Ники Френч
Безкраен четвъртък (41)

41

Фрида вървеше по пустата улица и носеше цветя.

Беше я докарала Саша. Двамата с Итън я чакаха в малкото кафене, където се бяха срещнали отново с Люис, среща, която сякаш се бе случила преди години. Беше малко преди седем сутринта и Бракстън едва-едва се размърдваше. В Лондон щеше да има хора, коли, звуци от радио и затръшващи се врати. Тук беше тъмно, тихо зазоряване, само уличните лампи й правеха компания.

Църковният двор беше сумрачно място, пълно със сгушени една до друга паметни плочи и древни дървета. Шпилът на черквата се издигаше през мъглата. Влагата на земята проникваше в обувките й, дъхът й се кълбеше във въздуха. Едва различаваше имената на мъртвите, докато вървеше между гробовете и скулптурите на ангели. Доста дълго се навежда, за да чете надписите, разчиствайки мъха от буквите, докато накрая откри и двете.

Бетани Мей, 1947 — 1983

Възлюблена майка и съпруга

А до него върху нова плоча.

Сара Мей, 1973 — 1991

Жива е в сърцата на всички, които я обичаха

Фрида разчисти плевелите от неголемите парцели, след което сложи цветята в малките вази, поставени там. Щеше да пита Ева дали може да идва веднъж в месеца, за да проверява дали всичко е наред и да слага нови цветя. Беше нещо, което Ева би била щастлива да прави. Щеше да бере цветя от собствената си градина пролетно време и да идва тук в дългите си ярки поли, с развяна червена коса, да присяда и да поплаче за приятелите, които е загубила.

Цветята бяха изчезнали от къщата на Мади. Беше останала само една червена циклама на масата. Мади седна срещу Фрида и двете пиха чай. Беше облечена в стара кафява жилетка и избелели джинси, обувки без токчета, нямаше грим по лицето.

— Не знам дали да те мразя.

Фрида обмисли въпроса.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако ме мразиш?

— Никога вече няма да се почувствам по-добре. Дъщеря ми, единственото ми дете, е мъртва. Непрекъснато си я спомням, когато беше мъничка и щастлива, и после си спомням всички кавги, ужасни, ужасни кавги. И си спомням, че не й повярвах. Будя се посред нощ и виждам лицето й, когато ми каза какво й се е случило и аз не я утешавам, не я прегръщам, не й казвам, че ще й помогна. Какво ми остава след това? Зад себе си имам един неуспешен брак, никаква работа или реална цел, така наречената ми любовна афера приключи, приятелите ми — ами да, виж какво се получи с хората, които едно време наричах свои приятели. Всъщност нищо няма значение, с изключение на Беки.

— Много съжалявам.

— Сигурна си, че е бил Юън?

— Да.

— Юън, когото познавах от тринайсетгодишна, който идваше в къщата ми, ядеше храната ми, разтриваше раменете ми, правеше глупави смешки, оправяше компютъра ми и сложи завесата в банята, който ме утешаваше, когато Беки умря, плака на погребението й, чиито деца познавам, чиято жена е една от най-близките ми приятелки?

— Да. Този Юън.

Тя затвори очи и след миг ги отвори.

— И какво ще стане сега?

Полицаите ще те разпитат. Много са заети сега, след дъжд качулка. Ще има и журналисти. Внимавай какво им казваш.

— Не искам да говоря с никакви журналисти. И се е опитал да убие Макс?

— Да.

— И те е изнасилил, когато си била на шестнайсет?

— Тогава е започнало всичко.

— И има собствени дъщери.

— Това не означава нищо — отговори Фрида. — Може превръщането на собствените му дъщери в млади жени да е отключило процеса отново. Не можем да знаем. Но не се тревожи, в медиите веднага ще се появят експерти, които да ни обяснят всичко.

— Какво ще прави Ванеса? — промълви Мади. Лицето й внезапно се промени. — Мислиш ли, че е знаела? Как би могла да не знае? Но тя ми беше приятелка, аз й се доверявах… дали е знаела, Фрида?

Фрида се поколеба. Дали трябваше да каже това, което знаеше за Ванеса?

— Не съм сигурна — каза тя накрая.

— Бракстън — изрече Мади. — Този приятен, безопасен град. Кой би повярвал?

Фрида се замисли за вещицата, убита преди векове на няколкостотин метра оттук, на същото място, където Юън е бил заклан. За многото жени през всички тези години — беззащитните, чудатите, аутсайдерите. Наказани за това, че са различни.

— Никога не съм го смятала за приятен — отвърна тя.

 

 

Фрида трябваше да направи още едно посещение, което я отвращаваше и привличаше в същото време. Никой не отвори входната врата, затова заобиколи къщата и намери Ванеса там, облечена в дебело сиво яке, с градинарски ръкавици на ръцете, да подрязва с големи ножици бръшляна, който покриваше стената на градинската барака. Тя се огледа. Не пролича да е изненадана или шокирана.

— Би трябвало да повикам полицията — каза тя.

— Тъкмо оттам идвам.

— Момичетата излязоха с леля си. Много зле го приеха. По-добре да не си тук, когато се върнат.

— Няма да бъда.

— Дошла си да злорадстваш?

Фрида я погледна и си помисли: „Значи наистина за това става дума. Точно заради това се върнах“.

— Знаеш ли — каза тя, — нещото, което наистина ме плаши, не е това, което хора като Юън правят. А това, което правят хора като теб. При него жичките са се объркали и сексуалното желание се е сляло с насилието, но ти си позволила това да се случва. Ти си го правила възможно и след това си разчиствала. Винаги ще има хора като Юън. Но това, което прави нещата още по-лоши, е, че винаги ще има и хора като теб, Час и Джеръми, хора, които стоят настрани и позволяват такива неща да се случват.

— Ти не разбираш — прекъсна я Ванеса.

— Може ли да те помоля нещо?

— Какво?

— Свали си якето.

— Якето?

— Мислих си за теб, за това как седим около кухненската ти маса, после на училищната среща и осъзнах, че никога не съм виждала ръцете ти.

Ванеса я погледна спокойно. След това сложи ножиците в джоба си и свали якето. Под него носеше груба зелена жилетка, която разкопча и също свали. Под нея беше със сива риза с дълги ръкави. Разкопча маншетите и вдигна ръкавите над лактите си. Протегна и двете си ръце към Фрида, сякаш правеше жертвоприношение. Тя се приближи и хвана китките й. И двете ръце бяха осеяни с белези. Някои бяха червени, други се надигаха грапави над ръбовете на заздравели рани. От силно набръчканата кожа се виждаше, че някои са там от години. Избледнели белези се преплитаха и припокриваха с по-нови.

— Не върши работа — каза Фрида. — Болката няма да изчезне. Нито вината. Накрая те ще те смажат.

Когато Фрида си тръгна, Ванеса вече бе спуснала ръкавите си, бе сложила жилетката и якето и отново кълцаше бръшляна сякаш животът й зависи от това.

Върна се в Лондон и остана за няколко дни. Срещна се с петима пациенти, включително Джо Франклин, и с нито един приятел. Заседяваше се дълго в тихия си кабинет, рисуваше, размишляваше. Опита да нарисува лицето на Беки, но винаги се получаваше нейното собствено, само че по-младо. Опита се да си припомни лицето на Санди, но то се превръщаше в лицето на Дийн. Говори по телефона с Рубен, Саша и Карлсън за това, което се случи, но никой от тях не успя да разбере как бе съумяла да се върне към миналото си и да оцелее сред неговите руини.