред с единствения си преден крак и погледна Малкълм още веднъж, преди да се обърне и да закуцука тромаво обратно в сянката на стрехата.

Тази случка доста стресна Малкълм. Досега не беше виждал нито осакатен демон, нито хиена, и никога в живота си не беше виждал същество, което да излъчва такава злоба. Въпреки това…

— Да вървим — подкани го Аста.

— Добре, но първо стани бухал.

Аста веднага се преобрази, кацна на рамото му и се взря в тъмния силует на работилницата.

— Не ги виждам — прошепна след миг.

— Не откъсвай очи от онази сянка ето там…

Малкълм се върна назад по пътеката, или по-точно по тревата покрай чакъла, и стигна отново до кухненската врата, натисна бравата и се шмугна бързо вътре.

— Малкълм? Забрави ли нещо? — попита сестра Фенела.

— Трябва да съобщя нещо на сестра Бенедикта. Тя в кабинета си ли е?

— Сигурно. Всичко наред ли е?

— Да, да — отвърна Малкълм и забърза към коридора. От стаята на Лира все още лъхаше лек мирис на боя. Той почука на вратата на сестра Бенедикта.

— Влез — обади се тя и примигна изненадано, когато го видя. — Какво има, Малкълм?

— Видях… Аз… Ние се прибирахме и когато минахме покрай работилницата, видяхме един мъж… демонът му беше хиена и имаше три крака… и те…

— По-бавно, по-бавно. Видя ли ги добре?

— Само демона. Хиена… тя имаше три крака и… Струва ми се, че нямаха работа тук, затова… реших да ви уведомя, за да се уверите, че всички кепенци са здраво залостени.

Не можеше да й каже какво направи хиената. Дори да успееше да намери подходящи думи, нямаше да може да изрази презрението и омразата в действията на демона. Малкълм се чувстваше омърсен и унизен само от гледката.

Монахинята явно забеляза нещо в изражението му, защото остави писалката, стана и постави ръка на рамото му. Малкълм не помнеше досега да го е докосвала.

— Но ти се върна да ни предупредиш. Много благородно от твоя страна, Малкълм. А сега ще те изпратя до вас.

— В никакъв случай!

— Не искаш ли? Добре, тогава ще те гледам от прага. Какво ще кажеш?

— Моля ви, внимавайте, сестро! Той… не знам как да се изразя… да сте чували някога за човек с подобен демон?

— Чувам какво ли не. Въпросът е да отсееш важното. Хайде, да вървим.

— Не исках да уплаша сестра Фенела.

— Много си съобразителен.

— Лира…

— Тя спи. Ще я видиш утре. В пълна безопасност е зад кепенците на господин Тапхаус.

Минаха през кухнята, където сестра Фенела ги погледна озадачено. Сестра Бенедикта спря на вратата.

— Искаш ли фенер, Малкълм?

— Не, благодаря. Достатъчно светло е. А и Аста ще се превърне в бухал.

— Ще стоя тук, докато стигнеш до моста.

— Благодаря ви, сестро. Лека нощ. И заключете вратите.

— Ще ги заключа. Лека нощ, Малкълм.

Малкълм нямаше представа дали монахинята би могла да направи нещо, ако мъжът изскочи отнякъде и го нападне, но се чувстваше по-сигурен заради вниманието й и знаеше, че тя няма да свали поглед от него, докато не стъпи на моста.

Когато стигна дотам, момчето се обърна и помаха. Сестра Бенедикта му махна в отговор, прибра се и затвори вратата.

Малкълм взе останалото разстояние до странноприемницата на бегом, а Аста летеше пред него. Двамата нахълтаха едновременно в кухнята.

— Най-накрая — каза майка му.

— Къде е татко?

— На покрива, праща сигнали до Марс. Ти как мислиш?

Малкълм се втурна в салона, но спря като покосен. На висок стол, облегнал лакът на тезгяха, седеше непознат мъж, а в краката му лежеше хиена само с един преден крак.

Мъжът разговаряше с бащата на Малкълм. В салона имаше още пет или шест души, но всички седяха на подобаващо разстояние. Всъщност двама от клиентите, които по принцип обичаха да стоят на бара, сега седяха на маса в другия край ма салона, а останалите се бяха настанили около тях, сякаш всички искаха да са възможно най-далеч от непознатия и хиената.

В следващия миг Малкълм забеляза изражението на баща си. Непознатият беше обърнал глава към момчето, а зад него по лицето на баща му се четеше тревога и безпомощна ненавист. Когато непознатият отново се обърна, господин Полстед вдигна глава и с престорено ведра усмивка попита:

— Къде беше, Малкълм?

— Както обикновено — промърмори момчето. Хиената тракна със зъби — остри жълти зъби, прекалено големи за малката й глава. Демонът беше удивително грозен. Който и да я беше осакатил, сигурно си беше изпатил жестоко, ако го беше докопала с тези зъби.

Малкълм отиде при масите в другия край на салона.

— Желаете ли нещо, господа? — попита той и усети, че гласът му потреперва в мъртвешки притихналата зала.

Двама мъже си поръчаха по още една халба бира, но преди Малкълм да се отдалечи, един от клиентите го хвана за ръкава и прошепна:

— Внимавай с онзи. Не се приближавай много.

Мъжът го пусна и Малкълм занесе празните чаши до другия край на бара. Аста, разбира се, не сваляше очи от непознатия и тъй като се беше превърнала в калинка, не се разбираше накъде точно гледа.

— Ще отида до Стаята с терасата — каза Малкълм на баща си, който кимна отсечено.

В Стаята с терасата нямаше клиенти, но на масата стояха две празни чаши. Момчето ги взе и попита шепнешком Аста:

— Как изглежда?

— Всъщност се държи любезно и дружелюбно, сякаш всичко му е много интересно. На пръв поглед е напълно нормален. Но тя…

— Те са едно същество, нали? Като нас.

— Да, разбира се, но…

И в другите помещения на странноприемницата имаше по някоя празна чаша и Малкълм мина да ги събере, без да бърза.

— Почти всички клиенти вече са си тръгнали — каза той на Аста.

— Значи не се налага да стоим в салона. Върви горе да си запишеш всичко. После ще разкажеш на доктор Релф.

Малкълм занесе чашите в кухнята и се зае да ги мие.

— Мамо, в салона има един мъж… — поде той и й разказа какво беше видял на тръгване от манастира, но и пред нея не спомена какво стори хиената на пътеката. — И сега той е тук! А татко изглежда ядосан. И останалите клиенти не смеят да го приближат.

— Нали каза на сестра Бенедикта? Тя ще се погрижи всички врати и прозорци в манастира да са здраво заключени.

— Но кой е той? И защо е тук?

— Един бог знае. Щом не ти се нрави, не се приближавай до него.

Това беше проблемът с майка му: мислеше, че нарежданията са обяснения. Е, по-късно щеше да попита баща си.

— Тази вечер странноприемницата е почти празна — отбеляза момчето. — Дори Алис я няма.

— Пуснах я да си върви, тъй като почти няма хора. Ако този мъж започне да идва редовно, всяка вечер ще е така. Баща ги ще трябва да му каже, че не е добре дошъл.

— Но защо…

— Няма значение. Нямаш ли домашни?

— Само по геометрия.

— Тогава вечеряй и върви да учиш.

За вечеря имаше карфиол със сирене. Аста скокна на масата като катерица и се заигра с един орех. Малкълм от бързане си опари устата, но потуши пожара с парче студен сливов пай със сметана.

Чашите, които беше измил, вече бяха сухи и преди да се качи в стаята си, ги отнесе в салона. Дошли бяха още няколко души, но мъжът с хиената продължаваше да седи на бара, а новодошлите се настаняваха в другия край и не му обръщаха внимание.

— Изглежда, всички знаят кой е, освен нас — измърмори Аста.

Хиената демон не беше помръднала от мястото си. Сега ближеше чуканчето на липсващия си крак, а мъжът седеше неподвижно, облегнат на бара, и оглеждаше салона с жив интерес.

И тогава се случи нещо изненадващо. Малкълм беше сигурен, че никой друг не гледа; баща му разговаряше с новодошлите клиенти в другия край на бара, а мъжете на масите играеха домино. Изпълнен с любопитство, Малкълм не можеше да свали очи от мъжа, а той го погледна право в очите. Изглеждаше около четиресетгодишен, с черна коса и ярки кафяви очи, а изсечените черти на лицето му се виждаха ясно, сякаш беше добре осветена фотограма. Носеше дрехи като на пътешественик и можеше да се каже, че е красив, но тази дума не описваше точно обаянието и грубоватия му чар. Малкълм трябваше неохотно да признае, че го намира за симпатичен.

Когато мъжът видя, че момчето го гледа, се усмихна и му намигна.

Усмивката беше топла и съучастническа. Сякаш казваше: „С теб знаем някои неща…“. Изражението му беше приятно и заговорническо, сякаш канеше Малкълм да се присъедини в сговор между двамата срещу останалия свят, и момчето неволно също се усмихна. При нормални обстоятелства Аста щеше веднага да кацне при демона му и да поговори с него любезно, макар хиената да беше страшна и грозна, но обстоятелствата не бяха нормални. Затова размяната на усмивки премина само между любопитното момче и непознатия мъж със загадъчното привлекателно лице.

След миг всичко приключи. Малкълм отиде да остави чашите на бара и се качи в стаята си.

— Дори не помня как беше облечен — промърмори той, щом затвори вратата след себе си.

— С тъмни дрехи — каза Аста.

— Дали е престъпник?

— Несъмнено. Но тя…

— Отвратителна е. Досега не съм виждал демон, който толкова да се различава от човека си.

— Питам се дали доктор Релф знае кой е.

— Едва ли. Тя познава професори и учени, хора от академичните среди. Той е различен.

— Познава и шпиони.

— Струва ми се, че не е шпионин. Набива се прекалено много на очи. Всеки ще забележи подобен демон.

Малкълм се зае с домашното си, чертаеше геометрични фигури с линия и пергел, задачи, които обикновено му бяха приятни, но в момента изобщо не успяваше да се съсредоточи. Заговорническата усмивка на мъжа все още го караше да се чувства замаян.

* * *

Доктор Релф не беше чувала за човек с толкова осакатен демон.

— Но несъмнено има хора със сакати демони — каза тя.

Тогава Малкълм й разказа какво беше направила хиената на пътеката и това я озадачи още повече. Демоните имаха чувство за срам също като хората, защото те самите бяха хора, разбира се.

— Много странно — промълви замислено Хана.

— Според вас какво означава това?

— Знаеш ли, Малкълм, нека го разгледаме като въпрос за алетиометъра. Онова, което хиената е направила на пътеката, е израз на презрение, нали?

— Да, така ми се стори.

— Презрение към теб, наблюдателя, и към мястото, където е извършила действието — манастира. Може би към монахините и всичко, което те символизират. Също така… освен че е хищник, хиената е и животно, което се храни с мърша и трупове, оставени от други животни.

— Значи, макар и гнусна, тя е и полезна — заключи Малкълм.

— Вярно. Не ми беше хрумвало. Също така се смее.

— Наистина ли?

— Смееща се хиена. Не е точно смях, а вой, който звучи като смях.

— Нещо като израза крокодилски сълзи, макар крокодилите да не плачат?

— Лицемерие ли имаш предвид?

— Лицемерие — повтори Малкълм думата със задоволство.

— И мъжът се е криел, така ли?

— Стоеше в сенките.

— Разкажи ми за усмивката му.

— Ах, да, изключително странна беше. Усмихна се и ми намигна. Сякаш искаше да ми каже, че двамата с него знаем нещо, което никой друг не знае. Сякаш имаме тайна. Но не… тайна, която да те кара да се чувстваш гузен, омърсен или виновен.

— Нима?

— Не, усещането беше някак си приятно. Той изглеждаше дружелюбен и мил. И сега не мога да повярвам, но ми стана симпатичен.

— Демонът му обаче не спря да си дъвче чуканчето — добави Аста. — Наблюдавах я. Раната все още беше отворена. Имаше кръв.

— Какво ли означава това? — зачуди се Малкълм.

— Може би, че двамата с демона са уязвими? — предположи доктор Релф. — Ако хиената загуби още един от краката си, изобщо няма да може да ходи. Колко ужасно.

— Мъжът не изглеждаше никак притеснен. Имаше вид все едно нищо не може да го разтревожи или уплаши.

— Стана ли ти жал за демона му?

— Не — заяви категорично Малкълм. — Радвах се, че е осакатен, защото в противен случай щеше да е много по-опасен.

— Значи мнението ти за мъжа е противоречиво.

— Именно.

— А родителите ти?

— Мама просто ми каза да стоя далеч от него, но не обясни защо. На татко никак не му беше приятно, че е в странноприемницата, но нямаше основание да го помоли да си върви. Другите клиенти също страняха от него. По-късно питах татко, но той отвърна само, че този мъж е лош човек и повече няма да го пуска в странноприемницата. Но не ми обясни защо смята, че е лош, и какво е направил. Мисля, че просто е изпитал такова усещане.

— Виждал ли си го след това?

— Не, той дойде в „Пъстървата“ едва онази вечер.

— Ще се опитам да науча повече — каза доктор Релф. — Харесаха ли ти книгите от миналата седмица?

— Книгата със символите беше трудна. Не разбрах много от нещата.

— И какво все пак разбра?

— Че картинките може да са символи на различни неща.

— Това е най-важното. Добре. Останалото са подробности. Невъзможно е да запомниш всички значения на изображенията на алетиометъра, затова използваме книги с тълкувания.

— Все едно е таен език.

— Точно така.

— Някой измислил ли го е, или…

— Или просто го е открил? Това щеше да попиташ, нали?

— Да — отвърна Малкълм, изненадан. — Кое от двете е?

— Трудно е да се каже. Нека вземем друг пример. Знаеш Питагоровата теорема, нали?

— Квадратът на хипотенузата е равен на сбора от квадратите на другите две страни.

— Точно така. Това важи ли за всички задачи, които си решавал?

— Да.

— И принципът е съществувал дълго преди Питагор да го открие?

Малкълм се замисли.

— Да, би трябвало.

— Значи Питагор не го е измислил, а просто го е открил.

— Да.

— А сега да вземем за пример един от символите на алетиометъра. Да речем, пчелният кошер. Едно от значенията му е сладост, друго е светлина. Разбираш ли защо?

— Медът е сладък. И…

— От какво се правят свещите?

— От восък! От пчелен восък!

— Да. Не знам кой пръв се е досетил за тези значения, но дали сходствата, асоциациите са съществували преди това? Измислени ли са, или са били открити?

Малкълм се замисли дълбоко.

— Не е съвсем същото — започна той бавно. — Защото Питагоровата теорема може да бъде доказана. Така знаем, че трябва да е вярна. Но какво за доказване има в един кошер? Можем да видим връзката, но не можем да я докажем.

— Нека погледнем на въпроса така. Да допуснем, че човекът, който е изработил алетиометъра, е търсил начин да изрази идеята за сладост и светлина. Могъл ли е да избере друг образ? Например меч или делфин?

Малкълм започна да разсъждава на глас:

— Като че ли не. С много усилия можем да направим някаква връзка, но…

— Точно така. Сладостта и светлината имат очевидна връзка с кошера, но не и с меча или делфина.

— Да.

— Е, тогава значенията измислени или открити са били?

Малкълм отново се замисли и след миг отговори с усмивка:

— Открити.

— Добре. А сега да вземем друг пример. Можеш ли да си представиш друг свят?

— Мисля, че да.

— Свят, в който Питагор никога не е съществувал?

— Да.

— Там теоремата му ще важи ли?

— Да. Ще важи навсякъде.

— А сега си представи, че в този свят живеят хора като нас, но няма пчели. И неговите обитатели познават усещането за сладост и светлина, но с какъв символ биха ги описали?

— Ами… ще изберат нещо друго. Например захар за сладост и слънцето за светлина.

— А сега си представи трети свят, където има пчели, но няма хора. Там ще съществува ли връзката между кошера, сладостта и светлината?

— Връзката ще съществува тук, в нашето съзнание. Но не и там. Когато си помислим за този друг свят, ние ще виждаме връзката, макар там да няма хора, които да я видят.

— Много добре. Все още не можем да заключим категорично дали езикът на символите е бил измислен, или открит, но започва да изглежда все повече, че…

— Е бил открит — довърши Малкълм. — Само че пак не е като с Питагоровата теорема. Не може да бъде доказан. Зависи от… от…

— Да?

— Зависи дали има хора, които да забележат връзките. Теоремата не изисква това.

— Точно така!

— Само че в известен смисъл езикът на символите е и измислен. Ако няма хора… Няма да има значение дали съществува. Прилича малко на квантовата теория, при която нещо не се е случило, докато някой не го види. Зависи от хората.

Малкълм се облегна назад зашеметен. Познатата му стая беше топла, столът удобен, чинията с бисквити беше подръка. Ако в кухнята на майка си се чувстваше на сигурно място, то в тази малка стаичка усещаше колко необятен е целият свят.

— След малко трябва да тръгвам — каза той.

— Доста се потрудихме днес.

— Това работа ли беше?

— Да, не ти ли изглежда като работа?

— Да, предполагам. Може ли да видя алетиометъра?

— За съжаление не мога да го изнеса от библиотеката, защото разполагаме само с един. Но ще ти дам негова скица.

Доктор Релф извади сгънат лист хартия от чекмедже в шкафа и му го подаде. Малкълм го разгъна и видя изображение на голям кръг, разграфен на трийсет и шест сектора. Във всеки от тях имаше картинка: мравка, дърво, котва, пясъчен часовник…

— Има кошер — отбеляза той.

— Задръж скицата. Аз я използвах, докато учех символите, но вече ги знам наизуст.

— Благодаря! И аз ще ги науча.

— Знам един трик за запаметяване, но ще ти го кажа някой друг път. Вместо да научаваш символите наизуст, си избери един от тях и размишлявай върху него — какви идеи свързваш с него, какво символизира.

— Добре, ще го направя. Има… — Малкълм млъкна. Кръглата диаграма, разделена на сектори, му напомни за нещо. — Прилича ми на нещо, което видях.

Той описа искрящия кръг, който беше видял вечерта, когато лорд Азриел дойде в „Пъстървата“. Доктор Релф много се заинтригува.

— Както го описваш, ми звучи като мигренна аура. Получаваш ли главоболие?

— Не, никога не ми се е случвало.

— Значи е само аурата. Вероятно ще я видиш отново. Книгата за Пътя на коприната хареса ли ти?

— От всички места на света най-много ми се иска да отида там.

— Един ден може би ще отидеш.

 

 

Същата вечер му върнаха лодката.