Филип Пулман
Малката лодка (10)

10. Лорд Азриел

Когато Малкълм показа на господин Тапхаус инструмента от учителя по трудово и го изпробваха с анбарната дрелка, старецът се впечатли достатъчно, за да му позволи да изпили жлебовете на още няколко винта за кепенците, които се готвеше да постави.

— Така никой няма да може да влезе в манастира, Малкълм — заяви той, сякаш идеята беше негова.

— Но кой би направил подобно нещо?

— Злосторници.

— Какво е „злосторник“?

— Човек, който върши лоши неща. На нищо ли не ви учат в училище?

— Не и на това. Какви злосторници?

— Няма значение. Хайде, изпили още десетина болта, ако обичаш.

Малкълм отдели болтовете и захвана първия в менгемето, докато господин Тапхаус намаза с втори слой датско масло готовите кепенци, за да станат непромокаеми.

— Разбира се, злосторниците не са само хора — каза по едно време старецът.

— Нима?

— О, да. Има и духовни злосторници. Тях обаче дъбовите кепенци не могат да ги спрат.

— Призраци ли?

— Призраците са най-малкият проблем, момче. Призраци, духове, привидения — те най-много да те стреснат в тъмното.

— Вие виждали ли сте призрак, господин Тапхаус?

— Да. Три пъти. Веднъж в гробището на църквата „Свети Петър“ в Улвъркоут. Веднъж в Стария затвор в града.

— За какво сте били в затвора?

— Не бях затворник, глупчо. Започнаха да го наричат Стария затвор, след като построиха новия. Един зимен ден работех там, свалях старите врати, за да боядисат килиите и да ги превърнат в кабинети или нещо подобно. Имаше обаче една голяма стая с висок таван и едно-единствено прозорче, цялото натежало от паяжини, през което се процеждаше сивкава светлина. Трябваше да разглобя някаква висока платформа от масивни дъбови греди. Не знаех за какво служи. По средата имаше отвор с капак. Тъкмо подготвях магарето за рязане на дъски, когато зад гърба ми се разнесе оглушителен трясък. Дойде откъм платформата. Подскочих и се обърнах, и проклет да съм, ако не видях през отвора на въже да виси мъртвец. Оказа се, че това било помещението за екзекуции, а платформата служела за бесило.

— Какво направихте?

— Паднах на колене и започнах да се моля бясно. Когато отворих очи, мъртвецът беше изчезнал. Нямаше въже, нямаше труп, капакът беше затворен.

— Да му се не види!

— Здраво се стреснах.

— Не падна на колене, за да се молиш, а припадна от страх — обади се демонът кълвач на дърводелеца от работния тезгях.

— Може и да е тъй — призна старецът.

— Помня, защото паднах от магарето — обясни тя.

Малкълм подсвирна впечатлено и тъй като беше практично момче, попита:

— Какво направихте с дървения материал от бесилото?

— Изгорих го. Не можех да го използвам, пропит беше с терзания и мъка.

— Да, сигурно… А къде видяхте третия призрак?

— Тук. Всъщност сега като се замисля, беше точно където стоиш ти. По-страшно нещо не съм виждал в живота си. Неописуемо. Как мислиш, на колко години съм?

— На седемдесет — отвърна Малкълм, макар добре да знаеше, че миналата есен господин Тапхаус беше навършил седемдесет и пет.

— Ето, виждаш ли как се отразява подобен страх на човека? Всъщност съм на трийсет и девет, момче. Изглеждах млад, докато не видях привидението точно там, където ти стоиш сега. Косата ми побеля за една нощ.

— Не ви вярвам — каза Малкълм несигурно.

— Както искаш. Няма повече да ти разказвам. Как върви с винтовете?

— Според мен си измисляте. Направих четири.

— Тогава побър…

Но преди да си довърши мисълта си, на вратата се затропа трескаво и някой натисна бравата. Малкълм вече беше се беше поуплашил от историите за призраци и сега го побиха тръпки и стомахът му се сви. Двамата с дърводелеца се спогледаха, но преди да успеят да кажат и думичка, сестра Фенела се провикна:

— Господин Тапхаус! Елате бързо! Моля ви, елате да помогнете!

Господин Тапхаус, напълно спокоен, взе един голям чук и отвори вратата. Сестра Фенела влезе с препъване в работилницата и го хвана за лакътя.

— Бързо! — подкани тя пискливо, цялата разтреперана и пребледняла.

Дори не забеляза Малкълм, който стоеше зад стареца с пила в ръка. Момчето тръгна тихо след тях.

— Какво се е случило? — попита дърводелецът, докато бързаха по пътеката към кухнята.

В първия момент Малкълм си помисли, че се е спукала някоя тръба, но това не би уплашило толкова силно старата монахиня. След това му хрумна, че може да има пожар, но не усещаше мирис на дим, нито се виждаха пламъци. Сестра Фенела обясняваше на пресекулки нещо на господин Тапхаус, но той очевидно също не я разбираше, защото й каза:

— По-бавно, сестро, по-бавно. Поемете си дъх и се успокойте.

— Някакви мъже… с униформи… дойдоха и искаха да вземат Лира…

Малкълм едва сподави вика си. Ала и без това едва ли щяха да го чуят заради хрущенето на стъпките им по чакъла и паниката на сестра Фенела, пък и господин Тапхаус недочуваше; нищо обаче не можеше да спре Малкълм. Искаше му се и той да беше грабнал някой чук.

— Представиха ли се? — попита дърводелецът.

— Не… поне аз не чух… приличаха на войници или полицаи… божичко…

Изрече тези думи тъкмо когато прекрачиха прага на кухнята. Монахинята притисна една ръка към сърцето си, а с другата заопипва наоколо и Малкълм побърза да й донесе стол. Тя седна, останала без дъх. Момчето си помисли, че може да умре, и му се искаше да й помогне да се съвземе. Не знаеше обаче какво да направи, а и Лира…

Сестра Фенела посочи с треперещ пръст към коридора. Не можеше да изрече и думичка.

Господин Тапхаус тръгна нататък с бавна, уверена крачка и изглежда, нямаше нищо против, че Малкълм го последва. В коридора пред стаята на Лира група монахини, които Малкълм познаваше добре, се бяха скупчили нервно пред затворената врата.

— Какво става, сестро Клара? — попита господин Тапхаус.

Сестра Клара беше пълна, червенобуза и разумна жена. Тя подскочи лекичко, обърна се и прошепна:

— Трима мъже в униформи казаха, че са дошли да вземат бебето. Сестра Бенедикта говори с тях в момента.

Зад вратата боботеше мъжки глас. Господин Тапхаус пристъпи напред и монахините му направиха път. Малкълм го последва.

Старият дърводелец почука силно три пъти и отвори вратата. Малкълм чу мъжки глас да казва:

— Упълномощени сме…

— Сестро Бенедикта, имате ли нужда от помощ? — обади се господин Тапхаус.

— Кой е… — започна мъжът, но сестра Бенедикта го прекъсна.

— Благодаря ви, господин Тапхаус. Бихте ли изчакали отвън, ако обичате. Но оставете вратата отворена, защото господата тъкмо си тръгват.

— Струва ми се, че не сте ни разбрали правилно — каза друг мъжки глас, любезен и образован.

— Много добре ви разбрах — отсече монахинята. — А сега ви моля да си вървите и да не се връщате повече.

Малкълм се възхити на спокойствието и твърдостта й.

— Нека ви обясня отново — не се отказа вторият мъж. — Имаме пълномощно от Службата за закрила на деца…

— Ах, да, пълномощното. Дайте да го видя.

— Вече ви го показах.

— Искам да го видя пак. Не ми дадохте възможност да го прочета както трябва.

Последва шумолене от разгъване на лист и няколко секунди тишина.

— Каква е тази служба? Никога не съм чувала за нея — каза сестра Бенедикта.

— Намира се под юрисдикцията на Дисциплинарния съд на Консисторията, за който несъмнено сте чували.

Малкълм надзърна иззад касата на вратата и видя как сестра Бенедикта скъса документа на няколко парчета и ги хвърли в огъня. Една-две монахини ахнаха. Мъжете гледаха с присвити очи. Униформите им бяха черни, а двама от тях не бяха свалили шапките си, което Малкълм знаеше, че най-малкото е невъзпитано.

Тогава сестра Бенедикта пое внимателно Лира, стисна я в прегръдката си и заговори разпалено:

— Нима наистина си въобразявате, че ще допусна повереното на грижите ми малко бебе да бъде отведено от трима непознати само по силата на някаква хартия? Трима мъже, които нахлуха в тази свята обител със сила, без да са поканени? Мъже, които заплашват най-старата и болнава наша сестра с оръжие — да, с оръжие, нима не размахахте пистолети пред лицето й? За какви се мислите? Къде си въобразявате, че се намирате? Монахините в този манастир предоставят подслон и грижи от осемстотин години. Замислете се какво означава това. Смятате ли, че ще погазя задълженията ни само защото трима побойници с униформи са дошли да ни сплашат? Да вземат безпомощно бебе на няма и шест месеца? Вървете си. Вървете си и повече не се връщайте.

— Не знаете какво ще…

— Да, кажете ми какво ще ме сполети. Вън, натрапнико! Вземи двамата си главорези и си върви. И не забравяйте да помолите Бог за прошка.

През цялото това време Лира и демонът й си гукаха. Сега незнайно защо млъкнаха и момиченцето изплака с тъничко гласче. Сестра Бенедикта я прегърна здраво, застана пред мъжете и не им остави друг избор; те се обърнаха мрачно и тръгнаха към вратата. Господин Тапхаус се отдръпна, за да им направи път, а Малкълм и монахините последваха примера му и застанаха от двете страни на вратата като укорителна почетна стража, покрай която да минат мъжете.

След като те си заминаха, всички монахини се втурнаха в стаята на бебето, наобиколиха сестра Бенедикта и тихичко изразяваха възхищението и съчувствието си, и галеха Лира по главичката. Момиченцето спря да плаче и започна да се усмихва наперено сякаш беше извършила подвиг.

Господин Тапхаус постави ръка на рамото на Малкълм и го подкани леко да тръгват. Докато се връщаха към работилницата, момчето попита:

— Тези мъже злосторници ли бяха?

— Да — отвърна старецът. — Хайде да почистим. Ще продължиш с винтовете следващия път.

Дърводелецът не каза нищо повече и Малкълм му помогна да помете и да прибере инструментите, след което донесе кофа вода за парцалите, с които господин Тапхаус нанасяше датското масло върху капаците, за да не се възпламенят спонтанно. После се прибра вкъщи.

 

 

— Мамо, какво е Службата за закрила на деца?

— Не съм чувала за нея. Яж си вечерята.

Между залъците наденички и картофено пюре, Малкълм й разказа за случилото се в манастира. Тя вече беше виждала Лира — дори я беше подържала — и разбираше колко трябва да са се уплашили монахините, че може да им я отнемат.

— Лоша работа — възмути се майка му. — Какво стана със сестра Фенела?

— Не беше в кухнята, когато тръгнахме обратно към работилницата. Сигурно си е легнала. Уплашена беше до смърт.

— Горката старица. Утре ще й занеса билкова отвара за сърцето.

— Сестра Бенедикта беше непреклонна. Да беше видяла лицата на злосторниците, когато скъса пълномощното им.

— Как ги нарече?

— Злосторници. Научих тази дума от господин Тапхаус.

— Хм — промърмори майка му.

Докато Малкълм говореше с майка си, Алис миеше чиниите мълчаливо и мрачно, и както обикновено двамата с момчето се правеха, че не се забелязват. В този миг обаче госпожа Полстед излезе от кухнята, за да донесе нещо от мазето, и за изненада на Малкълм демонът на Алис изръмжа.

Момчето вдигна стъписано очи. Демонът, приел облика на голямо куче с четинеста козина, седеше зад краката на Алис целият настръхнал и гледаше нагоре към нея. Тя избърса в роклята си покритата си със сапунени мехурчета ръка и го погали по главата.

— Аз знам какво е Службата за закрила на деца.

Устата на Малкълм беше пълна, но все пак успя да издума:

— Какво?

Демонът на Алис изръмжа отново:

— Проклетници.

Малкълм не знаеше как да отговори, а демонът не каза нищо повече. Тогава госпожа Полстед се върна, демонът легна на пода, а Малкълм и Алис продължиха да си мълчат взаимно.

 

 

Тази вечер в странноприемницата имаше съвсем малко клиенти и Малкълм нямаше кой знае колко работа, затова се качи в стаята си и се зае с домашното по география. Направи списък на основните реки в Англия и ги начерта върху карта. Оказаха се повече, отколкото предполагаше. Вероятно всички бяха придошли като Темза, ако и в останалата част от страната валеше както тук на юг. А в такъв случай и морското равнище сигурно щеше да се повиши. Запита се дали „Красивата дивачка“ би издържала на морските вълни. Дали би могъл да стигне с гребане до Франция? Отвори атласа на страницата с Ламанша и се опита да измери разстоянието с помощта на пергел и миниатюрната скала за мащаба под картата, но цифрите бяха твърде дребни и не успя да ги разчете.

Всъщност не! Цифрите не бяха прекалено малки, а нещо му пречеше. Нещо мъничко блещукаше и се мержелееше точно върху мястото, към което гледаше, затова не виждаше ясно скалата, макар всичко около нея да беше на фокус. Когато отмести поглед и погледна на другаде, блещукащото нещо също се премести. Накъдето и да погледнеше, нещото все му пречеше.

Малкълм поглади страницата, но не напипа нищо. Разтри очи, но и това не помогна. Всъщност още по-любопитното беше, че когато затвореше очи, продължаваше да го вижда.

И то бавно, но постепенно се уголемяваше. Вече не беше петънце, а линия: извита линия, подобна на небрежно изписана буква С, която искреше и блещукаше в черно, бяло и сребристо.

— Какво е това? — попита Аста.

— Виждаш ли го?

— Усещам нещо. Какво представлява?

Малкълм го описа, доколкото можа.

— А ти какво чувстваш? — попита.

— Странно е. Прилича на смътно усещане… Сякаш съм далеч от теб и виждам на километри, и всичко е ясно и спокойно… Не ме е страх от нищо, просто изпитвам покой. Какво прави сега?

— Разраства се. Приближава се и виждам думите върху страницата и всичко останало през центъра му. Малко ми се вие свят. Ако се опитам да погледна направо в него, се плъзга настрани. Вече е ей толкова голямо. — Той протегна лявата си ръка напред и сви палец и показалец в кръг, голям горе-долу колкото самия палец.

— Ослепяваме ли? — разтревожи се Аста.

— Едва ли, защото виждам идеално през него. Просто се приближава и става по-голямо, но някак си едновременно с това се плъзга встрани… Сякаш ще премине покрай главата ми.

Двамата седяха в тихата стаичка под топлата светлина на лампата и чакаха, докато искрящият кръг се приближаваше все повече към края на полезрението му, премина покрай него и изчезна. Общо, от началото до края, целият процес трая към двайсет минути.

— Колко странно — каза Малкълм. — Сякаш искреше. Като в онзи химн. Сещаш ли се? „И полумесецът в нощта блести сред искрящите звезди.“ Искреше.

— Истинско ли беше?

— Разбира се. Нали го видях.

— Но аз не го видях. Беше вътре в теб.

— Да… Но беше истинско. А и ти също усети нещо. Усещането също е истинско. Значи е част от него.

— Какво ли представлява? — замисли се Аста.

— Знам ли? Може би нищо.

— Не, не е нищо — каза твърдо тя.

Но дори да означаваше нещо, нямаха представа какво е то. И преди да потънат в по-задълбочени размишления, на вратата се почука и някой натисна бравата.

Баща му.

— Малкълм, още не си легнал, добре. Ела долу за малко. Един господин иска да поговори с теб.

— Лорд канцлерът ли е? — попита въодушевено Малкълм, скочи от леглото и тръгна след баща си.

— Не викай. Не е лорд канцлерът. Господинът ще ти се представи, ако сметне за нужно.

— Къде е?

— В Стаята с терасата. Занеси му чаша токайско.

— Какво е това?

— Унгарско вино. Хайде, побързай.

— Да не би изведнъж да се е напълнило с клиенти?

— Не. Господинът иска да говори с теб, това е всичко. Дръж се възпитано и казвай истината.

— Винаги правя така — каза Малкълм по навик.

— Не бях забелязал — отвърна баща му, но погали момчето по главата, преди да влезе в салона.

Токайското имаше прекрасен златистожълт цвят и сладък, благоуханен аромат. Малкълм рядко се изкушаваше от алкохолните напитки, които предлагаха в „Пъстървата“ — бирата беше горчива, повечето вина имаха кисел вкус, а уискито беше направо отвратително. Но ако по-късно намереше бутилка токайско, би си пийнал глътка, щом баща му обърнеше гръб.

Момчето спря в коридора за няколко секунди, за да си възвърне усещането за реалност. Мислите му все още бяха погълнати от искрящия кръг. Пое си дълбоко въздух и влезе в Стаята с терасата.

Господинът, който чакаше там, го стресна, макар просто да седеше неподвижно до студената камина. Може би заради демона, красив леопард с лъскава бяла козина на черни петна, или пък заради мрачното навъсено изражение; във всеки случай Малкълм се почувства уплашен и много мъничък. Аста се превърна в нощна пеперуда.

— Добър вечер, господине — поздрави момчето. — Нося токайското, което поръчахте. Желаете ли да запаля камината? Тук винаги е студено.

— Ти ли си Малкълм? — Гласът на мъжа беше рязък и басов.

— Да, господине. Малкълм Полстед.

— Аз съм приятел на доктор Релф. Казвам се Азриел.

— О, ъ-ъ… Тя не ми е споменавала за вас.

— Защо ми казваш това?

— Защото, ако ми беше споменавала за вас, щях да знам, че наистина сте й приятел.

Леопардът изръмжа и Малкълм отстъпи крачка назад. Но тогава си спомни как сестра Бенедикта се беше изправила срещу мъжете и отново пристъпи напред.

Азриел се засмя.

— Разбирам — каза той. — Искаш и друга препоръка. Аз съм бащата на бебето в манастира.

— О! Вие сте лорд Азриел!

— Точно така. Как обаче ще провериш дали това е вярно?

— Как се казва бебето?

— Лира.

— А как се казва демонът й?

— Панталеймон.

— Добре — кимна Малкълм.

— Значи вече ми вярваш? Сигурен ли си?

— Не, не съм сигурен. Но съм по-сигурен, отколкото преди малко.

— Добре. Би ли ми разказал какво се случи тази вечер в манастира?

Малкълм му предаде историята с възможно най-големи подробности.

— Службата за закрила на деца?

— Така казаха.

— Как изглеждаха мъжете?

Малкълм описа униформите им.

— Единият, който свали шапка, изглежда, им беше началник. Той беше по-любезен от другите двама, по-спокоен и се усмихваше. И усмивката му не беше фалшива. Мисля, че дори бих го харесал, ако беше дошъл тук като клиент. Другите двама бяха груби и страшни. Повечето хора биха се уплашили до смърт, но сестра Бенедикта не се уплаши, а им се опълчи съвсем сама.

Мъжът отпи глътка токайско. Демонът му лежеше по корем, вдигнал глава и протегнал лапи напред като картинката на Сфинкса в енциклопедията на Малкълм. В този миг козината му сякаш заблестя и черните петна като че се раздвижиха. Малкълм изпита усещането, че искрящият кръг изведнъж е сменил формата си и се е превърнал в демон; но тогава лорд Азриел внезапно заговори:

— Знаеш ли защо още не съм ходил да видя дъщеря си?

— Мислех, че сте зает. Сигурно имате важна работа.

— Не съм ходил да я видя, защото, ако го направя, ще я вземат от манастира и ще я заведат на много по-неприятно място. Там няма да има сестра Бенедикта, която да я закриля. Но сега, след като се опитват да я отведат… А какво е това Братство на свети Александър, за което чувам?

Малкълм му разказа.

— Отвратително — възмути се Азриел.

— Много мои съученици се присъединиха. Харесва им да носят значки и да нареждат на учителите. Извинете, господине, но вече разказах на доктор Релф всичко това. Тя не ви ли предаде?

— Все още ли се съмняваш в мен?

— Ами… не — промърмори Малкълм.

— Не те виня. Ще ходиш ли пак при доктор Релф?

— Да, защото, освен че й разказвам какво става, тя ми дава книги.

— Нима? Браво на нея. А сега ми кажи, грижат ли се добре за бебето?

— О, да! Сестра Фенела я обича колкото… — Щеше да каже „колкото мен“, но реши, че не е уместно. — Обича я много. Всички монахини я обичат. Лира е много щастлива. Непрекъснато говори с демона си, гукат си. Сестра Фенела смята, че се учат да говорят.

— Храни ли се добре? Смее ли се? Жива и любопитна ли е?

— О, да. Монахините са много добри към нея.

— Но сега, след като ги заплашват… — Лорд Азриел стана, отиде до прозореца и се взря в светлинките на манастира на другия бряг на реката.

— Да, господине. Искам да кажа, ваше благородие.

— Няма нужда да ме наричаш „ваше благородие“. Как мислиш, дали ще ми позволят да я видя?

— Монахините ли? Ако лорд канцлерът им е забранил, едва ли.

— А дали им е наредил подобно нещо?

— Нямам представа, господине. Но те биха направили всичко, за да предпазят Лира. Особено сестра Бенедикта. Ако преценят, че някой представлява заплаха… биха направили всичко, за да я защитят, както вече ви казах.

— Добре ли познаваш монахините?

— Познавам ги, откакто се помня.

— Ще те изслушат ли, ако ги помолиш нещо?

— Може да се каже… да.

— Тогава би ли им предал, че съм тук и искам да видя дъщеря си?

— Кога?

— Сега. Преследват ме. Върховният съд издаде нареждане да стоя на поне осемдесет километра от нея, затова, ако разберат, че съм тук, ще я изведат от манастира и ще я настанят другаде, където едва ли ще се грижат толкова добре за нея.

Малкълм се разкъсваше между желанието си да каже „В такъв случай не бива да рискувате“ и простичкото възхищение и разбиране: естествено, че лордът искаше да види дъщеря си, и беше много жестоко да не му позволяват.

— Ами… — Момчето се замисли сериозно и продължи: — Едва ли ще е възможно да я видите точно сега. Монахините си лягат рано. Вероятно вече спят дълбоко. Утре сутринта ще станат много рано. Може би…

— Не разполагам с толкова време. В коя стая е Лира?

— От другата страна, откъм овощната градина.

— На кой етаж?

— Всички спални са на приземния етаж. Нейната също.

— Знаеш ли коя точно е?

— Да, но…

— Значи ще ми я покажеш. Да вървим.

Лорд Азриел беше непреклонен. Малкълм го изведе по коридора навън на терасата, преди баща му да ги е видял. Затвори вратата след тях много тихо и когато се обърна, видя, че градината е обляна от ярка лунна светлина, струяща от най-безоблачното от месеци насам небе. Сякаш ги осветяваше мощен прожектор.

— Не казахте ли, че ви преследват? — попита тихичко Малкълм.

— Да. Наблюдават моста. Има ли друг път през реката?

— Може да вземем лодката ми. Държа я ето там. Да се махаме от терасата, преди да са ни видели.

Лорд Азриел тръгна рамо до рамо с момчето през тревата към навеса, където стоеше лодката.

— О, истинска лодка — изненада се лордът, сякаш бе очаквал да види играчка. Малкълм малко се засегна, но не каза нищо, докато избутваше лодката тихо надолу към водата.

— Първо ще се отдалечим малко надолу по течението — обясни той, — за да не ни видят от моста. От онзи край може да се влезе в манастира през градината. Вие се качете пръв, господине.

Азриел зае мястото си в лодката много по-ловко, отколкото Малкълм очакваше, а леопардът го последва безшумно като сянка. Лодката почти не помръдна и Азриел остана неподвижен, докато Малкълм се качваше след него.

— И преди ли сте се возили в малка лодка? — попита шепнешком момчето.

— Да. Тази е много хубава.

— Сега трябва да пазим тишина.

Малкълм пое покрай брега под сенките на дърветата напълно безшумно. Ако имаше нещо, в което беше добър, то беше безшумното гребане. След като мостът се скри от поглед, той зави и се насочи към отсрещния бряг.

— Ще спра до някоя върба — обясни много тихо. — Там тревата е гъста. Ще завържем лодката за ствола на дървото и ще се върнем назад през полето зад живия плет.

Лорд Азриел слезе от лодката също толкова елегантно, колкото се беше качил. Малкълм не можеше и да си мечтае за по-добър пътник. Той завърза лодката за ниска върба с клони, растящи от ствола, и след няколко секунди двамата вече вървяха покрай ливадата в сянката на живия плет.

Малкълм намери в плета отвора, за който знаеше отпреди, и се промуши с мъка през бодливия храсталак. На лорда вероятно му беше по-трудно, тъй като беше по-едър, но той не обели и думичка. Озоваха се в овощната градина на манастира; редиците сливи, ябълки, круши и джанки спяха стройни и голи под лунната светлина.

Заобиколиха манастира отзад и стигнаха от другата страна до мястото, откъдето биха видели прозореца на детската стая на Лира, ако не беше скрит зад новия капак. Изглеждаше непробиваем.

Малкълм отново преброи прозорците, за да се увери, че се намират при правилния, и потропа тихичко с камъче по кепенка.

Лорд Азриел стоеше наблизо. Лунните лъчи огряваха ярко тази страна на сградата, така че можеха да ги забележат отдалеч.

Малкълм прошепна:

— Не бива да будим другите монахини, а и не искам да стресна сестра Фенела, защото има болно сърце. Трябва да сме внимателни.

— Постъпи както сметнеш за добре — отвърна лорд Азриел.

Малкълм отново почука, този път малко по-силно.

— Сестро Фенела! — повика я шепнешком.

Не получи отговор. Почука за трети път.

— Сестро Фенела, аз съм, Малкълм.

Всъщност се тревожеше за сестра Бенедикта. Ужасяваше какво би станало, ако я събуди, затова се стараеше да не вдига много шум, но все пак да събуди сестра Фенела, което никак не беше лесно.

Азриел го наблюдаваше отстрани, без да продума.

Накрая отвътре се чу шум. Лира проплака тихичко и сестра Фенела като че ли премести стол или малка масичка по пода. След това старческият й глас промълви нещо, за да успокои бебето.

Малкълм опита отново, този път малко по-силно:

— Сестро Фенела…

Отвътре се чу стреснато възклицание.

— Аз съм. Малкълм.

Долетя шумолене като от боси крака по пода и резето на капака изщрака.

— Сестро Фенела…

— Малкълм? Какво правиш тук? — И монахинята шепнеше. Гласът й звучеше уплашено и сънено през кепенка.

— Много, много съжалявам, сестро — побърза да каже Малкълм. — Но бащата на Лира е тук и го преследват… враговете му. Иска да види Лира, преди… преди да замине. Да… да се сбогува с нея.

— Какви ги говориш, Малкълм? Не можем да го пуснем…

— Сестро, моля ви! Той горещо настоява — използва Малкълм израз, който беше чул някъде.

— Невъзможно! Върви си, момчето ми. Не бива да молиш за подобно нещо. Върви, преди да се е събудила. Не смея и да си помисля какво ще направи сестра Бенедикта…

И Малкълм не смееше да си помисли. Но тогава усети ръката на лорд Азриел върху рамото си.

— Нека аз поговоря със сестра Фенела. Ти застани на пост, Малкълм.

Момчето се отдалечи до ъгъла на сградата. Оттук виждаше моста и по-голямата част от градината, както и лорд Азриел. Мъжът се приведе към капака и заговори тихо. Шепнеше и Малкълм не чуваше нито думичка. Не можа да прецени колко време разговаряха лорд Азриел и сестра Фенела, но беше достатъчно дълго, че да започне да трепери от студ. И тогава, за негово голямо учудване, тежкият капак се задвижи бавно. Лорд Азриел отстъпи крачка назад, за да има накъде да се отвори, след което отново се приближи, вдигна ръце, за да покаже, че не е въоръжен, и наклони глава, за да може луната да освети лицето му.

Отново зашепна. За минута-две не се случи нищо, но накрая слабите ръце на сестра Фенела му подадоха вързопче и Азриел го пое с изключителна нежност. Женският леопард се изправи и подпря предни лапи на кръста му, а Азриел сниши бебето, за да може тя да прошепне нещо на демона на Лира.

Как бе успял да убеди сестра Фенела? Малкълм нямаше ни най-малка представа. Наблюдаваше как мъжът отново вдига бебето и тръгва по тревата между голите лехи, шепне му, люлее го и го разхожда бавно под искрящата лунна светлина. По едно време явно показваше луната на Лира, защото посочи към небето и обърна бебето нататък, или пък показваше дъщеря си на луната; при всички положения обаче изглеждаше като лорд в собственото си имение, където няма от какво да се страхува и може да се наслаждава на сребристата нощ.

Докато той разхождаше бебето, Малкълм си помисли, че сестра Фенела сигурно чака със свито от страх сърце да не би лорд Азриел да я отнесе, да не би враговете му да ги нападнат или да не би сестра Бенедикта да се събуди. Но манастирът тънеше в тишина, откъм пътя не долиташе никакъв шум, не се чуваше и звук от лорда и дъщеря му, огрени от луната.

По едно време обаче демонът леопард явно долови нещо, плесна с опашка, наостри уши и обърна лице към моста. Малкълм и Аста веднага впериха очи нататък — всяко камъче се открояваше ясно в черно и сребристосиво, но нищо не помръдваше, нито се чуваше някакъв шум, освен бухането на ловен бухал на около километър от тях.

Неподвижният като статуя демон се изправи грациозно и се отдалечи безшумно. Малкълм осъзна, че същото важи и за човека: през целия път през реката, покрай ливадата, през градината, чак до стената на манастира не беше чул и най-тих шум от стъпки. Азриел се придвижваше безшумно като призрак.

Лордът, който в този момент стигна до края на пътеката, пое обратно към прозореца на сестра Фенела. Малкълм огледа моста, градината, каквото се виждаше от пътя, но не забеляза нищо притеснително, а когато се обърна, Азриел подаваше обратно вързопчето през прозореца, прошепна дума-две и тихо затвори кепенка.

След това повика с жест Малкълм и момчето отиде при него. Много трудно беше да не вдигаш никакъв шум дори по тревата, и Малкълм наблюдаваше много внимателно как мъжът стъпва: походката му напомняше на тази на леопарда — и момчето реши и то да се упражнява, за да постигне тази походка.

Минаха обратно през овощната градина, промушиха се през живия плет, прекосиха ливадата, стигнаха до върбата…

И тогава ярък лъч жълта светлина, по-силна от лунната, проряза небето. На моста имаше прожектор и се чуваше бръмченето на газов двигател.

— Тук са — каза тихо лорд Азриел. — Върви си, Малкълм, аз оставам.

— Не! Имам по-добра идея. Вземете лодката и тръгнете надолу по реката. Само първо ме оставете на другия бряг. — Планът хрумна на Малкълм на мига.

— Сигурен ли си?

— Ще стигнете много далеч по течението. Изобщо няма да предположат, че сте поели в тази посока. Хайде!

Малкълм се качи, развърза въжето и задържа лодката до брега, за да се качи и Азриел; след това загреба бързо и тихо към градината на странноприемницата на отсрещния бряг, макар бързеите да се опитваха да го изтласкат към средата на реката, където щяха да ги видят от моста.

Азриел хвана веригата на малкия кей, а Малкълм слезе и придърпа лодката, докато мъжът се премести на кърмата, хвана греблото и стисна ръката на момчето.

— Ще ти върна лодката — обеща той й се отдалечи с мощни загребвания по течението на пълноводната река, а леопардът застана като статуя на носа. „Красивата дивачка“ никога не се е носила така бързо, помисли си Малкълм.