Ники Френч
Безкраен четвъртък (9)

9

— Този имот веднага ще бъде грабнат — щракна тя с пръсти професионално.

Името и беше Мелинда. Имаше огненочервени нокти, гъста пепеляворуса коса и модни кафяви ботуши, чиито токчета почукваха енергично по голите дъски.

Лицето на Санди не изразяваше никакви чувства.

— Първокласно местоположение. Наскоро реновран. — Гласът ги следваше от стая в стая. — Двойни стъкла. Портиер. Самостоятелна баня към всяка спалня. Нов бойлер. Директна продажба.

Стаите бяха голи и кънтяха, стените — прясно боядисани в бяло. Фрида стоеше до прозореца, загледана в уличното движение. Ръмеше и хората долу вървяха под чадърите си.

— Заедно ли купувате? — попита Мелинда.

— Не — отговориха едновременно Санди и Фрида.

— Само аз — добави Санди.

Мелинда погледна колебливо, не знаеше как да разчете ситуацията. Фрида видя очите й да се стрелкат към безименния пръст на ръката й, където нямаше годежен пръстен.

— Да, чудесен е за един човек. Имате ли някакви въпроси.

— Нищо не ми хрумва — отвърна Санди. Постави ръка на гърба на Фрида. — Да тръгваме ли?

— Да.

— Беше като хотелска стая — каза той, когато излязоха на улицата. — Какво следва?

Следваше Хампстед и беше много мъничък. Снимките в уебсайта бяха подвеждащи. Оказа се малко бижу на първия етаж, изкусно изваяно от оскъдното пространство. Имаше миниатюрна кухничка, като камбуз на лодка, и баня с душ, която едва побираше душа. Полюлеят от цветно стъкло и обемистият кожен диван създаваха усещане за клаустрофобия. Спалнята беше боядисана в червено, а едната й стена беше облицована с огледала.

— Ужасно — каза Санди, когато брокерът ги остави насаме.

— Противно — добави Фрида.

— И скъпо.

— Хампстед е. Виж, оттук се вижда парка Хийт.

— Да. Няма нужда да гледаш така.

— Как?

— Неспокойно.

— Така ли гледам?

— Да.

— Обичам те, задето се върна.

— Но?

— Но имам чувството, че не ми оставяш избор.

— Искаш да кажеш, че не искаш внезапното ми завръщане да те принуди да поемеш ангажимент, който може да не ти се иска да поемаш.

Тя не отговори, просто остана загледана в зелената гора в далечината.

— Знам какво правя, Фрида. Точно това искам. Ти си свободна, както винаги си била. Но това обаждане ме събуди.

— А работата ти…

— Не е проблем. И тук има възможности. Какво си въобразявах, че правя с този живот от другата страна на Атлантика, толкова далече от теб? Осъзнах това, което би трябвало винаги да знам — че няма смисъл да съм с теб, ако съм далече от теб. В края на краищата…

— Готови ли сте? — попита брокерът весело, когато влезе в стаята.

— Да.

— Някакви въпроси?

— Не.

 

 

Големият сутеренен апартамент в Бермондси отговаряше на бюджета на Санди и което бе по-важно, имаше градина, направо широка за лондонските стандарти, с малко патио и блатясало езерце в далечния край, където мярнаха самотна шарена златна рибка. Но миришеше на влага, таваните бяха високи, а стаите — тъмни, студени и неуютни.

— Харесва ми тухленият градеж — каза Фрида, опитвайки се да прояви оптимизъм.

— Да.

— Има и камина, която можеш да отвориш отново.

— Предполагам.

— Естествено, има нужда от много работа.

— Не ми харесва.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм още от момента, в който влязох. Може да броиш плюсовете и минусите и всички останали хубости, но първо и преди всичко трябва да се влюбиш.

— Съгласна съм.

— Като нас, нали?

— Да. — Фрида го погали леко по бузата. — Чудех се къде ще живееш, докато търсиш.

— Не се тревожи. Няма да се нанеса при теб. Ще отида при сестра ми и ще съм с теб, когато мога. Ще си купя нещо, ще си намеря нова работа и ще се върна към живота, който не трябваше да напускам.

— Ако си сигурен.

— Сигурен съм.

— Сега накъде?

 

 

Апартаментът в Кленкънуел беше на първия стаж в красива къща от късната джорджианска епоха. От двете й страни имаше още няколко подобни сгради, фрагмент от улица, пощаден от бомбите и булдозерите, които отдавна бяха заличили останалата й част. Младият мъж, който ги развеждаше, обясни, че собствениците са се разделили по средата на ремонта. Витаеше усещането, че сякаш току-що са излезли, зарязали своя разсипан живот зад гърба си. Имаше откъртени плочки от кухненския под, една разделителна стена бе разрушена до средата, напуканата мраморна облицовка на камината бе свалена и облегната на стената. Имаше кутии с боя и четки върху дървено магаре, стълба в средата на всекидневната, дрехи, висящи от чекмеджетата в спалнята, книги на купчини, които чакаха някой да ти прибере. Но стаите бяха големи и светли, прозорците стигаха почти до пода и имаха големи дървени корнизи. Задната врата водеше към малка градина, оградена със стени, със смокиново дръвче в единия ъгъл и човек внезапно изпитваше усещането, че е на мили от града.

— По техен проект е — каза брокерът със съмнение в гласа. — Има голям потенциал.

— Виждам го — отвърна Фрида, почти влюбена в мястото.

— За някой друг обаче — каза Санди твърдо. — Ще отнеме години, не с това искам да се занимавам в свободното си време.

 

 

— С какво искаш да се занимаваш в свободното си време? — попита Фрида малко по-късно, когато седнаха в кафенето на няколко пресечки от апартамента, и се заеха с още горещите намазани с масло чаени кексчета със сушени плодове, загледани в усилващия се дъжд, който развяваше листата покрай витрината като жълти парнали.

— Не и с мазане на стени.

— Знаеш ли как се мажат стени?

— Искам да прекарвам времето си с теб.

— Струва ми се, че може да мажем стените заедно — гласът й бе изпълнен със съмнение.

— Не. Други неща се нуждаят от вниманието ни.

— Какви например?

— Например ти, Фрида.

Тя трепна.

— Караш ме да се чувствам като спешен случай.

 

 

Тръгнаха към следващия апартамент, който се намираше между Кингс Крос и Излингтън. Макар да беше средата на следобеда, вече започваше да се стъмва. Имаше още няколко седмици до най-късия ден на годината и Фрида се замисли за собствената си къща, която я очакваше, за щорите, които ще спусне, за да се изолира от умиращия ден, и за огъня, който ще запали в камината. Минаха покрай уличен музикант, косата му беше мокра, а в отворения калъф на цигулката на земята до него имаше само няколко монети. В момента не свиреше, но когато минаха покрай него, прокара вяло лъка по струните. Фрида хвърли няколко монети и той кимна с благодарност.

Имотът, който гледаха — несъзнателно бяха започнали да възприемат речника на брокерите — беше висок и тесен, със зелена входна врата и стръмни стъпала, покрити с износен килим. Апартаментът беше на двата най-горни етажа. Брокерът се пребори с връзката за верния ключ и Фрида и Санди минаха бързо през стаите — собствениците щяха да се върнат след четвърт час, но и без това вече бяха видели твърде много чужди домове за един ден. Имаше всекидневна с два големи прозореца и тясна кухня до нея. Кабинетът, в който едва се побираха бюро и стол, гледаше към чужда мокра градина със сребърна бреза и зелена пейка. На горния етаж имаше спалня с голяма тераса. Санди и Фрида отвориха изметналата се врата и излязоха на нея, а поривите на вятъра запратиха дъжда право в лицата им. Загледаха се над покривите в крановете и кулите, в проблясващите светлини на големия град, които се разтваряха в спускащото се сиво небе.

— Вижда се Сейнт Патрик — посочи Фрида.

— Това става — каза Санди. — Сутрин може да си пием кафето тук. Хайде сега да си вървим у дома.